Когато преди време поетът Цанев написа, че българската история е проучена добре от историците, но не е поднесена на читателите интересно и разказвателно, аз му повярвах за второто, но не и за първото.
В нашата страна все още съществува смешното на запад мнение, че с история могат да се занимават само завършилите исторически факултет. Ето защо писателите странят от навлизането по същество в историческата тема, докато в Европа е обратно – проучванията и новите гледни точки са дело предимно на писатели.
Точно те не са ангажирани със старият позивистичен метод на историческата наука и смело въвеждат херменевтичните модели, според които историческото минало е необходимо да се преосмисля.
Ключът на загадката е, че някак мирише на мухъл въпросът за произхода на българите, да се основата на метод от края на ХІХ в., известен като глотогенеза, при това и компрометиран в западната историческа наука с догмите за индоевропейски народ и арийска раса.
Любителите на глотогенетични пара-теории явно все още не знаят, че езиковедските етно-проучвания, още от времето на създателите на структурализма в езикознанието от началото на ХХ в., са обявени за псевдо-научен апарат за диахронните изследвания; няма никакъв знак на равенство в начина на развитието на езика и в начина на обществено-историческо развитие (и това е аксиома за филолозите); освен това е смешно след Дилтай да се твърди, че историческото минало е предмет на доказателствени съждения, с каквито си служат природните науки.
Но не по-малко е тъжно, когато новият полъх за преосмисляне на произходът на българите в началото на ХХІ в., се осъществява с остарели глотогенетични хипотези.
Това може и да формира позитивни патриотични подбуди, но не може да заблуди онези, за които историята не е само националистична тръпка, но и интелект.
Не по-малко глотогенетичен е и новият казански булгаризъм, който в лицето на езиковеди като Мизиев си е поставил за цел да продължи пан-тюркизмът на учени като Масуди, Ючура и Тоган, които откликнаха в началото на ХХ в. на призива на Ататюрк, че не иска отоманска турска история и му създадоха пан-тюркска хипотеза, на основата на която бе открито единство даже между езика на тюрките и този на индианците в Америка (при това дори учени като Вяч.Вс.Иванов, един от създателите на пан-славянска глотогенеза в езикознанието през ХХ в., са впечатлени от възможността за такова единство ?).
Мисълта ми е, че е крайно време да се експлицира, че българската историческа мисъл днес все още не е стъпила на европейските научни стандарти, а някак клони към евразийската методология на руските нови историци и темата за хуните е най-очебийното доказателство за това.
Както знаем, руско-съветската хипотеза за хуните, е че те са един и същ народ с Hsiong-nu, за които китайските историци дават сведение до І в. от н.е.; след това хсионг-ну(„хунну” на руски) са победени от хсионг-пи („сянбийците” на руски).
Съветско-руската хипотеза за произходът на българите твърди, че те били тюрки от Алтай и когато хсионг-ну тръгнали на „велико преселение на народите”, повлекли със себе си към Волга и българите.
Това както знаете бе дълго време официалната догма за произходът на българите и тя се повтаря и доднес.
Какво обаче се случва между другото в науката ?
През годините се развива археологията и се доказва, че преселение на хсионг-ну е нямало, няма никакви артефакти (С.С.Миняев).
Още през 1945 г. американският учен Ото Менхен-Хелфен повдига въпросът за липсата на антропологична и етнографска близост между европейските Huns (ІV/V в.в. от н.е.) и обитателите на Ордос и Жълтата река Hsiong-nu (последни данни за тях са от І в. от н.е.).
Доводите на Хелфен очевидно повлияват на Томпсън, който през 1948 г. в своята монография за хуните отрича приемствеността на европейските хуни от хсионг-ну.
През 1960 г. (ВДИ,4) съветския историк Л.Н.Гумильов подлага на критика възраженията от 50-те години на ХХ век на американския изследовател Ото Менхен-Хелфен, в които се посочва, че въпроса за произхода на европейските хуни все още не е окончателно решен в историческото познание.
В своята статия Гумильов си поставя за цел да защити хипотезата от 1900 г. на руския учен Иностранцев за това, че средно-азиатския народ „хсионг-ну” (Hsiong-nu) и европейските хуни (Huns), са един и същ етнос. Защитавайки Иностранцев, създателят на руската хипотеза за приемственост и превръщайки го в нещо като гуру на руските исторически изследвания за Средна Азия, Гумильов възприема себе си като част от една дълга традиция на руската наука за този регион, която според него държала монопола върху историческото познание за Средна Азия (?).
В тази своя статия Гумильов разработва идеята за „конния отряд” хсионг-ну (”хунну”, „сюну” на руски), който избягал от хсионг-пи (”сянбийци” на руски) и стигнал до Волга, там те си взели жени и по логиката на „пасионарната философия” на Гумильов създали за два века нов народ – „гуны” (=европейските хуни).
Както виждате, още през 1960 г. се оформя хипотезата, че е нямало „велико преселение” на хсионг-ну на запад, но това по неведоми причини ни най-малко не променя през годините хитопезата за произхода на българите, които били повлечени от хсионг-ну на запад.
Кой ги е повлякъл, един „конен отряд” ли?
Хсионг-ну на китайска ваза.
Няма коментари:
Публикуване на коментар