В българската историческа наука проводник на тази хипотеза към 1918 г. става В.Златарски, но за съжаление той няма талантливи последователи на хипотезите, които издига. А ако имаше, те биха развили и дообогатили делото му.
През 1937 г. М.И.Артамонов в „Очерки древнейшей истории хазар” свързва „в-н-н-т-р” (отделя им цяла глава от общо три) от писмото от Х в. на хазарския цар Йосиф до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, с „уногундурите” от трактата от Х в. на Константин Багрянородни „За устройство на империята”.
С.А.Плетньова в книгата си „Хазары” (М.,1976) пък пише: „Мнозина учени напълно логично смятат, че това е неточно предаденото в древноеврейска транскрипция име на българското племе „оногури” (утигури)” (гл.1).
Явно за тази изследователка няма никаква разлика между „в-н-н-т-р”, „уногундурите”, „оногурите” и „утигурите”, независимо, че те са ясно разграничени от западните и арабоезичните първоизточници.
През 1962 г. в Ленинград М.И.Артамонов издава „История хазар”, в която четвърта глава е: „Утигуры и кутригуры”. В нея той, след като прави хаотичен разбор на първоизворите, предлага българите да бъдат признати за „отюречени угри” (с. 98), повлечени от Задволжието на запад от прииждащите в ІV в. от Монголия хунну (хсионг-ну, сюну). Българите през V в. станали много силни, според Артамонов, защото от Задволжието дошла още една вълна, ето защо „тъй като числото на хуните не е могло да бъде голямо, то българите, в края на краищата, напълно ги погълнали и смесвайки се с остатъците на местното източно-европейско население, съставили този народ, който, в крайна сметка, през VІІ в. започнал целият да се нарича „българи”, макар и да не изгубил своята разноплеменна организация с нейните особени племенни названия” (с. 98).
Артамонов никъде не пише за старата теория, отъждествяваща утигури и кутригури с българите, и дори от извода му става ясно, че вече е възприел новата съветска доктрина след краха (1950 г.) на Н.Я.Марр, съгласно която българите са приравнени КЪМ каганатските тюрки.
В периода 1920-1950 г., под давление на яфетизмът на Н.Я.Мар, произходът на чуваши и българи се търси в Месопотамия (Н.Я.Марр. Чуваши-яфетиды на Волге, Чебоксары: Чувашское государственное издательство, 1926, с.с. 3-74).
Колкото и да е бил особен и своенравен езиковедският яфетизъм на Мар, не може да бъде отречено, че точно Мар фаворизира българската тема и в СССР никой не твърди до 1950 г., че българите са тюрки от Алтай.
Аз стигнах до извода, че една от причините в СССР след 1950 г. да се издигне тезата, че българите са тюрки, е крахът над Мар и неговият яфетизъм, наложен лично от Сталин в статия под псевдоним във в. ”Правда” през 1950 г.
Погромът над наследството на Мар е изисквал и нов прочит на произходa на българите, езиковият проблем на чувашският и българският е лишен от яфетическото му съотнасяне към Месопотамия и в противоречие с арабските източници е приравнен до езикът на каганатските тюрки.
Промяната във възгледите на Артамонов през 1962 г. става особено видна от главата му за Велика България на Кубрат, където той следва плътно доктрината на Л.Н.Гумильов за това, че Орган бил някакъв тюркски хан, а династията Дуло била тюргешкият патриархален род дулуси.
Изводът на Артамонов за произхода на българите от угрите, е направен от него през 1962 г. изцяло под давлението на статията от 1960 г. за произхода на европейските хуни на Л.Н.Гумильов. Последният, за да отговори на критиката на американският професор Ото Менхен-Хелфен, който към 1945 г. издава няколко статии, в които отбелязва, че въпросът за произхода на Huns от Hsiong-nu (тезата на Иностранцев от 1900 г.) не е решен в историческата наука, разработва хипотезата, че само „един конен” отряд мъже Hsiong-nu бил дошъл към Волга и те си взели жени-маджарки (угри, унгарци), така от ІІ в. до ІV в. се оплодил, размножил и появил, според Гумильов, нов народ „гуны” (Huns), т.е. европейските хуни.
Като цяло ІV глава от трудът от 1962 г. на Артамонов, обхващаща от 79 с. до 103 с., е писана еклектично и в нея са приспособявани различни пластове от изводите му от 1937 г., които Артамонов интерполира и интегрира към новите доктрини в съветската историческа наука след 1950 г. за идентичността на българите и каганатските тюрки.
Това става видно от началото на ІV гл., където Артамонов отрича мнението на унгарския учен Д. Симони (с.83), че българите били особен народ („българо-угри”), проникнал в Европа едва през 60-те години на V в., заедно със савирите и оногурите, но в края на главата Артамонов приема, че голямата вълна „отюречени угри”, т.е. българите, според него, била дошла точно тогава.
Очевидно, Артамонов си е наложил доста солидна самоцензура през 1962 г., предвид на тезите му от 1937 г., и това ясно свидетелства, че в социалистическият блок историческата наука се е ръководила от един център, точно този, който решава след 1950 г. протобългарите, дотогава фаворизирани от научния кръг около Н.Я.Марр, да бъдат преформулирани като произход от Месопотамието, в посока на идентичност с каганатските тюрки от Алтай.
Тук нямаме за цел да следваме някаква носталгия към едностранчевият яфетизъм на Н.Я.Марр и кръжоците му, но все пак повдигнатата от тази среда идея за евентуален задкавказки и месопотамски произход на протобългарите, която би могла да бъде възприета и в посока на идентичност с античните кимерийци (Прокопий) и бундур („Мокцевай Картлисай”), е окончателно отхвърлена и е табу за социалистическата историческа наука след 1950 г., когато лично Сталин във в. „Правда” прави аутодафе над покойният Н.Я.Марр.
Оттогава датира и краят в съветската и руската наука на преповтаряната след 1772 г. от историците теория, че утигурите и кутригурите са идентични с българите, понеже няма как, на основание на късно-античните летописи, да се отъждестват утигури и кутригури с каганатските тюрки от съветските историци...
Общо взето - разтягане на локуми и позоваване на спорни източници и НИТО ЕДНО МАТЕРИАЛНО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА ТВЪРДЕНИЯТА за и против.
ОтговорИзтриване