неделя, 24 май 2015 г.

Европейската комисия знае ли, че има старобългарска литература?

Защо в новата програма на Европейската комисия „Творческа Европа“ (2014-2020), Подпрограма „Култура“, раздел: EAC/S19/2013: Проекти за превод на литературни произведения http://www.ngobg.info/bg/financing/297-%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0-20142020-%D0%B3-%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D1%8F%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0.html, е дадена възможност за  „допустими са и преводи от латински и от старогръцки език на официално признати езици на някоя от държавите“, които да бъдат субсидирани и популяризирани, а са пропуснали да дадат възможност да бъдат правени преводи от старобългарски, за да се запознаят европейските държави и с българската стара литература, чието начало е по време, когато кремонският епископ Луитпранд (920-972) е наричал цар Симеон Велики „нов Птолемей“, предвид „Златният век“ на старобългарската литература.




четвъртък, 21 май 2015 г.

Какво не познаха политолозите за Путин и Русия?

       Постмодернизмът се хвалеше доскоро, че „историческия дискурс“ в политиката,  е вече сам история и нещо забравено. Проблемите, които трябваше да терзаят „глобалния свят“ и „новия световен ред“, по рецепта на Самюъл Хънтингтън от ХХ в., се гадаеха от американските футуролози в сблъсъка на религии. Тази генерална линия личи и днес по отношението на Запада към параформированието Ислямска държава, където акцента е изцяло върху исляма, а на идеята, че те искат да реставрират историческия халифат, се гледа с недоумение от запад. 

       Все пак западния интелектуален опит разбира историята като еволюция и развитие. За него "Циклично време и исмаилитски гносис" (Анри Корбен ; 1903-1978 г.), при който историята на халифата иска циклично да се повтаря, е може би дервишко отклонение, но не и логика.
 
Не отговаря на логиката и отказа на Русия да се лиши от ОНД, за да създаде на негово място Евразийския съюз. Каква е точно разликата между двете? 

И защо Русия реши да въведе евразийството като държавна доктрина на Кремъл?

 Всъщност, отговорът стана ясен на 4 декември 2014 г., когато в годишното си обръщение от Георгиевската зала Путин обяви на всеослушание, че анексирането на Крим е по исторически причини, независимо от международното право.

Историческият дискурс се върна в световната политика... 

Евразийството в Русия излъчва исторически  послания, то е идеология, при това първата самородна руска идеология. 

Формално Путин създаде Евразийския съюз като икономически съюз, но неформалната роля на евразийската доктрина е създавана вече цяло столетие.

 Ето защо ОНД беше пенсионирано, Русия няма нужда от формални митнически договори, а от руска имперска идеология.


Евразийството като учение е създадено в София в началото на ХХ в. от избягалият от болшевиките княз Трубецкой. Той е блестящ учен и езиковед, който търси причините защо това зло болшевишката революция, се случи точно на Русия? През 1920 г. и 1921 г. княза издава две емблематични книги: „Европа и человечество“ (София.,1920) и „Исход к Востоку“ (София., 1921).



Руската душа, според евразийската доктрина, трябва да се върне към автентичността й, а тя е на изток, руският Изход е „к Востоку“. 

В същността си евразийството стига до поразяващата идея, че виновен основно за болшевишката революция през 1917 г. е преди всичко Запада. Изобщо „антизападнячеството“ е ядрото и същността на евразийството. 

Проблемите за Русия идвали още от "западнячеството" на цар Петър Велики (1682-1725), който пръв извършил реформи по западен образец и отметнал Русия от идентичната й карма. А тя е в източния пример и евразийството сочи Хазарския каганат, Волжка България и монголската империя на Чингиз хан, като фактори за благотворно влияние върху руската психология и имперска сила.


Факт е, че „историческия дискурс“ се връща в съвременната политика, която смяташе, че го е погребала.  На този фон обвиненията към Русия, че иска да е "православна ос", че иска да е "Трети Рим", че иска да възражда комунизма, са стрелба по грешна мишена от страна на политолозите.

Едно е ясно, докато не се дешифрира „историческия речник“, на който говорят Путин и евразийската му теория, дотогава европейската дипломация ще прилича на безсмислени жестикулации и реверанси. 
 
        Несъмнено комунизмът в Русия се трансформира и вече малцина си спомнят Зюганов, който на изборите за президент през 2012 г. също беше кандидат. Путин много умело трансформира пропастта, която остави в идеологически план комунизма с една нова, чисто руска идеология: евразийството.
Днес евразийството ни представя един нов свят, съставен от Русия и Изтокът.

Свят, в който руската роля вече не копира западните ценности, не ги „доусъвършенства“ (спомняте си „марксизъм-ленинизъм“), дори Москва няма за цел да се върне към панславянската православната идея за „Трети Рим“!

Евразийството е самородно руско изобретение и като такова се нуждае от нов вид пропаганда, пред която средно-интелигентния западняк може само да онемее.

Днес евразийството вече е превъоръжено с нова представа за историята на света, в която не участват старите конвенционални академични историци от РАН (Российская академия наук), а нови корифеи като Фоменко и Чудинов. Техният „изкривен образ“ за историята  не е историческа наука, но е една нова идеологическа матрица, която руската академична мисъл ще бъде принудена да приеме и да преоблече в научни стандарти.
           Класическият историк не може да повярва, че всичко в руската историческа наука от времето на Екатерина Велика е обявено за някакъв западен заговор (циониски, масонски, илюминатски и т.н.), за да се смаже „мать Русия“. Теории за конспирации имат само чудаци, които се опитват да са различни от обществото. Когато цялото общество вярва, че „всички от запад са срещу Русия“, нямаме вече „теории на конспирацията“, а нова идеология.

четвъртък, 14 май 2015 г.

Световни учени: кимерийският език е различен от тракийския, иранския и славянските!



Учените отдавна са констатирали, че развитието при езиците и развитието в обществото, са две съвсем различни неща. Не може да се каже, че един език е по-съвършен от друг, а що се отнася до старостта на един език, за това си има цял езиковедски дял, който изследва диахронните процеси. 
В областта на индоевропейското езикознание е направено предоволно. Въпросът имат ли право историците да използват езикознанието за исторически цели, е резонен като въпроса имат ли право историците да използват генетиката за исторически цели?
 Отговорът е "да, но като помощни дисциплини на историята". Историческият пантюркизъм е изцяло глотогенетичен, т.е. подменя историята с езиковедски изводи. Опитът генетиката да подмени историята, е също непрофесионален, но за зарибяване на лаици, е важен за стратезите на псевдо-теории в историята. 
С други думи, историците имат право, но внимателно, да търсят исторически изводи, чрез езикознание и генетика. В този смисъл и аз предлагам да се помисли, след като българският език е граматически различен от всички славянски езици, може ли това да е основание за отговори по отношение произхода на българите?
"Старобългарски" (църковно-славянски) се нарича писменият език на културните паметници след ІХ в. В България към ХІІ/ХІІІ в.в. вече става ясно, че българската жива реч е доста по-различна от писменият старобългарски, който е славянски....
Още през ХІІ в. става ясно, че българската реч е граматично различна от славянската реч, като основна и генерална разлика е, че българския език е аналитичен (т.е. без падежи). 
Българският език и днес граматично е различен, спрямо останалите славянски езици, понеже независимо от близката лексика с тях, (а и с останалите индоевропейски езици) няма падежи, каквито има в останалите славянски езици...
Всъщност, само българския и неговия диалект  македонския, са без падежи...
Учени като траколозите Вл. Георгиев, Дуриданов, Данов и др. отдавна са обърнали внимание, че между славянския и тракийския езици  има близост, но нашият български аналитичен език не е нито славянски, нито тракийски, ето защо е важно да потърсим кой е бил древнобългарския, тъй като вече знаем, че произхода му е индоевропейски, а не тюркски.

Такъв  индоевропейски език, според Леман-Хаупт е бил кимерийския...

 Според Леман-Хаупт, кимерийският език е „изгубено звено“ между тракийския и иранския езици (Lehmann-Haupt С. F., Armenien einst und Jetzt, Bd 1-2, В.-Lpz., 1910-31; Geschichte des alten Orients, Stuttg., 1925; Corpus inscriptionum Chaldicarum, Bd 1-2, В., 1928-35).


Асирийското название Šandakšatru — името на кимерийски цар от VІІ в. пр.н.е., съответства и e с общ корен с утигурското име Сандилх, а така също с българското име Сандоке, претеника на Борис І на събора от 870 г. в Константинопол.

Кимерийското име Дугдам/Тугтам има аналог в името на българския цар Токту(м).

Кимерийският език все още чака своето задълбочено проучване, твърди кимеролог № 1 днес -  Иванчик А. И. Киммерийцы. М., 1996.

Съгласно Георг Холцер [Prof. Dr. Georg Holzer. Entlehnungen aus einer bisher unbekannten indogermanischen Sprache im Urslavischen und Urbaltischen (=Sitzungsberichte der Philosophisch-Historischen Klasse der österreichischen Akademie der Wissenschaften, 521. Band), Wien 1989 (Habilitationsschrift). Das Erschließen unbelegter Sprachen. Zu den theoretischen Grundlagen der genetischen Linguistik (= Schriften über Sprachen und Texte, hrsg. von G. Holzer, Bd. 1), Peter Lang, Frankfurt am Main/ Berlin/ Bern/ New York/ Paris/ Wien 1996.georg.holzer@univie.ac.at; Seite an der Universität Wien;http://www.oeaw.ac.at/balkan/] съществува отделно индоевропейско разклонение, което той отъждествява с кимерийския език. 

Проф. Холцер посочва, че при редица балтийски и славянски думи е нарушено съответствието с индоевропейския, което ще рече, че те заемат от някакво отделно индоевропейско разклонение.

Слав. *poto (> рус «путы») и лит. pantis (путы) — по правилата на заемането и съответствието трябва да се съотнасят с и-е *pent-, но такъв корен няма в индоевропейския. Има *bhendh- («связывать»), откуда нем. binden (связывать), > нем. Band (лента) > рус. бант. Слав. *tes-to (тесто) прилича на причастие от и-е *dheigh- (месить тесто, ср. нем Teig), но корен *teik- в и-е също няма. Слав. *trotъ, лит. tranas (трутень), при това в индоевропейския названието трутня“ се възстановява не като *tron-, а като *dhron- (напр., гръцкото. θρώναξ — дронас). И т.н.

Всичко това дава основание на проф. Холцер да твърди, че това голямо количество отклонения от стандартната индоевропейската система, само по себе си образува система, която той свързва с кимерийския език.

Да си припомним как славянския език се появи до българско-кимерийския в миналото.

          Създаването на писменият славянски език от бр. Св. Св. Кирил и Методий е исторически факт. Техните ученици намират прием в България при цар Борис І. До този момент дипломацията на Борис І е успяла вече да създаде собствена архиепископия, вследствие решението VІІІ Вселенски събор през 870 г. Константинопол дава български архиепископ, но Борис І продължава делото по автономия на българската църква, като въвежда с помощта на Кириловите ученици като писмен език славянския....

Славянския явно е бил много близко лексически до кимеро-българския, който обаче се е различавал граматично от него...

След ХІІ/ХІІІ в.в. вече се оказва, че се пише по начин, по който не се говори...Пише се на славянски, а граматиката клони към безпадежност. Речта на българските поданици, все повече се отдалечава от изкуствено въведения писмен славянски, който има много падежи и разни двойствени числа...

Патриарх Евтимий прави цяла книжовна реформа през ХІV в., за да върне писмения в правилата на кирило-методиевата книжовна норма, но не успява, българската граматика надделява...


Граматикът Константин Костенечки, ученик през ХІV в. на патриарх Евтимий, също не успява в България с реформа на езика, която да върне старата чиста падежна норма но най-изненадващо успява в Сърбия, където хората, понеже са славяни, си говорят с падежите и няма "нарушение словесъ"....

И така, българския език е очевидно лексикално близък до славянския, но не и граматично...Историческата граматика и диахронните особености на един език, са нещо което не може да се случи просто ей така и за нула време...

Делението в историческата граматика на българския език на „старобългарски-среднобългарски-новобългарски“ е изкуствено, и то е направено за да се твърди, че българския е славянски, но е единствения славянски, който се развира от синтетизъм (падежи) към аналитизъм. Единствено акад. Вл. Георгиев имаше доблестта да се опълчи и да каже, че нашият писмен език има само два етапа на развитие, а не три, както и до днес се учи в университетите.....

Първият етап е писмения старобългарски преди ХІІ/ХІІІ в. в. А вторият етап, е въвеждането, при това видимо, на аналитизъм в писмения български след ХІІІ в.....

- След ХІІ в. българския език е коренно различен, с изключение на лексиката, която е индоевропейска и славянска, а много от думите са явно коренно български.
- След ХІІ в. старата падежна система рухва, но това не се случва в останалите славянски езици.
- След ХІІ в. езика демонстрира здрава членна форма, т.е. определителният член е специфично българска особеност и различава българския от останалите славянски езици.
- След ХІІ в. инфинитивната форма е различна, с „да“ конструкция: напр. (искам) да ида.- След ХІІ в. старите форми на степенуване изчезват и виждаме съчетания на „по“ и „най“ с прилагателна форма (по-добър, по-лош, най-добър, най-лош).- След ХІІ в. бъдещето време се изразява различно, с частица „ще“ (ше, че, ке, жъ) и определена глаголна форма, напр. „ще ида“, а не както преди „ПОИДЪ“ или „ХОШТИ ИТИ“.- След ХІІ в. се оказва, че българския, за разлика от славянските езици, има сложна глаголна система от темпоралност на свършени, несвършени, минало време в бъдеще и т.н. глаголни времена, които днес са ужас за всеки чужденец, който учи български. Дори има и „преизказна форма“: „Казват, че написал в блога“, от което става ясно, че някой е казал за трето лице нещо, което може да бъде експлицирано без да се верифицира подлога. („Бил съм бил пил.“) Подобен изказ в славянските езици не може да съществува без подлога…
- След ХІІ в. навлизат местоименни конструкции от вида „мене ме, мене ми, тебе те, тебе ти и др.“ Напр.: „Тебе те е страх, Тебе ти е кеф…Мене ми се пише, Мене ме е страх“…- След ХІІ в. няма двойствено число, а бройната форма за съществителните от м.р. мн.ч. се формира с един звук „а“: „един бор, два борА, един стол, два столА“…- След ХІІ в. имаме окончание „ове, ови“ при едносрични имена на м.р.: „кум, кумове, сват, сватове“.- След ХІІ в. имаме „а“-спрежение: „гледам, гледаш, давам, даваш…“
- След ХІІ в. имаме притежателни местоимения: „негов“, техен, нихен, нихни“, които при славянските езици са си родителен падеж и няма такова нещо като в българския…
Защо търсим древнобългарския в кимерийския, след като имаме толкова малко езикови данни? Отговорът е: имаме много исторически данни, че българите са по произход кимерийци. В нашата историческа наука официално е доказано, че утигури и кутригури са българи, ето защо въпрос на коректност е да се посочи и произхода им от кимерийците.
Така няма да блуждаем повече, а ще имаме разчетен шифър на българския произход и език.
Просто е, но само истинските българи го искат. 
За съжаление, антибългарите са много:  македонисти, тракедонисти, русофили и тюркофили искат да нямаме истинска история и идентичност, за да ни погубят. Те разполагат с много ресурси и влияние, с голяма кохорта еничари и дс-агенти.
Трудно е да запазим историята си, Бог да ни е на помощ!


„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те  живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида  (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд  тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат;  имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако  легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от  волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите  се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук  население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5).

....................................................................................

Г.С.Раковски. Българска старина., 1865 г., с. 200


сряда, 13 май 2015 г.

СТРАСТТА НА ИСТОРИКА, исторически роман




  
ЗА ДА ПРОЧЕТЕШ РОМАНА ТУК:

Роман, в който съвремие и минало се преплитат в сложните лабиринти на тайната българска история.


     Страстта
    на историка
                                      роман


                                                              Споменаването на имена и събития е случайно.




 

ПЪРВА ГЛАВА

     

        1.
       
Нещо се случи в началото на 1992 г. с историка Петър Пешев. Той отказа да посещава факултетските съвети и дори заяви, че историята, която преподава, не е достоверна. Дали формулировката бе вяла, но никой не му обърна внимание, понеже времената и без това бяха смутни. Пешев обаче сподели дори с жена си, че сега е времето за промени. Тя го погледна тъжно, защото отдавна знаеше, че нещо го мъчи.
Пешев се свърза с един еврейски историк от Калифорния и успя да си издейства европейска стипендия, с която да посети библиотеката на Ватикан.
Айзък Милцхе познаваше Пешев от 10 ноември 1989 г., когато бе участвал заедно с него на един семинар по византология в София. Тогава те откриха общ интерес, бяха почитатели на излязлата посмъртно през 1973 г. книга на проф. Хелфен за хуните.

Милцхе и Пешев се впуснаха същата вечер в безкраен разговор за ощетената от науката хунска история и единствени не разбраха в залисията си, че политическата история на България също се промени за един ден, така както и те двамата помежду си промениха хунската...

четвъртък, 7 май 2015 г.

Ето защо е непроучена българската стара история в периода 469-488 г.г.!

       Българската стара история в периода 469-488 години е непозната. Това се дължи на факта, че след убийството на Динцик през 469 г. край Дунав, третият син на Атила Ернак, който присъства в „Именникът на българските владетели” като Ирник (Ирникъ. житъ лѣт. ҃ри. рѡд ему Дуло.), поема изцяло източна държавна и военна политика.

Това е мнението и на британския историк Стивън Рънсиман (1903-2000): „Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.
Защо не знаем нищо за Ирник и неговото време?

Причината за това е не липсата на хроники, а съзнателната манипулация в науката, че хуните-ефталит не са пост-атиловите хуни на Ирник.
Още през 1948 г. Томпсън в неговата книга за европейските хуни изказва предположението, че през 484 г. персийския цар Пероз е победен от атиловите наследници. Но в науката се налага съветското мнение, че ефталит са източен на Персия народ...
Кои са хуните ефталит и откъде произхождат все още не е решено в науката. Xavier Tremblay (Pour une histore de la Sérinde. Le manichéisme parmi les peoples et religions d’Asie Centrale d’aprés les sources primaire, Vienna, 2001) твърди, че въпросът за хуните-ефталит  все още не е решен на академично ниво, независимо от приносите на много учени в тази област.
В старите летописи има две тенденции откъде произхождат хуните, които превземат през 484 г. Персия.
Едната води началото си от летописецът Прокопий Кесарийски от  VIв., който твърди, че те са нападнали  Персия от изток. Тя е продължена и от него преписват Менандър, Теофилакт, Теофан, Теофан Византиец. Тази традиция е залегнала и при всички късно-антични арменоезични автори, независимо как датират учените арменските летописи. Очевидно е, че по времето на Прокопий има известна само една арменска история, тази на Тавстос Бузан, която той цитира във връзка с Пероз и сина му Кавад. Други няма.
Версията за пост-атилов произход на хуните, които превземат Персия през 484 г. от Кавказ, е издигната първо от гръкоезичния писател Захарий Митиленски (ок. 465 - † сл. 536).
Към 555 г. хрониката на Захарий е преведена на сирийски и ясно е посочено, че ефталит са хуни и идват от северо-запад на Персия. „Хуните излизат оттатък вратите пазени от персийците, от планинския район. И навлизат в персийската територия. Пероз бил предупреден и събрал армията си и отишъл да ги пресрещне. А когато ги попитал за причината на тяхната предварителна подготовка и нахлуване в страната му, те му казали:„Каквото ни дава персийското царство като данък не е достатъчно за нас варварите, то е като за диви зверове, и е отхвърлено от Господаря на северо-западния район... (кн.7, гл.3)”.
През 517 г. сироезичния летописец Йешу Стилит също твърди, че хуните, които превземат Персия на Пероз, са същите онези хуни, които са отдавна известни на запад. Тоест, той не знае за хуни дошли от изток на Персия през 484 г.:  „В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, които са  хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ, от хрониката му).
Традицията на Захарий Митиленски и Йешу Стилит е продължена от Псевдо-Захарий Ритор, който в гл. VII на кн. XI посочва „ефталит” на север от Кавказ, при българите. През XII и XIII в.в. традицията, че хуните победили Пероз през 484 г. идват от Кавказ, е продължена в хрониките на Михаил Сириец и Бар Ебрей.
Бар Ебрей (Абу-л-Фарадж): „(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал… Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.
И така, ако се приеме версията за пост-атилов произход на хуните, които побеждават през 484 г. Пероз и завладяват Персия, ние вече имаме сведения за българската история в периода 469-488 години.

Както казахме, последното сведение е от 469 г., когато научаваме за смъртта на Денцик, по-големия брат на Ирник, който е убит на Дунав. Ирник не е убит, както става ясно от сведението на Приск от V в., че бил зает на изток „със свои войни“.
Защо на изток?
В науката е вече доказано, че утигури и кутригури са външни названия на българите, а Прокопий дава сведение, че утигурите се върналисъс своя владетел на изток от Дон.

Този владетел е очевидно Ирник, който командва българи.
Защо твърдим, че командва българи?
Приск е написал, че към 465 г. савирите били подгонени на запад от Волга от аварите, но българите спряли аварското нашествие. През Х в. в този цитат на Приск името на българите е изтрито от преписвачите на българофоба Константин Багрянородни, които преписват части от хрониката на Приск. През същият Х в. обаче и сборника-енциклопедия „Суда“, в главата си за аварите, преписва данни от Приск и там името на „българите“, които спряли аварите, е било съхранено.
Византийския сборник от Х в. `Свидас`, където под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν• περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана…и т.н
Но кое ни дава основание да допуснем, че именно българите на Ирник, т.е. пост-атиловите хуни, са нападнали Персия?
В арменската история от V в. на Елише присъства една  интерполация, съгласно която „хон Херан”, след като станал „цар на Баласакан” (в персийските надписи Баласакан е до Кавказка Албания и дербендската врата на Кавказ), превзел персийската земя до гръцките граници.

 „Хон Херан избил в Албания персийската войска и в своята инвазия достигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, от арменци, от ибери и от албани...” (Eлише, Слово за арменската война, раздел VІ ).
Защо при наличието на такива ясни сведения, че хуните-ефталит, които превземат през 484 г. Персия и през същата година са поканени от Зенон да отидат в Мизия, за да му помогнат против готите, не се слага знак на равенство между „така наречените българи (Йоан Антиохийски), поканени от Зенон в Мизия и хуните-ефталит, победили през 484 г. Пероз?
Защото учените четат летописите от онова време с очила с грешен диоптър, според който хуните-ефталит не са от Предкавказието и не са пост-атилови хуни, а са някакви неизвестни до 483 г. ефталити от изток на Персия.
 През 468 г. персийският шахиншах Пероз води война на изток от Персия с кидарите. В науката се приема, че кидарите са клон на кушаните, които още от ок. ІІ в. от н.е. имат държава на изток от Персия. От византийският историк от VІ в. Прокопий Кесарийски учените научават, че през 483 г. и през 484 г. същият Пероз вече воюва не с кидари, а с ефталити. Защо тези ефталити трябва да са на същите земи, където са кидарите, науката няма отговор?
Въпросите около произходът на ефталитите са част от непроучената българска история в периода 469-488 години.
За съжаление, сирийските хроники за ефталитите са пренебрегнати от науката, както е написала още 1941 г. руската изследователка-сиролог Н. Пигулевская (1894-1970), която обръща внимание, че сирийските извори за хуните-ефталит, не са включени в научен оборот: „Ако вземем под внимание крайно ограниченото число на историческите паметници на средноперсийски език в империята на Сасанидите и факта, че арменските източници са подлагани на многократни преработки и интерполации, тогава сирийските извори придобиват особено важно значение.” (Н. Пигулевская. Сирийские источники по истории народов СССР, М.,1941, с.6).

 Пигулевская посочва, че Макуарт, Едуард Шаван, Мак Говерн и Везендок са оформяли своите хипотези за ефталитите, без да вземат под внимание „редица гръцки и сирийски източници, като хрониката на Йешу Стилит, части от хрониката на Захарий Ритор...” (пак там, с.7). И стига до констатацията, че „сирийските извори изискват преразглеждане” (с.7) на въпросите около ефталит.
Уви, въпреки фактите, няма преразглеждане и затова нямаме и история на Велика България...
А фактите са много, при това очебийни. Един учен трябва да е целенасочено субективен, за да не ги види...

Подробно за фактите прочети тук:
The Ephthalites. ЕПОХАТА НА ИРНИК. bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/05/ephthalites.html