петък, 29 януари 2016 г.

Печатницата на в. „Свобода“ (сценарий за документален филм).

Българските възрожденски ценности и днес са необходими на страната ни. За съжаление на тях не се обръща сериозно внимание в обществото ни.
По повод 210-тата година от издаването през 1806 г. на първопечатната българска книга „Софронието“, ще Ви запознаем с човека-памет, писателя, учения, библиофила акад. Никола Е. Начов (1859-1940), който ще бъде главен разказвач в нашата паметна записка.



Сценарий за документален филм:

Закон за авторските права

Академик Начов се движи по прашната софийска улица в началото на ХХ в., оглежда се, спира и влиза в печатницата на Петър Глушков. Вътре е пълно с работници, шумът от новите електрически печатни машини е оглушителен, прашно е. Начов отива към една тъмна, разнебитена стая, където вляво от вратите й вижда стара печатарска машина.

Обръща се към камерата:

-         Ето я…- посочва той към печатарската машина – Вижте я, прилича на старец ветеран опълченец, със зараснали рани по тялото и гърди окичени с медали. Свряла се е тук прашна, безмълвна, замислена. Като инвалид е. Но през онези чудни и идеални години от 1871 до 1876 колко нещо е направила тази печатарска машина на в. „Свобода“. Колко шум е вдигала в Румъния и в Европейска Турция. Тя възвестяваше пророчески думи за свобода, плашеше турците, обнадеждаваше и ободряваше българите. Защото печатното слово е най-голямата сила. Ето и в тази минута, застанал пред миналото, ми се струва, че виждам атлетичен, но дрипав и потънал в пот хъш, който върти голямото колело и листовете се премятат, а наоколо един друг печатар шета нагоре надолу, трети прави нещо около касите с букви, а посред тях Любен Каравелов. Надянал печатарска и оплескана с мастило риза, рошав, брадат, с мрачно бледо лице, набръчкано от безсъние, труд и безчет грижи. Любен с ръкописи и шпалти в ръце дава някаква команда, а после мълком стои и гледа печатарската машина. 



        Изведнъж Любен застава до Начов и също е вперил поглед в старата и ненужна вече печатница, сълзи се появяват в очите му, едвам отронва:

-         Произведена е от фабрика „Кайзер“ във Виена. Купена е за Белград, оттам идва при мен в Букурещ, а след Освобождението печатих с нея новата ни Конституция в Търново. След това Наталия я премести в Русе и там Захари Стоянов издаде много книги и оттам е дошла в София.


     В същият момент в халето се чува строгия глас на печатара Глушков, който вика на работниците:

-         Хайде бе, закъсахме с поръчката. Какво чакате, взимайте и старата машина  и почвайте да въртите. Дано свършим навреме.

Пред погледа на Каравелов машината раздвижва пак своето костеливо, окълцано и изнурено тяло, а лицето на Любен засиява.


*
Никола Начов е в кабинета си, четирите стени са библиотеки с книги. Той е седнал на бюрото си:

-         Тази печатница Каравелов нарекъл на своя вестник „Свобода“. Първоначално от 5 ноември 1869 г. вестника се печата в Букурещ в печатницата на Радулеско, а след 33-тия брой, т.е. от 8 юли 1870 г. се печата при сръбската печатница на Андрич на ул. „Чешмеджиу“ № 7. Чак от брой 17 на ІІ-рата годишнина на вестника, т.е. от 4 октомври 1871 г. заработила собствената печатница на Каравелов „Свобода“.

Разбира се, той бил в дългове, а жена му Наталия продала къщата си в Белград и купила с 80 наполеона букви. След Освобождението противниците на Каравелов започнали да подхвърлят: “Отде от Каправелова толкова пари, че да купи печатница?“ На тях Захари Стоянов отговорил с полемичната брошура: „Любен Каравелов и неговите клеветници“. Злите езици подхвърляха, че когато Каравелов се оттеглил през 1874 г. от Българския централен революционен комитет, Хр. Ботев, Ст. Стамболов и други искали да вземат от него, освен комитетската архива, печата и парите, също така и печатницата. Други пък разправяха, че печатницата била купена с парите, които Димитър Общи и другарите му през септември 1872 г. плячкосали от турската поща при Арабаконашкия проход. Каравелов беше покойник от 21  януари 1879 г. и не можеше да се оправдае, та Захари пое защитата му. Що се отнася до печатницата, ето що научих от г-н Тодор Чолаков, който някога е бил словослагател при Каравелов. На него двама сърби словослагатели, които също работели при Каравелов, му разказали, че сръбското правителство се съгласило по настояване на директора на Държавната печатница Райчевич, да се продаде печатницата на Каравелов. Райчевич бил сгодил сродницата си Наталия с Каравелов. Старият печатар дядо Паничков пък ми каза, че бил заварил Каравелов в Одеса да събира пари за печатница, но събрал малко и оттам отишъл в Болград, а след това в Белград. Васил Левски с комитетски пари бил купил за печатницата на Каравелов един сандък букви, гармонд, а Каравелов напечатил без пари книгата на Панайот Хитов „Моето пътуване по стара планина“, като обещал на Левски да издаде и други книги на бедни революционери. Чолаков също твърди, че печатницата имала само десетина каси букви, колкото за вестника, но с пари от Левски били купени още букви, за книги. Явно Каравелов е имал и други заеми, за да поддържа печатницата. В книгата „Архив на Възраждането“ от д-р Д.Т.Страшимиров, т. І научаваме за 4 писма на Каравелов от Букурещ до Панайот Хитов в Белград. В тях, между другото Каравелов се жалва на Хитов: „Печатницата още не съм натъкмил…(21 септември 1871, стр. 4, п. №2); „Пари още не можах да събера, защото едвам тия дни започнах да работя. Иди при Райчевич в типографията и му кажи да побърза да ми прати ония слогове, за които му телеграфирах и му писах (12 октомври 1871)”; „Ако не се намерят пари, то здраве да е. Решително съм длъжен да напусна, защото не мога да стоя гладен. Типографията ще продам, за да платя дълга си от 102 жълтици на белградската печатница…(от края на август, с.г.); „Аз продавам вече печатницата…(2 юни 1874)

Слава Богу, Каравелов не продава печатницата, но продължил да се бори с нужди и немотия и чакал по-добри дни…От 1871 г. до 1876 в тази печатница са напечатани, освен вестниците „Свобода“ и „Независимост“, също 23 книги, като най-много са издадени през 1874, цели 10 книги.

Когато през 1875 г. Каравелов започнал да издава „Знание“, нарекъл и печатницата си с това име. Цели 10 книги е издала печатницата „Знание“ през 1875 г.

През 1876 г. румънското правителство арестувало Каравелов и той пролежал няколко месеца в затвор. Бил освободен заради застъпничеството на сръбския дипломат Петрониевич. Каравелов заминава за Сърбия, а след Освобождението пренася печатницата си в Търново и първоначално я настанил в една изоставена джамия, а след това в една къща срещу читалище „Надежда“. В Търново Каравелов печати новата Конституция и именува печатницата си „при Народното събрание“.

 В нова, свободна България, за която бил мечтал през целия си живот, Каравелов мислел да развие още по-голяма дейност и да приложи на дело много свои планове, взел си за съдружник Н.К.Жейнов. Скоро преместил печатницата в Русе, където имало повече работа. Там и починал на 21 януари 1879 г. Наталия издала в печатницата в годините 1886-1888, заедно със Захари Стоянов, 8 тома събрани съчинения на Любен Каравелов. Захари съдействал печатницата да получава поръчки и от правителството. Самият той там издал ІІ том на „Записки по българските въстания“ и книгата „Чардафон Великий“ – все в 1887 г.

Наталия продала печатницата на католишки мисионери, след това Тодор А. Кунчев я купил и я занесъл в Ловеч. След това я купил Петър Глушков и я занесъл в Шумен, работил там 4-5 месеца и през октомври 1904 г. се преместил с нея в София.

Тъй се свършила одисеята на тази печатарска машина по маршрута  Виена-Белград-Букурещ-Търново-Русе-Ловеч-Шумен-София. Излязла от една столица, престояла в други три и най-после се спряла окончателно в пета, за да я приюти един ден някой музей.


Днес печатарската машина на Любен Каравелов е музеен експонат в къща-музей „Любен Каравелов” в Копривщица.