"Хуни" е името на съюза между много народи...

   Хунската империя е включвала различни народи, както четем в множество късно-антични летописи. 

   Още Амиан Марцелин през ІV в. пише, че „Витимир, избран след неговата (на Херманарих – бел. К.М.) смърт за цар (на източните готи – бел. К.М.), оказа за известно време съпротивление на аланите (аланите са едни от първите в хунския съюз – бел.К.М.), опирайки се на друго племе от хуните, които той за пари привлече в съюз към себе си ” (ХХХІ.3.3.).

Агатий Миринейски, писал през втората половина на VІ в., отбелязва:

 „Хуните някога обитавали около тази част от Меотийското езеро (Азовско море – бел.К.М.), която била обърната на изток и живеели северно от р. Танаис (Дон- бел.К.М.), както и другите варварски народи, които обитавали в Азия зад Имейската планина (според античните и късно-античните географи Азия е започвала веднага на изток след р. Дон, това е била азиатската част на Сарматия; пак според тях, цялата планинска верига от кримския Тавър, през Кавказ, през месопотамския Тавър до Памир, е било една планина – бел.К.М.). Всички те се наричали хуни, или скити. По племена били различни и едни от тях се наричали котригури, други утигури, някои – ултинзури, и вуругунди” (кн.V,11).

Народите в хунския съюз са имали статут, не по-различен от този на федератите в Римската империя и готският историк от VІ в. Йордан се хвали, че остроготите, които до 455 г. били хунски народ, имали собствени владетели.

Византийският историк от V в. Приск Панийски, който през 448 г. посещава хунският град (вероятно Ветвар, старото келтско селище Корнунт, на отсрещният бряг на дн. Виена – бел.К.М.) на Атила в Панония, ни е оставил разказ как васалите на различните хунски народи са вечеряли заедно с Атила в обща трапезария.

В градът на Атила, според историкът, се говорело на различни езици и той разпознал гръцката, латинската и готската реч, а останалото разнолико множество нарича - „скитски и хунски езици". Това са събирателни понятия, скитски език вече е нямало, но народи, които обитават на територията на стара Скития, има. Такива, според Приск, са акатирите, които били многоброен народ, управляван от различни старейшини. Приск пише и за хунското племе сарагурите, които били на север от Кавказ.

Около Дунав, според историка Приск Панийски, живеели хунските народи „амилдзури, итимари, табосури, биски и други”.

Явно под „хунска” реч, чута от Приск в града на Атила, е имал предвид народите, които са на изток от р. Танаис. 

Те са били доста, ако имаме предвид изброяването им от арменският автор от V в. Тавстос Бузанд: „пох, таваспар, хечмах, ижмах, гати и глуар, гугар, шичб и чилб, и баласич и егерсван...” (кн.ІІІ, гл.VІІ). Допълнително са посочени масгути (масагети) и алани (кн.ІІІ, гл.VІІ ).

За хуни-масагети, пише и Прокопий, а още през ІV в. Амиан Марцелин съобщава, че аланите станали васали на хуните. Те са такива до 406 г., когато алани и вандали избягват на запад от р. Рейн и войските им мигрират в северна Африка.

„Гати и глуар”, изброени от Бузанд, са готите и герулите (елуар).         Гепидите и лангобардите в Панония са били също хунски народи, поне до 455 г., когато вожда на гепидите Ардарих убива първородният син на Атила Елак, край р. Недао.

След смъртта на Елак командването върху голяма част от хунските народи, които не се отцепват от империята, подобно гепиди и остроготи, поема Денгиз, а Йордан упоменава, че под властта му са „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”.

Денгиз се застъпил и за „садагиите” (явно славяни, от „сад”, градинари), народ, който готите притеснявали.  

По същото време третият син на Атила Ернак поема под властта си българите, наричани от Прокопий „утигури” (а от Приск „уроги”), които се връщат към 465/467 г. около Боспор и Азовско море, очевидно за да бъдат отблъснати изгонените от аварите на запад от Каспийско море савири. Последните през VІ в. са вече известни на византийските писатели като хунски народ, т.е. от врагове през V в., са превърнати във васали.        

Сироезичният автор, известен като Псевдо-Захарий Ритор, описва през 555 г. 13 народа по земите на север от Кавказ, между които и българите. По-голямата част от изброените (ауангур, аугар, сабир, бургар, кутаргар, хазар, дирмар, сирургур, баграсик, базгун, кулас, абдел и ефталит) са пост-атилови хуни. 

Интересното е, че този автор не познава племе с етноним „хуни”...

Касиодор, който до 530 г. пише готска хроника, повтаря казаното към 507 г. в панагерика на епископ Енодий, и отъждествява името „хуни” само с етнонимът „българи”.

Същото следва през VІІІ в. и лангобардският историк Павел Дякон, по отношение на първите лангобардски вождове към ІV в., победени от българи, според него.

Причината обаче за приписването на общото съюзно име „хуни” само към „българите” от готските историци Енодий и Касиодор, е опитът им да заличат, че остроготите са били хунски народ до 455 г. и през 451 г. участват във войната на Атила в прословутата Каталунска битка, когато убиват визиготския крал, съюзник на римският генерал Аеций.          
       След 488 г. Теодорих Амал от остроготите прави обща държава на визиготи и остроготи в Италия, но визиготите явно не са се отказали лесно от кралския си род на Балтите и от спомена за братоубийствената война, нанесена им от остроготи през 451 г.

Новата обединителна идеология на Теодорих Амал е изисквала да се вмени, че остроготите са били „роби” на Атила и Енодий през 507 г. пише, че Теодорих Амал победил българите, които някога притежавали каквото си пожелаят. „На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий.

Касиодор следва този стил и упорито пише, че остроготите са били роби през 451 г. и затова не можело да не слушат Атила, от него преписва Йордан. Всички те, с всякакви средства се стараят да изчистят образа на остроготите и на царският им род Амали, от хунското им битие в Панония до 455 г.

       За съжаление федератите на Хунската империя не са били предмет на специално научно изследване.