понеделник, 25 март 2013 г.

Една лъжа в учебниците: Хуните повлекли българите от Алтай на запад.


     Когато преди време поетът Цанев написа, че българската история е проучена добре от историците, но не е поднесена на читателите интересно и разказвателно, аз му повярвах за второто, но не и за първото.


         В нашата страна все още съществува смешното на запад мнение, че с история могат да се занимават само завършилите исторически факултет. Ето защо писателите странят от навлизането по същество в историческата тема, докато в Европа е обратно – проучванията и новите гледни точки са дело предимно на писатели.
           Точно те не са ангажирани със старият позивистичен метод на историческата наука и смело въвеждат херменевтичните модели, според които историческото минало е необходимо да се преосмисля.
              Ключът на загадката е, че някак мирише на мухъл въпросът за произхода на българите, да се основата на метод от края на ХІХ в., известен като глотогенеза, при това и компрометиран в западната историческа наука с догмите за индоевропейски народ и арийска раса.
             Любителите на глотогенетични пара-теории явно все още не знаят, че езиковедските етно-проучвания, още от времето на създателите на структурализма в езикознанието от началото на ХХ в., са обявени за псевдо-научен апарат за диахронните изследвания; няма никакъв знак на равенство в начина на развитието на езика и в начина на обществено-историческо развитие (и това е аксиома за филолозите); освен това е смешно след Дилтай да се твърди, че историческото минало е предмет на доказателствени съждения, с каквито си служат природните науки.
          Но не по-малко е тъжно, когато новият полъх за преосмисляне на произходът на българите в началото на ХХІ в., се осъществява с остарели глотогенетични хипотези.
         Това може и да формира позитивни патриотични подбуди, но не може да заблуди онези, за които историята не е само националистична тръпка, но и интелект.
            Не по-малко глотогенетичен е и новият казански булгаризъм, който в лицето на езиковеди като Мизиев си е поставил за цел да продължи пан-тюркизмът на учени като Масуди, Ючура и Тоган, които откликнаха в началото на ХХ в. на призива на Ататюрк, че не иска отоманска турска история и му създадоха пан-тюркска хипотеза, на основата на която бе открито единство даже между езика на тюрките и този на индианците в Америка (при това дори учени като Вяч.Вс.Иванов, един от създателите на пан-славянска глотогенеза в езикознанието през ХХ в., са впечатлени от възможността за такова единство ?).
           Мисълта ми е, че е крайно време да се експлицира, че българската историческа мисъл днес все още не е стъпила на европейските научни стандарти, а някак клони към евразийската методология на руските нови историци и темата за хуните е най-очебийното доказателство за това.

          Както знаем, руско-съветската хипотеза за хуните, е че те са един и същ народ с Hsiong-nu, за които китайските историци дават сведение до І в. от н.е.; след това хсионг-ну(„хунну” на руски са победени от хсионг-пи („сянбийците” на руски).
        
         Съветско-руската хипотеза за произходът на българите твърди, че те били тюрки от Алтай и когато хсионг-ну тръгнали на „велико преселение на народите”, повлекли със себе си към Волга и българите.

        Това както знаете бе дълго време официалната догма за произходът на българите и тя се повтаря и доднес.

           Какво обаче се случва между другото в науката ?
                През годините се развива археологията и се доказва, че преселение на хсионг-ну е нямало, няма никакви артефакти (С.С.Миняев).
              Още през 1945 г. американският учен Ото Менхен-Хелфен повдига въпросът за липсата на антропологична и етнографска близост между европейските Huns (ІV/V в.в. от н.е.) и обитателите на Ордос и Жълтата река Hsiong-nu (последни данни за тях са от І в. от н.е.).
            Доводите на Хелфен очевидно повлияват на Томпсън, който през 1948 г. в своята монография за хуните отрича приемствеността на европейските хуни от хсионг-ну.
      През 1960 г. (ВДИ,4) съветския историк Л.Н.Гумильов подлага на критика възраженията от 50-те години на ХХ век на американския изследовател Ото Менхен-Хелфен, в които се посочва, че въпроса за произхода на европейските хуни все още не е окончателно решен в историческото познание.
         В своята статия Гумильов си поставя за цел да защити хипотезата от 1900 г. на руския учен Иностранцев за това, че средно-азиатския народ „хсионг-ну” (Hsiong-nu) и европейските хуни (Huns), са един и същ етнос. Защитавайки Иностранцев, създателят на руската хипотеза за приемственост и превръщайки го в нещо като гуру на руските исторически изследвания за Средна Азия, Гумильов възприема себе си като част от една дълга традиция на руската наука за този регион, която според него държала монопола върху историческото познание за Средна Азия (?).  
        В тази своя статия Гумильов разработва идеята за „конния отряд” хсионг-ну (”хунну”, „сюну” на руски), който избягал от хсионг-пи  (”сянбийци” на руски) и стигнал до Волга, там те си взели жени и по логиката на „пасионарната философия” на Гумильов създали за два века нов народ – „гуны” (=европейските хуни).

           Както виждате, още през 1960 г. се оформя хипотезата, че е нямало „велико преселение” на хсионг-ну на запад, но това по неведоми причини ни най-малко не променя през годините хитопезата за произхода на българите, които били повлечени от хсионг-ну на запад.         

           Кой ги е повлякъл, един „конен отряд” ли?


Хсионг-ну на китайска ваза.

Защо Ернак, третият син на Атила и Ирник от "Именникът на българските князе", са една и съща личност!


            Американският учен от руски призход Вернадски е убеден, че „българската орда, която впоследствие се заселила на Балканите в течение на седмото и осмото столетие, е принадлежала към утигурите и доколкото българските ханове от тези векове се причислявали към потомците на Ернак, можем да заключим, че именно ордата на Ернак става известна като орда на утигурите.” (G. Vernadsky. A History ofRussia. Vol. 1, New Haven, 1943; vol. 2 - Kievan Russia, New Haven., 1948)


         Вернадски се основава на Стивън Рънсиман в заключението си, че Ернак (упоменат от Приск Панийски през 448 г. като трети син на Атила) и Ирник (от „Именника на българските канове”), са едно и също лице.
          И действително Рънсиман (Runciman. The History of the First Bulgarian Empire, 1930, P. P. 279 - 281.) има специално „Приложение ІІІ”, озаглавено „Ернак и Ирник”.
           Преди Рънсиман двама от най-значителните европейски учени Бъри (J. B. Bury. Byzantinische Zeitschrift, XX, P. P. 135 - 136 (1910 г.).и Макуарт (J. Marguart. Osteuropaische und ostasiatische Streifizuge, Hildesheim, 1903.) вече са формулирали, на основата на историческите факти хипотезата, че Ернак (Приск) и Ирник („Именника...”), са едно и също лице.
          Златарски през 1918 г., отхвърля тази хипотезата на Бъри и Макуарт, като се мотивира, че „щяхме да знаем, че родът на Атила е бил Дуло” (Васил Златарски. История на българската държава през средните векове, т. 1. Първо българско царство, част 1 - Епоха на хуно-българското надмощие, С., 2002, трето фототипно издание., с.42).



           Рънсиман (1930 г.) опонира на Златарски: „аргументът би бил убедителен само ако знаехме със сигурност, че Атила не е принадлежал към рода Дуло”.




         Рънсиман пише: „Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.







           Дали е било действително така?






         Не само Бъри, Макуарт, Рънсиман и Вернадски смятат, че Ирник е същият Ернак, третият син на Атила, описан през 448 година от Приск Панийски, когато посещава военния лагер на Атила в Панония. Същото смята и учен като Мюсе. Люсиен Мюсе пише: „българската традиция включва в началото на своите ханове един от синовете на Атила”. (Люсьен Мюссе. Варварские нашествия на Западную Европу: волна вторая. С. - Петербург, 2006, с. 20).

четвъртък, 21 март 2013 г.

От кой регион се появява името "хуни"?

         За първи път името на хуните, като "хион" се появява в 9 яшт на Авеста, т.е. към VІ в. пр.н.е.

        Въпросът, който ме интересува тук е: защо, след като грузинското късно-антично съчинение  от ок. V в. от н.е."Мокцевай Картлисай", помни бундурк (= самонаименованието на урартите) и след като под "хони", които идват от Халдея, очевидно има предвид кимерийци, все пак...защо ги е нарекъл "хони"?

      Дали е възможно самите пост-урарти (= бундурк) да са наричали кимерийците, по време на залеза на последните през VІ в. пр.н.е., на които дават подслон в свои градове, с името „хони”?

 „Удивил се Александър и проучил, че те били потомци на йевусейците. Понеже не беше във възможностите му да воюва с тях, царят се отдалечи. Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетелят на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки” (грузинското съч. от V в. Мокцевай Картлисай., гл. І).
         Тук под името „хони” не може да се разбира нищо друго, освен кимерийците, които през VІ в. пр.н.е. напускат именно земите в близост до Халдея, т.е. напускат Кападокия, чието предишно име е било "Гамирка"....



     
 И така, дали урартите наричат кимерийците с името "хони" и защо, ако е така? 

      За целта бе необходимо да се обърна към древно-източната история на Урарту (Бийан, Бунд) и да потърся в асирийските и урартските клинописи отговор.

        Думата "хини(ли)" в урартския език има две значения: едното е "син", в смисъл урартския цар около 780 г. пр.н.е. Аргишти І е син (= хини-ли) на Менуа, предишния цар.
            Но самият Аргишти създава на левият бряг на река Аракс крепостта "Аргиштихинили".

          Тeзи "хини-ли", които живеят в тази огромна крепост-град, какви са му на Аргишти?

    Явно не са му всичките деца, независимо, че И.М.Дяконов на едно място допуска такава версия...

        Към 643 г. или 639 г. пр.н.е. урартския цар Сардури ІІІ, предвид на военната си слабост, доброволно признава върховенството на Асирия и се именува "син" на асирийският цар. Тоест, видно е, че думата "син" (хини-ли) в урартурският език, освен семейно значение, е имала и значение близко до "поданик", макар това да се е разбирало повече в преносен, отколкото в реален смисъл на зависимост. Все пак, Сардури ІІІ, след като се именува "син" на царя на Асирия, демонстрира външно-политическа зависимост.
    Живеещите в града на Аргишти І, т.е. в Аргиштихинили, са в същата зависимост (хини-ли) към създателя на града.
 
        С други думи, кимерийците, които към VІ в. пр.н.е. са приети в поселища на пост-урартците (бундур), между които и гр. Занави („Мокцевай Картлисай”), са наречени "хини-ли" от самите бундурк, което буквално значи "осиновени", а преносно "поданици"(?).

      Земите на север от Урарту са били автохтонни за кимерийците през VІІІ в пр.н.е., но между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”. Къде е тази област? През VІ в. летописецът Агатий Миринейски ни дава ценното сведение, че Лазика някога се е наричала "Огурия"...

        И така, кога кимерийците са започнали да ги наричат "бал///гар"???

   Терминът „бал”, според данни на ономастиката, съгласно Иванчик, е бил известен още на скитите (οὐαδτόβαλος) и означава „любимец на дружината”. В осетинския език, родствен със скитския, понятието „балц” е означавало „военни походи” и е свързано с няколко степени на инициация, през която са преминавали младежите, за да станат мъже.Думата „бал”, в този смисъл, в скитския и осетинския, е означавал „отряд участващ в поход”...

     Сиреч, както обърна внимание Иванчик в дебат с Дяконов, който бе превел, чрез ирански името "гамир" като "отряд в поход", ако - отбелязва Иванчик - "отряд в поход" трябва да бъде преведено чрез скитски, тогава имаме не "гамир", а "бал"....

       Следователно термина „бал/гар” вероятно е съставен от „бал” (скитско-осетинската дума за участници във военни походи) и от „Гар” („Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту, откъдето са идвали кимерийците през VІІІ-VІІ в. пр.н.е.

   
     В 609 г. пр.н.е. вавилонците нападат за първи път Урарту, а през 606 г. атакуват някаква "област" на Урарту, която е наречена "Дом на Ханунии", която е до езерото Ван...Там срущаме и "Шубрия" и "Хубушкия"...



      Ще рече, напълно е възможно думата "хион, хионит, хони, хуни" да се е появила на Кавказ от Задкавказието, без да има връзка с етнонимът на монглоидните воини „хсионг-ну” от Ордос и Жълтата река, и тази дума може би като произход е от лексиката на Урарту (самоназвание "Биайн, Боян") ?
..........................................................................................
      Една от най-интересните легенди за произходът на българите е съхранена в епосът „Искандер-наме” на персийският поет Низами, който той пише в самото начало на ХІІІ в.
    Според легендата, Александър Македонски имал двама воини Бун и Гар, които участвали в походът му в непознатите земи на север, но двамата се разболяли от неизлечима болест и за да не заразят останалата армията били изоставени в една пещера. В нея те по чудо оцеляли, благодарение на някаква черна течност или кал. Пещерата се наричала „Балгар” и двамата решили отсега нататък да се казват „българи”, по името на пещерата.
      Низами, както знаем от „Барадж тарих”, е преписал тази легенда от волжко-българския епос от ІХ в. на Микаил Башту; не случайно в „Барадж тарих” се твърди, че хоните произхождат от Боян, последното е самоназванието на Урарту, както става ясно от урартските клинописи...





Урартски шлем

     През 528 г. българи от гр. Боспор (дн. Керч) на Кримския полуостров посещават Константинопол и се срещат с византийския император Юстиниан І. Между тях е и утигура Грод, когото Юстиниан харесва за градоначалник на Боспор. Грод е покръстен в християнството лично от императора. В Константинопол явно по това време е и историка Прокопий Кесарийски, секретар на военачалника Велизарий, който е бил в обкръжението на императора. Българите разказват следното от своята история: „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума (на север от Кавказ - бел.м.), и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име." Прокопий записва тази древна легенда за синовете на кимериеца-цар в кн.ІV. 5 от своя летопис "Войната с готите"...Прокопий през VІ в. съобщава една важна историческа истина, пренебрегната от учените в модерния свят: хуно-българите произхождат от кимерийците. Пише го дори буквално: "Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури. (кн.ІV.4, Войната с готите)”.

Кимерийски шлем

четвъртък, 14 март 2013 г.

London Gospels of Bulgarian Emperor Ivan Alexander






Четириевангелето на цар Иван Александър, наричано също Лондонско евангелие, е един от най-известните и ценни български кирилски ръкописи.
Представлява препис на евангелията на св.ев. Матей, Марко, Лука и Йоан Богослов на 268 пергаментови листа, като в началото на всяко Евангелие е изобразен на съответният евангелист. Текстът е украсен със златни заглавки и е илюстриран от 366 цветни миниатюри. В началото на сборника на два отделни листа има оригинални миниатюри с историческо значение. 





Евангелието е създадено по поръка на цар Иван Александър Асен през 1355-1356 г. от монаха Симон и е било предназначено за личната библиотека на царя. Бил е притежание и на цар Иван Шишман. След падането на България под турска власт то споделя нелеката, а често и трагична съдба на българската книга от това време – евангелието странства във Влашко, Молдова, на Атон, за да стигне до Британския музей в Лондон, където се пази сега.
Pravoslavieto.com
















"Греховете" на историка Златарски.


      По времето на Златарски руската хунология е изцяло в ръцете на една малка книжка на Иностранцев от 1900 г., в която е лансирано едно старо просвещенско мнение от ХVІІІ в., че европейските хуни са идентични със средноазиатските монглоиди Hsiong-nu, за които китайските историци дават сведения до І в. от н.е., когато тези „хсионг-ну” („хунну” на руски, пишат ги и „сюну”) от Жълтата река и Ордос са претопени от „хсионг-пи”(„сянбийци” на руски).


 Хсионг-ну на китайски вази

           Златарски се доверява на хипотезата на Иностранцев и прави това не защото разглежда критично неговата теория, а просто защото всичко, което знае за произхода на хуните, е от книжката на Иностранцев:

 „Идентичността на китайските хун-ну с европейските хуни напоследък се приема от всички почти ориенталисти за несъмнена. Обаче по въпроса за етническия произход на хун-ну и хуните засега съществуват четири теории: монголска, турска (или тюркска), финска и славянска, от които, докато последната е съвсем изоставена като несъстоятелна, първите три по доказателствата и изводите на своите представители все още стоят на становището си. Но и при все това повечето изследователи-ориенталисти усвояват турската теория и градят своите изводи не толкова върху отделни факти, върху тълкуване на собствени имена, колкото върху общи съображения досежно историческия вървеж на събитията и групировката на племената. Затова тая теория е най-вече разпространена и може да се каже, че тя си е спечелила вече общо признание в историческата наука. За същността и значението, както и за доказателствата на всяка от споменатите теории вж. К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564 и посочената там литература.”

         Ето за това изследване става въпрос - Иностранцев К.А. Хун-ну и Гунны (библиографический обзор теорий о происхождении народа Хун-ну китайских летописей, о происхождении европейских гуннов и о взаимных отношениях этих двух народов); (начало) С.353-386.

         Въпросът обаче не е в това, че Златарски се доверява на хунската хипотеза на Иностранцев, а във факта, че всъщност в Европа хунологията не е разработена като сериозна научна дисциплина въобще.

         Ето защо не можем да съдим Златарски.

                                                       14.11.1866 - 15.12.1935

         Това, което е предположил Иностранцев и което се е опитал да формира като концепсия през 1900 г., не е негово хрумване. Още от времето на Едуард Гибон (1737-1794) в европейската медиавистика се пише своеволно за такава връзка на Hsiong-nu и Huns, без да се разглежда критично проблема и без да се проучи по същество. Вследствие на което в модерните исторически книги масово съществуват безсъдържателни шаблони като „велико преселение на народите”, „хунските пълчища” и т.н.

         Констатацията, че в Европа хунологията не се разработва като сериозна и обективна хуманитарна научна дисциплина, а за хуните се пишат общи фрази и за тях се повтарят едни и същи схеми още от времето на Гибон, е дадена през 1973 г. в монографията на американския професор Ото Менхен-Хелфен „Светът на хуните”, издадена посмъртно (Хелфен умира през 1969 г.) от издателството на Калифорнийския университет.


         Пробивът в хунологията като наука за европейските хуни (да не се бъркат със средно-азиатските Hsiong-nu, които се изучават от сюнологията), бе направен от американски професор.

         Относно произходът на европейските хуни, Хелфен отрича още от 1945 г. руската хипотеза на Иностранцев, заради което е атакуван през 1960 г. от Л.Н.Гумильов, който за да го опровергае разработи една модификация на хипотезата на Иностранцев, според която само един конен отряд  Hsiong-nu (хунну) бил дошъл на Волга през ІІ в. от н.е. и те си взели местни жени и създали народа „гуны” (Huns) до ІV в.

         Когато човек чете произведението на Гумильов остава с лошия привкус, че за него е по-важно да съхрани теорията на Иностранцев, отколкото да е обективен. Явно Л.Н.Гумильов е гледал на приемствеността между хунну и гуны като на защита на собствената си концепсия за евразийството и предвид на разцвета на евразийството в Русия в края на ХХ в. и в началото на ХХІ в., трудно може да допуснем, че противоположните научните доводи (археологът С. Миняев отрича сюну, т.е. хунну, да са мигрирали на Волга, дори и като един конен отряд) ще преборят конюктурните в руската историческа наука днес.

         На запад хипотезата за приемственост на далечнитеHsiong-nu с европейските Huns вече не се поддържа, предвид на критичният анализ и на фундаменталните разработки от 1945 г. на Хелфън и още през 1948 г. Томпсън в монографията си за хуните отхвърля, че европейските хуни имат нещо общо с хсионг-ну от Ордос и Жълтата река в Китай.

         В общи линии обаче един български учен, който е изправен пред задачата да потърси отговор за произходът на българите, днес е в не по-малко деликатно положение, от това на Златарски през 1918 г...

         Каква е връзката между българи и хуни, това е посланието на Златарски, което трябва да бъде върнато на „дневен ред” при историческите анализи за ранните българите и да бъде критически преосмислено в посока на един обективен хуно-български синтез.
==========================

Допълнение:


       „ Какво е било етническото състояние, което заварват славяните през VІ в. в източната половина на Балканския полуостров? Главната част от населението по това време все още са били траките, но в процес на погърчване, а в североизточните области в процес на романизиране. След нахлуването на славяните основната маса на предславянското население е била славянизирана. Следователно траките представляват една компонента в славянската основа на нашия народ, те са субстратът, който се влива в славянската маса при възникването на нашия народ.
         Траките са говорили индоевропейски език, също както и славяните. Те са били най-старото население в източната половина на балканския полуостров. Още от най-древни времена те са създали една самобитна култура, която се е равнявала на най-високите култури по онова време на племената и народите от Близкия изток. Към началото на нашата ера Тракия е била покорена от римляните и е била включена в Римската империя. Славянизирайки траките, славяните несъмнено са възприели редица придобивки на тяхната култура. За съжаление ние знаем много малко за езика на траките, за да можем да определим какво влияние той е оказал на старобългарския език. Известни са само около 40 думи (глоси), около 1800 собствени имена и няколко кратки надписа.
         Ето някои тракийски думи: бриа (град), болинт (див бик), брюнх (китара), зелас (вино), скалме (нож, меч) и др. Днес в нашият език са запазени някои географски названия от тракийски произход, като: Арда, Вит, Витбол, Искър, Лом, Места, Несебър, Осъм, Пловдив, Струма, Стряма, Тимок, Тунджа, Янтра, и др.(...)
... Прародина на прабългарите е била Средна Азия (Източен Казахстан). От ІІ в. насам те са започнали да се придвижват на запад, като през ІV в. са обитавали на север от Кавказ....” (Вл.Георгиев. Проблеми на българския език., София, 1985., стр. 269).



         Както виждате, Вл. Георгиев като историк е не по-малко зависим отколкото Златарски, от руско-съветската хипотеза за произхода на европейските хуни от средно-азиатските хсионг-ну...
   

сряда, 13 март 2013 г.

Българи и хазари!



"Язык хазар,подобно языку болгар, был непонятен для остальных турок..." - акад. В.В. Бартольд, Тюрки, Алматы, 1998, с. 50

„И при българите отначало князете били [поставяни] по наследство – синът на мястото на бащата, и братът на мястото на брата. Научаваме, че така било и при хазарите.” Йоан Екзарх, български писател от Х в.; В книгата му „Шестоднев”, изд. С., 2000., с.159





          Благодарение на развитието на хазарологията през ХХ в., в научен оборот се появиха много летописни и археологически материали за Кубратовата държава България, с чието завоюване в средата на VІІ в. каган Йосиф 
(Х в.) свързва началото на хазарската държава, както отбелязва лично в кореспонденцията си до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут (Х в.). //Коковцов П.К. Еврейско-хазарская переписка в X веке. Л.,1932.//

    Хазарската върхушка не елиминирва управляващият български царски род Дуло и включва престолонаследникът Бат Боян в организационната структура на новоучреденият каганат. Боян, по думите на византийските историци Теофан (кр.на VІІІ в. – нач. на ІХ в.) и Никифор (ІХ в.), е прeвърнат в данъкоплатец на кагана.


          Българският династичен род Дуло запазва номинално (васално) властта си над старите кубратови провинции, като съхранява и административният си център в Приазовието, където е имало все пак хазарски „тудун” (наместник), но неговото присъствие се свежда до финансово-организационни въпроси. „Тудун” е имало за даден период от време и в Херсон (византийски северочерноморски град), но той и там не е бил реален управител, а упълномощен представител на кагана.
          Държавните функции на длъжността „тудун” са много неясни в първоизворите, но те все пак дават да се разбере, че става дума за чиновник.
          Отношенията между васалният български род Дуло и управляващият хазарски род, са се уреждали лично. В тези „специални” взаимоотношения, все пак е имала право да се намесва предпазливо силната фигура на хазарският „шад”(наричан и „бег”), която е държала административната и военна власт в Хазария. Много хазаролози апологетизират правомощията на „шада” (бегът) в Хазария, но силата на неговата „премиерска власт”, е все пак условна. Той е просто упълномощен и постът не е наследствен, докато царските фамилии на българи и хазари, са изключително консервативни и наследствени форми на управление. В това отношение „шадът”, дори и да е имал всичката реална власт в ръцете си, което оправдано впечатлявало чужденците и по-късните арабски историци, си остава на местна почва по-низша фигура от царските родове, включително и българския. Но пък хазарският „шад” имал лостовете на властта в двора на кагана и подобно  фигура на „логотеда” във Византия, се възползвал умело от преките си правомощия. Това го правило „силният на деня”.
          В монографиите, посветени на Хазария през ХХ в., не е достатъчно добре експлицирано българското васално присъствие в каганата, а то е специфично, спрямо останалите етноси, поданици на кагана. Дори през Х в. каган Йосиф мисли така.
          В арабоезичната средновековна историческа литература последователно е прокарано разбирането за някакво кавказко родство между българи и хазари, и за идентичност на езика им, който се е различавал от тюркския.
          В научната литература за хазарите не са разгледани достатъчно васалните права на българския царски род Дуло, династичните бракове с хазарският управляващ род. Не са осветлени дори такива важни въпроси, като коя е причината васалният български царски род да смени резиденцията си през ІХ в. от Приазовието чак в гр. Болгар на Волга и Кама?
          Сведенията на източниците за българите в Приазовието, Прикубанието и Приволжието между VІ и ХІ векове, са не по-малко откъслечни, от сведенията за самите хазари, но миналото на българите в Кубратовата държава и васалитета на българите в Хазария до втората половина на Х в., не са проучени систематично.
          Една от причините за това са загубата на волжко-българските средновековни летописи.
          През 1953 година в Мадрид бе открита книгата от ХІІ век на андалузкия географ, историк и пътешественик Абу Хамид ал-Гарнати. В нея той дава следното сведение: „Това прочетох в „История на Болгар”, преписана от български кадия, който е бил един от учениците на Абу-л-Масали Джууейни...” (ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб).
          От летописът „История на България”, преписан и допълнен от този Якуб, който бил ученик на прочутият теолог-аширит ал-Джууейни, преподавал през втората половина на ХІ в. в гр. Нишапур и на всеизвестният ал-Газали, ал-Гарнати преписва откъс, от който става ясно за някаква военна битка от началото на ІХ в. между българи и хазари.
          Нито една от книгите за Хазария не е проявила интерес към този откъс и той не е интерпретиран задълбочено...
          Интересът на съвременните историци към появилият се в края на ХХ в. компилативен свод „Джагфар тарих”, демонстрира отрицателно отношение изобщо към възможността да съществува историческа литература от Волжка България, което е доста учудващо.
          Липсата на сериозни научни традиции по отношение на миналото на приазовските и приволжките българи, се прехвърли и върху един документ, който колкото и да е модифициран и преработван през вековете, носи ценна историческа информация.
          Несъмнено летописите в свода „Джагфар тарих-и” носят белега на една синтетична компилативна традиция и на много волни редакции, но демонстративното отхвърляне на всички сведения във волжко-българският свод, е непонятно.
          То показва нежелание да се изследва не свода, а изобщо тематиката. Просто липсва научна традиция, както казахме, да се изследва систематично миналото на предвасалните и васалните на Хазария българи.
          Най-ранният компилативен ръкопис в свода „Джагфар тарих” (издаден през 2005 г. и в София), е летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих”. Покрай всичко останало, засягащо българското минало, неговият автор Баба Худжей дава ценни сведения и за миналото на хазарите, упоменавайки, че заема данни от едно съчинение от Х в., наречено „Хазар тарих” (История на Хазария), написано от Абдула бну Башту.
          Това несъмнено е реална историческа личност, понеже е упоменат през 922 г. от Ибн Фадлан, в предговорът на трактатът му „Рисала” (Записки от Болгар), където е изписан като „Абдулах бну Башту ал-Хазари”.
          Единствената причина, която все още възпира хазаролозите да вкарат в научен оборот данни от ал-Хазари, съхранени номинално в „Барадж тарих”, е липсата на оригинален текст на арабски на „Джагфар тарих-и”, а не съдържанието на данните.
          Абсолютизирането на въпросът с оргиналът на „Джагфар тарих-и”, още веднъж потвърждава нашата теза за липсата на научна традиция по темата, тъй като руското „Слово за Игор”също няма оригинал, но съдържанието му се ползва критично от учените.
          Тоест, загадка са не данните за предвасалните и васалните на Хазария българи, разпръснати синхронно в различни източници, а липсата на научна традиция, която не ги е систематизирала в историографски проблем.
          Вместо да има сериозно и задълбочено проучване, се е получило обратното: изводите на хазаролозите за т.нар. „прабългари”, правени от тях покрай основното им занятие с хазарското минало, са заети в учебниците по миналото на прабългарите - безкритично, в готов буквален вид, спуснати най-вече от съветската хазарология.
          Можем да дадем два очебийни примера.


          Хазаролозите нямат за цел да проучат в дълбочина кой всъщност е народа „в-н-н-т-р”, упоменат в разширената редакция на писмото от Х в. на каган Йосиф до Хасдай, където за този народ е казано, че е избягал с Аспарух на Дунав. Така, поради липсата на сериозно изследване в тази посока, в хазарологията по навик се преповтаря един и същ шаблон, че това май са утигурите или оногундурите...Този шаблон си съществува виртуално и независимо, на фона на проучванията на Минорски за „в-н-н-т-р” (V.n.n.d.r.) в арабските средновековни извори. Сиреч, няма научна традиция, която да интегрира всички сведения за „в-н-н-т-р” в посока на предвасалните и васалните на Хазария българи и да изясни в какво се състои проблемът.

          Другият пример е впечатляващ с едностранчивостта си, той засяга българският династичен род Дуло, който съветската хазарологията, в лицето на руската историчка Плетньова(Хазари, 1976), отъждествява с тюркският каганатски тюргешки род-племе „дулу”, изцяло пренебрегвайки генеалогията, дадена в един съхранен ранносредновековен документ, какъвто е „Именникът на българските канове”.
          Всички значими историци от ХХ в. (Бъри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе, Артамонов) отъждествяват „Ирник от рода Дуло” от „Именникът на българските канове” с Ернак, третият син на Атила, от средата на V в.
   
          Изводът на Плетньова, наложен в учебниците по българска история в социалистическа България през осемдесетте години на ХХ в., с лека ръка игнорира не само „Именникът на българските канове”, но и цялата късно-антична летописна традиция, която детайлно проследява как пост-атиловите хуни кутригури и утигури стават известни след средата на V в. масово като „тъй наречените българи” 
(Йоан Антиохийски), по време, когато никой все още не е чувал за тюргешите, които се появяват с ябгу Истеми на Кавказ в средата на VІ в.
          Свидетели сме, че поради липсата на научна традиция, вместо данните от все пак разработената през ХХ в. хазарология, да спомогнат за едно систематично изучаване на предвасалните и васалните на Хазарският каганат българи, се е получило обратното: ниглежиране на българският елемент и недостатъчното му експлициране от първоизворите на систематично ниво.
               Всичко това показва коя е истинската причина да не може да се напише задълбочено, мащабно и цялостно изследване за „прабългарите”, а така също и за двете средновековни Българии – Дунавската и Волжката.
           Едно такова проучване трябва да включва като задължително предусловие отлично владеене на научните материи на кимерологията, сарматологията, хунологията, аварологията и хазарологията.
          В българската историческа наука са разработени само късно-античните и средновековни българо-византийски отношения, което обаче е просто един епизод от цялостната палитра на българското  минало.
          С други думи, още от началото на ХХ в. в българската историческа наука водещо място заема географско-балканският принцип, а не етническият.