събота, 10 май 2014 г.

Пролетни исторически дискусии по тема „Българите на Балканите преди Аспарухова България“ - (Етнографски музей – София, 11 май 2014 г.).


ПРОГРАМА

Място:  зала № 19, Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей (ИЕФЕМ – БАН),  гр. София, ул. Московска 6А . Вход свободен

11 май (неделя)
10.00   Откриване – водещ Петко Атанасов

10.15   18 години Варненска конференция „България в световната история и цивилизации” – АНДАРИ – Анатолий Радев и Дария Василева (Варна)

10.30   Източници за българите на Балканите преди Аспарухова България – Кирил Милчев (София)

11.00   Българите на Балканите през IV-VI век – Светлозар Попов (Варна)

11.30   За произхода на българите и на тяхното име – Александър Мошев (София)

12.00   Константин Велики и неговият род  – Добрин Денев (София)

12.30   За няколко антични названия - Йордан Табов (София)
13.00 – 14.00   Почивка
14.00   Имена на български владетели преди VII век на Балканите – Антон Съботинов (София)
14.30   Българите и Първа Юстинияна – Весела Трайкова (София)
15.00   Сведението на Михаил Сирийски в контекста на темата за българите и българското име преди 681 г. на Балканите – Петко Атанасов (София)
15.30   „Халколитната Цивилизация Варна” – новата книга на Светлозар Попов – Представена от Петко Атанасов
16.00   Дискусия по докладите
18.00   Закриване

За контакт:

АНДАРИ – Анатолий Радев и Дария Василева

GSM: 0884 561 081; 0885 511 830






Източници за българите на Балканите преди Аспарухова България.

 Кирил Милчев (София)

1.
       Във втората редакция на Анонимния латински хронограф от 354 г. съществува сведение за българите (Ziezi ex quo Vulgares).
    Това сведение дълго време бе премълчавано в науката преди 1989 г., а след това претърпя небивали интерпретации.
       Всеизвестно е, че сведението отсъства в първата редакция на хронографа от 268 г., ето защо най-логичното би било да се предположи, че този Зиези и тия българи, са вмъкнати по някакъв повод в хронографа през 354 г. и това дава възможност на изследователите да потърсят дали и в други летописи от ІV в. няма още сведения за този Зиези.

49. Nomina filiorum Sem primogeniti Noe:
tribus XXV: hi habitaverunt contra orientem.
50. filii autem Sem.
51. Helam, ex quo Helamite
52. Asyr, ex quo Asyrii.
53. Arfaxat, ex quo Chaldei.
54. Luth, ex quo Lazici.
55. Haram, ex quo Iturei.
56. ze Bul ex quo Lidii.
57.Gathera, ex quo Gasfeni.
58. Arfaxat ex quo Sala.
59. Sala, ex quo Heber.
60. Heber.
61. ex quo Falecg.
62. et Iectan.
63. Iectan genuit Helmodat, ex quo Indii.
64. Sala, ex quo Betrii.
65. Aram, ex quo Arabes.
66. Hiduram, ex quo Gamer.
67. Oderba, ex quo Mardii.
68. Lezel, ex quo Partii.
69. Dehelam, ex quo Zedirusii.
70. Asal, ex quo Hiscite.
71. Asal autem genuit Melchi.
72. Melchi genuit duos filios,
id est Melchi et Melchisedech.
73. Abimelech, ex quo Hircani.
74. Sabebi ex quo Arabes.
75. Eiulat ex quo Grymnosophiste.
76. Mamsuir, ex quo Armenii.
77. (Ziezi ex quo Vulgares.)

      Историята около Зизаис, разказана в летописа на Амиан Марцелин от ІV в., ни разкрива как всъщност името Зиези е попаднало във втората редакция (354 г.) на Анонимният латински хронограф. Зизаис е от онези сармати, според Амиан, които са съюзници на римския император Констанций (337-361).

    За този българин-сармат има сведения не само в Анонимния латински хронограф от 354 г. и не само в летописа от ІV в. на Амиан Марцелин, но и косвено сведение в Глава XLI на Историята на Рим («De Caesaribus») от ІV в. на Аврелий Виктор, писал преди Амиан Марцелин:
   „А Юлий Констанций, приел властта на Август, в продължение на 23 години бе постоянно зает с външни и граждански войни. Почти не прибра оръжието, а с негова помощ победи много тирани, удържа натиска на персите, даде на сарматите цар (?) и прекара за тяхна възхвала известно време сред тях.”
       Същото пише и по-късно Амиан Марцелин за сарматите на Зизаис. Констанций „им заявил да не се подчиняват на никой друг, освен на самият него и на римските пълководци. 20. А за да има възстановената свобода повече престиж, той им поставил за цар Зизаис, който подхождал за този висок пост и бил верен, както се оказало по-късно...”.

       Ето кой е Зиези/Зизаис. Историческа личност от ІV в.

2.

    Павел Дякон е лангобардски историк от VІІІ в. В своята хроника той отбелязва, че първият лангобардски крал бил Агелмунд и него „неочаквано през нощта го нападнали българи” (кн.І,16), убили го, а дъщеря му взели в плен. За да си съставим понятие кога се е случило това, е необходимо да изясним, следвайки разказа на Павел Дякон, че вторият вожд на лангобардите се казвал Ламисио. „Трети на власт дошъл Лет. След като управлявал около 40 години, оставил за наследник своя син Алдихок, който бил четвърти наследник на трона. Когато този умрял, пети крал станал Годехок”(кн.І,18). Годехок е съвременник на Одоакър (кн.І,19)  от последната четвърт на V в.
      Това сведение включва 5 лангобардски вожда, от които за Лет знаем, че е управлявал 40 г... Колкото и да са управлявали останалите, обективността изисква събитието по нападението на българите над първия лангобардски вожд Агелмунд да бъде датирано поне през втората половина на ІV в. от н.е.

3.
   Мавро Орбини през ХVІ в. е съхранил един откъс от незапазената днес готска хроника на Касиодор (487-583), който отсъства и при компилациите на Йордан от VІ в.
„Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І ; след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).

4.
     Според летописеца Йоан Антиохийски към 486 г. Зенон кани в Мизия „така наречените българи”. За последно преди това пост-атиловите хуно-българи са били в региона на долни Дунав и Сава към 469 г., когато е убит Денгиз, вторият син на Атила. Ернак - третият син, още през 465/469 г. се отказва от западна военна политика (Приск).
    През 504 г. българите  воюват срещу готите, които са окупирали Сирмиум, тогава гепидски град.
      През 507 г. епископ Енодий пише панагерик за Теодорих от остроготския царски род на Амалите, възхвалявайки го, че е победил българите, като изрично пише, че този народ не е бил побеждаван дотогава. „На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий.
      Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519/530 г.) под 504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”. И още: „Пълководецът Толвин в младостта си участва в сирмийския поход, изпита триумфът над хуните в числото на тези народи и обрече на смърт българите, страшни по цялата земя.

    Името „хуни” е било общо наименование на народите в хунския съюз, отделен народ хуни няма. Ето защо Касиодор няма как да изчисти образа на остроготите като хунски народ до 455 г., освен  да вменява, че старите хуни са били само българите. Касиодор е придворен историк на Теодорих, а последният прави обща държава в Италия за остроготи и визиготи. Енодий и Касиодор търсят начин как да изчистят образа на остроготите, които до 455 г. са били хунски народ  и през 451 г. воюват под знамената на Атила от българския род Дуло в Каталунската битка до Орлеан и са избивали събратята си визиготи.

5.
    През 513 г. византиеца Виталиан вдига бунт срещу централната власт в Константинопол на Анастасий (491-518) и се обръща за помощ към българите.
Чувашоезикови родове, подгонени на запад от Волга от тюрките-авари към 463 г. са получили името „савири“ от българите, които ги приемат под своя закрила и прогонват тюрките-авари пак на изток от Волга, както пише в главата за аварите в сборника от Х в. Судас.
В `Свидас` под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν• περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя.” (Този текст го има и в конспекта, който е подготвен за Константин Богрянородни през Х в., на части от историята на Приск Панийски от V в., но хората на Багрянородни са изтрили името на българите. Учените, изследвали текстовете на Багрянородни са категорични, че той е българофоб и това обяснява защо е изтрито името им, при преписите на Приск Панийски от V в.).
Според волжко-българските легенди, съхранени в компилацията „Барадж тарих“ (ХІІІ в.), при българите името Сувар/савир имало теофорно значение (Бог Сувар, Сурва, Кубар), а в ежедневната реч имало и значение „приятели“.
Името „Савир/Сувар“ е известно сред хуните много преди 463 г., така напр. един от охранителите хуни на византийския префект Евтропий след 395 г. се казва Сувармахи. За него пише Евнапий във фр.77 : „Сувармахи (Σuβαρμάχιος), началника на телохранителите, повече от който и да е, бил верен на Евтропий“.  Имаме и алан с име „Савар“. Древността на името „субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., когато акадци и шумери са наричали страната на хуритите именно „Субар“. Навярно причината за това име на хурито-митаните, е теофорна.
През ХІІ век от н.е. еврейският учен Маймонид, (1135-1204) в своята  книга „Пътеводителя на колебаещите се”, съобщава, че когато Авраам живеел в Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическото божество „Sabier” (т. е. Субар).
Под формата „Куар“ това божество е засвидетелствувано в урартския пантеон към VІІІ в. пр.н.е., а арменският късно-античен летописец Мовсес Калакантуаци (VII или X вв.) дава интересното сведение в летописа си „Историята на Алуянк“ (това е областта Утик, откъдето е и родното село  Каланкатуйк на летописеца) , че хуните почитат „бог Куар“.
И така, чувашо-езиковите родове, под екзоетнонима „савири“, са приети в хуно-българската държава на Ирник и през VІ в. византийските летописци вече ги упоменават даже не само като „савири“, но и като „хуни-савири“ (Агатий).
Савирите са настанени от българите в старите земи на Берсилия, т.е. в азиатска Сарматия и те са на разположение на българският владетел. Така напр., когато през 514/515 г.г. българи подпомагат бунта на ромееца Виталиан във Византия, хуните-савири нападат Византия по източните граници в координация с българите (Теофан).

6.
     "При този цар Анастасий българите започнаха да превземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да превземат долната Охридска земя и след това цялата тази земя. От тръгването на българите досега са изминали 870 г." е допълнил към главата за царуването на Анастасий (491-518) българския средновековен преводач на Манасиевата хроника...(Хрониката на Константин Манаси., С., 1992, с. 123).

7.
   Кутригурският военачалник Хиниалон, според византийският летописец от VІ в. Прокопий Кесарийски, бил повикан за помощ от гепидите към 551 г., но понеже дошъл по-рано от уговореното, е бил посъветван от тях да нападне Византия. За него Прокопий пише, че е разполагал с  12 000 конница и бил „човек много добре запознат с военното дело”. Макар, че го описва първоначално като враг, по-късно Прокопий разказва, че Юстиниан І му дал много подаръци и злато, а две хиляди от неговите хуни-кутригури заселил в Тракия.

8.
         През 568 г. е създадена в Панония новата държава на авари-тюрки и хуно-българи, съюзниците са наричани също „вархони”, в която ръководител става аварския вожд Боян, който заема титлата „каган”, а негов заместник е владетеля на хуните-кутригури, който заема за първи път тюркската титлата ябгу (заместник на кагана, ювиги).
          През 594 г. Петър, в ролята на главнокомандващ на византийците, повел армията в Odessus (дн. Варна), а оттам в Marcianopolis (дн. Девня). Оттам отишъл в Zaldapa  и през Iatrus (дн. Кривина), се отправил към Novae (дн. Свищов), където тържествено влязъл на 23 август 594 г. Останал два дена и продължил на запад, като изпратил пред себе си разузнавателен отряд от 1000 войника.
         Последните срещнали по пътя си десет стотника българи, които били спокойни, понеже знаели, че между българите, аварите и Маврикий има сключен мир. Ромеите обаче провокирали конфликт и българите се опитали да ги убедят да не нарушават мира, но се стигнало до ръкопашен бой.
      „Българите се приготвиха, както е при тях обичая за битка, застанаха в тесни редици и встъпиха в ръкопашен бой с голям героизъм, като заставиха ромеите да се обърнат в бягство”, пише за тези събития от краят на август 594 г. византийският летописец от края на VІ в. и нач. на VІІ в. Теофилакт Симоката  (кн.VІІ,ІV,4).

9.

"Древните мъдреци предават различно името им. Омир ги нарича кимерийци, а Херодот, описващ персийските войни - с общото име скити“ (кн.2, 4)., пише Никифор Григора от ХІV век в своята „Римска история“ за българите и допълва как те са създали Дунавска България: „А как това място е получило името си България, ще ви разкажа. На север зад Истър (р. Дунав, к.м.) има земя, по която тече немалка река; местните я наричат Булга; от нея са получилите името си самите българи, които по произхода си не са други, а скити. Когато зловредното иконоборство тревожило православните, българите се вдигнали оттам с децата и жените си, и в безчислено множество се прехвърлили през Истър. Преминавайки през двете Мизии разположени по Истър и ограбвайки ги напълно, което останало като някаква поговорка, като от скакалци, или като от мълния, те завзели Македония, с прилежащата зад нея Илирия, доволни от тези удобства, които  намерили там. Столица в бъдеще им станал този град, който Юстиниан удостоил с честта на архиепископия и й дал име, както казахме, Първа Юстиниана. После по името на народа, заселил се там, тази страна била преименувана в България, а първа Юстиниана призната за митрополия на България. По-късно цар Василий Българоубиец, след много битки, в края на краищата ги съкрушил и поробил; а тези, които обитавали по-нагоре, се изселили в долна Мизия към Истър; независимо от разпоредбите, името, като някакъв паметник от тях, останало за архиепископията“ (кн.2, 2).

четвъртък, 8 май 2014 г.

Една от лъжите за прабългарите.

      В учебните помагала по късно-античната и средновековната история на Европа се е наложила идеята, че пост-атилови хуни са изчезнали от битието само около 18 г. (!?) след пика на европейската хунска история през 452 г., когато те превземат цяла северна Италия.


               Отъждествяването пък в летописите на хуни и българи, според някои изследователи не било въпрос на идентичност, а маниер и стил на писане на византийските автори, които използвали израза „хуни”, така както преди използвали израза „скити”, т.е. в едно обобщено значение за варвари, чужденци.

                  Менандър от VІ в. обаче посочва, че през 562 г. Петър Ибер от името на император Юстиниан І (527-565) сключва 50 годишен мирен договор с Персия, в който като първа клауза е поето задължение от страна на Персия да не пропуска от Предкавказието хуни в сирийските земи на Византия.

                      Дори да допуснем, че някои византийски хронисти употребяват името „хуни” в обобщено значение, едва ли можем да се съгласим, че в междудържавен договор за мир между Персия и Византия, който Менандър е преписал добросъвестно за поколенията, предкавказките врагове на Византия са наречени „хуни” само... като ефимизъм на варвари (???).



             Напротив, от текста става ясно, че се разграничават понятията за хуни и варвари:
            „Ще покажем какво е съдържал договорът за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата...(Дербенд – бел. ред.)”. (Менандр Византиец., фр. 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).


         Името на Дарялския проход на Кавказ като „Хоруцон” може да се срещне още в асирийските клинописи...