петък, 29 януари 2016 г.

Печатницата на в. „Свобода“ (сценарий за документален филм).

Българските възрожденски ценности и днес са необходими на страната ни. За съжаление на тях не се обръща сериозно внимание в обществото ни.
По повод 210-тата година от издаването през 1806 г. на първопечатната българска книга „Софронието“, ще Ви запознаем с човека-памет, писателя, учения, библиофила акад. Никола Е. Начов (1859-1940), който ще бъде главен разказвач в нашата паметна записка.



Сценарий за документален филм:

Закон за авторските права

Академик Начов се движи по прашната софийска улица в началото на ХХ в., оглежда се, спира и влиза в печатницата на Петър Глушков. Вътре е пълно с работници, шумът от новите електрически печатни машини е оглушителен, прашно е. Начов отива към една тъмна, разнебитена стая, където вляво от вратите й вижда стара печатарска машина.

Обръща се към камерата:

-         Ето я…- посочва той към печатарската машина – Вижте я, прилича на старец ветеран опълченец, със зараснали рани по тялото и гърди окичени с медали. Свряла се е тук прашна, безмълвна, замислена. Като инвалид е. Но през онези чудни и идеални години от 1871 до 1876 колко нещо е направила тази печатарска машина на в. „Свобода“. Колко шум е вдигала в Румъния и в Европейска Турция. Тя възвестяваше пророчески думи за свобода, плашеше турците, обнадеждаваше и ободряваше българите. Защото печатното слово е най-голямата сила. Ето и в тази минута, застанал пред миналото, ми се струва, че виждам атлетичен, но дрипав и потънал в пот хъш, който върти голямото колело и листовете се премятат, а наоколо един друг печатар шета нагоре надолу, трети прави нещо около касите с букви, а посред тях Любен Каравелов. Надянал печатарска и оплескана с мастило риза, рошав, брадат, с мрачно бледо лице, набръчкано от безсъние, труд и безчет грижи. Любен с ръкописи и шпалти в ръце дава някаква команда, а после мълком стои и гледа печатарската машина. 



        Изведнъж Любен застава до Начов и също е вперил поглед в старата и ненужна вече печатница, сълзи се появяват в очите му, едвам отронва:

-         Произведена е от фабрика „Кайзер“ във Виена. Купена е за Белград, оттам идва при мен в Букурещ, а след Освобождението печатих с нея новата ни Конституция в Търново. След това Наталия я премести в Русе и там Захари Стоянов издаде много книги и оттам е дошла в София.


     В същият момент в халето се чува строгия глас на печатара Глушков, който вика на работниците:

-         Хайде бе, закъсахме с поръчката. Какво чакате, взимайте и старата машина  и почвайте да въртите. Дано свършим навреме.

Пред погледа на Каравелов машината раздвижва пак своето костеливо, окълцано и изнурено тяло, а лицето на Любен засиява.


*
Никола Начов е в кабинета си, четирите стени са библиотеки с книги. Той е седнал на бюрото си:

-         Тази печатница Каравелов нарекъл на своя вестник „Свобода“. Първоначално от 5 ноември 1869 г. вестника се печата в Букурещ в печатницата на Радулеско, а след 33-тия брой, т.е. от 8 юли 1870 г. се печата при сръбската печатница на Андрич на ул. „Чешмеджиу“ № 7. Чак от брой 17 на ІІ-рата годишнина на вестника, т.е. от 4 октомври 1871 г. заработила собствената печатница на Каравелов „Свобода“.

Разбира се, той бил в дългове, а жена му Наталия продала къщата си в Белград и купила с 80 наполеона букви. След Освобождението противниците на Каравелов започнали да подхвърлят: “Отде от Каправелова толкова пари, че да купи печатница?“ На тях Захари Стоянов отговорил с полемичната брошура: „Любен Каравелов и неговите клеветници“. Злите езици подхвърляха, че когато Каравелов се оттеглил през 1874 г. от Българския централен революционен комитет, Хр. Ботев, Ст. Стамболов и други искали да вземат от него, освен комитетската архива, печата и парите, също така и печатницата. Други пък разправяха, че печатницата била купена с парите, които Димитър Общи и другарите му през септември 1872 г. плячкосали от турската поща при Арабаконашкия проход. Каравелов беше покойник от 21  януари 1879 г. и не можеше да се оправдае, та Захари пое защитата му. Що се отнася до печатницата, ето що научих от г-н Тодор Чолаков, който някога е бил словослагател при Каравелов. На него двама сърби словослагатели, които също работели при Каравелов, му разказали, че сръбското правителство се съгласило по настояване на директора на Държавната печатница Райчевич, да се продаде печатницата на Каравелов. Райчевич бил сгодил сродницата си Наталия с Каравелов. Старият печатар дядо Паничков пък ми каза, че бил заварил Каравелов в Одеса да събира пари за печатница, но събрал малко и оттам отишъл в Болград, а след това в Белград. Васил Левски с комитетски пари бил купил за печатницата на Каравелов един сандък букви, гармонд, а Каравелов напечатил без пари книгата на Панайот Хитов „Моето пътуване по стара планина“, като обещал на Левски да издаде и други книги на бедни революционери. Чолаков също твърди, че печатницата имала само десетина каси букви, колкото за вестника, но с пари от Левски били купени още букви, за книги. Явно Каравелов е имал и други заеми, за да поддържа печатницата. В книгата „Архив на Възраждането“ от д-р Д.Т.Страшимиров, т. І научаваме за 4 писма на Каравелов от Букурещ до Панайот Хитов в Белград. В тях, между другото Каравелов се жалва на Хитов: „Печатницата още не съм натъкмил…(21 септември 1871, стр. 4, п. №2); „Пари още не можах да събера, защото едвам тия дни започнах да работя. Иди при Райчевич в типографията и му кажи да побърза да ми прати ония слогове, за които му телеграфирах и му писах (12 октомври 1871)”; „Ако не се намерят пари, то здраве да е. Решително съм длъжен да напусна, защото не мога да стоя гладен. Типографията ще продам, за да платя дълга си от 102 жълтици на белградската печатница…(от края на август, с.г.); „Аз продавам вече печатницата…(2 юни 1874)

Слава Богу, Каравелов не продава печатницата, но продължил да се бори с нужди и немотия и чакал по-добри дни…От 1871 г. до 1876 в тази печатница са напечатани, освен вестниците „Свобода“ и „Независимост“, също 23 книги, като най-много са издадени през 1874, цели 10 книги.

Когато през 1875 г. Каравелов започнал да издава „Знание“, нарекъл и печатницата си с това име. Цели 10 книги е издала печатницата „Знание“ през 1875 г.

През 1876 г. румънското правителство арестувало Каравелов и той пролежал няколко месеца в затвор. Бил освободен заради застъпничеството на сръбския дипломат Петрониевич. Каравелов заминава за Сърбия, а след Освобождението пренася печатницата си в Търново и първоначално я настанил в една изоставена джамия, а след това в една къща срещу читалище „Надежда“. В Търново Каравелов печати новата Конституция и именува печатницата си „при Народното събрание“.

 В нова, свободна България, за която бил мечтал през целия си живот, Каравелов мислел да развие още по-голяма дейност и да приложи на дело много свои планове, взел си за съдружник Н.К.Жейнов. Скоро преместил печатницата в Русе, където имало повече работа. Там и починал на 21 януари 1879 г. Наталия издала в печатницата в годините 1886-1888, заедно със Захари Стоянов, 8 тома събрани съчинения на Любен Каравелов. Захари съдействал печатницата да получава поръчки и от правителството. Самият той там издал ІІ том на „Записки по българските въстания“ и книгата „Чардафон Великий“ – все в 1887 г.

Наталия продала печатницата на католишки мисионери, след това Тодор А. Кунчев я купил и я занесъл в Ловеч. След това я купил Петър Глушков и я занесъл в Шумен, работил там 4-5 месеца и през октомври 1904 г. се преместил с нея в София.

Тъй се свършила одисеята на тази печатарска машина по маршрута  Виена-Белград-Букурещ-Търново-Русе-Ловеч-Шумен-София. Излязла от една столица, престояла в други три и най-после се спряла окончателно в пета, за да я приюти един ден някой музей.


Днес печатарската машина на Любен Каравелов е музеен експонат в къща-музей „Любен Каравелов” в Копривщица.


петък, 11 декември 2015 г.

България – едно начало от 165 г. сл. Хр.



 Откога датира българщината? 

„Именникът на българските владетели“ е самобитен български документ, който е по-стар с повече от век и половина от „Страсбургска клетва“ от 842 г.  (Serment de Strasbourg) на  Карл ІІ Плешиви и Людовик ІІ Немски, която е най-старият паметник на старофренски.

Именникът на българските владетели е съхранен в три преписа. Два от тях открива руският учен А.Н.Попов и те са поместени в т. І на неговия труд „Обзор хронографов русской редакций“ (Москва, 1866): това са Московска и Погодинска версии на паметника. 

Текста съдържа списъка на българските владетели от 165 г. до 766 г.

Откритите от Попов версии са всъщност преписи на занесените през Х в. в Русия български преводни хроники, които там са били оформени през ХV в. в общ свод, под името „Летописец елински и римски“. 

„Уваровият препис“ е най-стар, той е от ХV в., а Московския и Погодинския преписи са от ХVІ в. 

Съставители на книжнината през Х в. в България са били учени от обкръжението на цар Симеон, които участват през първата половина на Х в. в подготовката на обширен сборник с преведени от гръцки текстове, начело с вехтозаветните книги на царете, хрониките на Йоан Малала и  Георги Амартол, а така също „Александрията“ и др. Този сборник попада в Русия, заедно с други сборници от времето на Симеон.

Текстът на „Именникът на българските владетели“ е намерен от Попов като вставка, която се намира непосредствено след  превода на ІV книга на Царете, от Старозаветната библия, и превода на Георги Амартол.

Списъкът с българските владетели  е без надслов, не е бил наименован. Едва през 1870 г. е именуван от хърватския историк Франьо Рачки „Именник на първите български князе“ (Rad Jugoslovenske Akademie, 11/1870). В българската историческа наука пък е известен като „Именник на българските ханове“, заради погрешната туранска теория.

Началото на българският Именник на владетелите е поставено в края на VІІ в., то е правено по времето на Исперих (Аспарух), което става видно от изречението, че писача е съвременник на преминаването на Аспарух на юг от Дунав: „И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега.

Списъкът започва така: „Авитохол (жнтъ) живя триста години, родът му е Дуло, а времето му дилом твирем.“

За него е използван при превода, както стана ясно, глагол „жнтъ“ (от „жнтн“), който ни съобщава, че Авитохол е „живял“ 300 години. Така е и при Ирник, който „живял“ 150 години. 

Тоест, при Авитохол и Ирник имаме глагола „жнтъ“, но при Коуртъ (Кубрат) не е така, там е глагола „държа“ (=управлява, оттук и бълг. дума „държава“) и това не е случайно.

Тоест, при Авитохол (300 години)  и Ирник (150 години)  имаме периоди от българската държавност.

Да видим защо при „периода Ирник“ имаме 150 години.

През 465 г. Ирник създава „древна Велика България“, която просъществува 100 години, до 565 г., когато е превзета (до 632 г.) от тюрките на Истеми. Но династията Дуло, от която е Ирник, през 568 г. създава заедно с аварите държава в Панония. Царският род Дуло напуска съюза си с аварите през 619 г. и Орган прави съюз в Константинопол с император Ираклий…

Излиза, че от 569 г. до 619 г. са 50 години и те са вписани в Именникът на българските владетели към „периода Ирник“, т.е. нашите предци са разглеждали създадената през 568 г. в Панония държава като продължение на Велика България на Ирник.



четвъртък, 3 декември 2015 г.

Къде е била българската държава Дулоба (622-657)?


   Сведенията за такава българска държава Дулоба са дадени във волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” (това е единственият древен летопис с компилативен характер в свода „Джагфар тарих” от ХVІІ в., който очевидно има автентичен произход)  и са свързани с името на брата на Кубрат, известен в свода като „Шамбат”, а в западните анали като „Само”…
 



В руските стари ръкописи на Нестор от ХІІ в., „дулеби” са име на славянско племе.

Нестор

         Както ще покажем, западните анали, даващи сведения за Само, също твърдят, че той е създал първата държава, в която мнозинството са славяни. Тези анали обаче не съобщават името на държавата на Само, но пишат за „държава на Само”, което навежда на мисълта, че името „Дулоба” е формирано от династичното име на Само, т.е. рода Дуло и славянската дума „начело” (лоб, на български „чело”). Тоест, може да предположим, че формата „дулоба, дулеби” означава „начело с рода Дуло”. 

  Интересно е да вметнем, че според „Барадж тарих” първичното име на държавата основана след 680 г. в „Мала Скития” (гръцкото име на Добруджа) от Аспарух е „Бурджан”. Не можем да не забележим, че топонима „Добруджа” е съставен сякаш по аналогичен начин с „Дулоба”, т.е. Бурджан на династичния род Дуло. 

До/Бруджа…Дуло и Бурджан…



Да се върнем на Само. Неговата държава е създадена в местността Каринтия (сравни с руската легенда за брата на Кий с име „Хорив” ?) и Щирия (сравни с руската легенда за брата на Кий с име „Щек” ?) в дн.  Австрия.



Площадь территории Каринтии — 9536 км² (5-е место среди земель Австрии). На севере Каринтия граничит с землями Зальцбург иШтирия, на востоке — со Штирией и Словенией, на юге — со Словенией и Италией, на западе — с Тиролем.



Според латинската хроника „Покръстването на баварците и каринтийците” от 871 г. Само победил аварите и създал своя държава, която според Асемани (ХVІІІ в.), който цитира хрониката в своите „Календари на Вселенската църква” просъществувала „пълни 35 години”    (с. 129, по бълг. изд. на Асемани). Той имал и няколко битки на запад с крал Дагобер, „който водил война срещу Само от три страни”, пише в летописа от 871 г. (с. 126, по Асемани).



       Асемани (ХVІІІ в.) отбелязва, че Ханзиций в т.1 на своя труд „Свещенна Германия” (с.103,104) дотолкова се възхитил на Само, че бил убеден, че не може да не е франк. Дори бил отсъдил: „той ще да е роден в село Сеногаг, намиращо се в Белгия, близо до Брюксел” (Асемани, с.129)

     Ханзиций  смело написал на с.102 от своята „Свещенна Германия”: „Славяните не били управлявани от един отделен човек, а в древни времена живеели в пълна свобода. После обаче, притиснати от хуните (чети : аварите – бел.к.м.), приели за крал Само, който бил франк, дошъл при тях за търговия. През 622 г. между славяните и аварите избухнала война, чиято причина било непоносимото за славяните иго, с което те били притиснати от хуните. Понеже в тази битка блеснала особено храбростта на Само, славяните го избрали за крал, който в продължение на 35 години (по-точно 36 години) управлявал тази държава дейно и щастливо с многобройни поражения за аварите и франките”.(с.129, по Асемани)

      Така  още от ХVІІІ в. Само „станал” франк, с помощта на Хенри Ханзиций.

   Държавникът  от династията Дуло, наречен от Константин Багрянородни в "За устройство на империята" с име "Самбатос" и определен за основател на Киев от него, същият, който от 622 г. управлява цели 35 години своя собствена държава в областите Каринтия, Щирия и Моравия, останал в европейската историческа наука като някакъв търговец.


   
         В летописа от 871 г. „Покръстването на баварците и каринтийците” пише, че „Само бил по род славянин” (с.126, Асемани).

 Какви сведения за Само (в текста „Шамбат”) дава „Барадж тарих”?

         През 620 г., според „Барадж тарих”, Орган изпратил брата на Кубрат  Шамбат да създаде пограничен аул на р. Днепър.

 За крепост, на основата на която израснал по-късния град Киев, и която носила името „Самбатос”, съобщава трактата от Х в. „За устройство на империята” на Константин Багрянородни.



  „Барадж тарих” упоменава, че Шамбат получил  „голям отряд от българи, анчийци и саклани” (с. 22, по бълг. изд. на „Джагфар тарих” от 2005 г., изд. „Кама”), т.е. имал е на разположение не само българи, но анти (прото-украинци) и славяни. 

  Той, според летописа, създал крепостта, но не изпълнил волята на чичо си Орган. Шамбат продължил на запад, нахлул в Панония, победил аварите и създал своя държава Дулоба…

четвъртък, 19 ноември 2015 г.

Атила, Хонория и Римската империя.

             1.  


Хонория е племенница на  западно-римския император Хонорий (395-423), който починал няколко години след раждането й. Той е брат на майка й Гала Плацидиа, няма деца. Хонория е кръстена на него.
Аркадий е старшия син на починалия през 395 г. достолепен император Теодосий І (наричан от църковните историци Теодосий Велики; 379-395), Хонорий е втория му син, а Гала, майка на Валентиниан ІІІ и на Хонория, е дъщеря на Теодосий І, но от вторият му брак с дъщерята на император Валентиниан І (364-375).
Теодосий І непосредствено преди кончината си през 395 г., решава да раздели единната и могъща римска земя която управлява, на две части, като източната империя завещава на Аркадий (395-408), а западната на Хонорий, който я управлява до смъртта си през 423 г.
Сестрата Гала Плацидия остава на запад с Хонорий и по време на конфликта му с визиготите той я моли да стане съпруга на Атаулф, като така принуждава визиготския крал да напусне с войските си Италия и да се засели в Тулуза.
Гала по-късно се връща в  гр. Равена и през 417 г. се омъжва там, с надеждата тя и новият й мъж римлянин Констанций да онаследят западната империя от бездетния Хонорий, но съпругът на Гала почива през 421 г. и тя започва сама да командва на запад след 423 г. (умира Хонорий), като регент на сина си Валентиниан ІІІ от брака й с римския й съпруг.
Галските римски полкове обаче решават в това смутно време след смъртта на император Хонорий през 423 г. да  издигат за император своя командир Йоан и той се насочва с армията си към Равена, за да узурпира властта. Тогава Гала Плацидия, която вече се опитва чрез Бонифаций да усмири вандалите в Картаген, а чрез Аеций – хуните в Панония, се изправя пред истинска заплаха от преврат и решава да бяга  с децата си при племенниците си византийският император Теодосий ІІ (син на Аркадий, на трона на Византия от 408 до 450 г.) и сестра му Пулхерия, с надеждата да получи от източната империя военна помощ, с която да върне трона на Рим за сина си Валентиниан ІІІ.
Хонория, заедно с брат си Валентиниан и майка си Гала Плацидия, бягат през 424 г. от пределите на старата римска империя, чиято столица бил пищният град Равена, в Константинопол на тракийският босфор, при братовчедите си, византийския  император Теодосий ІІ и сестра му Пулхерия.
По време на бунтa на узурпаторa Йоан малката Хонория разбира колко мъдър държавник е бил дядо й Теодосий І. Той се издига като генерал в Испания, където се пенсионира, но през 379 г. е поканен в гр. Сирмиум от Грациан (367-383), за да оглави източната империя, след злополучната смърт на Валент през 378 г., убит при гр. Адрианопол от готи и хуни.
През 379 г. Европа се е променила коренно.
Векове наред римските легиони не допускат германските и сарматските народи на юг от средни и долни Дунав, но откакто към 370 г. хуните превземат цяла Скития и конните им полкове стигат до Панония, се оказва невъзможно да бъдат спряни многохилядните тълпи от бежанци готи и сармати, които напускат домовете си в Скития и нахлуват ужасени от хунското оръжие в западната римска провинция Панония.
През 375 г. западният римски император Валентиниан І, в пристъп на гняв обеснява пред едно сарматско посолство, че Рим не е длъжен да приеме цялото население на Скития, само защото са се появили хуните. И докато разпалено обеснява и жестикулира пред тези жители на Скития, която римляните наричат и Сарматия, получава сърдечен удар и умира.
Заменя го Грациан.
По това време братът на Валентиниан І, източният император Валент, също приема бежански готски посолства, които молят през 375 г. да бъдат приютени от византийците на юг от Дунав, за да се спасят от  мощният северен враг хуните.
Валент ги допуска на юг от реката разоръжени и „без държавен ред” (Евнапий, ІV в.), надявайки се, че те ще помагат на войските му да охраняват Дунав от хуните. След което отива в гр. Антиохия, за да довърши конфликтa си с персите, но готите, въоръжени от хуните, започват да мародерстват в Тракия и Валент в изблик на гняв се връща, за да ги накаже. Пред себе си изпраща една арабска конница, за да не нахлуят варварите в Константинопол.
Хуни и готи обсаждат Валент в гр. Адрианопол (дн. Одрин) и го убиват през 378 г.
Ужасен от случващото се в западната и източната римски земи, Грациан кани генерал Теодосий в гр. Сирмиум и епископът го миропомазва за източен император през 379 г.
Като талантлив военен стратег Теодосий І разбира, че единственият начин да усмири готските тълпи е да издигне техни вождове на висши длъжности в римската армия. Но не успява да стори същото с хуните, чиято военна мощ Теодосий упорито разузнава и спешно реорганизира римските гарнизони, като дава приоритет на леката кавалерия, която да противостои на хунската бърза конница.
Вандалът Стилихон, открит от Теодосий за войската, скоро забравя произходa си и всеотдайно се впуска в кариерата си на римски префект на запад. Той дори се опитва да сгоди през 405 г. своя син за Гала Плацидия, за да заграби трона за семейството си.
Същото прави и готът Аларих, чиято мечта е да стане генерал-губернатор на Илирик, но след това тръгва да превзема Рим.
Хитрият гот Гайна пък решава да се издигне до градоначалник на Константинопол.
Всички те бързо забравят потеклото си от Херманарих и се стремят да станат римляни и да командват Рим. За целта създават готски полкове в римската армия и им искат привилегии, за да постигнат с тях целите си.
Всичко това предизвиква открито недоволство в Константинопол и кликата срещу варваризирането на римската армия издига за свой източен префект Руфин, който започва да обмисля как да изхвърли готските генерали от армията.
През 388 г. Теодосий І се обръща за помощ към хуните, които се включват заедно с готи и римляни в мощната армия на императора, с която той помита на запад Магнус Максим (383-388), който се е опитал да узурпира западният трон. След тази победа, възхвалявана от летописците, готите обаче са недоволни от плячката и започват да опустошават Илирия и Тракия, а хуните също показват своите претенции и превземат гр. Сирмиум през 389 г., с надеждата той да е техният южен пост. Но още през 390 г. Теодосий І си връща любимия град, откъдето през 379 г. е започнала кариерата му на източен император. През 390 г. той вече е станал император и на западната империя и обединява под своя скиптър цялата римска земя.
По това време хуните са се настанили в по-голямата част от западната римската провинция Панония и техни съюзници са гепиди, остроготи, вандали, сарагури, алани, скири, акатири, анти и много други кавказки, скитски, славянски и германски народи. Водещи племена в хунският съюз били ултинзурите и българите, тях по-късно през VІ в. византийският историк Прокопий Кесарийски нарича кутригури и утигури, и разказва, че те са потомци на древните кимерийци.
Обединените хунски войски в Европа са се ръководели от военачалника Улдин (Созомен, Зосим, Йордан, П. Дякон), който произхождал от народа на ултинзурите и затова носел това прозвище. Истинското му име явно било Харатон (Олимпиодор, латинизирана форма явно на Херан, Ерна), а брат му Донат (Олимпиодор, също латинизирана форма, явно на Дуло)  онаследил трона на Хунската империя от старият вожд Баламер, когото готите наричали Хумли.
Повелителят Донат разположил новата столица на хуните в стария келтски град Корнунт, на отсрещният дунавски бряг на Виена. Някога Валентиниан І бил генерал на римския гарнизон в Корнунт, преди да стане император през 364 г.
Хунската столица, останала известна с името Ветвар  (Ханзиций), а областта приела името Сабария, на теонимът на хунското божество-майка Савар, наричана също Кубар, Куар и Сурва.
След като Теодосий І станал самодържец на цялата римска империя, сената в старият Рим бил лишен от антрибутите и символите си, понеже епископите докладвали на равенският църковен водач Амбросий, че това са езически идоли. Достолепните римски сенатори, които вече нямали почти никаква власт, се почувствали обидени и подтикнали през 392 г. Евгениус (392-394) да узурпира властта в Рим и да възстанови почитанието на старите богове. Те го вдъхновявали, че ще бъде новият Юлиян Отстъпник, който през 361 г. възстановил старите храмове и философските академии.
Евгениус се договорил със своя приятел Артавасд (Теофан), който организирал тайно армия.
По това време на краткотрайно възраждане на езичеството, престарелия историк Амиан Марцелин, чийто любим император бил Юлиян, довършвал историческия си труд и решил да напише и за хуните. Той разбрал, че тяхната родина е между Меотида (Азовско море) и Океана, както древните наричали Каспийско море, смятайки, че то е „залив на Океана”. Амиан преровил трудовете на много стари класици и преписал оттам важни сведения, които му липсвали като информация. Той дал и разказ как изглеждат хуните и как живеят. Бил впечатлен, че те са без бради, като римските евнуси, но за разлика от последните вдъхвали ужас в противника, според историка.  Той научил от готи, че жените им спят във впрягове и решил, че те така изобщо живеят. Амиан също преразказал, че хунските конници слагат парчета месо под седалките на конете. Историкът не разбрал, че по този начин те лекуват протритите конски гръбници и написал, че те така затоплят месото, преди да го ядат. Сякаш са диваци. Хунските водачи водят преговорите от седлата на конете си, отбелязал Амиан и този път не сбъркал, понеже това било действително така. През V в. византийският историк Приск Панийски също разказал за тази особеност на полевата хунска дипломация.
Амиан описал техните палатки и облеклото им от кожа. Така той се оказал първия историк, който още в края на ІV в. дал сведения за новите господари на Скития и Панония...След него, в самото начало на V в., отделна книга за хуните написал образованият философ и историк от гр. Сарди в Мала Азия Евнапий, но от нея е запазен само един фрагмент в архивите на Ватикана, открит през ХІХ в.
Теодосий І се справил, с помощта на хуните, с узурпатора Евгениус през 394 г.,  така както убил през 388 г. предишният узурпатор на Рим Магнус Максим.
Амиан Марцелин  пък написал, че хуните са продажни и не зачитат чест и достойнство. Старият историк присъствал на краха на езичеството, което за две години сякаш възкръснало в Рим. Той бил свидетел и на хитрата дипломация на източният префект Руфин, който възстановил старият съюз (от 388 г.) на Теодосий І с хуните, освен това си взел лична гвардия от тях и посъветвал хунският генерал Улдин да завоюва Персоармения, за да може източната граница на хунската империя да граничи на юг от Кавказ с Византия и Персия. С две думи, хитрият Руфин успял да пренасочи хунското оръжие в Междуречието, при реките Ефрат и Тигър, където те стъпили през 395 г. (Едеската хроника).
С похода на Улдин (когото Приск нарича в летописа си Басих) и Курдилах в Персоармения и сирийските земи на Византия през 395 г., хуните станали световен геополитически фактор, равен по значение на двете римски империи и Персия.
През 400 г. Улдин вече се бил върнал на Дунав от Ефрат и бил бесен, че готските генерали във византийската армия са убили през ноември 395 г. неговият приятел префекта Руфин. Улдин за назидание заловил Гайна през същата 400 г., когато последният при гр. Нове (Свищов) искал да премине Дунав на север и да избяга, и изпратил отрязаната му главата в Константинопол.
През 405 г. западният префект Стилихон сключил съюз с хуните и благодарение на тяхната военна помощ помел пълчищата на германските племена на Радагайс.
През 406 г. вандали и алани избягали на запад от р. Рейн в Галия и Испания, понеже Донат наложил едноличната династична власт на своя род Дуло и реформирал хунската държавна и военна машина по персийски и римски образец.
Няколко години преди да почине през 423 г., западният император Хонорий изпратил посолство до хунският рикс (крал) Донат в Панония, в което участвал историка Олимпиодор. Последният написал подробни сведения за хуните, които през ІХ в. Фотий преразказал в няколко изречения от един абзац на конспекта си (Библиотеката). Оргиналът на Олимпиодор не е съхранен.

2.

През 425 г. Хонория се върнала с брат си и майка си в Равена, след обезвреждането от войските на Теодосий ІІ на узурпаторът Йоан и започнала постепенно да обмисля как да вземе властта от брат си Валентиниан ІІІ.
Минали години и тя си хванала любовник, когото подготвяла да узурпира трона на брат й, но заговорът бил разкрит и претендентът останал без глава. Хонория пък за назидание била изпратена в Константинопол, където Пулхерия я взела под строг надзор и я вкарала в своя манастир.
От този момент Хонория си мислела само за най-великия мъж на света по това време – Атила... Малко преди 451 г. вече бил окончателно узрял плана й и тя му изпратила годежен пръстен и писмо, с което му предлагала да се ожени за нея, като му обещала, че така ще онаследи половината римска западна империя, която тя твърдяла, че й се пада като Августа и сестра на Валентиан ІІІ.
През 452 г. Атила завоювал северна Италия и пътят му към Рим бил отворен.
Все още остава загадка дали е действал като упълномощен от Хонория и дали се отказва да превземе Рим, понеже в преговорите с папа Лъв, е получил уверение от светия отец, че годеницата му ще бъде освободена от Константинопол...
За съжаление тези въпроси ще останат без отговор, защото през 453 г., вместо да стане император на Рим, Атила умира от кръвоизлив...
Атила не е искал просто да превземе Рим през 452, като готите и вандалите. Той се е стремял към императорския жезъл и годежът му с Хонория е бил най-прекият път към трона на западната римска държава, като се е надявал, че ще бъде признат от Византия, която той през 447 г. поставя на колене и превръща в най-солидният си данъкоплатец, получавайки 2 100 фунта злато годишен данък от 449 г. по договор с Теодосий ІІ.   
Можем само да предполагаме как е обмислял той и Хонория да влязат пищно във вечния град…



Срещата на папа Лъв Велики с Атила, Ватикан, художник Рафаел. Сцената показва папа Лъв I със свети Петър и свети Павел над него, отиващ да се срещне с Атила, който напредва успешно към Рим през 452 г. Вижте дясната ръка на папата! Не може да се каже, че той...благославя варвари и езичници, нали? Значи ръката му не е за благослов, а за да покаже нещо...Вижда се пръстен...Хонория през 451 г. е изпратила с писмо годежен пръстен на Атила. Папата показва със своя пръстен, че знае за предстоящия годеж между Атила и Хонория, и дава благословията си. Това показва картината на Рафаел.