сряда, 27 февруари 2013 г.

Легенди за хуни, българи и мирмидонци...


Изглежда още Евнапий от ІV в. в своя летопис „История на хуните” разказва една легенда, която по-късно е компилирана от почти всички късно-антични летописци, в това число Касиодор и Йордан. Според нея хуните минали Кимерийския босфор (дн. Керченски провлак) като вървяли след една сърна, която знаела път по плиткото.

         Образа на сърна край солено море е загадъчен, освен ако не се схване, че това горско животно е символ на кавказкия дух.
        В други версии сърната е заменена с полско животно, каквито са бик, крава.
         Единственото историческо зърно, което може да се пресее от тази легенда е, че непосредствено преди похода си на запад срещу готите на Херманарих, хуните са владеели керченския провлак, Боспор Кимерийски. Това е периода, в който те превръщат стария елински полис гр.Боспор(Пантикапея, дн.Керчв хунска столица.
         Археологическите проучвания на старите елински полиси на Крим недвусмислено показаха, че е грешна априорната хипотеза, че хуните са средно-азиатски пълчища, които – както пише съветската хазароложка Плетньова1 – имали за първа цел да унищожат полисите на античната Боспорска държава. Археолозите доказаха, че следи от разрушения на градове там има едва от средата на VІ век, когато по тези места идват ордите на тюрките на Истеми.
         Още Прокопий Кесарийски съобщава, че гр.Боспор е хунски град2, но понеже това влиза в противоречие с модерната историческа догма, че хуните са номади, този въпрос не е проучван. „В далечните времена  (от VІ век – б.м.)този град (Боспор – б.м.) стана варварски и се намираше под властта на хуните.”      

         Следващата легенда, която недвусмислено развенчава мита за преселници от Ордос в Средна Азия, е разказана от Приск Панийски, който през 448 година я научава в лагера на Атила в Панония. Той я чува от представители на западно-римската държава, които също са на посланическа мисия при Атила.

         Приск е в лагера на хуните в Панония, понеже участва в източно-римска (византийскапосланическа мисия. Двете групи римляни обсъждат важни въпроси, между които иролята на провидението за да се роди воин като Атила, който е най-сериозната опасност за света от варварин, в очите на събеседниците.
          От съдържанието на  диалога, в който участва Приск, става ясно, че още след 395 година, римската политика гледа съвсем сериозно на хунската хегемония и отчита, че тя е заплаха, както за Персия, така и за християнската империя.
         Източната граница на хунската държава, научаваме от събеседниците на Приск, била само на 15 дни път от Персия. А в западните си граници тя вече е в Панония, т.е. завзела е тази римска провинция, а освен това Ниш и Сердика.
            Хунската политика на Атила до 447 година, през която анексира и горна Дакия, е всъщност сериозен проблем за нормалното функциониране на двете части на римската империя. Хуните владеят основния път между новия Рим(Константинопол) и западните престолнини Милано и Равена.

         Сред мотивите, които се обсъждат от посланниците, за военната сила на хуните, е и легендата, че провидението и бог са дали на Атила „меча на Арес”. Това знамение му е дал сам бог, посочвайки му къде е меча на Арес. Този меч се считал за свещен и скитските царе смятали, че се давал само на онези, които са били посветени да са господари на войната. Меча бил изчезнал още в древни времена, но го открил с помощта на крава.”3.    
         В друга версия -  с помощта на едно краварче.
         Арес, когото римляните наричат Марс, е тракийски и древногръцки езически бог. За да се разбере в дълбочина семантиката на разказаната от Приск легенда за „меча на Арес”, е важно да се знае пост-омировата антична версия за съдбата на Ахил.
         Той не умира в Троя, както пише Омир. Според пост-омировата, широко разпространена в елинския свят версия, Зевс се смилил над Ахил и той не отишъл в Аид (отвъдното), а жив бил изпратен на северното Черноморие. Според елинската легенда, гр. Мирмикия в античната Боспорска държава се нарича така, защото е основан от мирмидонците на Ахил.
         Ето защо меча на бога на войната Арес, е на северното Черноморие. Последен негов притежател е именно Ахил и от „древни времена”  тоя меч не е намиран, преди да го открие Атила.
         Тази елино-боспорска легенда разкрива и кои всъщност са така наречените от Приск „скитски царе, които считали, че този меч се дава само на посветени да са господари на войната”. Тези царе всъщност имат елинска култура.
         Само век по-късно от времето на Приск (V век)византийския хронограф Йоан Малала  (VІ век ще възкликне в своя труд:българите са мирмидонците на Ахил”.
        Думите му не звучат екзотично, ако се знае боспорската легенда за Ахил и това как неговите мирмидонци основават гр. Мирмикия, който по времето на Йоан Малала е български град...Затова Малала реторично пише, че българите са мирмидонците на Ахил 
           Във всеки случай и двете легенди за хуните, които разказахме дотук, делят историческото битие на хуните не на средно-азиатско и европейско, а на боспорско-кавказко и европейско.

         Приск внимателно обръща внимание кои пътища знаят хуните. Той нямаше да пропусне да отбележи, ако те знаеха път, който свързва Азия и Европа северно от Каспийско море. В очите на Приск това биха били хора, които идват отвъд Океан. Но Приск знае точно къде са техните източни граници. Те са на 15 дни от Персия на югоизток, а на североизток хуните владеят „островите на Океана4, тоест островите, които са съществували в северната част на Каспийско море, преди повишаване на нивото му и тяхното окончателно изчезване5 през ХІІІ век (виж: археологическите изследвания на беровските могили при устието на Волга в Каспийско море).
   За античните и късно-антични географи Каспийско море е било възприемано като "залив на Океана"...


         Хуните никога не са владяли други острови, те не са мореплаватели и хунски крак не е стъпвал в Скандинавия. Това донякъде е и основната причина ранносредновековните германски династии след V век, да търсят своята генеалогия извън пределите на европейската хунска империя. В Скандинавия.


                            Литература и бележки:
  1.    На съветската хазарология дължим много от нещата, които сериозно са повредили правилната представа за ранната българска етногенеза. На първо място това е отъждествяването на династията на хуните Дуло с тюргешките родове „дулуси”, които участват в създаването на първият тюркски каганат. Все едно Ирник от „Именника на българските канове” е отишъл в Средна Азия и е станал тюргеш? Плетньова дори смята, че „рода Дуло (Дулу) в Тюрския каганат се борил за власт с управляващият род Ашина” (гл. 2, Хазары, М., 1976). През 1937 г. М. И. Артамонов издава „Очерки древнейшей истории хазар”. Там той отбелязва, че Кубратова България не е вече „раздробена от хуно-български племена”, а е „държава”. След 1950 г. обаче, заедно с Н. Я. Мар, е натирена и „българската предистория”. А. П. Новоселцев в „Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа” (М., 1990) е убеден, че Велика България (VІІ в.) не е била истинска държава, а някакво обединение на номадски племена. Те били „племенно-родови обединения”. Същото е мнението и наПлетньова, наричайки държавата на Кубрат с дефиницията „самостоятелно обединение” (гл. 2).
  2.  Прокопий, За сградите, кн.ІІІ, VІІ – 10; Вж. Прокопий Кесарийский. О постройках /кн.ІІІ, VІІ, 10, 12/ . М.,1996,с.138-297,299-301 /перевод С.П.Кондратьева/
  3.   Dindorf Historici Graeci minores, I, 275—352
  4.   Пак там, с.275-352
  5.   Лев Гумильов. Откриването на Хазария. С., 2008.

понеделник, 25 февруари 2013 г.

Защо Паисий премълчава кимерийският произход на българите?


      През 1762 г. атонският монах Паисий Хилендарски успешно написва, ползвайки основно чужди извори, кратка история на българите. Тя е изключително емоционално четиво и с основание се датира от учените като културно начало на българското Възраждане.





            Но относно произходът на българите, Паисий премълчава някои сведения, които няма как да не е знаел. И които излизат на бял свят също от Атон, но в по-късен период.
         Самият Паисий намеква, че е чел различни материали за произхода на българите, но очевидно някои от тях са влизали в противоречие с основните му извори, особено с книгата от 1601 г. на Мавро Орбини, където българската история е представена като част от славянската. Самият Паисий именува своя труд „История славяно-българская”.
           Не е вероятно Паисий, който започва своя исторически разказ от времето на византийският император Валент, убит през 378 г., да не е изпитвал влечение да даде генеалогия на българите.
         Както знаем Паисий прави библейска генеалогия и съвсем в нейният дух сезира Яфет. Той също така обръща внимание, че през ІV в. гръцките писатели наричали българите „хуни и готи”.
        Библейските генеалогии в средновековната историческа литература не изключват, а даже напротив, се явяват предпоставка за древни исторически реминисценции относно това как се е възприемал един етнос и кои са предците му.

          В първата половина на ХІХ в. пазарджишкият възрожденец и книгопродавец Хаджи Найден Йоанович открива в Атон кратък текст, от който става ясно, че българите произхождат от гамирите (кимерийците).        Текста е на анонимен атонски монах.
                Йоанович дава този „ръкопис” през 1856 г. в Белград на Раковски, който го публикува през 1865 г. в книгата си „Българска старина”, издадена в Букурещ.
           Иречек (пише книга по българската история през 1876 г.) нарича историческите проучвания на Раковски „фантазии” и след 1878 г. (и до днес) в новоосвободена България историческите книги на Раковски не са преиздавани в автентичен вид.

                Шишманов и Арнаудов налагат „мнението” на Иречек за „историка Раковски” в българската историческа наука и във фолклористиката, като дори съдействат за оформянето и на негативна оценка за двата тома фолклор „Веда словенах” (изд. от сръбския българофил Веркович) като фалшификат.
              Арнаудов клейми даже Кузман Шапкарев и Димитър Маринов, че издават фолклорни материали, в които се пее и разказва за българското минало преди ХІV в.
                Според позивистичната теория на Шишманов и Арнаудов, българите нямат легендарни и фолклорни спомени преди Турското робство, но все пак тези корифеи не посягат върху сборника на братя Миладинови, където се пее за Крали Марко.

             Да се върнем на Паисий!  
         Той не може да не е знаел атонската версия за произхода на българите от кимерийците, но очевидно – както посочихме – тя не се е връзвала с концепсията на Мавро Орбини, че българите са славяни.

    

    Все пак Паисий явно е знаел, че кимерийците не са славяни.

            Както пише сам Паисий основният му подтик да напише своята история е бил обидният тон на някои негови атонски колеги, че нямаме старина. И Паисий пламенно ги опровергава, започвайки библейски от Яфет и исторически от времето на Валент през ІV в.
         Легендата за произхода на българите от кимерийците е била съхранена в агиологическата литература, с която Паисий очевидно е бил запознат, но той няма за цел да доказва, че българите имат древна история дори преди Александър Македонски. Именно последното четем в „текста”, намерен в Атон от Хаджи Найден и издаден от Раковски.   Забележително е, че последният оттук насетне не се отказва от историческата си доктрина, че българите имат древно минало преди гърците и дори започва да търси глотогенетично техният „самскрит” език, сравнявайки го с модерните във втората половина на ХІХ в. западни проучвания по санскрит.
         Ръкописът, издаден през 1865 г. от Раковски, обхваща 40 реда и има надслов „История вкратце о Болгаро – Словенском народе”.

                Още тук прави впечатление, че анонимният атонски монах има за цел да полемизира с Паисий, поставяйки българите преди славяните.
             За разлика от „История славянобългарска” (1762 г.) на хилендарският монах Паисий, авторът на „вкратце” се опитва да даде исторически, а не библейски произход на българите.
             Паисий, който сам съобщава, че е „чел различни ръкописи и печатни истории” за „откъде са произлезли” българите, все пак решава да използва библейска генеалогия и в духът на средновековната историческа стилистика започва от Ной.
         Историческото време при Паисий, както посочихме, е въведено от царстването на „Уалент (византийският император Валент, който е убит край Адрианопол през 378 г.).
         Към 493 година, според хрониката на Марцелин Комес, Византия е нападната и пълководецът Юлиан загинал промушен в Тракия. Паисий разказва за това нападение, посочвайки случването му през 495 година, като е убеден, че то е под ръководството на „българският княз Драгич(името на този княз е може би славянска версия на името на Денгиз, вторият син на Атила, убит през 469 г.; споменаването му от Паисий през 495 г. е анахронизъм, но и маркер, че е знаел за Денгиз/Драгич).
              През същата 495 година, авторът пък на ръкописът „вкратце”, разказва за битка при „река Зуртою”. Тази битка обаче, според Марцелин е друга, тя е от 499 година и действително се случва около „р.Зурта”.
                И така, ръкописът „вкратце” не повтаря Паисий.
           Марцелин съобщава за две битки: към 493 година и от 499 година, а Паисий само за първата битка, като я отнася през 495 година.
              Авторът на ръкописът „вкратце” пък съобщава само втората битка(от 499 година при р. Зурта/Цурта), но я отнася, подобно Паисий,  също в 495 година.
               Имайки предвид това, можем основателно да заключим, че анонимният автор на „вкратце” със сигурност е живял заедно или след Паисий, познавал е неговата история и всъщност...се опитва да я редактира.
             В този смисъл, на мястото на библейският произход на българите  в текста на Паисий, той противопоставя някакъв опит за исторически произход и редактира версията на Паисий с тезата, че те имат „кимерийски” произход.
         Най-старите данни, които дава анонимният възрожденски хронист за „гимери и кимери”, е че те са „изидоша первое от овиа страны, и еште пред Алезандром Македонскимъ”.
          Въпросът за това, че българите имат старина и историческо минало е основен за Паисий, но той спори с онези атонски монаси, които имат славянски произход и именно на тях доказва, че сме най-древен народ от славянските.
             Паисий премълчава за кимерийският произход, за който очевидно е знаел.



        Той няма за цел да доказва на гърците, че нашата история е по-древна от тяхната, което през втората половина на ХІХ в. е основният исторически патос на Раковски.
         Източниците на Паисий не са му давали възможност да надрасне славянският произход на българите и това е причината той да премълчи за кимерийският произход на българите, една теза, с която явно е бил запознат. Тя обаче не остава скрита и анонимен атонски монах я възкресява, като изводите му намират приемственост не само при Раковски.

понеделник, 18 февруари 2013 г.

КОИ СА ВСЪЩНОСТ КУТРИГУРИТЕ?

      Атила умира през 453 година.



      Две години по-късно най-доверените му съюзници, гепидите на             Ардарих се обръщат срещу неговия син и воюват с       престолонаследника на Хунската държава Елак при река  Недао в Панония. 
     Елак губи битката и е убит в 455 година.



      Йордан  пише:”Останалите братя, след като той бе убит, ги изтласкаха до бреговете на Понтийското море (Черно море – бел.м.), където, както ние вече описахме, са били преди готите.”

      Ото Менхен-Хелфън в монографията си "Светът на хуните" (1973) предполага, че се е случило  почти същото, което към 375 година сполетяло готите, когато те, прогонени от хуните, дошли до северните брегове на река Дунав и търсели място от византийския василевс за заселване на юг от реката.

      „Така отстъпваха хуните,- пише Йордан- пред които преди това отстъпваше целия свят (ойкумен, вселена). Разделението и низвержението между съюзниците, които преди с обединени сили всяваха ужас, бе пагубно. Делото на Ардарих, владетеля на гепидите, донесе щастие на различни племена, които дотогава против своята воля се подчиняваха на властта на хуните. То насочи техните души – отдавна пребиваващи в дълбока печал – към радостта на желаното освобождение.

      Готите  все още са съюзници на хуните при  гепидската битка на река Недао, когато Елак умира. Победата на гепидския васал на хуните Ардарих над престолонаследника Елак, е онова „дело”, което според Йордан, зарадвало душите на готите.

      Те  се възползват от променената ситуация и ”изпратили посолство до римската земя, където били приети с величайша милост от тогавашния император Маркиан”.

      Това  готско посолство до император Маркиан е втория тежък удар върху Хунската империя, след военните действия малко преди това на гепидите на Ардарих. 

     Готите измислят хитър, почти одисеев дипломатически ход. Те буквално предлагат на Маркиан областта Панония, която дотогава е част от Хунската държава, да бъде върната на Рим и отново да стане римска провинция. За себе си те поискали в Панония „да получат отредените им (от императора-бел.м.) места, в които да се заселят” (Йордан). Гепидите пък, според Йордан, взели „хунските поселения” в „пределите на цяла Дакия” като победители. Те били „делови хора” и „не искали от Римската империя нищо, освен мир и ежегодните дарове по приятелски (разбирай: за федерати-бел.м.) договор.

      Така  се оказва, че без военни действия и  почти мигновенно Рим си възвръща огромни територии, завзети от хуните до смъртта на Атила, в своите бивши земи в Дакия и Панония.

      Очевидно  още до края на 455 година гепиди и готи са засвидетелствали федеративно вероподаничество на Рим, понеже Ото Менхен-Хелфън цитира в своята монография от 1973 година един панагерик на  поета Сидониус Аполинарис (Panegyric on Emperor Abutus), в който поета на 11 януари 456 година в Рим възхвалява новият западно-римски император Авитус, че е „възвърнал изгубената Панония след много поколения”..

      Една част от хуните, явно тези, които са изтласкани от горна Дакия от гепидите, с разрешението на византийския василевс Лъв (457-474), са допуснати на юг от р. Дунав и се заселват в областта между гр. Лом (Алмом) и р. Вит (Утом). Друга част от тях намира подслон в Мала Скития (дн. Добруджа) на север от р. Дунав, до Черно море, според готския историк от VІ век Йордан.

      Основната маса от хуни обаче все още е в Панония.

      Когато  Денгиз, втория син на Атила, разбира  за готското съглашение с Рим относно  Панония, той напада готите. Йордан пише: ”синовете на Атила тръгнаха против готите”.

      Което ще рече, че това събитие е преди 465 година, когато Ирник (третият син на Атила) се отделя с част от хората, т.е. утигурите на изток (Прокопий).

      Братята воюват с готския владетел Валамир, според Йордан. 

      Конкретен повод е притеснението, което готите оказват на садагиите (явно славянско население в Панония, от „сад”, градинари; това племе е известно и като сагадии, в „Чудесата на Св.Димитър Солунски” през VІ в., по време на аваро-кутригуру-славянското нападение над гр.Солун).

      В тази битка с готите, Денгиз и  Ирник губят, но Денгиз не е убит. Неговото убийство е чак през 469 година, когато според историка Марцелиан Комес, главата му е занесена в Константинопол.

      За  нас е важно да уточним това време точно, понеже в периода между битката на Денгиз и брат му с готите преди 465 година (когато той не е убит) и битката от 469 година, когато е убит от гот-федерат с римски военен чин Анагаст, е важният над петгодишен (може би около 10 годишен) период, през който хуните  действително масово се изселват от Панония на изток.

      Знае  се, че през 465 година Ирник и утигурите вече са към Приазовието. Те, според Прокопий, се върнали на „старите си места”, за да „владеят сами” тези земи. 

     Отметката на Прокопий, че те се върнали сами, има смисъл единствено, ако с тях не са се върнали още някои от хуните, с които те преди са владеели заедно там. Незавърналите се, са наречени от Прокопий (от позицията на около век след тези хунски разслоения), с името „кутригури”.

      Според  Йордан, по негово време (т.е. около 551 година, когато пише своя исторически труд) имало хуни, заселени във Византия, които той нарича „сакромонтизи и фосатизи”.

        В това свое съобщение Йордан  отъждествява две, хронологично раздалечени заселвания на хуни във Византия. Около 457/8 г. (с възцаряването на Лъв), както вече казахме, хуни са поселени в региона на гр.Лом до р.Вит на изток. Тези хуни, Йордан нарича „фосатизи”, от римското понятие за „военен лагер”. Те са заселени от Лъв с традиционната римска уговорка да защитават военно земята и да не пропускат на юг външни врагове. Така те играят ролята на „фосатизи” (преден военен лагер на Византия).

      Що  се отнася обаче до ония хуни, които Йордан нарича „сакромонтизи”, това име е неточно предаване от него на византийския топоним „Стримон” (областта на заселване е около дн.Струмяни в България, по поречието на р.Струма, около превала между планините Рила и Пирин-б.м.), където хуни са заселени не по времето на Лъв, а по времето на Юстиниан І, т.е. след 527 година. Но Йордан по принцип е прав за наличието там на хуни-сакромонтизи (чети:стримони), тъй като „по негово време”, т.е. към 551 година, те вече са там.

      Да  се върнем на първото нападение на Денгиз срещу готите, предизвикано от тяхната измяна и от опита им да прогонят „садагиите от владенията им във вътрешна Панония” (Йордан). 

      Вследствие загубата на Денгиз, започва голямото изгнание и преселение на хуни от Панония. Тук става дума не за военни подразделения, а за изселване на покъщина. Хуни и готи са живеели съвместно по тези места повече от „50 години” (Йордан).

      Къде  отиват изгнанниците ?

      Йордан  пише: „ те се отправиха към онези области на Скития, по които протичат водите на р. Днепър, която на своя хунски език те наричат Вар”. Явно и р. Вардар в Македония носи името си от хуните-стримони; р. Кубан, според „Арменската география” от VІІ век на Анани Шираканци, също е била наричана „Вардар” (?)...

      И така, землище на пост-атиловите хуни, след тяхното прогонване от новите  римски федерати (остроготите) от Панония, към 465 година става територията от Мала Скития (дн. северна Добруджа), където е северния ръкав на р.Дунав (р. Серег), до р. Днепър (на хунски език - р.Вар).

      Именно  тази територия през Х век Константин Багрянородни в своя трактат „За устройство на империята” именува като топоним „Атилкезе”.

      Хуните в Атилкезе стават известни, чрез Прокопий, с името „кутригури” (котраги, хотраги).

        Още по-наизток, край река Дон и Азовско море, се заселват утигурите с Ирник.

      Фактически  двамата братя Денгиз и Ирник  се прибират в остатъчната атилова хунска империя, без загубените земи в централна и западна Европа.



      И така кои са кутригурите?

      Откъде  произхожда това наименование?

      Това  е един от най-заплетените въпроси  в българската етногенеза. 

      Нека  проследим метода, чрез който са  идентифицирани утигурите като българи.

     Анализира се съобщението в сирийската хроника (555 г.) на Псевдо-Захарий Ритор, където има изброени „13 хунски народа”. Между тях липсва „утиг” (утигурите), но затова пък е посочен народ „бургар” (българи). 

      Йордан  през VІ век пише, че когато „хуните се уплашили от готското оръжие  ” Денгиз имал под своя власт „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”.

      Битугурите, според Ото Менхенн-Хелфен (1973), по-късно изоставят хуните. Той предполага, че и други племена са сторили същото.


      Най-важния народ, който командва Денгиз е първи в списъка на Йордан, това са „ултинзури” (ултин, аудан). 

    Агатий изрично упоменава, че ултинзуритебили най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв и на живеещите по това време римляни.” (с. 83).

     Бихме могли да кажем, че „ултинзури” на Йордан съответства на „кутригури” на Прокопий...Имаме ли основание да направим такава идентификация?

      Необходимо  е да повторим, че името „Улдин”  ни е известно още от времето на римския генерал Стилихон (ок.365-408), когато войската на Улдин (явно прозвище на Харатон, упоменат през V в. от историка Олимпиодор) му оказва помощ. Улдин е споменат и от Зосим, Созомен, Агатий, Йордан.

      Ние допускаме, че „ултин” е етноним, така както пише и Йордан за „ултинзури”.

      Кога  се появява името „кутригури”?

      Можем ли да допуснем, че „хотраг” (котраги, кутригури) е външен етноним на „ултин”?

      Мисля, че да. 

      Той им е даден от антите (анчийците) и неслучайно се появява по време на преселението на хуните от Панония в междуречието на реките Прут, Днестър, Буга и Днепър. Преди това етнонима „кутригури” е непознат...

      Единственото  място, откъдето можем да научим нещо за произхода на названието „хотраги”  е летописа от ХІІІ век „Барадж тарих”. Там е казано: „А в древността това племе се наричало сохот или по сербийски хол, но след това думата се променила и станала хот или хотраг”.

      Анчийската (украинска) дума за къща е „хат”. 
   „Со хот” е всъщност „със къщите (покъщината)” и отразява именно времето на преселението на денгизовите хуни в Атилкезе.

   
      През  Х век византийския император Константин Багрянородни в своя трактат „За устройство на империята” надлежно описва териториите на симпатичните му печенеги, в които вижда евентуални мощни съюзници. Той пише (гл.37), че на запад страната  Пачаникия е на един ден път разстояние от Киевска Рус, на четири дни от Унгария и на половин ден от балканската държава България. Императорът-писател уточнява, че на територията от четирите дни път между Пачаникия и Унгария живеят „ултин,древляни и лензити”...

      Последните  два народа са славянски, а може би и антски... ”Древляни” (горци) и „поляни” (от lend, лензити).

      „Ултин”, които Багрянородни поставя на първо място, вече знаем кои са, това са кутригурите...

      Сега, след като дешифрирахме, че именно дингизовият  народ „ултинзури” (Йордан) е онзи, който получава външен етноним „хотраги” от антите (прото-украинците), сме изправени пред не по-малко сложният въпрос: а кои всъщност са „ултин” (аудан, авито)?

      Отговора  получаваме от арабската средновековна  историческа школа, която на същото географско място, където през Х век Багрянородни поставя (гл.37) „ултин”, сочи по същото време народ „V.n.nd.r”.

      За  щастие арабоезичните източници  по този въпрос са внимателно и детайлно представени от Минорски http://odnapl1yazyk.narod.ru/hududalal.htm.

      Единственото, на което той не е обърнал внимание е, че арабоезичните историци не слагат знак на равенство между наименованието на даден народ и наименованието на страната, в която обитава.

      В случая, те поставят на едно и също място  народ „V.n.nd.r” и независимата държава с име „Аскал” (Исигел). 

     Наименованието на тази държава влиза в употреба в арабоезичната историография след 922 година, когато е посолството на Ибн Фадлан в гр.Болгар на реките Волга и Кама. В своите „Записки” (Рисала) Ибн Фадлан пише, че владетеля на гр.Болгар е „малик” (цар) на „ас-сакалиба” (ас-к.л.). След това Фадлан обяснява, че княза на Аскал е подчинен на Алмъс, владетеля на гр.Болгар.

        Фактът, че Ибн Фадлан посочва  двама владетели, би трябвало отдавна да насочи изследователите на този щекотлив въпрос в историческата наука, към предположението, че техните правомощия не са на една и съща територия.

      В противен случай не биха били двама. Фадлан не бива да бъде подценяван, той е  грамотен мъж и много добре  е знаел, че владетеля на гр.Болгар е „балтавар” (васал), спрямо Хазария, в чиито земи е този град. Спрямо земята на Аскал обаче, която на запад граничи с Маджария (Унгария е в Панония), а на изток с печенегите, за Алмъс може да бъде казано, че е „малик” (цар). Ето защо, според Ибн Фадлан, владетеля на гр.Болгар е „малик на ас-сакалиба”.

      Това  княжество, чиято територия е  „4 дни” (Багрянородни), е волжко-българско и през Х в., независимо, че по-голямата част от поданиците са славяни (ас-сакалиба).

      Аскал (Есегел) е българска провинция  с особен статут, която обаче се е подчинявала на владетеля на гр. Болгар.

      Къде  е била тази държава?

      Какво казват за нея арабските източници?

      Ибн Рушдъ (Х век): „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.”

      Гардизи и Бакри компилират свободно от Ибн  Рушдъ.

      Точното географско разположение се уточнява от „За устройство на империята” от К. Багрянородни.

      Самият  Фадлан пише: „Друга група била с царя на някакво племе, когото наричаха цар Аскал. Той (Аскал) бе поданик на него (царя на Болгар)”.

      Така  става ясно, че народа „ултин” на Багрянородни съвпада с „V.n.nd.r” на арабоезичната средновековна историческа школа.

      През  същия Х век хазарския кагат Йосиф пише в писмо до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, че народа на Аспарух (VІІ в.) се казвал „в-н-н-т-р”.



ПРОДЪЛЖАВА:
    http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/05/blog-post_18.html?spref=tw