сряда, 25 март 2015 г.

Ако хуните са кимерийци, къде са сведенията за тях преди ІV в. от н.е.?

       Хуно-българската история е свързана с произход от кимерийците, както пише през VІ в. Прокопий Кесарийски. Имало е древни автори, които са писали за хуните преди ІV в. от н.е., дава сведение историка от ІV в. Евнапий.

       В самият край на ІV в. от н.е. или в начало на V в. Евнапий Сардийски (ок.347-ок.414) пише специално съчинение за хуните, което днес не е съхранено.

През 1827 г. кардинал Анджело Маи публикува от Ватикан няколко неизвестни откъса на Евнапий за хуните, като твърди, че те са част от основният исторически трактат на Евнапий „Η μετ Δέξιππονστορία χρονική” (известен като „Продължение на историята на Дексип”). Последното съчинение не е запазено цялостно, има съхранени параграфи  в конспекта на „Продължение на историята на Дексип”, направен през Х в. от патриарх Фотий  в труда му „Библиотеката“. Там ги няма онези откъси за хуните, изнесени за първи път от кардинал Маи.
В тях Евнапий пише, че е написал цяло съчинение за хуните и е изследвал тяхното минало, „заемайки сведения от древните автори“.
Къде са се намирали хуните, откъде са дошли, как са преминали цяла Европа и са притиснали скитския народ, за това никой не е казал нищо ясно. В началото на това съчинение аз съм изложил това, което смятам за правдоподобно, заемайки сведения от древните писатели и изследвайки техните данни в точност, за да не съставя своето съчинение единствено върху вероятности и за да не се отклони то от истината.“
Сведението на Евнапий, че хуните са известни на „древните автори“ хвърля нова светлина върху тяхната история преди ІV в. от н.е.

Съчинението „Естествената история“ (Naturalis Historia) е съставено около 77 г. от Плиний Стари за императора Тит. В него Плиний пише: „Ab Attacoris gentes Thuni et Focari et, iam Indorum, Casiri introrsus ad Scythas versi humanis corporibus vescuntur“. В кодексът Florentinus Ricciardianus, упоменатите от Плиний „Thuni“ са изписани „Chuni“.

Павел Орозий (на латински: Paulus Orosius, * ок. 385; † ок. 418) е иберийски късно-античен историк. Автор е на „История против езичниците в седем книги“ (HISTORIARUM ADVERSUM PAGANOS LIBRI VII), където също дава сведения за хуните. Хелфен посочва, че в Hist.adv. Pag. I, 2, 45 е било изписано  „inter  Funos, Scythias et Gandarias mons Caucausus“, но в кодекса Bobiensis Amrosianus е Chunos, както и във всички по-късни кодекси (Chunos or Hunos).

www.thelatinlibrary.com/orosius.html
Хуните са изписани като Ούεννοί в  Хрониката на Иполит Римски (St. Hippolytus of Rome, ок. 170 - oк. 235 г.), писана до 235 г. от н.е.

„В Liber generationis mundi, основаващото се на Иполит Ούενvοί се появява като Uieni или Uenni. Barbarus Scaligeri има вместо това Huuni. Подобно на западните преписвачи, арменският преводач на Иполит е решил, че е негов дълг да поправи ”грешката” на по-ранните преписвачи: той е заменил Ούενvοί с думата Homk (Ото Менхен-Хелфен, Х гл. от книгата му „Светът на хуните“).
history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/rannite_huni_v_iztochna_evropa.html
Свидетели сме как по-голямата част от авторите и редакторите до Просвещението, когато за първи път е изказана екстравагантната идея, че хуните са от Китай (?), споделят становището на Евнапий, че древните автори са знаели за хуните, писали са за тях, макар и при преписите името им да е видоизменяно.
„Гръцкият оригинал на Treaties on the Twelve Stones на Епифан, написан около 394  г., е загубен, но голяма част от ранния превод  нa латински е съхранен в Collectio Avellana. В „сверния регион, който древните обикновено наричали Скития, са живели Gothi et Dauni, Uenni quote et Arii usque ad Gemanorum Amazonarumque regionem“. Francesco Foggini, първият редактор на De Gemmis (1743), помислил, че първият откъс бил изкривен и предложил четенето на Hunni вместо Uenni.  Още повече, че той оставил текста такъв какъвто го намерил. Човекът, който превеждал гръцкият оригинал на коптски език, бил по-смел – той просто променил названието, което не означавало нищо за него, в “Huns” (Ото Менхен-Хелфен, Х гл. от книгата му „Светът на хуните“).

“Покрай бреговете на Каспийско море живеят скити на север, след тяхΟϋννοι, зад тях каспийте и войствените албани”, пише географа от ІІ в. Дионисий Периегесис. В ръкописите на неговата географска карта името е предадено чрез формите θοϋννοι, θοϋνοι, ώνοι и ώννοι.
Предполага се, че още Страбон от І в. е знаел за хуните, чието име дава под формата Phruni (XI, 516).
За хуните пише и най-значимият географ от ІІ в. от н.е. Птолемей. „В кн. ІІІ на своята География той ги изброява  сред народите на Европейска Сарматия – те живеели между Basternae и Rhoxolani. Доколкото тези народи са добре известни, то трябва да бъде лесно установимо разположението наChuni на картата на източна Европа“ (Ото Менхен-Хелфен, Х гл. от книгата му „Светът на хуните“).

Marcianus (of  Heraclea) в „Periplus of the outer sea, east and west, and of the great islands therein“ от VІ в., заема данни от Птолемей. Той назовава три народа в Сарматия: агатирси и „в региона на Бористен [Днепър] зад аланите”  οί καλούμενοι Χουνοί οί έν τή Εύρώπη (II, 39), „така наречените хуни, които са в Европа”.

books.google.bg/books

вторник, 10 март 2015 г.

КИМЕРИЙСКИЯТ ПРОИЗХОД НА БЪЛГАРИТЕ.

        Кимерийците са упоменати за първи път през 714 г. пр.н.е. в асирийските клинописи под името Gamir, на север от Урарту. Тогава те нападат Урарту и почти 100 години са хегемон в предна и мала Азия. Побеждават Асирия, Фригия, Лидия. Превземат редица градове на изток в Мидия и на запад в Йония.




      Значението на самоназванието на кимерийците, т.е. *gam-ir(а), което И.М.Дяконов тълкува чрез ирански като „преден, подвижен отряд“, Иванчик допълва, като обръща внимание, че такъв „преден отряд без обоз и жени“ трябва да включва корена „bal“, ако се вземе предвид скитския език. Превода на „конен отряд“ на скитски e засвидетелствуван в ономастиката (οὐαδτόβαλος) като „бал“ (А. Иванчик), освен това е съхранен и в осетинския, като „балц“.
 
Между другото, варварското име за военен кон, е съхранено и в летопис на Прокопий от VІ в., като „балан“.
И така, дали урартите наричат кимерийците с името "хуни" и защо, ако е така? За целта бе необходимо да се обърна към древно-източната история на Урарту (Бийан, Бунд) и да потърся в асирийските и урартските клинописи отговор.
Думата "хини(ли)" в урартския език има две значения: едното е "син", в смисъл урартския цар около 780 г. пр.н.е. Аргишти І е син  (хини-ли) на Менуа, предишния цар. Но самият Аргишти създава на левият бряг на река Аракс крепостта "Аргиштихинили". Тeзи "хини-ли", които живеят в тази огромна крепост-град, какви са му на Аргишти? Явно не са му всичките деца, независимо, че И.М.Дяконов на едно място допуска такава версия...
Към 643 г. или 639 г. пр.н.е. урартския цар Сардури ІІІ, предвид на военната си слабост, доброволно признава върховенството на Асирия и се именува "син" на асирийският цар. Тоест, видно е, че думата "син" (хини-ли) в урартурският език, освен семейно значение, е имала и значение близко до "зависим". Сардури ІІІ, след като се именува "син" на царя на Асирия, демонстрира външно-политическа зависимост.
Живеещите в града на Аргишти І, т.е. в Аргиштихинили, са в същата зависимост (хини-ли) към създателя на града.
С други думи, кимерийците, които към VІ в. пр.н.е. губят своята хегемония в Мала Азия и през Урарту се насочват към своите земи на север, са очевид приети в поселища на пост-урартците (бундур), между които и гр. Занави („Мокцевай Картлисай”) и са наречени "хини-ли" от самите бундурк (урарти), което буквално значи "осиновени", а преносно "зависими"(?).
Оттук ни става ясно, защо кимерийските племена утигури и кутригури (Прокопий, VІ в., виж. цитат 1) са създали към ІV в. от н.е. именно „хунски съюз“, т.е. съюз от зависими на тях племена…Хуните не са етнос, няма народ „хуни“, това е име за съюз от „зависими“ (= хини, хони, хуни) племена, които са подчинени на ядрото на съюза, а то е именно от българите утигури и кутригури. Ето защо е правомерно да се пише за „хуно-българи“, но също така трябва да се обяснява, че произхода им е кимерийски, според източниците…
Добре, но откъде знаем, че кимерийци и урарти (самоназвание "Биайн, с форми: Боян, Бунд, бундур) са живеели съвместно след VІ в. пр.н.е.?

В грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай” се дават древни сведение за „военното племе хони”, което се заселило в гр. Занави, като мястото му за заселване им била отстъпена от „бундурк”.
Това станало преди времето на Александър Македонски, според грузинското съчинение.
При по-късните преписи на грузинския извор, особено след идването по тези места на турките на Истеми към средата на VІ в., това име „бундур”, където „к” е очевидно арменски афикс, се изписва погрешно от преписвачите „бунтурки”.
Очевидно е, че „бундур” (тук „дур” е явно форма на персийската дума за врата „дер” и сочи за присъствие на Бун на Каспийската врата, наричана по-късно Чор и Дербенд) не могат да са „турки”, защото „Мокцевай Картлисай” и по-късното грузинско средновековно съчинение на Леонти Мровели „Животът на Картлийските царе”, дават сведения, че „бундур” са коренните жители на Картли, преди в края на ІV в. пр.н.е. там да се заселят иберите.
Бундур живеели по течението на р. Кура в четири града, те са по тези места, според „Мокцевай Картлисай”, още преди Александър Македонски (ІV в. пр.н.е.), както посочихме. „Когато цар Александър обърна в бягство потомците на Лот и ги отблъсна към полунощната страна, тогава (той) за първи път видял свирепите племена бундурк, живеещи по течението на Кура в четири града с тяхните предградия: град Саркин, Каспи, Урбнис и Одзрах, и крепостите им (чети: цитаделите – бел.ред.): голямата крепост Саркин, правителствените (чети: царските – бел.ред.) Каспи, Урбнис, Одзрах.” (гл.І, Мокцевай Картлисай).
Упоменаването на цитателите и на градовете отделно, дава много ясно указание, че тук става дума за пост-урартски градове, тъй като е невероятно населението на такава мощна антична държава като Урарту да изчезне безследно след VІ в. пр.н.е., когато е превзета от Мидия и Вавилон.
Несъмнено под името на свирепите „бундурк” в грузинското съчинение, е останал спомен от урарти, тъй като при разчитането на урартските клинописи в началото на ХХ в., се оказа, че самонаименованието им не е Урарту, както са ги наричали, а Биайн (Биайн-ли).
Крепостта, наричана „Саркин” в грузинското съчинение, напомня името на урартския владетел Сардур І (има и негови потомци Сардур), който е оставил следният надпис за себе си, като „цар на Биайнед, владетел на град Тушла”. Езерото Ван тогава е било наричано „морето Наири”, но благодарение на самоназванието на урарците, е запазило етнонимът им „Биайн” като „Ван”.
Цялата земя нагоре до Шара, както пише през VІ в. арменският историк Мовсес Хоренаци, се е наричала от древните „Баоенан” (= Урарту- бел.ред.): Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”
Тя се казвала така, според Хоренаци, понеже българинът Бунд, заедно със своите хора „бундур”, я били колонизирали.
На друго място, същият автор пише, че „страната на българите” се намирала в пояса на Кавказката планина - Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите...”
Земите на север от Урарту са били автохтонни за кимерийците през VІІІ в пр.н.е., но между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”. Летописецът Агатий Миринейски ни дава ценното сведение, че там някога е била "Оногурия"...
През VІ в. от н.е. Агатий Миринейски в своя труд  "За царстването на Юстиниан", кн. ІІІ, 5 пише: „Римляните по съвет на Мартин се подготвили веднага да нападнат с всички сили над персите, като обсадят Оногурис. Тази местност се казва така от древността, когато по всяка вероятност хуните, наричани оногури, на същото това място се сражавали с колхите и били победени, и това име в качеството си на трофей било присвоено от местните. Понастоящем от мнозинството тази област не се нарича така, но на името на издигнатия наблизо храм на Св. Стефан /…/, но на мен нищо не ми пречи да използвам старото название, както и подобава за историк. И така, римската войска се подготвила за поход срещу Оногурис…“
И така, кога кимерийците са започнали да ги наричат "бал///гар"???
Терминът „бал”, според данни на ономастиката, посочени от Иванчик, е бил известен още на скитите (οὐαδτόβαλος) и означава „любимец на дружината”. В осетинския език, родствен със скитския, понятието „балц” е означавало „военни походи” и е свързано с няколко степени на инициация, през която са преминавали младежите, за да станат мъже. Думата „бал”, в този смисъл, в скитския и осетинския, е означавал „отряд участващ в поход”…
Следователно термина „бал/гар” вероятно е съставен от „бал” (скитско-осетинската дума за участници във военни походи) и от „Гар” („Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту, откъдето са идвали кимерийците през VІІІ-VІІ в. пр.н.е. на юг и откъдето след VІ в. пр.н.е. са тръгвали на север срещу скитите.
През 354-357 г.г. именно един такъв военен конен отряд на Зиези, става известен на запад във втората редакция на „Анонимния латински хронограф“ от 354 г., като „българи“, „Vulgares“…

понеделник, 2 март 2015 г.

Сведение от VII в. пр.н.е., че кимеро-българският водач е наричан "цар":“sar kissati” ("цар на вселената")...

Царските хуни още през средата на V в. Приск Панийски ги нарича "сарагури", тук "сар" е титул, а "Гур" е местност в северен Кавказ. Те нападнали Персия, според летописеца:


„Глава37. Сарагурите, след нападение над акатировите племена, предприели поход против персите. Отначало те се приближили към Каспийската врата (явно Чор, Дербенд – бел.ред.), но намирайки я заета от персийската охрана, преминали по друг път, по който стигнали до иберите (Дарялския проход над Грузия – бел.ред.) и започнали да опустошават страната им и да тревожат с набези селищата на арменците. Тогава персите, притеснени от това нашествие допълнително, тъй като имали преди това война с кидарите, отправили към римляните посолство с молба да получат пари или хора за охрана на крепостта Юроипах (явно Чор, т.е. Дербенд – бел.ред.). Това посолство повтаряло онова, което и по-преди често говорили такива посланици, а именно че римската земя остава невредима, понеже те (персите – бел.ред.) водят битки и не позволяват на настъпващите варварски народи да преминат през своята земя. Но на тях им бил даден отговор, че всеки трябва да защитава своята земя и да се грижи за охраната й и така те поели обратно без успех” [Exc. de leg., p. 44 Par., 161—162 Nieb.].






           През ІХ в. Крум завладява територии от Византия, които обявява за царски и ги именува "саракт", изпращайки там за управител брат си. Между другото термина "сар" (глава, начело) в персийският, също е зает от асирийския, както ще стане ясно след малко...


В переводе с персидского языка форма множественного числа ﻥﺍﺭﺴ саран (мн. от ﺭﺴ сар «голова», «вершина», предводитель»; в пехлевийской транслитерации sl) означает «предводители войска», «военачальники». Еще одно значение сар – “избранник”; соответственно, в множественном числе это слово, возможно, отражает практику избрания местных военных предводителей...” (А. К. Аликберов. Сасанидская титулатура правителей Кавказа по арабо-мусульманским источникам).



   Хамбарлийския надпис на кан Крум (803-814) ОТ 813 г. Саракта е наречен ДУЛТРОИНИ.          


             
 И все пак, какъв е произхода на българския титул "цар"?



      В едно писмо на асирийския астролог Аккуллану до асирийския цар в 657 г. кимерийците са признати за Велика сила (kissutu), макар и временно. Такова признание означава, че кимерийците са завладяли територии, които Асирия считала за собствени. Във всеки случай, тъй като кимерийският цар притежава, според писмото на астролога, титлата “sar kissati” ("цар на вселената"), е неизбежно заключението, че му е принадлежала една определена част от асирийските владения.



Явно прав ще се окаже Прокопий Кесарийски от VІ в. в твърдението си, пренебрегнато от историческата наука: 
"В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях." (Войната с готите, кн.ІV.5).



Титулът „балтвар” при волжките българи е засвидетелствуван от Ибн Фадлан (в оригинала на risala на Фадлан е **[alm.sh** b.n sh.lki b.ltuar; = Алмъш, син на Шилки балтавар) и в летописа „Историята на Бейхаки”. Ако сравним асирийския титул "балтазар" с българския "балтавар" ще забележим още един титул при българите, чийто произход е асирийски, а преносител до нас са кимерийците. Думата „вар, бур” в хуно-българския, не означава буквално „река”, както знаем от летописа от VІІ в. на Йордан, а означава използването на определени реки като защитни крепости. Това става ясно от волжко-българския титул „балтвар”, което буквално значи господар на крепостта. С думата „бал” са образувани урартските и асирийските думи за градоначалник. Наместникът на урартския цар в града е носил титул bēl paŋāti (Б.Б.Пиотровски). Вel ali е градоначалник в асирийските текстове (В.А.Якобсен).

БЪЛГАРСКАТА ЛЕГЕНДА ЗА МАРТЕНИЦИТЕ.

Българите, според древните анали „Именник на българските владетели“, преди 680 г. са имали 515 години своя държава на северо-изток от Дунав. 
Всичко, което е останало като спомен от старата Велика Българска държава, Аспаруховите българи, са казвали, че е „ут Край-земе“, Украйна.
 Една легенда се е съхранила във Веда Словена от ХІХ в., откъдето разбираме, че мартеничките имат особен символ, понеже са се наричали „маринки“, а произходът на това име е в сирийската дума „мар“, т.е. „господар“, „владетел“.
Според легендата, „маринката“, т.е. мартеницата, трябва да бъде връзвана на дясната ръка на децата преди пролет. При това ритуала изисквал, въпреки че връзваме бяло и червено сукно, да казваме на малките деца, че това не са просто конци, а спомен от старата ни родина,  „ут Край-земе“.

Във „Веда Словена“ се разказва как лястовицата донесла от старата родина на българите (ут Край-земе, Украйна) владетелска трева в новата родина на юг от Дунав.
Въздигането на трева, според данните от договора за мир, сключен от Омуртаг с византийците през 816 г., е част от клетвата при българите. Лъв V, според дякон Игнат, е трябвало „да повдига нагоре трева”. „При това беше възможно да се види Ромейския император да извършва с ръце възлияние от чаша върху земята, саморъчно да обръща конски седла, да хваща тройни ремъци, да повдига нагоре трева...”.

Тоест, ритуала по клетвата при българите, е бил от три части. Заливали са съд с вода върху тревата, въздигали са тази трева към небето, обръщали са седлото и са сплитали конски ремъци, понеже коня, чрез тази трева живее и служи на българския воин.
Тази трева е наречена „мирнива” (с. 476, т. ІІ, Веда Словена). На някои места е наречена също „мренива” (с. 477) и „мренева” (с. 477). Но когато се пее за произхода на ритула по връзване на червен и бял конец на детската ръка, който е в чест на тази трева от Уткрайната земя, събитието е обозначено като „маринка“ (с. 168, 169).
Когато лястовицата донесла от старата родина на българите (ут Край-земе) владетелска трева в новата родина на юг от Дунав, тя според легендата във „Веда Словена“, трябвало да я остави някъде.
По този повод, се създал ритуала „маринка“, мартеничка. Преди пролет на децата се слага червен и бял конец на дясната ръка. След това чак когато започнат да идват лястовиците в България, от ръката на децата се сваля белия и червен конец, и се слага до камък или на дърво, за да може лястовицата да се ориентира къде да остави тревата-марина, която носи в клюна си от Уткрайна.
Така Уткрайната, стара земя на българите и новата, Аспарухова България, са свързани през вековете…
„Я ви се молба моле,
Да пишете бела книга,
Бела книга, царну писму,
Да е пратите пу земе-та:
Кой си има малки деца,
Да увиет белу сукну,
Белу сукну и царвену,
Да му вързат на рока-та,
На рока-та на деснива-та,
Ега си е веке лету
Лету и пролету,
Да му вързат, да му думат:
Чи ни си е белу сукну,
Белу сукну и царвено,
Туку си е маринка,
Устала ут Край-земе" (с. 168, 169)

Веда Словенахъ., Обрядни песни от езическо время. Упазени со устно предание при Македонско-Родопските Българо-Помаци, С. - Петербург, 1881, том. ІІ.
.................................................................................................

допълнително виж:
bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/05/blog-post_22.html
Боян Мага и третият син на цар Симеон Велики