сряда, 31 юли 2013 г.

Кимерийските имена на българските владетели.



Ние много добре знаем, че днешният босфор при Истанбул е бил последователно именуван от летописците като „Тракийски боспор”. Наричан е така, понеже около него са живели траки, независимо, че гръцки колонисти са създавали полиси, в които естествено не са живеели само гърци.
По същият начин, гръцки колонисти още от VІ в. пр.н.е. са създавали полиси и на териториите около Кимерийския босфор и именно това царство, е известно днес като Боспорското антично царство.

Диодор Сицилийски е живял през втората половина на І в. пр.н.е.  Роден е в сицилийския град Агирий, по-късно живее  в Рим и Александрия.
Диодор е автор на световна история в 40 книги, под общото название „Библиотека“, където проследява историята на света от възникването му до 54 г. пр.н.е. От „Библиотеката“ са съхранени изцяло първите пет книги и книгите от 11-та до 20-та. Има запазени и много откъси.     
Диодор е единственият от античните автори, който дава годините на живота на боспорските царе и проследява в детайли  дейността  им. Учените предполагат, че черпи уникалните си данни от местни, боспорски литературни извори от края на ІV в. пр.н.е. – нач. на ІІІ в. пр.н.е.
 Ние трябва да вярваме на Диодор, когато той пише за „цар на Кимерийския боспор“ (ХХ, 22). Всъщност, онова, което в науката е известно под названието „Боспорско царство“, според Диодор е „Кимерийско-боспорско царство“.
 

Каква е ролята на античното Кимерийско-боспорско царство за българската история?


Да посочим за пример най-лесното: какво би станало при съпоставяне имената на боспорски владетели (и топоними) от Боспорско-кимерийското царство още преди ІV в. от н.е., с имената на владетели (и топоними) от Дунавска България след 681 година?
              Без коментар!
             Камасария е съпруга на боспорския цар Перисад ІІІ (180 - 170 г. пр. н. е.).
             Кормисош е български владетел от 739 до 756 г. от н. е.
           И на двамата имената произхождат от древното хуритско божество Кумарби, чиято етимология е дала името Гамир, камирци, (кимерийци, според древно-гръцките извори)... От същата етимология са имената Грумбат, Крум, Крим...
        В компилативният волжко-български летопис „Барадж тарих” и съхранен този спомен: „Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защото вярвали в легендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби от тесто” (Бахши Иман, Джагфар тарихи., С., 2005, с. 17). Тестът допълва, че масово били кръщавани момичета, но и момчета с това име на прамайката…

             Боспорската династия Перисад и името на българският владетел Персиан (836 - 852).
           Перисадската династия управлява през различни периоди в Кимерийско-боспорската държава до ІІ век от н. е. Има „петима  Перисади”.

          Боспорският цар Аспург (11 г. пр.н.е.-38 г. от н.е.) и основателят на Дунавска България (680 г.) Аспарух (Исперих).

               Боспорският цар Асандр (ок. 47 г. пр.н.е.-17 г. от н.е.)и българският Асен (ХІІ век).

           Боспорският цар Тарнак (63 г. пр.н.е.-47 г. пр.н.е.) и името на третата българска столица  Търново.

         Топонимът Трапезунд в Крим и квартала Трапезица във Велико Търново.

  Трапезунд като град съществува и на южното Черноморие. Но данни за кримски Трапезунд има при Стефан Византийски: „Хермонаса: малък остров с град на Кимерийския Боспор, йонийска колония. Менип в „Перипл на двата Понта” нарича това място Трапезунд, а Хекатей[Милетски] и Теопомп казват, че това е град” [FHG.208].

         Река „Тертер” на Кавказ и българският владетел Тертер.


         Защо древният автор Менип е написал „Перипл за двата Понта”? Та нали Понт Евксински, т.е. Черно море, е едно?


         Географът Страбон от началото на нашата ера, съобщава, че Черно море, всъщност се състои от … две морета.
        „Евксинският Понт се състои от две море, разделени почти по средата му от два полуострова . Един от Европа, от северната страна, а другият от противоположната, от Азия. Те са разделени от пролив и така образуват две големи морета. Европейският нос се нарича Овнешко чело (най-издадената в Черно море част на Кримският полуостров – б.м.), а азиатският – Карамбис (до Синоп на южното Черноморие – б.м.). Растоянието между тях е приблизително хиляда стадия. Западното море е дълго от Византион (град на Тракийския босфор – б.м.) до устието на р. Бористен (Днепър – б.м.) три хиляди и осемстотит стадия, а широко две хиляди стадия. На него е о. Белий (о. Левка, дн. Змийния остров на устието на р. Дунав – б.м.). Източното море има продълговата форма и е дълго до залива на гр. Диоскуриада (до устието на р. Фазис, при стара Колхида – б.м.) пет хиляди стадия или малко повече, а в ширина около три хиляди…” (Страбон, ІІ, 5, 22).

         Страбон не ни казва как се е наричало източното море на Евксинският Понт, но ние знаем от други източници.

        
       На картата на Исидор Севилски (560-636) най-неочаквано откриваме, че една част от Черно море в миналото се е казвала "КИМЕРИЙСКО МОРЕ"

МАRE CIMERICUM

         Оказва се, че това не е грешка.
        Павел Орозий (V век) в неговата „История против езичниците” (HISTORIAE ADVERSUM PAGANOS) на няколко места споменава за кимерийско море, разбирайки под последното южната част на Черно море, което стига на север до земите на колхите (лазите). Той пише: „Между колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ.

вторник, 30 юли 2013 г.

Критично за "Джагфар тарихы"!

Предвид на факта, че значителен брой любители на българското ранно минало проявяват интерес към средновековния волжко-българския свод от летописи „Джагфар тарих-и”, реших да споделя някои свои мисли, които надявам се да бъдат от полза на бъдещите интерпретатори на тези текстове.


Каква е спецификата на средновековната волжко-българска историческа литература?

    През 922 г. волжките българи, начело с техният балтавар (васал на Хазария) Алмъс, приемат официално исляма, след нарочно посолство на Арабския халифат до гр. Болгар на реките Волга и Кама, в което участва и Ахмед ибн Фадлан. Последният е автор на т. нар. „Записки от Болгар”, които стават много популярни сред средновековните арабоезични историци и географи.


    
Волжко-българската средновековна историческа литература следва като стил и жанр арабоезичната. На арабски език пишат не само араби, но иранци, хорезмийци и т.н.


      И така, първото условие за да разберем съдържанието на такъв летопис от ХІІІ в. като „Барадж тарих”, най-старата част от свода „Джагфар тарих-и”, е да знаем в какво точно се състои „стилът и жанра” на арабоезичната средновековна историческа литература.
    За целта ще посочим някои характеристики на последната, дадени от такъв забележителен ориенталист като В.В.Бартолд (1869-1930):
  •  сведенията са заемани по книжен път  Това означава, че всеки следващ автор компилира от предишните, при това често без да се посочва откъде и от кой заема. В резултат, при някои от компилаторите можем да открием по-добре съхранен зает текст, отколкото при запазените преписи от оригинала.
  •  хронологична неяснота и неопределеност                  Арабоезичните историци и географи определено пишат „по теми”, т.е. да си представим, че един автор от ХІІ в., наред с останалите теми, пише и за българите. В тази тема той преписва и компилира по книжен път почти всичко, което е открил за българите в предишните автори. Но в така съставеният „пасаж за българите”,отсъства хронология. Авторът просто събира механично всичко, което може да открие за българите, но няма западният хронологичен усет. Ако съберем всичко писано за българите от арабоезичните автори, ще получим нещо като свод за българите, т.е. много сведения, но само за някои от тях можем да уточним за коя епоха са, т.е. тепърва предстои дълъг и сложен съпоставителен анализ. Голяма грешка е, ако един автор е от Х в., да се смята, че казаното от него (включ. и за българите) се отнася за Х в. Тук нямаме за цел всички особености на средновековната арабоезична литература, затова ще посочим само още една:
  •  компилативно редактиране

    
Западните автори (Приск, Прокопий...) много често, когато пишат за персите до VІІ в., ги наричат „мидяни” и „парти”. Причината за този странен метод е просто „териториална”: персите са обитавали същите земи, където по-рано са били мидяни и парти. По същият начин историци като Дексипт, Евнапий, Филострогий и т.н. наричат готите „скити”, просто защото са обитавали на територията на топонима Скития.

    Арабоезичният автор от Х в. ат-Табари дава две успоредни версии за ефталит, покорители на Согд и Тохаристан в началото на VІ в., като в едната ги нарича „тюрки”. Учените отдавна са верифицирали, че тук употребата на „тюрки”, които в средата на VІ в. превземат ефталитските земи в Согд, е неправомерна. И независимо, че автори като Бел`ами, Динавери и т.н., писали след ат-Табари, продължават да употребяват „тюрки”, съпоставителният анализ отдавна е показал, че ефталит не са част от тюркската история. Просто тюрките през средата на VІ в. се настаняват на същите територии, където са били ефталит преди това.

    Тези, упоменати от нас три особености на арабоезичната средновековна история, трябва да се имат предвид, когато разглеждаме средновековната волжко-българска историческа литература, която следва същите жанрови особености, за да отсеем кое е автентично и кое е модерен фалшификат. И за да не бъдем лесно манипулирани.
    Това показва колко е опасно примитивното буквално интерпретиране на волжко-българския свод и как всяко едно сведение там, трябва да се подлага на сериозен съпоставителен анализ.

    За съжаление все още „Джагфар тарих-и” не се възприема като извор на сведения, но за да бъде такъв, е необходимо задълбочено изследване на всяко едно изречение в свода.

    Моят интерес е към компилативният летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”, преписван за последно явно през ХVІІ в. Не трябва да забравяме, че всеки един от многото преписи до ХVІІ в., в духа на вече упоменатите жанрови особености, е бил своеобразна редакция.

    Това усложнява интерпретацията. Трябва от много уранова руда, с умението на мадам Кюри, да се получи минимален, но истински радий. Не е никак лесно, още повече, че сериозните и подготвени историци странят от тази дейност, имайки предвид, че волжко-българският свод е рускоезичен препис от началото на ХХ в., на когото липсват оригиналите.

    Какви са общите впечатления от летописа „Барадж тарих”?

      Произходът на българите се свързва с прародител Боян, като земите откъдето идва на Кавказ, са около южното Прикаспие, където е Амул.
        Летописът извежда началото на хоните от син на Боян!
    Упоменаването на европейските хуни като „хони” е важно, понеже грузинските и арменските късно-антични извори също ги наричат „хони”.
      Древен етноним „Бийан” по местата, откъдето в летописа произхожда патронима на българите Боян, е самонаименованието на Урарту до VІ в. пр.н.е.
       В грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай” („Покръстването на Грузия”) се съобщава, че хони и бундурк ( = пост-урартци) живеели заедно на юг от Кавказ през ІV в. пр.н.е., когато Ал. Македонски посещава тези места. Очевидно е, че под името „хони”, което в урартурския речник значи и „поданици” (хини), трябва към VІ – ІV в. пр.н.е. да разбираме кимерийците, както става ясно и от грузинския летопис.

 Какво казва „Барадж тарих” за кимерийците?
     Текстът твърди, че кимерийците са клон на синдите. Това сведение е уникално и се потвърждава от археологията (вж. Артамонов), според която синдо-меотите около Азовско море са родствени на кимерийците.

      За щастие през V в. пр.н.е. Херодот също упомена „синди” около Азовско море.

        Името им е засвидетелствувано пр.н.е. и от ономостиката, в Синдика до Боспорското царство.

 „Барадж тарих” твърди, че българите произхождат от племената „синд и имен”.
      „Синд” са синдо-меотите, наричани по-късно от гръцките автори „савромати”, а от латинските – „сармати”.  Древният топоним „Скития” (от Дунав до Дон) постепенно приема името „Сарматия” (от Карпатите, където е извора на Висла до Кавказ).

      „Имен” (меон, мене) е месопотамски термин и означава „земя, владение”, произходът му на север от Кавказ се дължи на кимерийците, които в периода ІХ-VІ в. пр.н.е. имат малоазийска държава „Гамирая” (асирийски клинописи), която е била на територията на по-късния топоним Кападокия, а на север до Черно море е включвала гр. Синоп, според Херодот.

 „Барадж тарих” познава два вида тюрки.

    Едните нарича „китайски тюрки” (така ги нарича и Фирдоуси в „Шах наме”) и под тях разбира каганатските тюрки. Другите нарича „хазарски тюрки”, визирайки тюрките в полиетничната държава Хазария.

Никъде „Барадж тарих” не извежда произхода на българите от тюрките.
    Забележка: Всички опити „хоните на Боян” да бъдат интегрирани с хсионг-ну от Китай, са плод на модерни дописвания в „Барадж тарих”, правени при това доста нескопосано.

    Такива са: заетото от Приск и Йордан име на хунския владетел от ІV в. от н.е., който под формата „Булюмар” в „Барадж тарих” е изкаран, че идва от Седморечието (Средна Азия), при условие, че е всеизвестно, че хсионг-ну изчезват още през І в. от н.е. и няма как Булюмар, т.е. Баламер от ІV в. от н.е., да е довел оттам хсионг-ну.

    Летописът е станал жертва на груба фалшификация от човек, който явно е вярвал на руската теория от 1900 г., че европейските хуни са същите като средно-азиатските хсионг-ну и не е повярвал на автентичният текст, че хоните произхождат от син на Боян...
   
        Метафората с многото уранова руда и малкото радий, не е случайна...
    Най-лесното за един конвенционален историк е да погледне тук-таме текста на „Барадж тарих”, да се усмихне на някои очевидни и груби вмешателства и да не се впуска в дискусии.

    Еднакво грешно е обаче, както с лека ръка да се квалифицира целият текст на „Барадж тарих” като фалшификат, така също с лека ръка да се прегърне буквално целият текст и да се гледа на него почти фанатично, както определени лаици поглъщат съдържанието му и се бият в гърдите, че трябва да вярваме само на „нашето булгарско”...

Бащата на Атила и името Мундзук...

        Бащата на Атила, според готския историк Йордан, който пише своята история към 551 г., се е казвал „Мундзук”.

          Дали това име е лично или е прозвище?
Олимпиодор е посочил в своята история от V в. (фр. 17) топоним с името „Мундияк”. С този топоним, който очевидно е бил общоупотребителен от готите, е фиксирана, освен всичко друго, и местността в дн. Румъния над Букурещ, Мунтания. Между другото, Олимпиодор във фр.17 отбелязва, че  топонима Мундиак бил известен и като „Втора Германия”. Имайки предвид, че Германия на старата карта на Птоломей граничи на юг с Панония по Дунав, определено може да се каже, че Мундияк се припокрива с цялата територия на Панония, т.е. не само с Панония на средни  Дунав (където към 411 г. се самопровъзгласява за римски император самозванеца Йовин), но и с онази част от Панония, която стига до Карпатите и включва румънските и унгарските територии.

       Дали хунския владетел, посочен от Олимпиодор с името „Донат”, е една и съща личност с "Мундзук", бащата на Атила
 ?
 

      Историкът Олимпиодор пише своята история през втората четвърт на V в. и тя обхваща събития след 407 г. до смъртта на западния император Хонорий (423 г.).
 В периода 410 - 420 г.г., според хунолога Ото Менхен-Хелфън, Олимпиодор участва в посолство до хунския рикс Донат.
       Ето преразказаният текст на Фотий: „
Той (Олимпиодор - б. м.) разказва за Донат, за хуните, за невероятното умение, с което кралете им (рикси) стреляли с лък, и за това как той, като историк, бил изпратен с посолство при тях и при Донат; пише за своето трагическо пътуване по морето и за опасностите, и за това как Донат, коварно излъган от клетва, бил престъпно убит. Също за Харатон, първият от риксите (владетелите на хуните - б. м.), който бил обладан от гняв, заради убийството и как императорските дарове го успокоили. Това е съдържанието на първите десет книги от неговата история”(фр. 18).

                              

    В осемнадесет параграфа, всеки от по няколко изречения, Фотий преразказва всички книги на Олимпиодор. Това несъмнено оказва ущърб на дошлите до нас сведения.
 Що се касае до интересуващият ни „фр. 18”, е видно, че Фотий е редуцирал едно пространно изложение на Олимпиодор, в което се разказва за хуните и което предшества с няколко десетилетия летописа за тях на Приск Панийски, който ги посещава през 448 г.
     Основната хунска фигура в текста на Олимпиодор е Донат. Името "Донат", както и името на "Харатон", които Олимпиодор съобщава като хунски владетели, са латинизирани форми и очевидно автентичните имена са Дуло и Херан (?)...
      Римското посолство е отправено към Донат/Дуло...


     Името на владетелят на хуните Донат е незаслужено пренебрегнато от изследователите, в едно обаче те са прави. Липсват сведения за Донат. Но понякога отсъствието на данни, е също информация.
 Очевидно е, след като посолството, в което участва Олимпиодор, отива при Донат, че това е фигурата, която олицетворява властта на хуните преди 423 г. 

      Донат не е известен наистина като участник в хунските подразделения на Стилихон (405 г.), той не е славен командир като Улдин, неговата роля е очевидно в областта Мундияк, която хуните превземат още в началото на V в. и той на дн. румънски и унгарски земи обвързва хетерогенните хунски племена с „клетвен договор”, както пише Олимпиодор в параграф 18. 

                  
Кога Донат започва да създава хунска държава от нов тип?



     
          От 375 г. до 406 г. аланите са под ръководството на хуните, през 406 г. обаче те поемат по свой път и заедно с вандалите пресичат Рейн на запад и навлизат в Галия. Защо аланите напускат хуните и Мундияк, е трудно да се каже, ако се няма предвид началото на държавната деятелност на Донат точно в този период, по обвързване на различните племена в клетвен съюз към Хунската държава.Очевидно аланите, които по-късно и при вандалите винаги отстояват собствет статут и не са асимилирани от победителите на Картаген, още към 405 г., когато Улдин е на „лов” по връщане на хуни от Тракия на север от Дунав, се разграничават от новата държавна политика на Донат, в която племената са бивали обвързани с клетвен договор да признаят един общ династичен суверен.

  
   През 408 г., по време на рейда в Тракия на Улдин, с който е целял подновяване на старите данъчни уговорки и при възкачилият се в 408 г. нов византийски император Теодосий ІІ, от хунската армия дезертират скири и други племенни войници, съблазнени от "римския начин на живот" (Созомен). Улдин се спасил на север от Дунав само със „собствените си хора”.

       Всичко това показва, че в периода 405 г. – 408 г. при хуните е в ход нова държавна реформа, но в какво точно се е изразявала тя можем да предполагаме от формулата на Олимпиодор, сключвал се е клетвен договор.

           
Пред кого са се клели новите васали?

    Определено пред Донат, той е създателя на династичната ангажираност на различни племена към един управляващ род. Дотогава хунският съюз е определено хетерогенен, след това племенните водачи стават „сътрапезници” на династа (Приск Панийски).

          Кога се създава нов тип държавно управление сред хуните? 
 
     Очевидно, когато топонима на т. нар. "Втора Германия", т.е. Мундияк, става прозвище на Донат, явно точно той е Мундзук (Йордан), бащата на Атила.

           Ото Менхен-Хелфен в монографията си (The World of the Huns: Studies in Their History and Culture..
.,University of California Press, 1973) пренебрегва ролята на Донат и вижда в Харатон първия хунски рикс (Олимпиодор), но Харатон въобще не е първия от познатите предводители на хуните, преди него знаем Улдин. Тоест, в случая с Харатон сме свидетели единствено на писмен източник (Олимпиодор), който първи е посочил новият тип хунски рикс, Харатон не би бил такъв, ако Донат не бе  извършил дотогава черната работа по клетвените договори и ако не бе убит, във връзка с тази си държавна дейност.


              Историкът Олимпиодор къде отива да се срещне с Донат?
 

           „Предполагайки, че Олимпиодор е бил отправен при хуните от Византия, повечето историци разполагат центъра на хунската власт някъде около северните бреговете на Черно море. Това е изключително неправилно. Както Томпсън обърна внимание, „Историята” на Олимпиодор описва изключително Западната империя. Хедеке предполага, че Олимпиодор е бил на служба в имперския двор в Равена. Знаенето на латински, използването на латински думи, латинските форми на варварските имена от Олимпиодор, са все неща, които не ни оставят убедително съмнение в това, че Хедеке е  прав. Олимпиодор е изпратен от Хонорий (западният римски император в Равена, ум. 423-бел.К.М.) при хуните и не е пресичал Черно море, а Адриатическо. Хуните, които той е посетил, са живяли в дн. Унгария.” (Ото Менхен Хелфън, 1973, с.97, 98).  
Още по време на атаката на хунският пълководец Улдин от 400 г. срещу Гайна над гр. Нове (ок. дн.гр. Свищов), Ото Менхен-Хелфен локализира хунските землища „от просторите на румънските равнини до унгарските puszta.” (Хелфен, 1973, с.89, 90).
 „В 400 г. Улдин бил предводител на хуните в Мунтения, в източните части на Румъния, от р. Олт.” (пак там, с. 81), пише американският хунолог. Жалко, че в този момент не се е присетил, че бащата на Атила, според Йордан, бил наричан „Мундзук” и че това  явно не е лично име, а  прозвище, което почти буквално повтаря олимпиодоровият топоним „Мундияк” (фр. 17). Явно Донат/Дуло получава прозвището Мундзук/Мундияк още в началото на V в., когато тези територии стават окончателно хунски и са такива до смъртта на първородния син на Атила Елак през 455 г...

Територията на държавата на Атила, според Приск Панийски.

                Коментари (в червено) на сведението на византийския историк Приск Панийски от V в. за размерите на държавата на Атила. 

               Да видим какво ни казва текста на Приск за размерите на държавата на Атила? Приск Панийски през 448 г. участва в посолството на Максимин до Атила и се среща лично с династа на хуните.



        „Никога на никого от предишните владетели на Скития или даже на други страни не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време и да владеят както островите на океана (островите в Каспийско море, потънали по-късно – коментар мой), и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци. Стремейки се дори да увеличи още повече огромните си земи, които има, и да придобие нови, той [Атила] даже иска да нападне Персия. Когато някой от нас попита по какъв път той може да стигне до Персия, Ромул (посланик до Атила от страна на Западната римска империя- к.м.) допълни, че Мидия се намира на недълго разстояние от Скития и че на хуните им е познат този път, те отдавна са нападали Мидия, когато страната им е страдала от глад, а римляните пък не са ги атакували тогава (има предвид техните останали войски в Панония – к.м.), заради случилата се по онова време друга война (явно има предвид войната на Теодосий І с узурпатора в Рим Евгениус – к.м.). По този път отишли тогава в Мидия Басих и Курсих от царските скити (
топос, зает от Херодот - к.м.), предводители на огромен сбор от хора, тези двамата впоследствие дойдоха в Рим и с тях беше сключен военен съюз (има предвид съюза със Стилихон срещу Радагайс през 405 г. – к.м.). Дошлите тогава разказаха, че те преминали през незаселени места и се насочили към езерото, което Ромул смята, че е Меотида [Азовско море] и оттам след 15 дни път, преминавайки през някакви гори, нахлули в Мидия. Докато те опустошавали страната със своята конница, персите воювали с тях, като изпълвали небето със стрели, така че хуните от страх пред настъпващата опасност обърнали назад и преминали горите с немного плячка, понеже персите отнели доста от нея. Боейки се, че ще бъдат преследвани, хуните се върнали по друг път (нападнали са през Дарялският проход над Грузия, а са се върнали през Дебрендския проход;прави впечатление, че хуните познават много добре региона – к.м.) и покрай един огън, който излизал от една подводна скала (горящ нефтен кладенец – к.м.), се насочили оттук и след дни се върнали в страната си. Така и те разбрали, че Мидия се намира на неголямо разстояние от Скития (този извод в летописа контрастира с описанието, че те много добре познават Дербентския и Дарялския проходи в Кавказ, и би трябвало поне учените да  имат предвид, че не може да бъде приет буквално – к.м.). И така Атила,  ако желае може да я нападне [Персия] и в един такъв поход няма да претърпи големи трудности, а и пътят му няма да е дълъг, така че ще покори и мидяни, и парти, и перси, и ще ги направи данъкоплатци, защото той разполага с военна мощ, срещу която не може да издържи нито един противник. Когато ние (чухме това – к.м.) вкупом си пожелахме да вземе да тръгне при персите и да обърне от нас (т.е. римляните – к.м.) към тях оръжието си, но Константиол (дотук Приск преразказва речта на западния посланик Ромул, а Константиол е римлянин, родом от Панония на служба при Атила – к.м.) взе думата и поясни, че той се притеснява точно от това. Атила, ако подчинил бързо персите, нямало да забрави владенията си тук за сметка на онези там. Сега той получава (от западната римска империя - к.м.) злато, заради титлата си, но ако подчини партяни, миди и перси (Приск тук демонстрира висока стилистика, парти отдавна няма, както и царски скити, но въпросът с географските имена при Приск е тема за отделно изследване – к.м.), той няма вече да търпи римляните да си приписват неговата власт (това изречение отхвърля тезата на Томпсън от 1948 г., че Панония е преостъпена с формален договор на Атила – к.м.), но открито ще ги признае за поданици и ще им постави много по-тежки и неизгодни искания (намек към Ромул, че дипломатическото му присъствие при Атила, във връзка със златните чаши от Ниш, не е най-лошото, което може да се очаква от Атила – к.м). Титлата, за която спомена Константиол, се изразява в званието му на римски пълководец (magister militum ? – к.м.),  която Атила приел, взимайки заплатата, вместо данък. Сумите му се изпращат като вещеви пари, както се дават и на останалите римски пълководци по името на титлата им (т.е. вещеви пари за гарнизона на magister militum на съответната провинция –  к.м.). Константиол твърди, че след като покори мидяните, партите и персите, Атила ще отхвърли този чин, по името на който на римляните им се иска да го наричат, а и званието, с което те си мислят, че му оказват почест, и ще ги принуди да го наричат вместо пълководец, император (логиката е, че Атила ще стане римски император, какъвто обаче стават последователно всъщност децата на Орест и Едеко, висши сановници на Атила; т.е. Ромул Августул и Одоакър – к.м.). Та той вече бил казал един път простосърдечно (пак думи на Константиол и следва преразказ на думи на самият Атила – к.м):
      ” Пълководците му [на Валентиан ІІІса негови слуги, а моите пълководци са равни по чест с римските императори”. Вследствие на това [дето искате да го пратите в Персия; продължава преразказа на Константиол– к.м], ще последва само увеличение на настоящето му могъщество. Знамение за неговата сила е дал дори и сам бог, откривайки му къде е меча на Арест, който се счита свещен и се слави от скитските царе, понеже собственикът му е орисан да е господар на войните, но този меч, който бил изчезнал в древни времена, той го е открил с помощта на една крава.”

          И така, територията на държавата на Атила е била от р. Тиса в дн. Унгария, където Приск се среща с хунския император и на изток до Кавказ.

        В Европа, Хунската империя урегулира през 447 г., след като побеждава във война Византия, границата си с ИРИ по Дунав, около Белград и Ниш. През 451 г. Атила стига до Париж. През 452 г. превзема северна Италия. През 453 г. Атила умира...



Античните географи са смятали, че Каспийско море на север се свързва почти веднага с Океана.

   "Народа на хуните, за който древните автори знаят доста малко, обитава оттатък Меотийското блато (Азовско море-бел.м.) в посока на студения Океан" (Амиан Марцелин, кн.ХХХІ, 2.1.).

    За да разберем откъм историческата география тези думи на историка от ІV в. от н.е. Амиан Марцелин, трябва да знаем, че за древните географи Каспийско море е било... "залив на Океана"... 
    Същото се отнася и за думите на историка от V в. Приск Панийски, който пише за географията на Хунската империя следното
: "Никога на никой от предишните владетели на Скития или даже на други страни, не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време, и да владеят, както островите на океана, и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци."

         По времето на Ал.Македонски (ІV в. пр.н.е.) вече се е знаело, че Каспийско море е „залив на Океана”.
        Още Херодот през V в. пр.н.е. съобщава, че Океана заобикаля сушата отвсякъде.
         Географите през следващите векове се предполагали, че Индийският океан има южен залив, т.е. Червено море, а след това обикаля зад Индия на изток и отива на северо-запад, като Каспийско море е неговият северен залив.
          „Арменската география”, приписвана на Анани Ширакаци, вече знае за река Волга, изписвайки я с всеизвестното й тогава имеАтел, но не я отъждествява с птоломеевският хидроним „Ра”.
         Арменският компилатор разкрива как е изглеждала Волга тогава при устието й в Каспийско море. Тя е била широка като море и под птоломеевското „Ра”, очевидно трябва да се разбира „босфор”.
         Огромен остров (Птоломей го нарича „Грав”) се е намирал някъде около устието на Волга, а на юг, според Гумильов, е бил с размерите на Нидерландия.
         През острова са минавали 70 ръкава, според „Арменската география от VІІ в.”, които са идвали от Волга и тези реки като мрежа са опасвали острова, а в южният му край са се събирали и са се вливали в Каспийско море.

         През 669 г. островът е хазарска територия, а потъването му под нивото на Каспийско море е един дълъг период от V до ХІІІ в. От тази тучна хазарска земя, която каган Йосиф през Х в. хвали в писмото си до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут като зеленчукови и овощни градини на държавата му, днес са останали като спомен само беровските могили при устието на Волга.
...................................................................


Квинт Епий Флавий Ариан. Поход Александра /кн.VІІ,16/ ; М.,1993:„Отсюда он /Александър-б.м./ послал Гераклида, сына Аргея, с кораблестроителями в Гирканию /юго-източното Прикаспие-б.м./. Он велел ему рубить лес на гирканских горах и строить военные корабли с палубами и без палуб по эллинскому образцу. (2) Ему очень хотелось узнать, с каким морем соединяется море Каспийское, называемое и Гирканским: с Эвксинским, или же  Великое море, обойдя индов с востока, вливается в Гирканский залив; он открыл ведь, что Персидское или так называемое Красное море представляет залив Великого моря. (3) Никто еще не открыл, где начинается Каспийское море, хотя вокруг него живет немало племен и в него впадают судоходные реки: из Бактрии сюда течет Окс, самая большая из азийских рек, кроме индийских; пройдя через землю скифов, впадает в это море Яксарт. Большинство утверждает, что Аракс, текущий из Армении, впадает туда же. Это самые большие реки. (4) Есть много других, которые или впадают в них, или сами доходят до этого моря; некоторые из них были известны воинам Александра, прошедшим по этим землям; другие, находящиеся, вероятно, по ту сторону залива, в земле скифов-кочевников, совершенно неизвестны.” 


Плутарх. Сравнительные жизнеописания. Александр. Санкт-Петербург.,ИД"Азбука классика", 2008.; „XLIV: Затем Александр с лучшей частью войска отправился в Гирканию/юго-източното Прикаспие-бел.К.М./. Там он увидел морской залив, вода в котором была гораздо менее соленой, чем в других морях. Об этом заливе, который, казалось, не уступал по величине Понту, Александру не удалось узнать ничего определенного, и царь решил, что это край Меотиды. Между тем естествоиспытатели были уже знакомы с истиной: за много лет до похода Александра они писали, что Гирканский залив, или Каспийское море, - самый северный из четырех заливов Океана.”

четвъртък, 18 юли 2013 г.

Кога българите нападнаха лангобардите?

               В своята HISTORIA LANGOBARDORUM  Павел Дякон (Паул Варнефрид), лангобардски историк от VІІІ в., отбелязва, че първият лангобардски крал бил Агелмунд и него „неочаквано през ноща го нападнали българи” (кн.І,16), убили го, а дъщеря му взели в плен.


         За да си съставим понятие кога се е случило това, е необходимо да изясним, следвайки разказа на Павел Дякон, че вторият вожд на лонгобардите се казвал Ламисио. „Трети на власт дошъл Лет. След като управлявал около 40 години, оставил за наследник своя син Алдихок, който бил четвърти наследник на трона. Когато този умрял, пети крал станал Годехок” (кн.І,18)
       Годехок е съвременник на Одоакър (кн.І,19).


         Кой е Одоакър? 



         Това е синът на Едеко, дясната ръка на Атила. 
    Одоакър побеждава близо до Павия през 476 г. (или 477Орест, другата дясна ръка на Атила и принуждава сина на Орест да се откаже от трона на Рим. 
     Името на този син е Ромул Августул (управлява Рим от 30.Х.475 до 4.ІХ.476) и в учебниците е известен като последния император на Западната римска империя.

Флавий Ромул Август, наричан и само Ромул Августул е римски император в периода 31 октомври 475 - 4 септември 476. Според повечето историци той е считан за последния император на Западната Римска империя.

              Одоакър е признат като „римски наместник” на западната империя от източния император Зенон (476-491) и е известен като първия варварин римски император. 



        Бащите на Ромул и Одоакър, т.е. Орест и Едеко са хунски висши сановници и сътрапезници на Атила до 453 г., техните синове последователно стават римски императори...
      
   През 447 г. Атила побеждава Византия. В ранните месеци на 448 г. хунският генерал Едеко, бащата на бъдещия западно-римски император Одоакър (Томпсън, 1948), е в Константинопол за да получи сумата от 6000 фунта злато и да оформи договора по примирието. Войските на Атила са изтеглени вече на север от Ниш, явно това е била част от първоначалната уговорка между патриция Анатолий и Атила през 447 г., когато Византия моли за мир.

     Едеко е в Константинопол, заедно с Орест,  роден като римски гражданин и висш хунски сановник. Последният е административен и юридически съветник на Атила и е пред сключване на брак с дъщерята на западно-римският комит и управител на област в провинция Норик Ромул.

     По ирония на съдбата синът на Орест, чието име е Ромул Августул, ще остане в историята като последният римлянин западно-римски император и ще управлява Рим от 30 октомври 475 г. до 4 ноември 476 г., когато Одоакър, сина на хуна Едеко, ще победи при гр. Павия в Италия Орест и ще се възкачи на императорския трон на мястото на Ромул Августул. Одоакър ще бъде наречен от поколенията първият чужденец (варварин хун, БЪЛГАРИН) император на Рим.

         През 448 г. Орест и Едеко са едни от най-доверените хора на Атила. Негови сътрапезници.



         И така, на основание на данните на Павел Дякон, ни става ясно, ако сме коректни в пресмятането на годините на лангобардските крале, че сведението за атаката на българите, които убили първия лангобардски цар Агелмунд и отвлякли дъщеря му, визира краят на ІV в. и съвпада с хунската хегемония над Европа. По това време лангобардите са между Елба и средни Дунав.