сряда, 29 май 2013 г.

Кои са "историческите кимерийци"?

    
    Тази статия има за цел да даде представа за „историческите кимерийци”.
Необходимостта да бъдат обобщени новите проучвания в науката за кимерийците, е отдавна на дневен ред пред българския читател, който се интересува от този народ.



          Тази статия няма за цел да обхване всички източници по проблема, нейната задача, както казахме, е друга: да очертае каква е представа днес в науката за кимерийците.


            В тази връзка, вече е общоприето да се уточнява следното: древните сведения за кимерийците идват от два, често пъти противоречащи си, извори.
Единият тип извори, доскоро фаворизиран в науката, е този на античните автори.
Другият тип източници е древно-източен, в него влизат асирийските клинописи, урартските, библейските, вавилонските и ахеменидските сведения за кимерийците.


Допреди малко повече от четвърт век общата представа за кимерийците беше следната: 1) Те са доскитското автохтонно население в северно-черноморските и предкавказките територии. 2) Някъде към 9/8 в.в. пр.н.е. по тия места идват от Средна Азия скитите и притесняват кимерийците. 3) След това кимерийците през Кавказ нахлуват в Задкавказието и Мала Азия,  подгонени от скитите. 4)Кимерийското присъствие в Предна Азия и Мала Азия е незначително, на фона на скитското. 5) След 6 в. пр.н.е. вавилонските източници наричат кимерийци онези, които ахеменидските определят като „сака”. 6) На основание на предното, сведенията на асирийските клинописи от 8 -7 в.в. пр. н. е. за кимерийци и скити, се разглеждат като взаимозаменяеми и много често учените приписват на скитите военни действия, обозначени от асирийците като кимерийски.
Още тук трябва да кажем, че гореочертаната стара „обща представа” за кимерийското минало, днес е тотално променена.
Преди да посочим как бе извършена тази промяна, нека изясним, че в основата на старото експлициране стояха  сведенията на Херодот, които учените съвместяваха с древно-източните данни, особено тези от асирийските клинописи, и така оформяха своите теории. Разбира се, Херодот отдавна не е единствен източник за събитията в Древния изток, но беше най-важният източник за общата картина от събития, които се случват там и в чиято картина кимерийското минало, е само отрязък от събитията, случили се малко повече от 100 г. преди падането на Асирия. Сиреч, „кимерийският въпрос” излезе на преден план за изтоковедите, едва след усилена и продължителна работа от тяхна страна над изучаването на страни като Асирия, Елам, Мидия, Урарту, Фригия, Лидия и т.н.
При изучаването на тези страни, този път и във връзка с присъствието на скити и кимерийци в Предна Азия и Мала Азия, ролята на Херодотовите сведения за „скитското господство” там, бе дълго време някакъв априорен постулат.
Този постулат за „скитското господство” в Предна и Мала Азия започна да се руши постепенно. Първоначално, с проучването на Мидия. Даденото от Херодот логографско сведение, че скитите са превзели Мидия, се оказа за учените в пълно противоречие с данните на  източници от Изток, съвременни на възходството на мидийците.
Много усилие бе необходимо на учените за да кажат „сбогом на Херодот” по този проблем, а оттук постепенно се разплете и пъзела изобщо за скитското присъствие в региона.
Започнаха да се задават въпроси откъде идва и от какво е обусловено „скитофилството на Херодот? Защо Херодот премълчава сведения за кимерийците, които други антични автори след V в. пр.н.е. знаят?
Всичко това наложи да се преразгледат отново асирийските клинописи и критично да се изучат, вследствие на което неправомерното старо отъждествяване мужду скити и кимерийци, бе коригирано, тъй като акадските сведения много ясно разграничават едните от другите.


През 1991 г. на симпозиум в София Асколд Иванчик представи статията си „За името „кимерийци””, в която бе преразгледано старото сведение на И.М.Дяконов за етимологията на името „Gamir”.
Тук е необходимо да внесем малко яснота.
Учените отдавна обръщат внимание, че в гръкоезичните източници, още от „Одисеята” на Омир от втората половина на 8 в. пр.н., етнонима им е известен като „кимерийци”(Κιμμέριοι), докато в асирийските клинописи, библейските данни за Гомер и в арменските сведения, те са с начална буква „г” [Акадското „KURGamir (ra)].
На основата на сведенията на Херодот, през 1981 г. Дяконов разработва хипотезата, че самоназванието  „Гамир” е препредадено на гърците чрез посредничеството на тракийския език, при това в онази епоха на единство на трако-фригийския, където той фиксира отсъствие на звук „g”. Така, пак на основата на Херодот за предскитски старини в северното Черноморие, Дяконов датира това време на посредничество към 12 в. пр.н.е.
Упоменавам статията от София (1991 г.) на А. Иванчик, тъй като тя е нещо като акцент на едно продължителното разплитане на истината за „историческите кимерийци”, извършено от много учени в период от малко повече от четвърт век насам, при това не само на основата на асирийските клинописи от VІІІ/VІІ в.в. пр.н.е., които са съвременни на кимерийското присъствие в Предна Азия и Мала Азия, но и на основата на продължителните археологическите проучвания по темата.
Както по отношение на историята на Мидия, и при съвременното състояние на кимерийския проблем, се стигна до „сбогом на Херодот”. Разбира се, последното е само метафора. Сведенията на Херодот за скити и кимерийци, не са отхвърлени от науката, просто те не са достоверния източник за тях от VІІІ/VІІ в. в. пр.н.е.
Херодот пише за скити и кимерийци през V в. пр.н.е., т.е. е нормално логографските му сведения да не са точни, тъй като са  ІІ в. отдалечени от събитията през VІІ в.. При това Херодот, както сочат учените, ползва определено скитски легенди и разкази. Учените вече са посочили и откъде идва „скитофилството” при Херодот. Скитското минало е основния мотив на Херодот, за да даде обяснение в своята история за причината на гръко-персийските войни. Както посочват учените, напълно е възможно през VІІ в. да е имало някакъв локален сблъсък между скити и миди, но това в никакъв случай не може да е „скитско господство” над развиващата се мощно Мидия по това време, която заедно с Вавилон слага край на Асирия. „Скитофилството” на Херодот определено е мотивирано и от отпора, който скитите оказват на Дарий в края на 6 в. пр.н.е.. Така, според изследователите, Херодот дава хиперболизиран образ на скитите от VІІ в.,  т.е. прехвърля „скитофилството” си от V в. към VІІ в.
Изясняването от изтоковедите, че античните извори за кимерийците трябва да бъдат вторични, не отхвърлени, спрямо асирийските, които дават сведения съвременни на VІІІ/VІІ в. в. пр.н.е. за кимерийци и скити, се оказа ...излизане на духа от бутилката.
И.М.Дяконов, блестящ учен и ветеран по проблемите на Древния изток, прие новите проучвания на немските и руските кимеролози по проблема за скити и кимерийци, дори – за разлика от много други свои колеги – ги насърчи, очаквайки в бъдеще кимерологията да се развие в такава степен, в каквато преди стотина години египтологията. Дяконов се отказа от хипотезата си, че кимерийците са автохтонно предскитско население по северното Черноморие. Археологическите проучвания не дават отговор, че точно кимерийци са предскитското население на северното Черноморие, още повече, че кимерийските артефакти в Иран и Турция сочат, че така определения 2 етап на ранно-скитската култура, е занесен в Предна и Мала Азия първо от кимерийците, а след това от скитите. Във всеки случай, независимо, че през VІІІ/VІІ в.в. на юг от Кавказ скити и кимерийци са представени с една и съща археологическа култура, която бе известна на учените като 2 РСК, асирийските клинописи много ясно разграничават скити и кимерийци, и старите легенди при Херодот за господство и първенство на скитите на Мадий, си остават само легенди...

Нещата така се преобърнаха в науката, че днес кимерийското присъствие в Предна и Мала Азия, чертае мощна кимерийска вълна, при това стана очевидно, че кимерийците явно не са номади, а имат държава посочена на юг от Кавказ и на север от Урарту.

Проводник на името на кимерийците към гърците, както  смята Иванчик в статията му от София, не са траките, а лидийците, които нямат „g”, при това препредаването на името, не може да е преди 714 г., когато асирийските клинописи дават първо сведение за кимерийската начална хегемония, визирайки атаката им над Урарту.
Както казах, целта на тази статия е за „обща представа” и я написах, защото доста пъти мои приятели ме подтикваха към това. С други думи, целта е схематична и популярна, и за да не изглежда голословна, все пак ще приложа определена литература.
Тепърва предстои да се пренапише историята на този народ кимерийци, да се види какво става с тях след VІІ в. пр.н.е., да се включат в научен оборот и късно-античните данни за кимерийците и за народа хуни, който ги онаследява. Но това предстои.
Преди това, просто трябва да „сменим чипа” за представата ни за древните кимерийци от VІІІ/VІІ в. пр.н.е., за да не се окажем в затворената бутилка на „вчерашния ден на науката”, както предупреждава една изследователка (И.Н.Медведская).




кимерийски артефакти

Литература:

Иванчик А.И. Об этнониме „киммерийцы”//Acta Associationis Internationalis Terra Antiqua Balcanica, vol. . Sofia, 1991, 61-73
Kroll S. Urartus Untergang in anderer Sicht//Istanbuler Mitteilungen. 1984. B.34
Медведская И.Н. Периодизация скифской архаики и древней Восток http://www.orientalstudies.ru/rus/images/pdf/a_medvedskaya_1992.pdf
Иванчик А.И. Съвременното състояние на кимерийския проблемhttp://history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/syvremennoto_systoqnie_na_kimeriiskiq_problem_ii_chast.html
Иванчик А.И. Накануне колонизации. Северное Причерноморье и степные кочевники VIII-VII вв. до н. э. в античной литературной традиции: фольклор, литература и история. Москва, Берлин: Палограф, 2005.  http://historylib.org/historybooks/Askold-I--Ivanchik_Nakanune-kolonizatsii/
Иванчик А.И. Les Cimmériens au Proche-Orient. Fribourg Suisse, Göttingen, 1993.
Медведская И.Н. За скитското нахлуване в Палестина.http://history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/index.html
Starr I. Queries to the Sungod//State Archives of Assyria, ІV, Helsinki, 1990
Дьяконов И.М. История Мидия, изд. 2-е, дополненное, Санкт-Петербург, 2008
Паркер. В. Какво премълчава Херодот. http://ancientrome.ru/publik/parker/parker01.htm

вторник, 28 май 2013 г.

Кимерийският град Харцала...


      Много малко знаем за древната кимерийска история, независимо, че през VІ в. Прокопий Кесарийски дава сведение, че утигурите-българи произхождат от кимерийците. 

        „Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел.ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел.ред.) и до река Танаис (Дон – бел.ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел.ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури.(кн.ІV.4, Войната с готите)”.

            „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури...(пак там, кн.ІV.5)”.

         В първата половина на ХІХ в. пазарджишкият възрожденец и книгопродавец Хаджи Найден Йоанович открива в Атон кратка хроника, от която става ясно, че българите произхождат от гамирите (кимерийците). Текста е на анонимен атонски монах. Йоанович дава този „ръкопис” през 1856 г. в Белград на Раковски, който го публикува през 1865 г. в книгата си „Българска старина”, издадена в Букурещ. В „Зографската история” на първият ред четем, че българите са били „гамири и камири”.



Нека научим малко за древната история на кимерийците от една статия на И. Н. Медведская, която наскоро на 13 май 2013 г. имаше юбилей (Честито!!!)

„Кимерийците за първи път са посочени в клинописните източници по време на царуването на Саргон II (719-705 г. пр. н.е.). След това те са действали в ограничена зона на юг от Кавказ, в рамките на северните граници на Урарту. От началото на 670-те са известни на границите на Асирия едновременно и на изток (в Иран), и на север (Урарту), и на запад (най-вече в района на Киликия / Хилакку). Но те никъде не са обитавали толкова продължително, колкото на западните граници на Асирия. Четири десетилетия кимерийците са тревожили Асирия и нейните съседи в региона. Съюзници на кимерийците в анти-асирийските атаки тук са били мушките, фригийците и владетелите на Табала и Киликия. В 679/8 г. пр.н.е. кимерийците са победени в Хубишне, област в Киликия: завладяването на района на Киликия било част от военните действия на Асархадон по западната граница на асирийската държава. Около 675 г., кимерийците в съюз с фригийците и бившия владетел на Мелида (област източно от Табала в Кападокия, в района на съвременна Малатия) Мугаллу застрашили Мелида, която очевидно наскоро минала под контрола на Асирия. Около 670 г. пр.н.е. кимерийците съвместно с урартите заплашват господството на асирийците в Шубрия, западно от езерото Ван. След това кимерийците се преместват в Мала Азия. В продължение на десет години Асирия получава почивка, въпреки че все още се интересува от кимерийците. Тяхната атака над Лидия, предизвиква най-малко две посолства в 667 и 666/5 години на Гиг до Ашшурабанапалу и признаване от Лидия на васална зависимост от Асирия в замяна за помощ. В какво се е изразявала помощта на Асирия е неизвестно, но между 665 и 660 години в асирийските анали са записани победа на Гиг над кимерийците. Отхвърлени от Лидия, кимерийците отново застрашават Асирия и очевидно дори превземат част от владенията й, което следва от писмо на един астролог Аккуллану до асирийския цар в 657 г. Това писмо описва една уникална ситуация за Асирия, когато (по мнението на астролога) кимерийците са признати за Велика сила (kissutu), макар и временно. Такова признание означава, че кимерийците са завладяли територии, които Асирия считала за собствени. Според С. Парполи, както отбелязва А.И. Иванчик, това може да се отнася за част от Сирия или провинция Куе. Но не е изключено, това да е била вече подложената на кимерийско нападение област Мелида в Кападокия. Точно Кападокия е нарича по-късно от арменците – Gamirk. Във всеки случай, тъй като кимерийският цар притежава, според писмото на астролога, титлата “sar kissati” ("цар на вселената"),



е неизбежно заключението, че му е принадлежала една определена част от асирийските владения. Очевидно, тези земи Асирия така и не си е върнала. Понякога за пораженията на Асирия може да се разбере, когато тя съобщава в аналите си за военен реванш. В този случай, не са налични съобщения за него. Напротив, в последните две издания на аналите IT и H, съставени съответно в 640 и 639 години, се съобщава, че кимерийският цар Т/Дугдамми (явно много е обикалял, тук-там, бел. К.М.), който се намирал в трудно положение " назад ... се върна в страната си " или " армията си и лагера си, той оттеглил в града Харцала" (местоположение на този град не е известно). В този случай, както изглежда, именно от тази територия на града кимерийците отново нахлуват в Лидия през 644 г. пр. н. е., за да си отмъстят - убиват Гиг и опустошават Лидия..."





       Да обърнем внимание на следния цитат от гореизложеното: ”...в последните две издания на аналите IT и H, съставени съответно в 640 и 639 години, се съобщава, че кимерийският цар Дугдами, който се намирал в трудно положение " назад ... се върна в страната си " или " армията си и лагера си, той оттеглил в града Харцалас" (местоположение на този град не е известно)”

Медведская се позовава тук на Иванчик., С. 121-122: С. 48:151-152. С. 49:14. Това е книгата на Иванчик: Иванчик А.И. Киммерийцы. Древневосточные цивилизации и степные кочевники в VIII—VII веках до н.э. М., 1996., чието първо издание е: Les Cimmriens au Proche-Orient // Orbis Biblicus et Orientalis. CXXVII. Fribourg, 1993.

          Следователно, нито Асколд Иванчик (а той не би пропуснал да отбележи, ако някой друг знае къде е кимерийският град), нито Медведская знаят къде е град Харцала...


        В персийско-византийския мирен договор от 562 г. , преразказан дословно от Менандър, присъства един непознат на учените термин за проход в Кавказ, който не е Дербент и учените предполагат, че е Дарялския проход над Грузия. Никой обаче друг византийски летописец не е упоменал този проход като Хоруцон. Следователно можем да предположим, че това е персийско название, което явно има много по-древна история и е заето в персийския език от асирийския, където четем за град Харцалас. „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата... (Дербенд – бел.ред.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. Санкт Петербург, 1860).




        И така, очевидно кимерийският древен град Харцала, откъдето са тръгвали кимерийските войски в походите си до Лидия и йониските градове, се е намирал на юг от Дарялския проход и е дал и името Хоруцон на прохода в Кавказ...

понеделник, 27 май 2013 г.

Касиодор от VІ в. за българите...


            В своята HISTORIA LANGOBARDORUM  Павел Дякон  (Паул Варнефрид), лангобардски историк от VІІІ в.,отбелязва, че първият лангобардски крал бил Агелмунд и него „неочаквано през ноща го нападнали българи” (кн.І,16), убили го, а дъщеря му взели в плен.


         За да си съставим понятие кога се е случило това, е необходимо да изясним, следвайки разказа на Павел Дякон, че вторият вожд на лонгобардите се казвал Ламисио. „Трети на власт дошъл Лет. След като управлявал около 40 години, оставил за наследник своя син Алдихок, който бил четвърти наследник на трона. Когато този умрял, пети крал станал Годехок” (кн.І,18). Годехок е съвременник на Одоакър (кн.І,19).
                Кой е Одоакър? 
          Това е синът на Едеко, дясната ръка на Атила. Одоакър побеждава близо до Павия през 476 г. (или 477Орест, другата дясна ръка на Атила и принуждава сина на Орест да се откаже от трона на Рим. Името на този син е Ромул Августул (управлява Рим от 30.Х.475 до 4.ІХ.476) и в учебниците е известен като последния император на Западната римска империя. Одоакър е признат като „римски наместник” на западната империя от източния император Зенон (476-491)  и е известен като първия варварин римски император. Бащите на Ромул и Одоакър, т.е. Орест и Едеко са хунски висши сановници и сътрапезници на Атила до 453 г., техните синове последователно стават римски императори...

         И така, защо Павел Дякон нарича хуните от тяхната ранна хегемония в Европа от края на ІV в., с името българи? Всъщност, Павел Дякон е боготворял историка от VІ в. Касиодор, както става ясно от собствените му признания.

         Да, Павел Дякон не е единственият историк, който нарича хуните от времената на бащата на Атила, с името „българи”. Тази тенденция е прокарана още в началото на VІ в. в панагерика на Енодий и в готската хроника на Касиодор.
         Към 519 г. / James J. O'Donnell. Cassiodorus., Copyright and published 1979 (University of California Press) / Касиодор пише Готска хроника, едно историческо съчинение, което през 551 г. е основен източник за Готската история на Йордан.




         Касиодор е най-важният историк за готската държава в Италия на Теодорих в края на V век.
         Теодорих е остроготски крал, произхожда от остроготския кралски род на Амалите и има за цел да обедини под своя скиптър и визиготите, чийто кралски род са Балтите.
         Историческата задача на първият готски историк Касиодор е била нелека.
         Фактически остроготския кралски род на Амалите до 455 г. е ръководел един от народите в Хунския съюз, т.е. остроготите. През 451 г. остроготите са на страната на Атила и в прословутата битка при Каталунските полета воюват не само срещу римския генерал Аеций, но и срещу събратята си визиготи, които са съюзници на римляните в тази епична битка за съдбата на Европа. Даже по време на боя визиготския крал Теодорих, чиято столица била Тулуза, е убит. Йордан оправдава остроготите, понеже се „подчинявали на Атила, хунския крал и не им било възможно да се откажат да воюват срещу своите еднородци визиготите, понеже заповедите на ръководството, дори да изисквали отцеубийство, трябвало да се изпълняват”. Тук стилът на Касиодор се вижда директно, както и намерението му да оправдае остроготите.
         На раменете на остроготския крал Теодорих в края на V в. и началото на VІ в. предстои да обедини остроготи и визиготи под един скиптър, този на Амалите, а визиготския кралски род на Балтите да бъде елиминиран.
         Очевидно е, че остроготите не са били под никакво „робство”, но целта на Касиодор е да представи техният хунски период в такива краски, сякаш друг е виновен за убийството на визиготи през 451 г.


         Защо Касиодор нарича хуните от времето на Теодосий Велики, т.е. от ІV век, с етнонима „българи”?

         Както знаем този почин на Касиодор е предшестван от епископ Енодий, който към 505 г. пише панагерик, в който хвали Теодорих Амал, че е победил народа българи, тези, които „преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде”.
         Видно е, че Енодий, както и Касиодор, не само споменават някакви появили се през 486 г. за първи път в Мизия, по времето на император Зенон (476 - 491) българи, а отъждествяват тези българи със старите хуни.


         През 1601 г. дубровнишкият историк Мавро Орбини пише историческа студия за българите, която ползва за източник и Паисий Хилендарски към 1762 г.
         Днес готската хроника на Касиодор е изгубена и по нея се съди, както казахме, основно от заемките на Йордан.
         Обаче по времето на Мавро Орбини изглежда не всичко от Касиодор е било изгубено и Орбини пише, че българи са воювали с римляни още през царуването на римския император Теодосий Велики (378 - 395). Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І (ум. през януари 395 г. - б.м.); след много битки българите били победени около 390 г....” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).


           За какво става дума?

         Защо именно по времето, когато остроготския крал Теодорих създава в Италия обща държава за визиготи и остроготи, изведнъж етнонима „българи” е натоварен с цялата историческа семантика на атиловите хуни?
         Причината явно е била много важна.
         Първо, както става ясно от сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор от почти същото време (555 г.)  европейската хунска империя е била съюз от народи и нито един от тях не се е казвал хуни. Тоест, хуни е общото държавно название на всички народи, участващи в хунския съюз.
          Остроготите са също хуни до 455 г. и когато Касиодор пише, че Теодосий Велики воювал с българи, това всъщност е част от замисъла за „очистване” на остроготите от тяхното хунско минало и същевременно посочване от Енодий и Касиодор кой народ е наследник на атиловите хуни. Не случайно етнонима българи се появява и при Йордан, но вече след 455 г., при това Йордан (който пише своята история през 551 г.) нарича българи онзи народ, който Прокопий нарича „утигури”. А хуни след 455 г. нарича изселилите се към 460 г. на Днепър от Панония хуни-ултинзури, които Прокопий нарича кутригури.
        Йордан също знае хуните като съюз от народи и когато изброява народите, които командва Денгиз, поставя на първо място „ултинзурите” (а Агатий в края на VІ в. дава пояснението, че те били най-многобройни по времето на Лъв І), но споменава също така като хунски народи и ангискирите,битугури, бардои, садагии...  
          Всичките тези хунски народи след 455 г., хвали се Йордан,  готите били изгонили от Панония и те (остроготите)остават единствения народ, самовластен господар (всъщност: федерати на Рим) на Панония.


         И така, една от причините хуните от ІV в. и V в. да бъдат представяни като отделен етнос, е тенденцията прокарана още през 519 г. от Касиодор атиловите хуни да бъдат представени само като българи, а хунския период на остроготите, да бъде маскиран като „робство”, сякаш остроготите нямат нищо общо със славното минало на Хунската империя.

         Това е било наложително за придворният историк на острогота Теодорих Амал и Касиодор е писал така летописа си, че визиготите под властта на Теодорих в Италия в края на V в., да забравят все още живият спомен, че хуните-остроготи са ги избивали през 451 г. на Каталунските полета, бидейки съюзници на Атила...Остроготите са такива, според Йордан, от 375 г. до 455 г....

         Още през 505 г. в панагерика си епископ Енодий прокарва тази тенденция. При това, колко смешно звучи оная част от панагерика, където Енодий обеснява кои са били в миналото българите, сякаш Теодорих е паднал от небето и не знае баща му чий васал е бил в съществуващата до 455 г. Хунска империя. Но затова пък колко патетично изглежда образа на Теодорих в панагерика, олицетворен от Енодий като владетеля, който е победил ония, които дотогава са били всесилни и непобедими. Българите преди можеха да завоюват каквото поискат, не им пречеха нито планините, нито реките, нито лишенията...”
         Този Енодиев образ за миналото на всесилните българи, е всъщност хунски, от времето на Атила и той най-ясно показва, че именно българите са били ядрото на Хунската империя.


         И днес ние имаме право да искаме обективна история на тази империя и на произхода на хуните. Европейските хуни, които от 375 г. до 455 г. имат империя от Каспийско море до Орлеан и Аквилея, нямат адекватно историческо изследване на тяхното славно минало. То е потиснато и на негово място е въведена една фраза „велико преселение на народите”, чиято цел е многозначна.



          Фактически въпроса за произхода на българите е неразривно свързан с въпроса за произхода на европейските хуни.

         За да се отговори на питането: кои са българите, е необходимо преди това да се отговори на въпроса: кои са европейските хуни? При това трябва да се отхвърли историческата догма, произхождаща от едно просвещенско мнение и преповторена от руския учен Иностранцев през 1900 г., че Huns (европейските хуниса един и същ народ с Hsiong-nu (хсионг-ну, сюну), известни като номади-монглоиди на Жълтата река и Ордос в северен Китай до началото на новата ера, от китайските хроники. Тази версия се поддържа и днес в руската историческа наука, но е отхвърлена на запад още след 1945 г., както от Томпсън (1948), така и от Ото Менхен-Хелфън (1973), а и от всички сериозни учени.


         Александър Мошев в доклад „Най-ранни сведения за хуните” пише следното: „Около произхода на хуните се спори поне от XVIII в., когато Жозеф Дьогин (1721–1800) идентифицира европейските хуни с познатата от китайските извори народност сюн-ну (hsiong-nu). По-късно тази хипотеза е възприета и популяризирана от Е. Гибън. Въпреки някои опити за възражения , изглежда тя се налага като общоприета версия. Интересно е, че когато Дьогин предлага хипотезата си, науката не разполага с никакви археологически и лингвистични данни, които да я подкрепят. Авторитетът на Дьогин е бил достатъчен, за да му се довери европейската историческа общност. Всъщност обаче, редица негови твърдения са меко казано спорни. Така например, той настоява, че китайската цивилизация е дело на колонисти от Древен Египет. Това произволно мнение отдавна е отхвърлено, но идеята на Дьогин, че европейските хуни произхождат от Северен Китай все още има множество привърженици. Време е, това аксиоматично утвърдено становище в историографията да бъде подложено на преоценка от гледна точка на изворовите данни и археологическите находки .”



         Бих допълнил само, че на запад това просвещенско мнение, поне след разработките на Ото-Менхен Хелфън след 1945 г., не се споделя от академичната общност, но неясно защо е статукво в българската историческа наука и днес...

четвъртък, 23 май 2013 г.

Аспарух


        
        За синът на Кубрат, основал през 680 г. държава на Балканите с име България, има сведения:



Аспарух, склуптор Крум Дерменджиев


1.     в Хрониката от ІХ в. на Теофан
2.     в Бревиария от ІХ в. на Никифор
3.     в Арменската география от VІІ в., приписвана на Анани Ширакаци
4.     в еврейско-хазарската кореспонденция от Х в. на хазарския цар Йосиф с андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут
5.     в Църковните протоколи на VІ Вселенски събор.
6. в Именникът на българските канове - като Исперих

7. в българските добавки към Манасиевата хроника



         Един от слабо проучените исторически въпроси е додунавската биография на кан Аспарух (VІІ в.).
       Обикновено за този владетел се пише, че довел българите до местността Онгъла, откъдето ги повел на юг към дн. Добруджа на Балканите, като преминали р. Дунав.
        

         Що се касае до додунавският период от живота на кан Аспарух, който е именуван „ювиги кан”, обикновено се цитират Теофан и Никифор, византийски летописци от ІХ  век, които не са единствените извори от  онова време.
             В разширеният вариант на „Арменската география от VІІ в.” (Ашхарацуйц), приписвана на Анани Ширакаци, се съобщава следното сведение: „От Хипийските планини избяга сина на Худбадр (чети: Хубраат, както по-горе в същият текст е изписано името на Кубрат).”
              В географията от VІІ в. на Анани Ширакаци р. Волга ("Ател", "Ра") тръгва „от Каспийско море на север с два ръкава, които се съединяват”, а след това се обръща на запад към т. нар. „Хипийски планини” и стигайки до дн. руски град Донецк се влива в р. Дон (Танаис).
         Античната река Танаис извира от планинските възвишения над дн. руски град Донецк, според „Географията” на Птолемей от ІІ в. от н.е.  и се влива в Азовско море.

         В еврейско-хазарската кореспонденция от Х в. на хазарския цар Йосиф до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, е споменат само един престолонаследник на народа, който хазарите превземат. Той избягал на р. Руна (Дунав), според Йосиф. Става дума очевидно за Аспарух.
         Йосиф не съобщава за първородния син на Кубрат, Бат-Боян, понеже той - както знаем - остава на територията на „Припонтийска  България” (Теофан) и приема васалство.


         В. Н. Златарски още навремето обърна внимание, че Теофан (по-пространно) и Никифор (по-сбито) ползват в своите летописи един трети, общ за тях и недостигнал до нас източник, в който се говори за Кубрат и синовете му, и в който името на Аспарух е упоменато.
И двамата по-късни преписвачи от ІХ в. пишат за Бат-Боян като за съвременник, какъвто той отдавна не е, но за техният източник от края на VІІ в., явно е съвременник. Тоест, Теофан и Никифор преписват буквално от неизвестен източник от края на VІІ в., който пише, че Боян още плаща данък на хазарите.

         В Църковните протоколи на VІ Вселенски събор(680/681), също четем за нападението на Аспарух и превземането на Мизия:


         "Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, провинция Сирия Секунда. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане разбирателство, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете спорещи страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли. И аз отидох при стратега патриций Теодор и го помолих да говори за мене на събора, та да настане любов и мир, защото Бог от всичко най-много обича мира и любовта. И сега, ако заповядате, нека напиша онова, което Бог ми е внушил за вярата, по сирийски, и нека да се преведе на гръцки".



                      През ХІV в. български преводач се заема с невероятната по онова време задача да преведе стихотворната хроника на Константин Манаси от ХІІ в., като спази размера и даде адекватни български думи на гръцките. Това, според специалистите, бележи "етап в развитието на книжовния език" (с. 31, Иван Буюклиев). Освен това, българския преводач е бил и историк, той въвежда допълнителни 19 сведения в хрониката, които липсват при Манасий, и които засягат българската история. Всичките 19 добавки, направени от българския преводач в Манасиевата хроника, за да се отличават от преводния текст, са изписани от него с ...червено мастило...

                     Ето един пример:

        „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно (Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144).