Българи и хазари!

"Язык хазар,подобно языку болгар, был непонятен для остальных турок..." - акад. В.В. Бартольд, Тюрки, Алматы, 1998, с. 50

„И при българите отначало князете били [поставяни] по наследство – синът на мястото на бащата, и братът на мястото на брата. Научаваме, че така било и при хазарите.” Йоан Екзарх, български писател от Х в.; В книгата му „Шестоднев”, изд. С., 2000., с.159

          Благодарение на развитието на хазарологията през ХХ в., в научен оборот се появиха много летописни и археологически материали за Кубратовата държава България, с чието завоюване в средата на VІІ в. каган Йосиф (Х в.) свързва началото на хазарската държава, както отбелязва лично в кореспонденцията си до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут (Х в.). //Коковцов П.К. Еврейско-хазарская переписка в X веке. Л.,1932.//

    Хазарската върхушка не елиминирва управляващият български царски род Дуло и включва престолонаследникът Бат Боян в организационната структура на новоучреденият каганат. Боян, по думите на византийските историци Теофан (кр.на VІІІ в. – нач. на ІХ в.) и Никифор (ІХ в.), е прeвърнат в данъкоплатец на кагана.

          Българският династичен род Дуло запазва номинално (васално) властта си над старите кубратови провинции, като съхранява и административният си център в Приазовието, където е имало все пак хазарски „тудун” (наместник), но неговото присъствие се свежда до финансово-организационни въпроси. „Тудун” е имало за даден период от време и в Херсон (византийски северочерноморски град), но той и там не е бил реален управител, а упълномощен представител на кагана.

          Държавните функции на длъжността „тудун” са много неясни в първоизворите, но те все пак дават да се разбере, че става дума за чиновник.

          Отношенията между васалният български род Дуло и управляващият хазарски род, са се уреждали лично. В тези „специални” взаимоотношения, все пак е имала право да се намесва предпазливо силната фигура на хазарският „шад”(наричан и „бег”), която е държала административната и военна власт в Хазария. Много хазаролози апологетизират правомощията на „шада” (бегът) в Хазария, но силата на неговата „премиерска власт”, е все пак условна. Той е просто упълномощен и постът не е наследствен, докато царските фамилии на българи и хазари, са изключително консервативни и наследствени форми на управление. В това отношение „шадът”, дори и да е имал всичката реална власт в ръцете си, което оправдано впечатлявало чужденците и по-късните арабски историци, си остава на местна почва по-низша фигура от царските родове, включително и българския. Но пък хазарският „шад” имал лостовете на властта в двора на кагана и подобно  фигура на „логотеда” във Византия, се възползвал умело от преките си правомощия. Това го правило „силният на деня”.

          В монографиите, посветени на Хазария през ХХ в., не е достатъчно добре експлицирано българското васално присъствие в каганата, а то е специфично, спрямо останалите етноси, поданици на кагана. Дори през Х в. каган Йосиф мисли така.

          В арабоезичната средновековна историческа литература последователно е прокарано разбирането за някакво кавказко родство между българи и хазари, и за идентичност на езика им, който се е различавал от тюркския.

          В научната литература за хазарите не са разгледани достатъчно васалните права на българския царски род Дуло, династичните бракове с хазарският управляващ род. Не са осветлени дори такива важни въпроси, като коя е причината васалният български царски род да смени резиденцията си през ІХ в. от Приазовието чак в гр. Болгар на Волга и Кама?

          Сведенията на източниците за българите в Приазовието, Прикубанието и Приволжието между VІ и ХІ векове, са не по-малко откъслечни, от сведенията за самите хазари, но миналото на българите в Кубратовата държава и васалитета на българите в Хазария до втората половина на Х в., не са проучени систематично.

          Една от причините за това са загубата на волжко-българските средновековни летописи.

          През 1953 година в Мадрид бе открита книгата от ХІІ век на андалузкия географ, историк и пътешественик Абу Хамид ал-Гарнати. В нея той дава следното сведение: „Това прочетох в „История на Болгар”, преписана от български кадия, който е бил един от учениците на Абу-л-Масали Джууейни...” (ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб).

          От летописът „История на България”, преписан и допълнен от този Якуб, който бил ученик на прочутият теолог-аширит ал-Джууейни, преподавал през втората половина на ХІ в. в гр. Нишапур и на всеизвестният ал-Газали, ал-Гарнати преписва откъс, от който става ясно за някаква военна битка от началото на ІХ в. между българи и хазари.

          Нито една от книгите за Хазария не е проявила интерес към този откъс и той не е интерпретиран задълбочено...

          Интересът на съвременните историци към появилият се в края на ХХ в. компилативен свод „Джагфар тарих”, демонстрира отрицателно отношение изобщо към възможността да съществува историческа литература от Волжка България, което е доста учудващо.

          Липсата на сериозни научни традиции по отношение на миналото на приазовските и приволжките българи, се прехвърли и върху един документ, който колкото и да е модифициран и преработван през вековете, носи ценна историческа информация.

          Несъмнено летописите в свода „Джагфар тарих-и” носят белега на една синтетична компилативна традиция и на много волни редакции, но демонстративното отхвърляне на всички сведения във волжко-българският свод, е непонятно.

          То показва нежелание да се изследва не свода, а изобщо тематиката. Просто липсва научна традиция, както казахме, да се изследва систематично миналото на предвасалните и васалните на Хазария българи.

          Най-ранният компилативен ръкопис в свода „Джагфар тарих” (издаден през 2005 г. и в София), е летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих”. Покрай всичко останало, засягащо българското минало, неговият автор Баба Худжей дава ценни сведения и за миналото на хазарите, упоменавайки, че заема данни от едно съчинение от Х в., наречено „Хазар тарих” (История на Хазария), написано от Абдула бну Башту.

          Това несъмнено е реална историческа личност, понеже е упоменат през 922 г. от Ибн Фадлан, в предговорът на трактатът му „Рисала” (Записки от Болгар), където е изписан като „Абдулах бну Башту ал-Хазари”.

          Единствената причина, която все още възпира хазаролозите да вкарат в научен оборот данни от ал-Хазари, съхранени номинално в „Барадж тарих”, е липсата на оригинален текст на арабски на „Джагфар тарих-и”, а не съдържанието на данните.

          Абсолютизирането на въпросът с оргиналът на „Джагфар тарих-и”, още веднъж потвърждава нашата теза за липсата на научна традиция по темата, тъй като руското „Слово за Игор”също няма оригинал, но съдържанието му се ползва критично от учените.

          Тоест, загадка са не данните за предвасалните и васалните на Хазария българи, разпръснати синхронно в различни източници, а липсата на научна традиция, която не ги е систематизирала в историографски проблем.

          Вместо да има сериозно и задълбочено проучване, се е получило обратното: изводите на хазаролозите за т.нар. „прабългари”, правени от тях покрай основното им занятие с хазарското минало, са заети в учебниците по миналото на прабългарите - безкритично, в готов буквален вид, спуснати най-вече от съветската хазарология.

          Можем да дадем два очебийни примера.

          Хазаролозите нямат за цел да проучат в дълбочина кой всъщност е народа „в-н-н-т-р”, упоменат в разширената редакция на писмото от Х в. на каган Йосиф до Хасдай, където за този народ е казано, че е избягал с Аспарух на Дунав. Така, поради липсата на сериозно изследване в тази посока, в хазарологията по навик се преповтаря един и същ шаблон, че това май са утигурите или оногундурите...Този шаблон си съществува виртуално и независимо, на фона на проучванията на Минорски за „в-н-н-т-р” (V.n.n.d.r.) в арабските средновековни извори. Сиреч, няма научна традиция, която да интегрира всички сведения за „в-н-н-т-р” в посока на предвасалните и васалните на Хазария българи и да изясни в какво се състои проблемът.

          Другият пример е впечатляващ с едностранчивостта си, той засяга българският династичен род Дуло, който съветската хазарологията, в лицето на руската историчка Плетньова(Хазари, 1976), отъждествява с тюркският каганатски тюргешки род-племе „дулу”, изцяло пренебрегвайки генеалогията, дадена в един съхранен ранносредновековен документ, какъвто е „Именникът на българските канове”.

          Всички значими историци от ХХ в. (Бъри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе, Артамонов) отъждествяват „Ирник от рода Дуло” от „Именникът на българските канове” с Ернак, третият син на Атила, от средата на V в.
   
          Изводът на Плетньова, наложен в учебниците по българска история в социалистическа България през осемдесетте години на ХХ в., с лека ръка игнорира не само „Именникът на българските канове”, но и цялата късно-антична летописна традиция, която детайлно проследява как пост-атиловите хуни кутригури и утигури стават известни след средата на V в. масово като „тъй наречените българи” (Йоан Антиохийски), по време, когато никой все още не е чувал за тюргешите, които се появяват с ябгу Истеми на Кавказ в средата на VІ в.

          Свидетели сме, че поради липсата на научна традиция, вместо данните от все пак разработената през ХХ в. хазарология, да спомогнат за едно систематично изучаване на предвасалните и васалните на Хазарският каганат българи, се е получило обратното: ниглежиране на българският елемент и недостатъчното му експлициране от първоизворите на систематично ниво.

               Всичко това показва коя е истинската причина да не може да се напише задълбочено, мащабно и цялостно изследване за „прабългарите”, а така също и за двете средновековни Българии – Дунавската и Волжката.

           Едно такова проучване трябва да включва като задължително предусловие отлично владеене на научните материи на кимерологията, сарматологията, хунологията, аварологията и хазарологията.

          В българската историческа наука са разработени само късно-античните и средновековни българо-византийски отношения, което обаче е просто един епизод от цялостната палитра на българското  минало.

          С други думи, още от началото на ХХ в. в българската историческа наука водещо място заема географско-балканският принцип, а не етническият.