четвъртък, 31 май 2012 г.

Гутенберг и WC


Кирил Милчев           



               Гутенберг и WC

                                 новела


Портрет на Йоханес Гутенберг от 16 век


                                     


          1.




                  Аз съм на двадесет и четири години.
          Прекъснах следването си, в четвърти курс вече не издържах на напрежението. Три години се борих с погнусата и възмущението от общата тоалетна на етажа в студентското общежитие.
          Баща ми не ме разбра, но ме прие в апартамента си в столицата. За първи път в моя живот имах собствено сервизно помещение, ползвах го само аз.
          Баща ми често пътуваше в задгранични командировки и бе понаучил някои неща. В нужника нямаше захарни бонбони, както е по Европа, но бе донесъл от Брюксел две миниатюрни бурканчета с мармалад, които красиво стояха на порцелановото водно казанче зад тоалетната чиния. Аз му бях подарил едно плюшено магаренце, което също се мъдреше там, до двойния бутон.
          Чичо има и биде, купи си го след като го оперираха от хемороиди. Но аз нямам претенции. Не съм неблагодарен, напротив. Не съм и задръстен, въпреки че съм доверчив.
          Студенският кенеф бе изрисуван сякаш е арт-ателие на незадоволен художник. Понякога даже се кефя на задните мисли, грижливо споделени по стените там. Нали ще ставам психолог. Дори си мисля, че може би имам някакви комплекси. Останалите студенти приемаха съвсем безразлично дали WC е с вертикално или хоризонтално оттичане.
          Не им пукаше. Споко си живееха, не се впрягаха. Яка компания бяхме, сякаш учехме за касапи. Кенефа си е кенеф, всички буклуци се извърляха там. Канализацията се задръстваше през ден. Приличах на водопроводчик с гумените ръкавици и вакуумната помпа, а колегите ми се хилеха, че не понасям зловонието. Какво толкова, нали всичко се бе вмирисало и без това в тази страна?
          Защо съм си мислел, че като уча за психолог, ще мога да си намеря работа по специалността? Къде има работа за психолози? Армията я закриха, училищата нямат пари, световната икономическа криза превърна всички в луди и на кого точно ще слагам диагноза?
          Имах един приятел, той все правеше такива зловещи прогнози, но не си признаваше, че е холерик, бил самороден социолог. Все говореше, говореше. Един ден разбрах, че се е прехвърлил във факултета по политология. Попитах го защо? Призна си, макар и с кисела физиономия. Баща му искал да го направи политик, да лобира за семейния бизнес в парламента.
          Не му се разсърдих, нито го укорих. С баща му бяха екип, отбор. Това ми хареса.
          А моя?
          Откакто бях около него се състари.
          Защо?
          Защото всеки ден взимах задължително по една лъжица мед.
          Баща ми не разбира значението на пчелите. Не знае, че това са единствените същества, които летят където си поискат, дори в чужди дворове. Те не са като прелетните птици, обременени от природата. Не са бездомни врабци, нито ялови гарги. Пчелата има философия, дори аура. Може би някога е била ангел, а сега е понижена в чин.
          Баща ми не ги разбира тия неща. Поведението му ме тревожи, държи се консервативно.
          Направих списък на нещата, които обича.
          Пуши, много. Пие кафе, по няколко чаши на ден. Носи часовник и все го гледа. Ползва интернет, но няма компютър вкъщи.
          Сумирах данните и направих таблица. Докато го нямаше. Аз имам много свободно време, особено докато баща ми е на работа. Реших по някакъв начин да му се отблагодаря, че ме прие и изхранва. Дори ми дава пари за дребни неща.
          Данните от таблицата недвосмислено показваха, че това е един зависим човек, който се нуждае от психотерапия. Реших да му помогна, нали ми е татко. Но внимателно и деликатно, за да не се получи издънка.
          Нали ще ставам психолог, кой да му помогне? Не ще и дума, че баща ми няма да отиде в специализиран кабинет.
          Започнах да следя поведението му, трябваше да си изградя по-пълна психокартина на профила му.
          Този човек има странни фантазии.
          Една вечер по новините съобщиха, че някакъв наркотрафикант се бил спогодил с прокуратурата да лежи в затвора два месеца. Баща ми избухна в негодувание и изсипа ругателства по адрес на съдебната система. А после го видях, че фантазира какво трябва да се случи на мафиота. И на всички бандити. На следващата вечер, пак по новините на телевизията, показаха кадри от убийството на един бизнесмен, за когото се предполагало, че е мафиот.
          Баща ми овеси нос и се сконфузи...
          Защо го направи, цяла нощ търсех отговор, дори в ранните часове станах да взема една лъжичка мед. В жилите ми нахлу енергия и мозъка ми заработи аналитично.
          На сутринта казах на баща ми: „Не си виновен ти за убийството на мафиота.”
          Той не отговори нищо, но от погледа му разбрах, че е разтревожен.
          Баща ми е все пак от поколението, на което дълги години са внушавали, че думите могат да убиват. В душата му зрееше конфликт. Страдаше, че той е причина за смъртта, все едно наоколо бе пълно с демони, които изпълняват поръчките му.
          И по филмите е така, оная с косата все идва с пици по поръчка...
          Реших да си направя експеримент, почистих и подредих бюрото му.
          Леле като се върна, разфуча се, забълва огън през ноздрите, все едно е митичен бик. Ето колко е уязвим, неговия свят бе на бюрото му. Там си фантазираше на воля и без да забележи трупаше несподелени мисли, затваряше ги в буркани и тъпчеше мазето на паметта си. В този негов странен свят всички са аут, не е позволено да се влиза, да се пипа, да помогнеш. Това бе неговата крепост и не забелязваше, че е болен. Дори обратно, мислеше си, че се лекува от лошото около него. Дори от мен, сина му.
Баща ми преживяваше трудно моето настояще, все едно то бе негово. Не смятам, че му се свидеше за едното от двете WC-помещения, което аз превърнах в нещо като будиски храм. Не, по-скоро страдаше от внушенията си, че будизма е политеизъм, а татко бе монотеист. Ортодоксален. Той бе критичен дори към католицизма, но обичаше да припомня, че богомилството е все пак българска работа.
          Българските работи, не знам кои, но татко така каза, бяха закъсали в тоя свят. Нито сиренето било същото, като някога. Нито кашкавала. Той не купуваше ракия, дядо правеше и му даваше. Кехлибар и святост, все отсипваше по капка на пода за памет на предците.
          Явно татко произхожда от генетично здрав род, иначе отдавна да е рухнал, според психологията.
          Нали виждам, че тези хора се отказаха от мечтите си и бяха принудени да се съгласят, че няма духовни и културни върхове на Балканите. Достатъчно е, че имаме планини и туризма ще ни изхранва. Баща ми прие реалността, не се хвалеше, че познава няколко български поети. Че е мечтал да стане писател, а не чиновник. Даже беше благодарен на съдбата, само за мен страдаше.
          От ден на ден вехнеше, не разбираше къде е сгрешил, спрямо мен. Това го съсипваше. Търсеше вината в себе си.
          Как да му помогна?
          Той смяташе, че трябва да помогна на себе си.
          Но понякога ме питаше за моето мнение. Укоряваше се, че не разговаряме много.
          Ако му кажех, че е болен щеше да се обиди.
          Пак повдигна темата за меда и за неговите пагубни последствия за моето здраве. Глюкозата водела до диабет, това не бил стария мед, истинския. Този бил менте.
          В такива моменти не го прекъсвах, понеже знаех, че ще заговори за баба си, която имала десет кошера и центрофуга. Тя го учела що е пило, къде в кошера живее майката, защо пчелите отбягват миризмата на оцет. Двамата с баба му надявали мрежести шапки и с едно духало, за да отпъждат пчелите, изучавали живота пчелен по медените пити.
          Явно е било славно време за него, лицето му грееше особено, докато споделяше тези спомени.
          Оттам прехвърляше разговора към дядо му, царски подпоручик. Малко нервак, но човек с воля, отказал цигарите от раз.
          Това бяха родителите на майката на моя татко.
          Дядо му и баба му пък по бащина линия живеели в Осоговската планина, в една махала, която била все от един род.
          Спомените му за тях приличаха на разказ от Елин Пелин.
          Днес бях доволен от себе си, предразположих го да говори за миналото и той се отпусна. Скарахме се едва когато отказа да вземе хапче за сън. Той не се наспиваше, нали го следях. Ставаше към четири призори и веднага сядаше зад бюрото, по навик. Бе си внушил, че е работохолик, но всъщност робуваше на навика. Въртеше се в кръг, беше му удобно така, да няма на главата си никой, обичаше да е саможивец.
          Нито жена, нито приятели.
          Човек-компютър, това бе станал и затова не ми бе купил лаптоп, за да не приличам на него.
          Баща ми несъзнателно страдаше от нещо и бе решил да ме предпази. Или по-лошо: нямаше си и понятие как точно се възпитава.
          Те се бяха развели с майка ми още докато съм бил в детската градина. Отраснах без него, нямаше кой да ме защити от гадните хулигани. Татко гонеше мечтите си, накрая разбра, че това са илюзии и реши, че живота го е имунизирал.
          Пое заплащането на университета ми, отделяше пари за издръжката ми.
          Нямаше си и на идея, че един кенеф ще е причина да прекъсна. Това го стъписа, той пак започна да пелтечи, както в юношеството си. Обезвери се. Побеля, затвори се още повече в себе си и реши да се занимава с исторически проучвания.
          Пак си измисли бягство, това е той. Все успяваше да избяга от гадната реалност, от ежедневието, от мен...
          Не ми вярваше. Реши, че съм прекъснал заради момиче. Че ходенето до тоалетната не е достатъчен мотив, все едно още сме номади, които нямат време да уседнат и да имат кенеф като хората.
          Мина седмица.
          Данните от профила бяха тревожни.
          Баща ми не даваше предимство като шофьор, дали не е егоцентричен случай?
          На няколко пъти псува в колата, повиши тон.
          Забравя къде си е оставил нокторезачката и обвини мен, че я няма.
          В супера купи дамски превръзки, разсеян е.
          Оправдава се, помислил, че е памук. Не иска да се издаде, че е разсеян.
          Не си оправя кревата сутрин, харчи по-голямата част от домашното олио за кандилото. Много се моли пред иконата.
          Все важни симптоми за един психолог.
          Преживява моето безделие като стрес, не предполага, че съм затънал в работа. Шокиран е, че си купувам камъни и му говоря за енергията на минералите. Подарих му ахат.
          Геологията му е чужда, мисли си, че не съм от неговата „кръвна група”, както той нарича интересите си. Но пък е склонен да не ми пробутва идеите си, въпреки, че това явно го съблазнява и не пропуска да пробва.
          Понякога го подлъгвам и той се хваща, много е наивен. Смята, че съм готов да споделя товара му. В тия мигове прилича на библейска фигура, разиграва откровението. Убеден е, че съдбата му е отделила роля в спасението на света. Никак не го притеснява, че е имало филм с Брус Уилис по тоя въпрос. За него това е сериозна работа, Бог не искал да правим чудеса, а необходимото.
          Донякъде татко е станал народопсихолог, еманация е на архетипа на несъзнатото сред българите. Те все още вярват в харизматичния политик, който ще стори чудо, без те да са длъжни да извървят необходимото.
          Трудно е да се каже къде се пресича границата между двата феномена, но баща ми е убеден, че трябва да участва. Все още не е потънал в апатия и вярва, че не знаем достатъчно своята история. Корените ни са в патина, а народ без история е обречен.
          Как хитро продава идеите си само, достатъчно е да му повярвам, а не си дава сметка, че вярата не се печели лесно.
          Ще вземе ли хапче? Като разменна монета, подхвърлих аз.
          Нарече ме Пилат.
          Аз пък си записах в тефтера, че преди години успешно е преодолял краха на илюзиите си, понеже ги е транформирал в религиозна надежда.           Сега вече знаех на какъв език да говоря с него.
          Успях.
          След два дена си призна, че на моите години е контактувал с извънземни. Не пряко, а чрез една негова позната, контактьорка.
          Парапсихологията не е болест, но създава представи и фантазии, които са несъмнено елемент на една бъдеща невроза.
          Ония „от горе” му били казали, че българската земя е благословена. Попитах го дали са казали и същото за народа. Замълча, не бе се сетил да попита. Говорил с тях преди повече от 15 години и по онова време, никой не правил разлика между народ и земята, в която живее. Не било като сега, половината български народ да е в емиграция по икономически причини.
          Някога смятали, че кризата е като грипа, ще мине за три дни...
          Преходът от тоталитаризъм към демокрация започнал в България през 1989 година, аз съм бил почти на 5 години.
          Тоя преход му бе болна тема, обсъждаше го многократко. Старото все не си отивало, пускало филизи и се прераждало, а новото не идвало,  дори да дойдело, било задушавано. Артериите се запушили и сме преживяли два инфаркта, по Луканово време и по Виденово време. През 2005 година тая партия пак дошла на власт. Народа ги избрал, значи вече нямало защо да крием въпроса що за народ е това.
          Били сме влезли в Евросъюза през януари 2007 година, но от Брюксел не ни дали нито едно евро субсидии, понеже в България имало корупция.
          Доскоро баща ми редовно четеше вестници, сега вече гледа само новините, а понякога и това не прави. Слуша класическа музика и джаз, тихо. Разгадава етноними, проучва миналото, гледа римски карти, чете за хазарите и се интересува от хуритската митология.
          Нещо преследва, личи си по очите му. Той е ловец на идеи, служи си с тях, както банката със златните кюлчета. Складира хипотези, оставя ги да отлежат, после ги пуска на борсата от идеи, за да вдигне цената им. Ако баща ми бе брокер на Уолстрийт, както му работи интуицията, щеше да е милионер. За съжаление се занимаваше с по-различни виртуални неща, от другия виртуален свят, този на световната финансова система. Просто не е на подходящото място.
          Не му го казах, пролегомените му са в друг номер ботуши, ха-ха.         Баща ми ще рухне за ден, ако разбере, че в света е пълно с такива като него, просто той се мисли за уникален.
          Като всеки луд. Но моя татко не е луд, а е обременен, живял е без да обръща внимание на сервизните помещения. Не е споделял натрупалото се отвращение и това вече е проблем.
          Селските кенефи представляват една дупка и септична яма. Наоколо е пълно със зелени мухи. Те са много досадни, някои дори хапят. В това ужасно място няма мека хартия, а накъсани вестници върху пирон. Паяжините са тлъсти и вони на кокоша смрад.
          В една такава яма, разказваше баща ми, паднал таралеж. Баба му решила, че трябва да бъде спасен и дядо му го спасил. После таралежа всяка вечер се разхождал в градината и уловил една змия. Така е в природата. Тоя таралеж баща ми го е чувал веднъж, въздишал тежко, сякаш кахърен човек е точно зад гърба. Така се стряскал татко през нощите, докато минавал тъмния двор до кенефа.
          Аз знам почти всички начални симптоми на болестта му.
          Обществените тоалетни още свидетелстват за онова време. Плоски чугунени конструкции с две стъпала и дупка. А в циментовото антре отпред стои възрастна ромка и събира дребни монети в пластмасова чиния. Общината е дала на аренда вкопаната като землянка тясна сграда, от едната страна на която е вход за жени, а от другата за мъже. Тия бункери в цялата страна са правени по един и същ начин, дори на ж.п. гари и автогари. Десетилетия наред по времето на социализма никой не е проявил някакво друго архитектурно въображение. За обществените тоалетни обаче няма тоталитаризъм и демокрация, те са вечни. Като паметници на културата с историческа стойност, понеже вече никой не строи градски писоари. Няма място за тях, реституцията е безпощадна към физиологичните нужди. Хората се научиха да търсят спасение по кафенетата, но и там се появиха табели: ”Само за гостите на заведението!
          Ако консумираш, може...






          2.



          Ситуацията вкъщи не е блестяща, във въздуха тегнат недоизказани мисли и сложни психични ребуси.
          За да релаксирам ходя по магазините и гледам аксесоари за моя храм. Харесал съм си една сапунерка и ринг за кърпа, очите ми останаха при лъскава стойка за хавлия. Да не говорим за автоматичния дозатор за тоалетен сапун.
          Така се запознах с Таня.
          Тя ми предложи двоен, подвижен кърподържател и дори ми демонстрира ефекта. Продаваха и джакузи, триместно, за 4 200 евро. Заплюх да си купя такова, като стана Зигмунд Фройд.
          Загледах се в една тоалетна чиния цвят резеда.
          Таня бе убедена, че съм новодомец и ще обзавеждам банята си. Тя разгорещено реши да ме спечели за тяхната продукция. Офертите им били приемливи за  екстра качеството, което предлагат. Някои хора, според нея, взимали по-евтиното, но скоро установявали, че крана на мивката шуми неприятно и този звук е ужасен. Все едно продукта е с вродена асма.
          Направо ме уби с това сравнение.
          Сега вече нямаше как да не откъсна погледа си от резедавия цвят на чинията и да не се взра в нея.
          Симпатяга, общително момиче. Аз обещах да доведа баща ми, паралията. Така излезе от готовността ми. Ще купим половината стока в магазина.
          Таня ме попита къде живеем, оказахме се съседи, на една и съща улица.
          Тя сподели, че в събота ходела в един клуб, „Арматедон”. Уговорихме се да се видим там. Ставало голям купон, защото идвали айдъли, сървайвари и други телевизионни звезди.
          Направих жест, все едно цял живот съм търсел това място.
          Стана ми гот, това момиче ми хареса.
          Имаше кестеняви коси и изкуствени плитки, носеше шарен панталон с пояс, а по шията си имаше всякакви джунжурии, но с вкус. Бях убеден, че на пъпа има пирсинг, а на рамото тату, йероглиф. Сигурен бях, хванах се на бас със себе си. Ако ударя десетката, ще проверя.
          Прибрах се по една улица, по която бе пълно с диви кестени. Събрах цял джоб. Всеки ден трябва да се държи в шепа по един, кестените изсмукват негативната енергия. Ще слагам и в джоба на баща ми. Той снощи ме гледаше доста съмнително. Явно бе ровил в чекмеджето ми и сега щеше да се заяжда, че е открил восък от мед. Разбирам, че е алергичен и мрази такива неща, обещах му да се съобразявам, но аз все пак ще ставам психолог и знам какво помага на нервната ми система.
          Той мълча цяла вечер, гледаше в една точка и пушеше цигара след цигара.
          Опитва се да ми вмени вина.
          Готов бях да му се разсърдя, но нали поех ангажимент пред себе си да го лекувам. Нямах право на емоции и домашни разпри.
          Приех, че се цупи, защото е сънувал и крие съня, потиска го в областта на несъзнатото. За баща ми психоанализата е изкуство, а Фройд и Юнг са писатели. Удало им се да намерят оригинална тема и прописали, по това време имало криза за сюжети в европейската проза.
          Иди обеснявай на такъв човек, че има проблеми с либидото. Все едно си го нарекъл гей.
          Ами, ако Таня е лесбийка?
          Махнах с ръка: ето зловредната сила на асоциациите; баща ми в момента гъмжи от тях, подул се е отвътре, но стиска, от инат.
          Преди няколко дни ми изнесе лекция, че всяко нещо трябва да се преодолее, дори с цената на болка. Аз се изцъклих. Ако не бях сигурен, че иносказателно ме подтиква да откажа меда, щях да помисля, че е мазохист.
          Тате, тате...всички се лекуваме, само ти не искаш да признаеш, че си болен.
          Явно надцених нещата.
          С Таня тръгна добре, купонясвахме, но като разбра, че взимам мед охладня. Яко се овъргаляхме в тревата, но като чу за меда, направи такава физиономия. За нея, ако обичаш меда, трябва да обичаш и жилото. Таня обаче мразеше този орган, това било техния кенеф. Събират прашец и го изсират. Стигало й, че по цял ден рекламира клозети в магазина.
          Обадих й се още няколко пъти, но ме отбягваше. Намираше разни поводи, накрая ми писна. И аз си имам достойнство. Казах й, че никога няма да види как се разширява съзнанието й през погледа на една пчела, как крилцата пикират между огромни цветя и гигански дървета, как света е друг. Защо ги наговорих, не знам. Преиграх. Бях ходил на стаж при шизофреници, те са като Таня, имат си свой свят от решения. Асоциален, другият е приемлив, ако мисли само като тях. Таня просто се оказа с труден характер, своенравна и си падаше по айдали и сървайвари. Това е.
          Не мога да страдам по нея. Трябва да се концентрирам върху баща ми. Той е добър човек, заслужава да преодолее болестта.
          По това време получих стомашна криза и прекарвах голяма част от дните в моята тоалетна. Бях подобрил много неща от нейния дух. Там можех спокойно да медитирам и да обгрижвам аурата на баща ми с мантри. Така му внушавах да се освободи от негативизма на ежедневието, да не преживява в психиката си грижите, да има душевен покой. Ако правех това пред него щеше да ме обвини във вещерство. А всъщност православните монаси правят същото, много от нещата са все още в несъзнатото и това си е мистично за психологията. Да предразположиш към добро, е половината от едно успешно лечение. Част от загадките на занаята. Всеки майстор първо разчиства терена от боклуците и тогава, на чисто, започва да работи. И при добрите психолози е така. Няма вълшебни неща. Първо да изтупаме чергите, а после ще ги постелем, където трябва.
          Събудих се в болницата, не помнех нищо. Бях на система, до мен стоеше един старец. Боже, това е баща ми, колко се е състарил. Защо бях тук? Дали татко ще разбере, че предизвиках злите сили със своите мантри, заради него? За да му върна свежестта на лицето, усмивката, която отдавна забравих. Той е философ, ще разбере. Няма да ме укорява. Дявола понякога ни прекършва, за да се откажем и да не можем да помагаме на хората.
          Виждам очите на татко, гледа през някаква мъгла.
          Пак заспах.
          В съня съм спокоен за баща ми, там той е библейска фигура, пчелите му се подчиняват. Аз съм дете, босоного. Нито една пчела не си позволява да ме гони и да ме ужили, но имам спомен, че са правили това с мен. Цял рояк от диви пчели се бе опитал да ме нападне. Татко ги спря с гърдите си, те се оплетоха в брадата и косите му. Жилеха го, а той се обърна към мен. Видя, че съм вцепенен от страх и рече: ”Това е само пясък. Не бой се.”
          Значи оттогава ги мрази в душата си, а аз защо трябва да ги обичам.
          Защо?
          В съня си съм критичен към себе си, разбирам какво трябва да направя. Медът е само пясък, пустиня. Нищо. Трябва да задържа това прозрение, да го отнеса отвън, на светлото. Кой се храни с пустинен пясък? Бог дава манна на изгладнелите, оцеляват с Неговото чудо, а пустинята е само време за размисъл.
          Дори евреите са имали срок, за да стигнат до обетованата земя. Срок за да станат нови хора, ако обичаха пустинята щяха да станат бедуини. А те излязоха от пустото място, защото имаха баща. Бог ги нарече свой народ, аз също имам баща. Кого съм тръгнал да лекувам? Моя създател, баща ми. Защо трябва да свършва съня и отново да влизам в ролята си на психолог? По-добре да остана тук.
          Но, ако баща ми е болен, трябва да се събудя. Трябва, трябва. Заради него...
          Отворих очи, бях целия в пот. Доктора каза, че съм прескочил трапа, тоя път...Какво имаше предвид? Лицето на баща ми бе щастливо, радваше се като дете, даже се насълзи. Бил е сигурен, че няма да го изоставя. Имаше нужда от мен, разчиташе на мен...
          Така рече...
          Съвзех се след седмица и започнах сериозно да се готвя да лекувам татко. Стига съм правил експерименти.








          3.




          Първо трябваше той сам да поиска от мен да го лекувам, да ми гласува доверие като специалист.
          За да го стресна продадох писалките му, една многогодишна колекция от шедьоври. Парите инвестирах в акции на Дружеството по пчеларство.
          Баща ми явно има ангел-пазител, прие загубата смирено. Това бе тежък удар за него, за нещо по-незначително би се развикал. Сега само каза, че ме разбира.
          Дали наистина разбираше, че го правя заради него? За да ме помоли за помощ, за да се научи да ми вярва. Ако беше грохнал старец към кого щеше да се обърне да го гледа? Кой му е близкия човек в тоя свят, все пак? Защо трябва всичко да става по дългия и сложен път, не може ли да си признае, че разчита на мен и когато съм здрав. Нима бе забравил думите си в болницата?
          Той ми каза, че ми прощавал, защото съм болен човек.
          Този път аз си замълчах, все едно съм на разговор с моя ангел.
          Все пак бях доволен, че повдигна темата. Наоколо е пълно с болни хора, татко. Защо аз и ти да сме изключение?
          Или само ти си изключение?
          Киборг ли си, че работиш на три места?
          Мълчи, няма да каже, че го прави за пари. За да си плаща сметките, да пълни хладилника. Няма да каже. Болестта го притиска, има угризения, че е пропуснал детството ми. Лута се в паяжини от въпроси. Все шаблонни: къде сгреших и т.н. От тоя сорт.
          Дали, ако продам библиотеката му, ще клекне?
          Навремето татко започнал работа на 19 години като охрана на една ж.п.гара и на бункера-клозет до нея. Там влязъл в конфликт с партийния комендант, който държал под ключ ведомствената библиотека, за да ползва малката читалня за партийна канцелария. Оттогава татко си купува книги, прави си своя библиотека. Може да се каже, че е дори букинис. Някои имат за хоби пощенските марки, а татко изпада в умиление пред антикварни бумаги. Веднъж ми показа учебника по география, от който е учил Христо Ботев.
          Баща ми не само чете книгите, но и ги подчертава. Това е интересен психически феномен. Виждал съм книги на дядо ми, по бащина линия. Той най-много си е позволявал да се подпише на някои от страниците. За да потвърди, че е собственик. При моя татко не е така, от първата си книга подчертава. Какво може да значи това, ако не симптом да оставя знаци за присъствието си. Не му стига, че е собственик. За моя баща това е малко. Иска власт над съдържанието и затова очертава териториите, които е погълнал в лявото полушарие на мозъка си. С него декодира знаците, с дясното кълбо смила образите и цветовете.
          Много животни очертават своите територии, като ги припикават. Баща ми е сублимирал животинското, но едва ли някога е драскал в обществен писоар. Човекът е обществено животно, все още иска да очертава своето присъствие, като пикае. Но достойнството на урината безславно потъва в канализацията и българина компенсира като рисува и пише в кенефа. Задължително в чужди, обществени клозети. Това е нагон за животинска власт и собственост, в дома му е ясно, че е господар. Някои мъже бият жените си, защото никога не са драскали в обществена тоалетна, за да се освободят от животинското. Ако брокерите на Уолстрийт го правеха, нямаше да са под постоянен стрес. Една от тайните причини за издръжливостта на българския мъж е мръсните градски кенефи, които приличат на окопи от Втората световна война. Там жребците изпразват мехура, изваждат писалката и драскат, сякаш стрелят с пушка срещу врага.
          Когато баща ми бил дете даже имало поговорка: „Имената на глупците висят по стените...”
          Значи българския мъж винаги си е бил бабаит в писоара.
          Татко, като бил малък, е пътувал с майка му в чужбина. В източния соцблок, както той казваше. Като влязъл в една унгарска тоалетна, се стъписал от приятната миризма на жасмин. Решил, че се е объркал. Че това не е кенеф, бил все пак в четвърти клас. Голям стрес е изживял като дете, не знаел откъде да пусне отточната вода. Как да ползва сошуара за ръце. За първи път се сблъскал с течен сапун. Гадничко е, но по-рано от връстниците си открил новия свят.
          Ето защо, още през ноември 1989 година, баща ми се включил в новите демократични промени. Бил на моите години. На митингите лошите били наричани „буклуци”, това било протест срещу статуквото. Можело да се очаква, че идвал края на буклуците и в обществените WC. И наистина, новите местни управи по градовете вдигнали ръце от бункерите и ги дали на аренда на циганите. Да ги стопанисват. Братята-роми хвърляли сутрин и вечер по една кофа вода за хигиена, а през останалото време събирали монети за челядта.
          Да си собственик на обществена тоалетна и досега е най-срамния бизнес в нашата страна. Никой не е кандидатствал за европейски проект по тая тема. Градоначалниците също не смятат, че това е кметско задължение, ослушват се. Притесняват се да говорят за това, обиждат се, ако някой ги занимава с тия несъществени въпроси, при условие, че имат много важни инфраструктурни проблеми и социални задачи.
          Прерових библиотеката на баща ми и открих една странна закономерност.
          През най-ранните години е подчертавал с обикновен молив, след това започнал да ползва цветни моливи, а накрая минал на маркери.
          В последните години подчертава почти всяко изречение, като под всеки ред се мъдрят различни, многобагрови линии от цветове на маркерите.
          Какво значи това?
          Ние, психолозите, отгатваме много за пациентите от техните рисунки.
          Ако изтрия печатните редове от една подчертана от баща ми страница на книга, ще остане само едно многоцветно пано, нещо като пищно изтъкана черга от линии в хоризонтални редове.
          Това бе рисунка, бях уверен. Но каква диагноза мога да поставя чрез нея? Каква?
          Не е лесно да престана да се потя, капчици влага избиват и по лицето ми.
          Не мога сега да продам библиотеката му, тя ми е необходима, за да докажа болестта на баща ми. Подчертаните редове ще ми послужат като веществени улики, ако той се опита да се измъкне. Вече имам фактите, а пред тях и баща ми не е бог. Ще се огъне, ще зарови пръсти в оределите си коси и ще изхлипа. Стената, която ни разделя, ще рухне...
          Пак ми се обадиха по телефона ония гадове от борсата, акциите ми в Дружеството по пчеларство били обезценени. От финансовата криза. Нямало да получа дивиденти.
          Остава да продам библиотеката.
          Не, няма !
          Тая година акациевите насаждения измряли от някаква болест и хубавия мед поскъпнал.
          Няколко дни си правих медовина, по стара славянска рецепта. Дига градуса, но продуктите се намират трудно по аптеките. Там вече има само химия, билките изчезнаха.
          Реших да продам само една книга, тайно и без демонстрации. За да си купя мед от магарешки тръни, лековит е като акациевия.
          Книгата беше стара, а корицата й от кожа. Несъмнено има антикварна стойност, издател бе някакъв Гутенберг от Страсбург...
          Чувал съм това име, но не помня откъде...
          Баща ми я пази като ценна реликва, не я е чел и не е подчертавал, значи може и без нея...
          Вдигнах температура, пребледнях. Според баща ми това било грип, той не знаеше, че меда е свършил.
          Това е объркващо за мен, хвърля ме в тревога.
          Баща ми е нямал такива грижи, неговата баба му е давала винаги мед, при това така, че да се засичат бурканите. Да не остане къщата без мед. Правила го е съзнателно, умна е била. Дори е отворила фабрика за мед. Десет кошера си е бизнес. Но бабата не го продавала, пазела го само за семейството, рода и най-вече за баща ми.
          Снимката на тази жена е на почетно място около леглото на баща ми, била е грижовна и умна, като Шива.
          Вчера баща ми, който е зависим от цигарите и от ракията, ми каза на мен, че аз съм зависим от меда.
          Представяте ли си колко е трудно да се промени мисленето на такъв човек.
          Давате ли си сметка какво ми коства да го убедя да се подложи на психотерапия?
          Някои хора си мислят, че психоаналитикът е онова, което дават по холивудските филми. Даже представа си нямат какво е да работиш с човешки материал.
          Политиците в нашата страна първоначално наричаха след 1989 година избирателите си с милото „народе, мой”. После избирателите станаха „електорат”, а наскоро в политиката навлезе нашия, психологическия термин  „човешки материал”...
          За нас, психолозите, човека е съвкупност от психическия и физиологическия материал. В този смисъл, ако приемем, че душата е дом на психическия материал, тогава последния дом на физиологическия, е клозета. Важно е да уважаваме дейността на стомаха, дебелото черво и урулогичните органи. Всичко това се отделя от нас и не е безразлично къде отива. Както не е безразлично къде отива душата, като се отдели от тялото при смъртта. Всичко е в единство, като скачени съдове е. Ако душата отива в рая, защо клозета да не е поне прилично място?
          Нашите обществени кенефи са геена адова. На запад четат от Данте за кръговете на ада, а ние тук се навеждаме ежедневно над тези кръгове.
          Прекупвачите и търговците на мед са също дяволи. Те са монополисти, вдигат цената, както им скимне. Ако някой се намеси конкурентно на пазара, мафията го съсипва. Първо му режат ушите, а след това и топките.
          Този следобед по телевизията даваха екстремни личности. Един се съблече гол и по цялото му тяло накацаха пчели. Не остана празно място. Настръхнах.
          Виждали ли сте силуетите на мъжа и на жената на табелките WC ?
          Няма човешки образи, само сенки и контури, сякаш в тоалетните не влизат личности с външен вид?
           На други места пък се смята за достатъчно да се загатне пола и до мъжкия цилиндър слагат женска шапка. Все едно те канят в гардероб, а не в тоалетна.
          За един психолог това не са незначителни подробности.
          Всъщност колко на брой хора в нашата страна знаят какво означава точно „WC” ?
          Къде са социолозите да направят анкета ?
          Вече имам предварителен отговор за психическото разстройство на баща ми.
          Тези цветни подчертавания в книгите, които е чел, са симптом за нарушена дейност на дясното полукълбо на мозъка му.
          Баща ми толкова много чете, че дясното полушарие на мозъка му, се е почувствало закърнено, без внимание.
          Човек чете чрез лявото полушарие на мозъка.
          За да компенсира своите десни функции, които са в областта на образното начало, мозъка е вменил несъзнателно на баща ми да чертае цветни пана между редовете.
          Баща ми прави това несъзнато.
          Крайно време е да осъзнае на какво се дължи навика му да подчертава с маркери.
          Какво става в тая малка мозъчна фабрика, папа ?
          Защо лявата фабрика се е почувствала застрашена?
          Кое точно я  е накарало да намери начин да се кооперира с дясната мозъчна фабрика ?
          Какви си ги намислил, старче?
          Доктора не може да те остави да прегрееш.
          Затова съм тук, да спра верижната реакция на атомите, които ти не съзнаваш, че са мощна бомба.
          Не бива да стане късо съединение.
          Не бива градската канализация да е само няколко цола. При едно силно наводнение, ще станем жертва на обратната тяга.
          И при теб е така, тате.
          Един стрес може да изключи защитните системи и да напълни с вируси мозъчното компютърче...
          Бум....






          4.




          Днес баща ми се върна от работа ядосан.
          Шефа му издал заповед да не се пуши на работното място.
          Татко, както знаете, е зависим. Приел нещата навътре и не успял да запази бюрократично спокойствие.
          В заповедта не се посочвало някаква специална стая за пушене, както било в другите администрации.
          Колегите на татко започнали да се чудят на кое място все пак да пушат и някак несъзнато всички се насочили към фоайето на тоалетната. Там се сгъчкали един в друг и зашмъркали тютюн.
          Скоро се разприказвали и ситуацията се разведрила. Подхвърляли си шеги. Като ученици се криели да пушат в клозета и сега пак стигнали до него. „Доброто място” било възпято като балада за конспирацията.
          От време на време през целия ден трътлес колега или едрогърдеста колежка, припкали до „онова място”, но не заради „оная работа”, а за да дръпнат един фас и пак по килима обратно.
          Сърцата им туптели от страх да не ги види шефа-инквизитор.
          Но той нямал такова намерение, просто казал на двама блюдолизци да следят останалите.
          Харесало му на шефа, че подчинените му са си избрали WC-помещението и даже им сложил там меден пепелник.
          Така психоклимата в учреждението станал за нула време достоен за кенефа, новото любимо място на администрацията.
          Ето за това баща ми беше ядосан. Рушаха се традиционни взаимоотношения в колектива.
          А и клозета е интимно място, пък сега все някой ти прави компания от фоайето пред писоара.
          Една цигара сред изпаренията на урината, е гадост.
          Тютюна се напоява с влага, мирише на гнилоч.
          Баща ми реши да си купи от никотиновите лепенки от аптеката, с които се отказват цигарите.
          Аз го насърчих, най-накрая той започна да осъзнава, че зависимостта от тютюна е болест.
          Аз се съгласих, че и моята зависимост от медът, е болест.
          Това подобри домашния психоклимат.
          Разпределихме си задълженията и всичко стана по-лесно.
          Тогава той разбра, че липсва Гутенберг и се разболя.
          Лежа завит през глава няколко дена. Не искаше храна.
          Не знаех, че книгата е толкова ценна.
          Защо бях забравил, че Гутенберг е първия печатар?
          Като го гледам и ми дожалява, готов съм да поискам прошка...
          Животът е променливо нещо.
          Нещата се обърнаха, сега аз се грижа за татко. Нося му чай, купих дори портокали от кварталния пазар.
          Вече няма да го зомбирам, стига се е мъчил. Казах му, че съм започнал да се готвя за дипломната ми работа.
          Това го разведри, попита за темата.
          Не бях я формулирал точно, но трябваше да сваля картите. Изръсих: „Произход на депресиите при баща ми”.
          Той не разбра отначалото. Помисли, че ще се занимавам с някакво общо понятие за родител, от едипов тип.
          Разприказва се.
          Поколението на баща ми не е искало сметка от своите родители, спестявало им сериозните разговори за човешките взаимоотношения. Тогава индивидуалността била нищо без колектива, а партията сериозно се грижела да няма служебни флиртове.
          Разводите били изключения.
          Разведената жена била наричана от комшиите с обидния жаргон „парясница”.
          Разведеният бил упадъчен елемент, саботьор. Рушител на основната клетка на социалистическото общество, образцовото семейство.
          На много къщи, на фасадата откъм улицата, били закачвани малки цветни месингови табелки с надпис: „Образцов дом”.
          Баща ми бил съден от другарски съд. Това били хора без юридическо образование, но стражи на комунистическия морал.
          Татко се изпикал зад един храст. Още докато си затварял ципа бил докопан от милиционерския патрул, а от една тераса жена с пеньоар подвиквала към служителите на реда: ”Затворето го тоя враг на народа!
          Другарския съд проявил разбиране към физиологичните нужди на гражданина-обвиняем, но бил безмилостен към избраното място. Храста се оказал розов, а розата е символ на България. Тежкият юмрук на другарския съд се стоварил връз клетия ми баща. Той проумял, че го обвиняват не защото е пикал, а защото е обругал държавата.
          Нещата не били никак смешни, намерил се един съсед, който свидетелствал, че баща ми има антидържавно отношение към обществените тоалетни и ги отбягва. Дори бил казал, че тия дупки са само за работническата класа.
          Обидите станали две. Към държавата и към прогресивната класа.
          Баща ми се отървал с обществено-полезен труд, много съботи правел оборки на градския парк, засадил дръвчета и прекопал розовите храсти.
          Тогава бил вербуван от Държавна сигурност. Всеки петък, под псевдоним „Храста”, носил доклади за състоянието на тревните площи и доноси срещу кучетата на някои граждани, които ги припикават. Естествено, давал имената на собствениците на песове и така съдействал за обществения ред.
          Защо съм избрал дипломна тема за „едиповия комплекс”?
          Време бе да го светна по въпроса.
          Той се стресна като разбра, че ще пиша за него и че ще го изследвам персонално.
          В интерес на истината, баща ми винаги се е надявал да бъде изследван. Но не от психолог, а от литературната критика. Как щеше да се радва на една брошурка с непретенциозното заглавие „Живот и творчество”...
          Или пък „Дела и документи”?
          Под предлог, че ръкописите не горят и не се губят, баща ми бе създал прегледно подреден архив. За да не се мъчи субекта, който ще го проучва. Същият много бързо трябва да разбере, че времето се е отнесло нихилистично към таланта на баща ми.
          Макар да не е гений, татко е продукт на епохата. Духовните му метежи отразяват преломните събития, объркания преход, безизходицата на съвременното общество.
          Изследователя на идеите му не може да не прозре, че е попаднал на гуру.
          Дори и да е починал, баща ми бе уверен, че ще е свидетел на възмездието. Личността му ще бъде реабилитирана.
          Каза ми, че искал сина му да доживее това време.
          А той щял да свидетелства пред Всевишния, че е издържал библейския изпит: синовете да се обърнат към бащите!
          Искал да ми каже, сподели той, че това го мотивира. Да не си мисля, че се стреми към пантеон на славата. Не, не.....татко урежда насъщния въпрос за смисъла на човешкия живот.
          Без смисъл живота е раздробен и няма стойности, не ставало дума за идеи. Смисъла дава опора, прави те независим. Идеите са като есенни листа. Хем са красиви от жълтите и керамични багри на природата, хем не са на дърветата, а скитат бездомно по улиците.
          Понякога баща ми наистина е като гуру.
          В мигове като тоя, заради синовната обич, е готов да жертва и Гутенберг.
          Усетих нещо подобно.
          Бил готов да се подложи на психическо изследване от моя страна.
          Аз се засмях.
          Рече го така, сякаш съм нацистки професор в концлагер.
          Успокоих го, че не е необходимо да прави нищо извънредно.
          Но, нали си го знаете татко. Той не може да не е гуру. Още същата вечер написа тайно в дневника си, че ми вдъхнал изследователски плам.
          Чакрите ми се отвориха. Тоя човек е способен на всякакви изненади. Бръмчи монотонно, доверяваш му се и си въобразяваш, че е предсказуем. Ти си мислиш за сватба, а той за брадва. Както се казва в поговорката.
          Реших да се направя, че не знам за пъкления му план. Просто ще го държа под око. Крие дневника под килима.
          Отстъпи ми стаята с библиотеката за психологичен кабинет и дойде на първия сеанс с костюм.
          Според мен не разиграваше водевил. Просто бе герой на своето време, винаги е ходил на лекар с костюм.
          Още от първия миг бе склонен на откровения. Явно възприемаше сериозно готовността ми да съм му психолог. Така навремето съвсем реалистично си играеше с мен като дете, сякаш плюшената играчка не е маска. Баща ми обича да се вживява в сюжетите и явно бе склонен да фантазира, но аз му убих мерака.
          Въпросите ми го подведоха.
          Той не очакваше, че ще ровя в душата му.
          Призна си защо подчертава с маркери като чете.
          Не помнел имена и дати.
          Аз обърнах палачинката....
          Ами как се справя в службата?
          Баща ми си призна пред мен какво точно работи в администрацията.
          Отговарял на жалбите на гражданите.
          Всеки ден народа пишел жалби до властта и баща ми подготвял отговорите на шефа.
          Забравял имената на жалбоподателите, но помнел като слон проблемите им.
          Накарах го да ми напише най-впечатлителните случаи.
          Получи се следното:
-         да ми върнете нивата, нищо че върху нея има язовир;
-         искам да се оплача от съда, но не знам на кого;
-         топлофикация, ВиК и енергото са монополисти и ни крадат;
-         съседите са лоши хора;
-         улиците са с дупки;
-         няма стандарт на храните;
-         тройната коалиция е триглава ламя;
-         опозицията е лоша, иска властта;
-         няма газ;
-         защо Горбачов закри СССР;
-         в училищата се продава марихуана;
-    децата до 18 години си купуват свободно алкохол, магазинерите са алчни;
-         ромите живеят в гета, но получават помощи;
-         не се раждат българи, държавата презира майчинството;
-         здравната система е капут;
-         имаме ли олигарси, освен мафията;
-         братя Галеви не са братя Грим;
-         България е WC; 
         
          Защо избрали татко да отговаря на жалбите на народа?
          Защото можел да утешава и да обещава скорошни промени, нали вече сме член на Евросъюза ?
          Синхронизирахме законодателството, а политиците от ден на ден стават все по-отговорни. Пътят е правилен, посоката е вярна.
          Трудностите са от преходен характер, администрацията е готова да стане нов благ и добър чиновнически апарат.
          Отговорите на баща ми приличали на цветни маркери. Една дъга от слънце, което ще огрее и нашата улица. Бурните дъждове са минало, прогнозата е за по-добро време.
          Баща ми бил станал нещо като метеоролог. За себе си обаче мислел като за футуролог, внушавал картини за бъдещето, все едно е местния Збигнев Бжежински.
          Татко знаел всички тревоги на средно-статистическия жалбоподател. Можел да изчисли до 0,5% електоралните нагласи.
          Един ден случайно участвал в сутрешния блог на телевизионните новини. Не предполагал, че онова, което ще каже, е от особена важност. Нито, че стила на изказ е оригинален.
          Баща ми говорел като експерт. И без това не четял вестници, нито се занимавал с политика. Стилът му е действително особен, но той гълта много философска литература.
          Както и да е.
          След това интервю баща ми си спечелил славата на човек, който познава от първа ръка проблемите на обикновения гражданин.
          Издигнал се в йерархията и вече имал реалната възможност да реши някои от проблемите на старите си жалбоподатели, но не помнел имената им. Затова пък знаел адресите на домовете им. Метнал се на служебната кола и хайде на гости.
          Кой казва, че българския народ не е ощетен от местната и централната власт? Само оня, който се среща с този народ единствено в читалищата, по време на предизборните надлъгвания.
          Баща ми влизал в дворове, ходил по къра да види земеразделянето, спорил в кръчмата и си записвал в тефтерчето. Закарал една родилка от забутано село в градската поликлиника. Ял на мегдана с млекопроизводителите истинско сирене и кашкавал. Проучил проблема с канализацията по места. Не давал мира на кметовете по всякакви въпроси. Подгонил ветеринарите. Отишъл при тютюнопроизводителите и уредил плащанията на старата продукция. Един кадия през сълзи го нарекал „нашия джингиби”, сиреч Левски.
          Връщал се в столицата само веднъж на месец.
          Ненадейно един ден го извикал премиера. Баща ми отишъл, а оня разпитвал и слушал внимателно. Предложил на баща ми да го назначи за свой съветник и татко още повече пораснал в йерархията.
          Всичко вървяло по мед и масло, навсякъде го знаели по име и търсели помощта му. Мобилния му телефон звънял на всеки пет минути.
          Само едно нещо било тревожно.
          То било личен проблем.
          Баща ми е интровертен тип и тази популярност го лишавала от интимно време с любимите му маркери. Те засъхнали. Татко ги подменял, но рядко подчертавал между редовете, нямал време за  книги. В менюто на баща ми изчезнала духовната храна. Липсвали му рецептите на философския камък.
          В едно планинско село белокоса баба била казала на татко, че чуждите кахъри край нямат.
          Той цял ден мислил над тия думи.
          В душата му се сблъскали два свята. Тогава провидението го върнало на старото административно ниво, при първата му служба. Татко приел понижението като знак на съдбата и не дал воля на чувствата си. До него стигнали слухове, че депутати от мнозинството се опасявали от популярността му и били казали на премиера, че се занимава с политика.
          Татко се върна при маркерите и при старите обещания за светло бъдеще, което скоро щеше да споходи жалбоподателите.





          5.



          В духовния свят не е като в държавната администрация, но татко е фурия. И тук се издигнал в йерархията, висшите сили му гласували доверие да преразгледа част от ранната българска история.
          Той приел отговорно новото предизвикателство и ежедневно, в продължението на четири години, се подготвял.
          Разказа ми го на втория сеанс.
          Аз пък се изумих на какви чудеса е способна сугестията за смисъл на живота...Моя старец намира изумителни начини, за да не е на колене пред съдбата.
          Баща ми пак тръгнал по градове и местности, но не с автомобил, а с атласи и с исторически карти. Светът бил на бюрото му, но с мащаб 1:8 000 000.
          Той разгадал миграционни маршрути, кервани пътища, променени речни корита.
          Татко изучил миналото на земите на юг от планината Кавказ и на север толкова подробно, че знаел всички гръцки, латински, арменски, грузински, сирийски, ирански и арабоезични лепотиси по въпроса.
          Той е щастлив човек, беше превърнал миналото в настояще, само защото вярваше, че народ без история няма бъдеще.
          Баща ми бил допуснат в много тайни, но всяко нещо си има цена.
          Започнали бедите.
          Аз катастрофирах и лежах в болница.
          Татко ме взе при себе си.
          В столицата е пълно с еко-анархисти и аз попаднах сред пчеларите. Видях с очите си мутирали търтеи, от пестицидите. Скоро се разочаровах, едри бизнесмени ни използваха за конкурентни сметки и ни плащаха. Пчеларите се разделиха на два лагера, едните приеха жилото, а другите – меда. Аз останах при вторите и си намерих гадже, което бе чело Бакунин. Много й се кефих, интелигентно маце. Но влезе в затвора. Сбила се с една полицайка и оная й подхвърлила дрога. После разбрах, че мойто момиче не влиза за първи път в сливенския дранголник, но какво да направя. Аз съм влюбен. Тя е моята медна пита, тя е млечице и пило, тя е цвете и тату. Още я чакам да излезе и да сме заедно. Това е.
          Баща ми още повече намрази меда, заради „тая отрепка”, както той я нарича.
          Не пропуска случай да се заяде с мен, заради анархиската. Чичо Че Гевара също е предмет на присмех, бил по тениски и по запалки. Така му се падало, според татко. Направо ме стряска с аналогиите, които прави. Истинската поезия не ставала за естрада. И Че нямал нищо общо с философската мъдрост. Анархизмът бил олицетворение на глупостта и ако не вярвам, да питам будистите, те всичко знаели.
          Днес баща ми е саркастичен. Злобее нещо отвътре. Клокочи му жълтъка.
          Активизирах с няколко неуместни въпроса неговото негодувание. Положението стана взривоопасно, не знаех, че татко има цяла атомна централа за производство на гняв. Естествено, реакторите не са включени, те са част от миналото и баща ми не се пали. Негодуванието си изразява като мълчи и пуши. Много пуши, заплашително. Вените му стават релефни, а очите му молят за евтаназия.
          Понякога баща ми псува, но за него псувнята е психомоторен жест на древна жреческа култура, чиито архитипи вече сме забравили. Фололозите не са излишни люде, според татко. И те знаели някои неща. Навремето татко много си падал по Бахтин, бил мода във филологическите факултети.
          Решил като студент да напише роман и събрал по уникален начин реминисценции и алюзии от всичко, което дотогава бил чел. А баща ми чете яко. Получил се роман за интерпретирането на романа, книжен и сложен. Без сюжет. Баба не могла да го прочете, докато пътувала във влака. Пробвала неведнъж, накрая се скарала на татко. Заявила му да напише книга, която да се чете до края...
          Първият роман на баща ми бил интелектуален и елитен, мисля че той не послушал майка си и продължи да експериментира, което доста ограничило кръга на неговите читатели. Той умееше да усложнява нещата и прехвърли тази дарба в живота. Разведе се. Набърка се в прехода, щураше се по света и у нас.
          Тук е мястото да пренасоча спомените му и да повдигна темата за жените в неговия живот.
          Баща ми не се почувства комфортно.
          Нали съм знаел, че не помни имена ?
          Плосък номер. Съгласих се, но нали помни останалото?
          Видя се в капан. Почна да се оглежда, пиело му се вода. Може и сок от буркан.
          Баба и дядо, неговите родители, правят компоти и ни дават. Ягоди, череши, малини, къпини, сливи, дюли, праскови. Без консерванти, екологично чисти. Татко събира празни буркани и веднъж купи капачки. Не забравя и да занесе захар на старите. Дядо и баба произвеждат още ябълки, сливи, орехи, чушки, зеле, лук, магданоз, краставици, домати, патладжан. Имат пет кокошки, куче и една дузина котки. През лятото при тях са „под наем” чифт лястовици.
          Преди имаха даже свиня, а след нея коза.
          Чичо е снабдил дядо с газов пистолет, да пази вилата, овошките и малкия зеленчуков двор от мургави злодеи.
          Дядо и баба събират сливи в големи бидони, там продукта ферментира. Викат му джибри. Дядо вари ракия в меден казан. От чучурчето, след двойна преварка, тече тънка струя 60 градусова ракия. Запазената, старопланинска марка на дядо.
          Донесох на моя пациент буркан с капини и 50 грама ракия с много лед в чашата. За мезе му бях нарязал няколко ябълки, от бабините. Татко си ги поръсва с канела, видял го е някъде в чужбината. Всичко попива.
          Въртя го на шиш, бутам го към темата за жените, но скоро установих, че надеждите ми засега са попарени. Татко е непревземаем, като китайската стена. Все пак ми разказва една мъдрост, която бил научил от прадядо си, по майчина линия. Не че го е виждал, но много е слушал за него. Старио тате Васил, прадядото, бил казал, че жените са като една торба със змии, която и да извадиш няма голяма разлика.
          Моля баща ми да анализира думите на старио тате Васил.
          Човекът бил шивач, с една игла отгледал шест деца. Но най-обичал последното дете, щерка си Верка. Тя била даровита, но нямал старио пари да я изучи и я дал в училището за домакини. Верка се научила да готви, а в свободното време играела в читалищния театър. Но недоимък обикалял по земята и Верка работела в чуждите градини, плащали й в натура. Помагала и тя за общото оцеляване на рода. По-късно Верка се омъжила. През 2002 година, преди да почине, казала на баща ми, че с дъщери, зетьове, внуци и правнуци родът й е 24 човека.
          Тая Верка е същата оная баба на татко, която произвеждала мед с центрофугата.
          И аз съм в бройката от 24.
          Баща ми има две лели, трима чичовци и една стринка. Четири братовчеда по майчина линия и седем по бащина.
          Помни имената на всички и поддържа връзка с тях: Николай, Стефка, Митко, Вероника, Кирил, Митко, Анито, Катето, Емил, Венета...Забрави едно име, втората дъщеря на чичо си Младен. Наистина забравя имена. Но това си има обяснение, според Фройд. Баща ми бе уверен, че всеки миг ще си спомни името. В библиотеката имал една руска книга за древния изток, която била на чичо му Младен.
          Спомни си името, Павлина. Но въпреки това остана недоволен. Бе се сетил, че не е написал книга за своя род. Много малко били родовите спомени. После допълни, че и това си има обяснение. Баба му, по бащина линия, произхожда от старите пеонски земи край река Брегалница в Македония. През 1903 година прадядовците дошли оттам в Осоговската планина, но убавите деца били измряли в Царево село, оттатък. Българина не помни от мъка.
          Така било на Балканите.
          Кви сме, що сме, откъде сме? Това тук са вечни въпроси. Актуални.    Албанците се държат като илирийци.
          Сърбите като византийци, гърците като собственици на Османската империя, а македонците като хуни.
          Българите пък разровиха тракийските гробове. Попаднаха и на първия землянин. Потопа, според баща ми, станал в Черно море. Това било научно доказано. То не било море, а езеро. Нямало босфор, Средиземно море пробило и се изсипало с мощна водна сила. Така се родил спомена за потопа, езерото станало Черно море. Била залята огромна площ и една култура изчезнала. Много от бежанците се спасили в Месопотамия и легендата за потопа се появила в шумерската писменост.
          Дрън, дрън....
          Не е „дрън, дрън”...Баща ми с обигран жест вади една американска книга от един геолог. Ето...
          Щях да съм по-доволен, ако ми бе разказал своя фантазия. Колко архетипи щях да експлицирам. А той ми цитира научна геология. Голяма читанка е. Как му се занимава с такива неща.
          Я да го пробвам във физиката.
          Баща ми е фен на „преплитането”. Две елементарни частици, ако са били заедно и след това се разделят, не се забравят. Като влюбените. Ако на едната частица, която е да речем на земята, се въздейства. Другата, дори да е на Луната, също реагира на въздействието. Дори Айнщайн се усъмнил в Бог, при това въздействие от разстояние. Как е възможно? Учените нарекли това телепортация, ама защо въздействието върху една от частиците, води до автоматично влияние и върху оная дето я няма и е на 3 светлинни години?
          Бре, че човек-компютър ми се падна за пациент.
          Другите са с неврози, а тоя с неврони...
          Може би съм жертва на патологичната душевност на баща си ?
          Я да проверим що за него е душата ?
          Ококорих се...
          Душата не била орган на усета и чувствата, а аналитичен инструмент на мисълта...
          Първи възел.
          Питам го не преживяваме ли емоции, чрез душата ?
          Склонен е да се съгласи, доколкото ставало дума за ония чувства, които се нуждаят от разумно тълкуване.
          Аха, а що е разум? Кой ни го дава?
          Бог.
          Значи Бог е разум и ни дава от себе си?
          Не, не, не...Това е Плотин.
          Бог е разум, а човек е по образ и подобие...
          Дискусията стана религиозна и баща ми пак смени речника.
          Явно темата за дипломната ми работа ще е от областта на психолингвистиката. Най-накрая проумях, че баща ми си е създал обрамчващ свят от речници. В неговите очи това е житейска система, крепост от кули, разположени като бойници срещу болният свят. Татето бе изградил успоредно ДНК, словесно. Вместо хромозоми, дискурси.
          Не случайно, като продадох Гутенберг, започна да пелтечи. Бях забил прът в колелото на словесния му механизъм.
          Разплетох възела...
          Бях напипал подсъзнателната му парадигма.
          Продажбата подейства като лечебен шок, стана ми пациент...
          Вече е готов да се откаже от перпетуум мобиле. И да види света без словесните диоптри.




          6.




          Рано е да го изправя пред огледалото на болестта му.
          Ето диагнозата му:
          Като млад, на моята възраст, е сключил договор, че ако стане писател може и да умре след 40 години. Като минал 40-те си спомнил за договора, но коя била ответната страна ?
          В продължение на своя живот до момента, татко няколко пъти променял представите си за отвъдното.
          Първо бил „там” като ученик. В шести клас паднал от колело и 24 часа потънал оттатък. Върнал се променен, отказал футбола и започнал да чете за Фарадей.
          После, през 1992 година, се появили извънземните и го направили съпричастен към проблемите на земята. В атмосферата имало талиталитарен облаков пояс от неусвоени частици, което застрашавало тонажа на планетата Земя.
          Татко нямал още 30 години, а придобил общопланетарен смисъл за живота. Той надминал учителите си, които преподавали за бъдещето с марксиско-ленинска лексика.
          Скоро баща ми разбрал, че бъдещето е относителна величина, докато настоящето е реално. Това се вързвало и с теорията на Айнщайн. Баща ми често пътувал с влак и от собствен опит установил, че в купето е склонен да ражда идеи.
          Той си дал сметка, че съдбата го бута към словото с голяма буква и така стигнал до Словото. Българския алфабет е създаден през ІХ век и оттогава кирилицата е трето европейско писмо. Скоро баща ми проумял, че Византия /ІV век - ХV век/ е голяма работа и не отговаря на написаното в българските исторически учебници.
          Християнството се зародило в Юдея, но първи го прегърнали сирийците, след тях гърците, арменците, коптите, грузинците. През ІV век Римската империя станала християнска и оттогава апостолите Петър и Павел, които през І век проповядвали в Рим, станали по-важни от Тадей, Андрей и Тома, които покръстили Мала Азия, Боспор и Индия.
          Светът се променил и българите се настанили през края на VІІ век на Балканите, за ужас на източната римска империя.
          По тия балкански земи, от новите варвари, за първи път се опитали да се заселят готите през 375 година.
          Много пробвали след това също да се заселят.
          Но не успяли да се задържат. Даже и аварите.
          Местните траки съвсем изчезнали от набези и войни.
          Никой не вярвал, че българите ще уседнат, но прогнозите не се сбъднали. Те даже се разширили на юг до Загоре, а и на запад до Сердика, Ниш и Охрид.
          Докато били варвари-езичници, нямало как владетеля да придобие статут на цар на българи и ромеи.
          През ІХ век станали варвари-християни, а константинополския патриарх Фотий свикал събор и създал Българска епископия. На мястото на старата Илирийска, любимата земя на апостол Павел.
          Това византийците са много умни, превзели през ХІ век България, а Българската епископия разширили и направили своя, оттогава и митрополитите се наричат Теофилакт Български и т.н.
          В историческите книги, според баща ми, е възприет смешен подход. Щом се казва епископията „Българска”, значи е „наша”. Че то тогава василевса е направил „наша” и цяла северна Гърция, понеже я вкарал в българския диоцез. А някой го наричан този император „Българоубиец”, иди разбери сега.
          Ето версията на баща ми: владетелят на българите Борис през 864 година решил да покръсти народа си. Това било дипломатически ход. Рим и Константинопол от ІV век се управляват от християнски царе, даже франките и германците станали християни. Борис написал писма до патриарха и до папата, които изпратили епископи и свещеници. Борис имал един таен съветник Петър, който много добре знаел тънкостите на християнската политика. Българския двор искал собствена епископия и епископ, назначен отвън. Какъвто и да е епископа, ако диоцеза зависи от царя, тогава суверен е държавната власт. Ето защо Борис искал учредяване на епископия с името „българска”. Ама как се създава нова епископия? Трябва да се свика църковен събор, за такова нещо. Нито папата, нито патриарха се съгласили да назначат епископ на несъществуваща епископия. Константинополският патриарх Фотий обаче бил по-гъвкав, той свикал източните патриарси и им разказал, че великия български народ е прегърнал евангелието, но римските епископи проповядват Светото учение грешно. Променят дори Никейският символ на вярата, където е казано, че Светия Дух изхожда само от Отца, а не и от Син, както правят латинците.
          Борис следял тези разпри и си мислел, че ще е добре учението да се преведе и на местния език, за да го разбират хората.
          Фотий свикал събор, а папата пратил Атанасий Библиотекар да разузнава.
          Очевидно тайният съветник на българите Петър постигнал договорка с константинополският патриарх Фотий как да се създаде новата епископия. Фотий от своя страна подготвил някои от източните патриарси.
          Протоколите на тоя събор не се пазят, а от записките на Атанасий Библиотекар не може да се разбере въпроса по същество.
          На събора дошли аристократи от българския двор, които трябвало да разкажат част от българската история. Замисъла бил да се докаже, че българите превзели земята, на която била Илирийската епископия. Аристократите разказали следното: те съобщили за произхода на своя народ от река Фазис, за живота им в причерноморската Синдика и за това, че по времето на Аеций, техния български народ се наричал „хуни”.
          Пратеника на папата, Атанасий, не бил на това заседание и останал с убеждение, че аристократите съобщили собствените си имена. Той записал каквото научил.
          Единственото съхранено от църковните протоколи било изказването на един източен патриарх, който попитал българските аристократи следното: като превзехте Илирия свещениците там на какъв език говореха?
          Те отвърнали: на гръцки...
          Значи, отсъдил събора, гърците трябва да са кръстници на българите, а Илирийската епископия вече ще се казва „Българска епископия”...
          Имало ли е заговор, за да бъде елиминиран римския папа, който настоявал българите да приемат християнството от Рим?
          Ясно е като бял ден, според баща ми, че е имало.
          Но не това е важно в случая.
          На събора била разказана важна част от българската история. Тази част била отпреди 680 година.
          Българските аристократи през ІХ век разказали, че те са хуните, които по времето на Аеций /V век/ превзели Илирия.
          Списъка на имената им, даден от Атанасий Библиотекар, е грешна версия. Римския гост смесил хидроними, топоними и етноними с дочути от втора ръка имена. Фасиз е река, Синдика е топоним, хуни е етноним. „Хуни при Аетий”, с което завършва кратката записка на Атанасий, несъмнено съобщава и името на римския генерал Аеций, който воюва с Атила при Каталунските поля през 451 година.
          Най-накрая баща ми разказа собствена хипотеза, а не прочетена в книга. Гледа ме по-различно, не е самоуверен като преди, когато измъкна от лавицата американския геолог. Надява се да му повярвам. Ако го сторя, дори и да е прав, не мога да го изведа от словесното равновесие. Баща ми се бе справил някак с бъдещето, но миналото го бе обсебило.
          Сутрин, като отива на работа, татко си купува кафе с мляко. От едно и също място. Още щом влезе продавачката почва да го прави, даже не чака да поръча. Баща ми е доволен, че някой го разбира така добре. По навик.
          Иска и мен да превърне в такъв биоробот.
          Не мога да се съглася с историческата му хипотеза, Атанасий си е дал просто един тъп списък с имена и потулването на църковно-съборните протоколи не е част от световната конспирация спрямо българската история.
          Ние не сме хуни!
          Хуни сме...
          Те са с дръпнати очи...
          Руски измислици, не е верно.
          Нямало велико преселение на народите, просто хуните превзели света.
          Те издигнали авторитета на Европа по-високо от този на Картаген и Месопотамия. Най-накрая римляни и гърци разбрали коя е по-важната част на света и се отказали от мечтите на Александър Македонски да ходят в Персия и Индия. Обърнали очи на север от река Дунав.
          Така и не разбрали как и кога старата река Истър придобила новото име Дунав.
           Появил се нов играч в световната политика и двете супер-сили дотогава, Персия и Рим, били принудени да признаят новите реалности.
          Хуните и до днес са демонизирани.
          Много се пали тоя човек....
          Бре, бре...
          Да не била Атила да ти е пра-пра-пра-пра-дядо?
          Ирник му бил пра-пра-пра-дядо, третият син на Атила.
          Затова ли българите се пръснаха в цяла Европа. Лъжат, че е по икономически причини. Генетично са обременени да превземат все пак тая Европа. Била е наша, пак ще е. Духът на Атила ще бъде овъзмезден.
          Ега ти, човека....
          Съгласява се, че тая версия не е безпочвена.
          Но българите не разбирали от генетика, не знаели как да преведат хромозомното изречение в съждение. Това ги правило удобен материал за генното инженерство, чиято социална политика прокарва Еврокомисията.
          На българите било определено да станат пак градинари, както през ХІХ век, когато разбрали, че са нация.
          Виж го ти, татето, дали не е скрит националист.
          Питам го...
          Нищо подобно, бил философ на религията. Основната цел на теорията му била да докаже, че Фотий е прав. Ако Светия Дух изхожда от Отца и от Сина, както е в латинското християнство, тогава няма кой да върне Светия Дух в ипостасното достойнство и психолози като мен ще го дъвчат ментално.
          Я, я пак...
          Баща ми маха с ръка, моли ме да откажа меда и щял да ми преотстъпи своя извор на познание.
          Вече ме плаши.
          Казвам му го.
          Той е съгласен, всички рационалисти се плашат от мистичното. Така е от ХІV век. Не знаят, че мистичното е нетварна енергия, чийто източник е Бог.
          Някога Бог говорил на Моисей и пророците с глас, но народа и царете не чували и Бог измислил друга комуникация, с всяка човешка душа. Не случайно пратил Словото в плът на земята.
          Нито манихеи, нито несторияни, нито мюсюлмани отричат Исус. Даже евреите са съгласни, че е роден във Витлеем и е проповядвал в Галилея. Сблъсъка между религиите е, че Исус се схваща различно. Отрича се не той, а мнението на другите за него. А това си е трагедия, човек е обременен от културата и традицията, в която е.
           Ето, латинската теология, която е корен на западната култура, не признава византийците Фотий и Палама, обременена е от Тома Аквински.
          Защо да се лъжем, че е така...
          Какво означава връщане към корените на християнството?
          Защо гърците са превърнали днес християнството в национален проблем ?
          И гледат на Византия като на своя родина. А сирийските християни не са ли повече византийци от самите гърци. Освен това Византия е измислено от културолозите име, това е всъщност източната римска империя. Административния език е бил латински, а религиозния е разноречен: гръцки, сирийски, коптски, български...
          Сега българите се лутат между запада и изтока, както по времето на Борис.
          Не знаят, че над Балканите има нова православна дъга, между Атина и Москва. Скоро дъгата ще стане южен газов поток и България ще потърси излаз на Бяло море, както ни е обещано още в Ньойския договор. Ако не, ще спрем газта в тръбата от Бургас за Александрополис и южния поток ще увисне. Ще клекне...
          Тогава ще припомним за себе си. Нека албанците възстановяват Илирия, хуните пак ще я превземат.
          Разбираш ли, пита ме патетично татко, защо руснаците не искат да си спомним, че сме хуни и от 1900 година разправят, че това били някакви монголи от Жълтата река и Ордос?
          Въпроса е реторичен.
          Баща ми не чака отговор, а обеснява.
          Защото не може да има православна дъга между гърци и руснаци, без българите. Така е било и пак така ще е. Засега обаче сме в тресавището, но и българите на Аспарух са оцелели там. Достатъчно им е било да дишат през бамбукови пръчки.
          Никога не съм се съмнявал, че е болен....
          Вярно, имах си някакви опасения, че може би греша, но след тая тирада те се изпариха.








          7.





          Ходи на работа, пие кафе, обядва с колеги, шегува се, пуши, мълчи. По нищо не можеш да отгатнеш, че този човек е баща ми. Колегите му не знаят, че има син. Ако ги засека на улицата, той няма да ме запознае с тях, нито ще им разказва, че съм добро дете.
          Баща ми не говори за мен.
          Днес проумях, че и не мисли за мен.
          Няма ме в неговия виртуален свят, отсъствам и в реалния.
          Той не ми купува подаръци, не се интересува за личните ми проблеми.
          Така си живееше, докато не излезе закона срещу меда и докато с ужас не разбра, че съм подсъдим по чл.32, ал.4: за употреба на продукти с пчелни примеси.
          Осъдиха ме шест месеца на пробация и всеки ден ходех да се подписвам в книгата на един съдебен чиновник.
          Татко се сети за мен.
          Ужасът се настани в душата му.
          Той започна да си говори на ум с мен, сякаш го чувах.
          Караше ми се, спореше, убеждаваше ме, обещаваше ми екскурзии в чужбина. Като истински баща се държеше.
          Но аз откъде да знам?
          Проумях, че страда от психическа безпътица. Не знае как да стигне до сина си. Разделят ни много векове, баща ми успешно се беше телепортирал в миналото. Не го обвинявам, всеки търси начини за да се спаси от сложното ежедневие. Татко бе избрал тоя. А можеше да стане алкохолик или шахматист ?
          Но бащината обич не е празно понятие.
          Татко започна да наваксва.
          Купи ми портокали.
          Плодов сок, въпреки консервантите.
          Разбра, че обичам торти и един път ходихме на сладкарница.
          Започна да ми носи шоколади.
          Пита ме какво искам. Правя му списъци с любимите ми продукти.
          Все стоки без мед, но аз си купувам на черно.
          На Коледа ми разреши да украся апартамента. За да се почувства празника, купи марково червено вино.
          Започна да гледа заедно с мен филми по телевизията.
          Стана ми пациент.
          Отвори ми душата си, разреши ми да гостувам там.
          Съгласява се със забележките ми, но си кара както си знае.
          Ето на кого съм се метнал.
          Аз какво правя, докато той е на работа ?
          Събуждам се с мисълта, че пак не съм спал.
          Мия се, пия кафе.
          Преглеждам записките си от вчера, подготвям си нови въпроси за да продължа лечението.
          Опитвам се първо аз да отговоря на тях. Ако съм доволен от резултата, ги заделям в тетрадката.
          Баща ми често все още не ги е чул, а ми отговаря, сякаш знае за тях.
          Първоначално помислих, че ми рови във вещите. После се озадачих, защото той започна да отговаря и на въпросите, които не бях му задал, но си бях мислел дали да ги задам. И се бях отказал да  вписвам в тетрадката.
          Този феномен ме изнерви.
          Събудих се и апартамента ми се стори непознат в сдрача.
          Имах усещането, че съм попаднал на друго място.
          Пуснах осветлението.
          Апартамента на татко бе странен. Нямаше никакви мебели, само едно легло. Разтревожен влязох в другата стая. Книгите ги нямаше, лавиците ме гледаха пусто и безчувствено.
          Липсваха хладилника, пералнята, повечето дрехи в гардероба.
          Някой ни беше обрал.
          Изпитах стрес, не открих и баща ми.
          Защо е отишъл на работа през ноща?
          Утре е събота, имаме сеанс. Да не е избягал от лечението?
          Как ли са влезли крадците?
          Даже телевизора са задигнали.
          Спомних си какво бях сънувал.
          Имах кошмар, че баща ми е станал бог и ми чете мислите.
          Не, не....Май е обратно.
          Я да пробвам пак...
          Събудих се отново.
          Отдъхнах като видях, че всичко е по местата си.
          Брей, че съм склонен на стресови ситуации.
          Ето пак се изнервих.
          Значи не съм сънувал, че баща ми може да чете мислите ми?
          Това с мислите не е сън, явно.
          Не затворих очи, чух го когато стана и влезе в кухнята.
          Последвах го.
          Той ме поздрави за добро утро.
          Аз го попитах: ”Искаш ли....”
          Той: ”Да, кафе...”
          Ето, чете ми мислите.
          Дали знае всичко?
          Баща ми се разприказва за навиците, целият живот бил система от навици.
          Определено ми чете мислите. Разбра, че се усъмних и сега се опитва да замаже положението. Все едно е въпрос на навик да отгатне, че ще му предложа кафе.
          Баща ми си долива мляко в кафявата течност и ми се хвали, че си е купил антикварен уникат, книга на Гутенберг.
          Отдавна търсел такова нешо, никога е нямал книга на Гутенберг.
          Тук вече не издържах и изплезих език. Не се шегуваше.
          Какво става?
          Редно е, като гледам толкова филми, да се усъмня дали времето не се е върнало. Може би не съм продал все още тая книга.
          Абе как да се чувствам добре, като съм буден? Все такива странни неща ми се случват.
          Депресиран съм...
          Имам запек.
          Нямам си приятел, нито гадже.
          Отдал съм се на науката, лекувам баща си.
          Посветил съм се на здравето му, а той даже не ме забелязва.
          Баба е права. Веднъж рече, че крава не бозае от теле.
          А аз се посветих на един вол, баща ми.
          В книгата на Гутенберг пишело, че два впрегнати вола крепят земята.
          Баща ми: ”Не ми обръщай внимание!
          Прелиства скъпоценната придобивка, като лихвар златото. Личи му, че ще си загуби говора, като разбере, че ще я продам.
          Намръщих се.
          Защо бях останал с убеждението, че вече съм я продал тая книга ?
          Как да вярвам след това на себе си?
          И да се убеждавам в нещо?
          Как ?
          Ама, че въпроси ми се струпаха на главата. Ще ида отново да си легна. Може би ще се събудя пак на ново място, ще започна на чисто тоя живот. Няма да помня нищо...
          Имам амнезия и толкоз.
          Спя и мисля, а това си е липса на истински спокоен сън.
          Може да се каже, че не съм спал.
          Всъщност не аз мисля, а баща ми вместо мен.
          Сещам се, че ми е пациент.
          Успял е да ми прехвърли от душевния си компютър вируси и да ме зарази с тях. Опитва се да ме лиши от трезва оценка и да ме превърне в част от собствения му, душевно-болен свят.
          Много им е силна енергията на тия болни.
          И трудно се разпознават в обществото.
          Мнозина от тях са политици, съдии, полицаи.
          Особености на зодията.
          Сатурн и Марс в периода на Венера.
          Един приятел на татко знае всичките дни на слънчеви изригвания в близките 30 дни и редовно му ги праща с sms.










          8.




          Трябва да се откажа от негативното мислене.
          От очакванията за провал.
          Баща ми се справя добре с терапията.
          Заслужава похвала.
          Върна си чувството за собственост.
          Гутенберг отново го радва. Ако тоя човек не беше измислил някога печатната машина, баща ми пак щеше да трупа библиотека. От ръкописи, като в Средновековието.
          Щом остане насаме със себе си баща ми се прави на библиотекар.               Тате Библиотекар е човек на душевните сигнатури, архивира и класифицира книжните тела по процента на подчертаванията в тях.
          Това чувство за собственост у Тате Библиотекар не е само от областта на вещното право, но е и особена привилегия.
          Тате Библиотекар е цар на библиотеката си и всички библиотекари знаят, че този симптом е продукт на зависимостта, в която те изпадат от сигнатурните номера. За всеки друг човек това са само цифри, но не и за библиотекарите.
          Първият масон е бил библиотекар, завеждал е скрижалите с Десетте божи заповеди в храма на Соломон. Оттогава тайните на старите библиотеки са предмет на висшето познание. Допускат се малцина, не всеки може да стане библиотекар.
          Думата ми бе, че чувството за собственост участва в изграждането на личността.
          След няколко сеанса баща ми усети благотворното влияние на нашата терапевтична общност и си върна колекцията от писалки.
          Тате е отраснал в рискова среда, родителите му имали конфронтационен модел на поведение.
          Тате преживял логопедическа криза и станал пелтек.
          Оттогава е зависим към вътрешната реч, вярва й повече от външната.
          Баба му обаче била оратор. Не стига, че произвеждала мед, но и самата тя била човек, за който се говорело, че мед й капе от устата. Така увлекателно бъбрела, че татко изпадал в унес от речетатива й.
          Няма съмнение, че пчелите имат пръст в тая работа...
          Ако продължително слушаш тяхното жужене, мозъка ти се настройва на вълните на пчелната програма за живот. Изживяваш еуфория, екстаз.
          Татко оздравял, но генетично обременил мене към пчелните продукти.
          Това е моя теория за произхода на зависимостта от мед, не съм я взел отникъде. Пристрастените даже не допускат, че са жертва на весела пчела, която по времето на някакъв пикник безгрижно е жужала до ухото им. Събирайки прашец. В този съдбовен момент мозъка, като Bluetooth, се е зареждал и е пълнел паметта на апаратчето. Така, произхода на зависимостта от мед, е обяснена от мен като единство от несъзнато и случайно. Друг е въпроса, че учените откриха гена на зависимостта и там класифицираха една медна хромозома, която е като набухвател в хляба. Тлъстее...Значи, освен несъзнато и случайно, произхода на зависимостта от мед е и генетично доказано нещо.
          Мерси, тате. За генчето...
          Явно си ме дозирал и с други гени, като гледам същ бащичко съм.
          Какво съм наследил от него ?
          Направих списък:
          Да създавам теории.
          Да си имам едно на ум.
          Да прибързвам и да греша.
          Да обичам самотата.
          Да знам всичко.
          Какво не съм наследил от него?
          Да съм наясно с индийската философия.
          Да си вземам изпитите с отлични оценки.
          Да гледам обективно на WC-живота в България.
          Да искам собствено WC-помещение.
          Горе-долу....това.
          Зад всяка една успешна терапия, е важно да има група по интереси.
          Както ви стана ясно, баща ми е готов да участва в тая група от все сърце и да занимава терапевтичният си референт, тоест мен, с огромен брой негови интереси.
          Като много други субекти и тате има странни идеи.
          Това е болест на модернизма, според баща ми. Да имаш идеи.
          Идеите се оказали мисли, които искали смело да обеснят и да променят света.
          Нечувано, от позиция на старото време.
          Света е от Бог и само Бог може да го променя.
          А обяснението е в Библията. Шестте дни на Сътворението и т.н.
          Ето как се появили идеите, като нов тип хора. Ренесансови. Тоест, новите хора се върнали в Античността. И си спомнили за миналото.
          Същото прави днес Тате Библиотекар, спомня си за миналото.
          Пише книга за първия баща на българите, таткото на Аспарух и Бат-Боян, и твърди, че Кубрат имал прозвище „Башту”. Думата „баща” не е славянска, тя си прозхожда от прабългарите. Думата „тате” също не е славянска.
          Днес сеанса върви трудно, баща ми не ще да навлиза в глотогенезата.
          Пита ме дали може да поиграем на домино?
          Да, ама нямаме вкъщи.
          Тате знаел още една дума за баща, но била диалектна и не се употребява вече в книжовния език. Бабайку.
          Ами, като няма домино, да поиграем на карти.
          Сантасе...
          Бабайку е досаден с енциклопедизма си. Вече ми обеснява, че думите „хазар” и „комар” сме ги заели от реални исторически събития. Каспийско море се надигнало и голяма част от земите на  Хазария станали блата. Било пълно с комари. Те хапели хазарите и много от тях рискували да напуснат селищата си. Това било необмислен риск, чак след няколко века морето потопило Хазария. Българите от градовете Болгар и Сувар, след Х век решили да построят нов пристанищен град на Каспийско море, въпреки че нивото растяло. Така се появил град Саксин, до днешния руски град Астрахан. Тоя цветущ търговски български град потънал, едва когато дошли монголите-татари през ХІІІ век.
          Живо Google...
          Ашколсун, папа.
          Дай още някоя интересна историйка !
          Аз падам от него на карти.
          Той може да разказва и да следи играта.
          През ХVІІІ век руската императрица Екатерина Велика написала есе „За българите и хвалисите”. В него тя обръщала внимание на Волтер, че българите не са изчезнали, а живеят на територията на нейната Казанска губерния.
          През 865 година българския васал на Хазария, владетеля Шилки, преместил административния център на своя двор от Кримския полуостров на север, чак при реките Кама и Волга. Така започнала своя живот Волжка България, която след падането на Хазария през 969 година, станала мощна държава. С много градове, силна армия и предприемчиво търговско съсловие. Тая държава продължила от Х век до ХІІІ век, когато станала васал на монголите. След това владетелите от рода Дуло създали Казанското ханство, което през 1552 година превзел руския цар Иван Грозни. Оттогава руснаците пеят „Казан е наш...” и рипат казачок. През 1920 година Ленин и Сталин, нарекли региона Автономна съветска република Татария, за да може окончателно българите да забравят своя произход от коляното на Бат-Боян.
          Виж, ти...
          Откъде я вадиш тая конспирация ?
          Призна си.
          Ровил бил в архивите на КГБ.
          Къде не е ходил, бабайку. А аз даже не съм бил на екскурзия до Индия. Да усетя с чакрите си индоевропейската пчела-майка. Арийското жило, истинския Граал...










          9.




          Пътувам към малко селище в планината.
          Назначиха ме на стаж при едни болни, като татко.
          Ще ги уча да стават нови хора, чрез терапията, която изпробвах върху баща ми.
          Метода бе признат за революционен, баща ми осъзна, че е сериозно болен и постъпи в психиатрична клиника.
          Вече е сред общност от себеподобни и всички го молят да им разказва за славното минало на прабългарите.
          Аз отивам на стаж в една комуна, която не се казва комуна. Пациентите не се казват пациенти. Всеки лекува другия, ето това е за мен. Мога да лекувам дори доктора.
          Постигнах мечтата си, аз съм практикуващ психолог.
          Но засега се ограничавам до воденето на дневник.
          Не искам колегите да ме мислят за парашутист. Ще приема съществуващия ред и микроклимат.
          Групата обитава затвореното селско училище.
          Пристигнах привечер и бях свидетел на красив залез.
          Наоколо е зелено и вдъхновяващо.
          Естетиката е част от лечебните процедури.
          Има футболно игрище, фитнес, чист въздух.
          Няма лекарства, освен на едно място, но то е все заключено.
          Много скоро проникнах там и направих инспекция, взех си само бинт, за да си стегна китката. Играя волейбол.
          От мен не може да има тайни, аз научавам всичко и е по-добре резидентите да не си въобразяват, че съм вирус в системата.
          Аз съм глътка вода в пустинята, която намирам тук. Всеки е яхнал една камила и смята да прекоси Сахара на бегом...
          Я споко. Тука ще си живуркаме дълго, ще си станем дупе и гащи. Тате как се научи на терапевтичните процедури. С малко усилие. Айде сега, да не забравяме волята.
          Кух им е интелекта на колегите, смятат, че могат да ме надговорят. Аз съм се учил на терапия при човек, който няма хромозоми, а живее чрез дискурси. Тате Библиотекар правеше магии и все вербални. Да, я.
          Голяма гордост ми е тате.
          Ще продължа съзнателния му живот, ако не излезе от лудницата.
          Аз и той сме едно. Като Отца и Сина.
          Баща ми ме прати да се въплатя в резидент. Аз смирено приех дълга си, никой не знае, че съм Лечителя. Страдам в ежедневието като всеки земен пациент.
          Отказах да поема мед от ръката на Сатаната.
          Дори му казах притча, с което го изобличих.
          Имам дванадесет помощника.
          Дванадесет камъка, които умих в селската рекичка. Яспис, смарагд, хаолит, ахат, турмалин, нефрит, тюркоаз, лазурит, хризопрас, аметис, оникс, корал.
          Бях интервюиран от една комисия, която почти ме призна за психо-геолог. Нещо в мен им подсказвало, че си падам по когнитивни неща. Ама защо съм миел камъните?
          Тате ме е учил на глупави въпроси да отговарям логично и ако може също с въпрос.
          „Вие защо се миете сутрин?”
          Един от комисията отговори: „По навик.”
          Провокира ме.
          Аз му отговарям в стил „а ла Исус”: „Ти го рече...”
          Споглеждат се, разбират, че владея някои инструменти от психология на манипулацията. Дават ми зелен картон, издигат ме в йерархията. Вече официално не съм резидент, а съм референт.
          Времето тече бавно, но аз се издигам в кариерата, тате.
          От ден на ден ставам все по-добър.
          Достатъчно е да прочета какъв съм бил в началото.
          От дневника си.
          Никога не съм смятал да си водя дневник.
          Татко ме помоли преди да  тръгна.
          Смяташе, че ще съберем по този начин информация от първа ръка и след това заедно ще напишем бестселър.
          Хората си умирали за факти, подробности, изобщо всичко от „кухнята и бельото”...
          Тате ми каза:„Отиваш в нещо като „Биг брадър”. Води си дневник!”
          Тъй заръча.
          А после извади от чекмеджето две червени тетрадки.
          Едната за мен, другата за него.
          Помня го този ден.
          Деня на важните задачи.
          Разделих ме си с тате битието. Обещахме си да се срещнем на финала.
          В оня миг той ми заприлича на боксьора Роки. Преди да се качи на ринга.
          По лицето му разбираш, че вече е победител, а и музиката на филма помага.
          Баща ми измъкна отнякъде масонска престилка на първомайстор, взе чук и удари три пъти.
          Заклехме се да мълчи, в името на Великият архитект на вселената.
          Да, не мога да забравя тия мигове.
          В момент на трудности си спомням за тях.
          Тате Библиотекар е бил в тайния свят Тате Ритор.
          Тоя човек е пълен с изненади, като дядо Коледа...









          10.





          Вече мога да си тръгна от старото училище в планината, получих сертификат, че съм нов човек.
          Сбогувахме се мило, сърдечно и през сълзи.
          Не съм по мелодрамите, но понякога е трогващо.
          Хванах автобуса от селския мегдан и скоро стигнах в града.
          Една буца беше заседнала в гърлото ми, вървях към баща си.
          Трябваше да го видя.
          Дали ще ми прости ?
          Навивах се вътрешно, че ще направя всичко възможно за да го измъкна от онова място и да го върна в апартамента му.
          Ще започнем живота на ново.
          Ще му кажа :”Тате, ти никога не си бил болен. Толкова ме обичаше, че се разболя, за да ми угодиш. Аз не съм достоен син.”
          Аз съм блудния син, тате.
          Връщам се да поискам прошка.
          Вече знам какво е да си честен, отговорен...
          Имам цял чувал истински приятели.
          Обичам и ме обичат.
          Ужасявам се от онова, което съм бил. Нито една пчела вече не може да проникне в мозъка ми, татко.
          Но на душата ми е тежко.
          Теб те няма вкъщи.
          Ето такива размисли скланях в ума си, когато установих, че вече съм стигнал до старата пожълтяла сграда и разпитвам един санитар за баща ми.
          Веднага забелязах, че повечето пациенти бяха в пижами на кафяви раета и носеха в ръцете си тоалетни чинии.
-         Какво става ? – попитах.
-         Дадоха ни пари от министерството да ремонтираме сервизните
помещения по европейски стандарт.       
          Пациентите помагаха с радост. Старите чугунови клекала щяха да бъдат подменени с нови, резидави тоалетни чинии. Китайски. Но патента е италиански, а вертикалното оттичане е по английска технология. Водните казанчета пък идваха от немската провинция Бавария. Бутоните, според санитаря, били неръждавейка и това му давало основание да смята, че са швейцарски.
          В дъното на двора, на зелена пейка до многогодишен чемшир, седеше баща ми и гледаше разцъфналото ябълково дърво пред себе си. Татко не отделяше взор, сякаш бе уловил мига на вечността. Напъпилите цветчета попиваха в душата му като йероглифи на спасението. Очите му сияеха от радост. Баща ми бе същата библейска фигура, която помнех. Белите коси вече бяха победили черните на главата му. С изисканите си очила приличаше на професор по ботаника, който е учуден, че пролетта пак идва.
          Спрях до него.
          Сърцето ми биеше ускорено.
          Дали ще ме познае ?
          Дали нещата ще бъдат както преди ?
          Дали ще имаме право на втори шанс ?
          Айде, татко, погледни ме...
          Сякаш чу мислите ми, бавно се обърна.
          Гледаше ме като картина в галерия. Това усетих.
          Изведнъж се сети за нещо и пак се обърна към цъфналата ябълка.
          Не знаех какво да правя.
          Сякаш ме беше забравил.
          По очите ми се стичаха безмълвни сълзи.
          Дали бе редно да го заговоря?
          Успях само да отроня:
-         Аз съм...
Той чу нещо като хрип, обърна се рязко, усмихна се и рече:
          - Господин Гутенберг? Каква чест. Писах Ви толкоз пъти до Страсбург, за да обсъдим книгопечането...
          Отново се обърна към цъфналата ябълка и пак ме забрави.
          Наведох глава и реших да не преча на мислите му. Тръгнах по алеята и срещнах пак санитаря.
          Изказа се добре за татко. Но все странял от общите игри и пишел някакви неща в своята си червена тетрадка.
-         Води си дневник – зарадвах се аз и съжалих, че не му показах моя.
 Можеше да се сети, че навремето купи две червени тетрадки. За мен и за себе си.

          Слънцето през този пролетен ден бе меко, следобед светлината падаше косо и отблясъците й галеха белите чакълести камъчета на алеята чак до улицата. Извън болничния парк бе оживено. Едно такси спря до входа и шофьора помогна на привлекателна дама да отвори спретната детска количка. Едногодишно момиченце със смешни панделки се намъдри във возилото и дамата се насочи към нас по алеята.
          Санитаря се охили гиздаво, поздрави и рече:
-         Днес сте още по-красиви с малката...
          Приличаше на коцкар от филм на Чарли Чаплин. Дамата се спря, но не му отговори. Гледаше в мен, сякаш ме познава. Дори ми се усмихна.
          Малката палавница в количката също протегна ръчички, наду устни и прогука на свой език.
          Дамата сякаш я разбра. Отдалечиха се. Санитарят се обърна към мен:
- Ти какъв се падаш на Гутенберг?
Така наричали тук всички татко.
-         Син съм му – отговорих аз.
          -   Хм, - изусмя санитаря – ами това са жена му и дъщеря му, не ги ли  познаваш ?

          Стоях като препариран, не бях виждал никога преди тези хора, нито можех да побера в ума си реченото от санитаря.
          Реших, че тоя коцкар явно нещо греши и се запътих към клиниката. Крайно време бе да се консултирам с лекар, какво си губя времето с резидент. Много бързо се ориентирах към директорската стая и учтиво почуках. Появи се типичен лекар-психиатър, с очила. Представих му се, помолих да ми отдели една минута.
          - Значи Вие сте сина на Гутенберг – радостно плесна с ръце той, сякаш знаеше всичко за мен.

          Татко дошъл в психиатрията, за да удоволетвори моите амбиции на психолог. Помолил доктора да го приемат, но много скоро всички лекари разбрали, че му няма нищо. Той обаче обикнал живота на лудите, прозрял щастието в тяхното поведение и пожелал да остане. Постоянно си водел бележки в някаква червена тетрадка и написал книга за един непознат свят на душевната патология. Тя станала бестселър, понеже баща ми така се вживял в света на шизофренията, че отказал да го напусне. Тогава докторите се видели в чудо и разбрали, че сина на татко, тоест аз, явно наистина е професионален психолог, след като е предусетил без явни симптоми една неизбежно приближаваща душевна болест.
          Опитали да се свържат с мен, за да се консултират, но аз съм бил неоткриваем. Татко заявил на директора, че на света няма друг лекар, който да го излекува, освен сина му.
          Доктора свойски ми подсказа, че това е древния синдром, познат като „бащата на Асклепий”. Той също не вярвал, че може да го излекува друг, освен сина му Асклепий. Както и да е, започнали с електрошокове, лекарства и какво ли не.
          Баща ми отказвал да оздравее, чакал сина си, който според неговата версия бил на висша специализация. Казвал, че ще го дочака, а през това време му било добре да е шизофреник. Не щеш ли обаче се появила една млада докторка, която не само успяла да се справи с апатията и патологията на тате, но и се омъжила за него. Изписали го, родила им се дъщеря и всичко изглеждало наред. Докато един ден баща ми отново не цъфнал в психиатрията и не обявил, че има още душевни симптоми, ето защо пак ще чака сина си.
          Оставили го на свободен режим, а жена му и дъщеря му идвали всеки ден на свиждане.

          Гутенберг често изпадал във видения, че сина му е дошъл, поясни доктора. Ето защо, не бива да се отчайвам, ако не ме е възприел реално преди малко. Аз бях разказал на доктора за кратката ни среща. Трябвало да бъда по-настоятелен, според директора. Да съм отидел още сега...

          Тръгнахме двамата, по алеята.
          До пейката бе дамата с количката.
          Двамата доктори гледаха на мен като на отдавна чакано чудо.

          Приближих се до татко и казах:
          - Завърших курса на лечение.


          Той гледаше нежните бели цветчета на дървото, но този път гласа ми бе ясен и дори строг. Обърна се към мен и съвсем конкретно рече:
          - И какво ще правим сега?
          Аз извадих тетрадката си и я поставих до неговата:
          - Време е да завършиш и ти твоя курс на лечение. Трябва да ми отделиш време и да ме научиш как да стана писател, като теб. Освен това бих искал да се запозная с жена ти и сестра ми...

          Татко се оживи, сякаш се сети нещо важно и отвърна:
          - Да, ти имаш сестра. Дано и тя не реши да ме лекува.

          Всички прихнахме да се смеем, най-развълнувано се кикотеше директора, а сестра ми подви джуки и ревна с цяло гърло...

          Баща ми стана бавно, приближи се до ябълковото дърво, погали го и рече:
          - Сбогом, моето семейство дойде да ме прибере...





            
                                                                         13 февруари, петък, 2009 г.
                                                                                    София