четвъртък, 27 юни 2013 г.

Сведения за българите в арабските средновековни източници...

          Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 - 923 г.) в своята „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) посочва „Бунджар” и „Бурджан”
       В константинополският вариант на същата книга, т.е. текста на Бел`ами, „Бунджар” (банджар) даже е редактирано на „Булджар”.

         Непосредствено със сведенията на арабоезичния персийски историк ат-Табари, друг ирански арабоезичен историк ибн Рушдъ (903 - 913 г.) пише, че съществуват три вида българи. 
           „Те са три вида. Единият се нарича б. р. сула, другият - ас - к. л., а третият б. л. к. р.
               „Худад ал-алам” (ок. 982) и Гардизи (1050 - 1059 г.) компилират от Ибн Рушдъ и повтарят същото.


            "Ас-к.л.", т.е. Аскал (Есегел, Ишикил) е българска провинция в Приднепровието с особен статут, подчинявала се е на владетеля на гр. Болгар на реките Волга и Кама.
        
         Това е единият вид българи (ас-к.л.).
         Вторият вид са - „б. р. сул”.
         Така са посочени у Ибн Рушдъ и неговите компилатори.
      Ат-Табари, който е по-добър извор, ги нарича „баланджер”.
            У ат-Табари „бунджар” са упоменати само веднъж, докато „баланджер” се срещат в годините по хиджра: 20, 32, 60, 104, 105, 112, 113 и т. н. 
              Това не е случайно, бунджар/банджар, на които Кавад плащал данък, според ат-Табари, избягват заедно с аварите-отцепници в Панония, т.е. „банджар” на ат-Табари, са „кутригурите” на византийските  автори. 
       А „баланджер”, които остават, според ат-Табари, са очевидно „утигурите” на гръкоезичните византийски късно-антични историци.
         Ибн Рушдъ познава баланджер като „б. р. сул”, а на мястото на „бунджар” (ат-Табари) поставя „б. л. к. р”.
            Третият вид българи са бунджар (=б.л.к.р.)

                                      Ас - к. л
                                      Б. р. сул
                                      Б. л. к. р.

         Какъв е извода?
         Фактически, във визията на ат-Табари бунджар изчезват, а баланджер (Артамонов дава данни, че под това име трябва да се разбират „българите”) остават.
          Ибн Рушдъ пък и неговите компилатори дават вече едно по-общо сведение, че българите са „три вида” и „б. л. к. р” не бива да се бърка с „б. р. сул” (баланджер).

         Следователно, „б.л.к.р” на Ибн Рушдъ са „бунджар” на ат-Табари, т.е. са същите онези, които други арабоезични извори от Х в., (а и писмото на хазарския цар Йосиф до андалузкия евреин Хасдай ибн Шафрут), наричат - V.n.n.d.r.


           Фактически, класическото за гръкоезичните късно-антични извори деление на българите на два вида: кутригури и утигури, е съхранено и тук, имайки предвид, че ас-к.л. е всъщност наименование на страна (Аскал, Ишигел),  а арабоезичните извори правят разлика между страна и народ, посочвайки v.n.n.d.r, като обитаващи именно в страната Аскал. 
особено ценен е анализа на Минорски по тази тема
 §.53. Рассказ о стране V.n.nd.r   http://odnapl1yazyk.narod.ru/bulkar.htm

      Ибн Рушдъ (Х век): „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.”
               Гардизи и Бакри компилират свободно от Ибн Рушдъ.

                Ахмед ибн Фадлан (921 г.) пише: Друга група била с царя на някакво племе, когото наричаха цар Аскал. Той (Аскал) бе поданик на него (царя на Болгар)”.


           И така, бунджар/бурджан и баланджер, са същите онези, които гръкоезичните автори наричат "кутригури" и "утигури".
              Ето защо през Х в. хазарският цар Йосиф, давайки генеалогия на народа си, съвсем спокойно включва патронима на българите "Булгар" сред предците си, а посочва в-н-н-т-р като народа, с който Аспарух мигрира на Дунав.




             А от своя страна, повечето арабоезични средновековни автори, слагат знак на равенство между бурджан (бунджар, в-н-н-т-р) и българите в Дунавска България...

сряда, 26 юни 2013 г.

Хроника от ІV в. за хуните във Ватикана?

    ПИСАЛ ЛИ Е ЕВНАПИЙ ОТДЕЛНО СЪЧИНЕНИЕ ЗА ХУНИТЕ?



        Изглежда в архивите на Ватикана има ръкопис на Евнапий (ок.347-ок.414), ритор и историк, роден в гр.Сарди в Мала Азия, който е отделно съчинение за хуните.



       През 1822 г. 
Fr.Boissonade  в ХVІ на подготвения трудEunapii Sardiani. Vitas sophistarum et fragmenta historiarum recensuit notisque illustravit I., Accedit annotatio Dan. Wyttenbachii. Amstelodami. 1822. V.2. отбелязва, че историческо съчинение на Евнапий за хуните е видяно във Ватикана от Мурет.
          Пет години по-късно, през 1827 г., историкът Май получава от Ватикана няколко допълнителни откъса от основният исторически трактат на Евнапий  „Η μετ Δέξιππονστορία χρονική” (известен като „Продължение на историята на Дексип”), които отсъстват от конспекта на патриарх Фотий (Библиотеката), благодарение на който нещо от Евнапий стига до нас.
      Между другото самият Фотий е смятал, че „може да се каже, че Зосим не е писал история, а само е преписал Евнапий. Съчинението на Зосим се отличава от  Евнапиевото само по това, че е по-кратко...” (Фотий, Библиотека, кодекс 98, „За Зосим”).
  На Евнапий се приписват от изследователите само две съчинения, „Жизнеописание на философите и софистите”  (Βίοι φιλοσόφων κα σοφιστν) и историческото, което вече споменахме(‛Η μετ Δέξιππον στορία (χρονική)).

 В биографията му не е уточнено доколко той има   отделно историческо съчинение, което е написал специално за хуните.
Между впрочем през 1827 г., след като вече става известно през 1822 г. за наличието в архивите на Ватикана на Евнапиево съчинение за хуните,  историкът Май, вследствие проявения от негова страна интерес, открива един кратък откъс за хуните, заедно с още няколко други, които както казахме отсъстват в Библиотеката на Фотий.
От този откъс за хуните, публикуван от Май, става ясно, че Евнапий действително е писал обширно съчинение за хуните.
След като Май получава краткия откъс за хуните от Ватикана, той го представя като доказателство, че Мурет(както пише през 1822 г. Буасонад) действително е видялписание на Евнапий за хуните във Ватикана и това писание е всъщност краткия откъс.

Така всъщност се потулва какво точно е видял Мурет и въобще не става ясно всичко ли от онова, което е видял, е дадено от Ватикана на Май.

От откъса, с който ще ви запозная, личи че Евнапий е написал цяло отделно съчинение за хуните, което има „начало”, а следователно и типично историческо изложение.
Откъсът, даден на Май, е типичен за един исторически увод, след който започва началото на историческия труд.
Именно понеже е „увод”, в него Евнапий си позволява да представи метода на своето  цялостно историческо изследване за хуните, чрез метафори.

Да се запознаем с краткия „Откъс”:

„Къде са се намирали хуните, откъде са дошли, как са преминали цяла Европа и са притиснали скитския народ, за това никой не е казал нищо ясно. (Това е заявка от страна на Евнапий, че той ще изясни нещата – бел.м.). В началото на това съчинение аз съм изложил това, което смятам за правдоподобно, заемайки сведения от древните писатели и изследвайки техните сведения в точност, за да не съставя своето съчинение единствено върху вероятности и за да не се отклони то от истината. (Тук на две места авторът конкретно заявява, че е написал съчинение за хwните. В следващия пасаж, с който завършва „увода”, той си позволява по метафоричен начин да изложи метода, който е следвал в това свое съчинение и който, както става ясно, авторът сравнява с научния метод на медицината.-бел.м.).
С мен не се случва това, което е с хората, прекарали детството си в малък и беден дом, а впоследствие, по щастлив случай, придобили големи и великолепни палати: те по привичка обичат стария си дом и премного се грижат за него.(Това е алюзия към преждеизреченото от автора, че древните писатели за хуните са били критично изследвани от него и Евнапий не им се предоверява, подобно онези, които по привичка обичат стария си дом, тоест, историците, които по привичка се доверяват изцяло на писаното от древните автори – бел.м.). След като представих в своето съчинение първите сведения за хуните, аз не се лиших от тези, които придобих за тях впоследствие. (Това свидетелства за едно обширно изложение, което започва с цитати и коментари на антични историци и географи и преминава към събитията от ІV в. от н.е., на които Евнапий е очевидец.). Аз искам повече да приличам на тези, които по време на болест са употребили някакво лекарство с надеждата да получат от него изцеление, но впоследствие, узнавайки чрез опит за друго, по-добро, се обръщат към него и го употребяват, не защото с действието на второто унищожават действието на първото, но защото на мястото на грешни понятия  въвеждат правилното. (Явно Евнапий рекомендира своето съчинение за хуните като пълноценно и ново изложение за тях.-бел.м.). Аз допълвам слънчевите лъчи (разбирай: древните – бел.м.със собствена светлина: прибавям към предишното описание (за хуните-бел.м.) онова, което  се съгласува с истината, оставяйки в моето съчинение предишните сведения като историческо мнение и прибавям към него следващото (изложение-бел.м.), за да покажа истината.”

С това „увода” завършва и на нас ни става ясно, че именно тази страничка през 1827 г. е дадена от Ватикана на историка Май. Остава въпроса къде е съчинението на Евнапий за хуните и дали е все още в тайните архиви на Ватикана? Ако то е безвъзвратно изгубено, което също е вероятно, е непонятно защо историческите изследвания за Евнапий не му приписват написването на такова съчинение?

неделя, 23 юни 2013 г.

Защо хуните са кимерийци? Още едно доказателство!

В учебните помагала по късно-античната и средновековната история на Европа се е наложила идеята, че пост-атилови хуни са изчезнали от битието само около 18 г. (!?) след пика на европейската хунска история през 452 г., когато те превземат цяла северна Италия.


                 Отъждествяването пък в летописите на хуни и българи, според някои изследователи не било въпрос на идентичност, а маниер и стил на писане на византийските автори, които използвали израза „хуни”, така както преди използвали израза „скити”, т.е. в едно обобщено значение за варвари, чужденци.

                    Менандър от VІ в. обаче посочва, че през 562 г. Петър Ибер от името на император Юстиниан І (527-565) сключва 50 годишен мирен договор с Персия, в който като първа клауза е поето задължение от страна на Персия да не пропуска от Предкавказието хуни в сирийските земи на Византия.

                       Дори да допуснем, че някои византийски хронисти употребяват името „хуни” в обобщено значение, едва ли можем да се съгласим, че в междудържавен договор за мир между Персия и Византия, който Менандър е преписал добросъвестно за поколенията, предкавказките врагове на Византия са наречени „хуни” само... като ефимизъм на варвари (???).



             Напротив, от текста става ясно, че се разграничават понятията за хуни и варвари:
            „Ще покажем какво е съдържал договорът за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата...(Дербенд – бел. ред.)”. (Менандр Византиец., фр. 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).


         Името на Дарялския проход на Кавказ като „Хоруцон” може да се срещне още в асирийските клинописи...

      В своята статия "За скитското нахлуване в Палестина" И. Медведская пише: В последните две издания на аналите IT и H, съставени съответно в 640 и 639 години, се съобщава, че кимерийският цар Дугдамми, който се намирал в трудно положение " назад ... се върна в страната си " или " армията си и лагера си, той оттеглил в града Харцалас" (местоположение на този град не е известно"[18]“.history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/za_skitskoto_nahluvane_v_palestina.html
   

        
               Медведская се позовава на 18] Иванчик. Ук. соч. С. 121-122: С. 48:151-152. С. 49:14. Това е книгата на Иванчик: Иванчик А.И. Киммерийцы. Древневосточные цивилизации и степные кочевники в VIII—VII веках до н.э. М., 1996., чието първо издание е: Les Cimmriens au Proche-Orient // Orbis Biblicus et Orientalis. CXXVII. Fribourg, 1993...books.google.fr/books

           Следователно, нито големият кимеролог Иванчик, а той не би пропуснал да отбележи, ако някой друг знае къде е кимерийският град Харцалас, нито Медведская знаят къде е...
 
         В персийско-византийския мирен договор от 562 г., преразказан дословно от Менандър, присъства един непознат на учените термин за проход в Кавказ, който не е Дербент и учените предполагат, че е Дарялския проход над Грузия. Никой обаче друг византийски летописец не е упоменал този проход като Хоруцон. Следователно можем да предположим, че това е персийско название, което явно има много по-древна история и е заето в персийския език от асирийския, където четем за град Харцалас. „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата... (Дербенд – бел.ред.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. Санкт Петербург, 1860)
 
            И така, очевидно кимерийският древен град Харцалас се е намирал на юг от Дарялския проход и е дал и името Хоруцон на прохода в Кавказ...

четвъртък, 13 юни 2013 г.

Българите изгонват готите от Балканите!

Остроготът Теодорих е имал амбиции да стане византийски василевс след Лъв І (457-474). Император Лъв обаче издига в свой любимец един пълководец, който отдавна служи на Константинопол и който е от исаврийски произход. Името му било Терасикодис Русумвладест. Лъв го покръства и му дава име Зенон, завещавайки му империята и оженвайки го за Ариадна, дъщеря си.
Това е тежък удар за Теодорих (остроготски благородник от рода на Амалите), който е служил верно на Лъв и се е надявал на неговото висшо благоволение.

След вълненията към 479 г. на един друг готски водач в Тракия размирния Теодорих Триария (по прякор Страбон), Теодорих Амал постепенно се налага с благородническият си авторитет над всички готи на Балканите.
Зенон привлича Теодорих на служба, прави го консул и го изпраща в помощ на пълководеца Йоан Скит срещу узорпаторите Леонтий и Ил в Мала Азия.
Ил е обкръжен, но се държи почти четири години в крепостта Папурие в периода 480-484 г.
Теодорих се връща на Балканите още след първата победа над Ил и не участва в залавянето му.
Теодорих напуска с почти всички готи земите около долни Дунав към 488 г. и се насочва в северна Италия, където в края на V в. и началото на VІ в. започва да създава обща държава на остроготи и визиготи.

Той е първия неин крал.
Последен владетел на тази преходна готска държава е Тотила, който юстиниановият пълководец Нарзес успешно атакува и подчинява след 552 г.
През 507 г. епископ Енодий пише панагерик за Теодорих от Амалите, възхвалявайки го, че е победил българи, като изрично пише, че този народ не е бил побеждаван дотогава. „На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий.

             Според Йоан Антиохийски, Зенон е поканил към 484 г. "така наречените българи" в Тракия. През 484 г., според Прокопий Кесарийски, посолство на Зенон е посетило хунския цар, който побеждава през 484 г. Пероз и превзема Персия "за две години" (Прокопий).
         Дали българите, дошли към 488 г., след поканата на Зенон, са причина да напуснат готите Тракия ? В историческата литература това предположение изказва за първи път още Куликовски.
           Така или иначе, точно тези българи воюват с готите около Сирмиум и очевидно техен водач е Мугел, чиито хора Енодий нарича "българи", а Йордан дава сведение, че водача им е "родственик на Атила".
           Заради близостта на името на Мугел с това на гепида Мундо, Енодий очевидно сгрешава името на българския водач и го нарича "Мундо". Йордан заема името на "родственика на Атила" явно също от Енодий, което е причина и доднес да има неяснота около гепида Мундо и Мугел, упоменат като хунски благородник от Малала и Агатий...Крайно време е този въпрос да се изясни! Йоан Малала пише: "Той (Мундо) произхождал от гепидите и бил царски син, а след смъртта на баща си отишъл при своя чичо Травстила и живял в Сирмиум. Като узнал това владетеля на Рим Теодорих, син на Валамер, повикал при себе си Мундо. Той се съгласил, отишъл при него с хората си, астанал да живее там и се биел на страна на Теодорих, син на Валамер." Тоест, очевидно е, че този гепид Мундо не е "родственика на Атила" и е крайно време да стане ясно, че това е явно синът на Ирник, Мугел, упоменат през 528 г. от Йоан Малала и от Агатий като вледетел на земите около Боспор, Приазовие и Предкавказието. Защо предполагаме, че Мугел ("Мундо" на Енодий и Йордан) е син на Ернак, третият син на Атила? Ами защото, както правилно пише Йордан, е "родственик на Атила", а именно гепидите на Ардарих убиват през 455 г. при р. Недао първородния син на Атила, Елак..

           Касиодор в своята Готска хроника (ок.и след 519 г.) под 504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите,Италия отново овладя Сирмиум”. И още: „Пълководецът Толвин в младостта си участва в сирмийският поход, изпита триумфът над хуните в числото на тези народи и обрече на смърт българите, страшни по цялата земя.”
            Мавро Орбини през 1601 г. твърди, че е запознат с готската хроника на Касиодор, която днес липсва. Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І  (ум. през януари 395 г. - б.м.); след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).
              Историците не са обърнали внимание на този съхранен текст от Касиодор при Мавро Орбини, но на нас благодарение на него ни става ясно защо Касиодор към 504 г., когато пише за победа на Теодорих Амал над българите, отбелязва „Италия отново овладя Сирмиум”. Това „отново” има смисъл единствено спрямо 390 г., когато хуните (българите) завладяват Сирмиум по времето на Теодосий І.
Старият Сирмиум, дн. Сремска Митровица.

          Причината за това целенасочено свързване на името „хуни” с името „българи” от готските летописци в периода 507-519/530-551 години не е само в историческата линия на приемственост между хуни и българи, която е било очевидна тогава (дори няколко века по-късно Теофан също ги отъждествява), но и ... политическа.
             Енодий и Касиодор търсят начин как да изчистят образа на остроготите, които до 455 г. са били хунски народ и през 451 г. воюват под знамената на Атила в Каталунската битка до Орлеан срещу събратята си визиготи, които по това време имат собствена държава със столица Тулуза и са наемници в армията на римския генерал Аеций. В каталунската битка даже е убит визиготския крал от династията на Балтите.
             В края на V в. и началото на VІ в. Теодорих от остроготския кралски род на Амалите, както казахме, създава обща държава за визиготи и остроготи в Италия.
             Но от 451 г. са минали едва 50 г. и визиготите много добре знаят кои са били Амалите в хунската държава до 455 г. Те са били хуни, убийци на Теодорих Балт.
             Ето защо още Касиодор явно към 519 г. (а от него преписва Йордан през 551 г.) започва да създава нов образ на остроготите и твърди, че те били „роби” в Хунската империя и воювали против визиготи, от страх пред Атила (Йордан).


          Но този мотив не е бил достатъчен и Касиодор го е съзнавал. 
    
             Йордан пише, че към 465 г. остроготите вече 50 г. живеели заедно с хуни в Панония, при това заели много имена от хунския език. Напр. германската дума "вар" е заета от хуните и е имала значение "крепост, преграда", както правилно отбелязва Ханзиций... Според Йордан, хуните наричали "Днепър" на своя език "Вар"...
          Остроготите са в хунския съюз много отдавна и никога не биха го напуснали, ако гепидите не бяха убили Елак, първородния син на Атила. Остроготите даже не участват в гепидската битка срещу Елак през 455 г. на р. Недао.
          Европейската хунска империя е била съюз от етноси, в който нито един народ не се е казвал „хуни”, и това става ясноне само от сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор от 569 г., който изброява 13 хунски народа и нито един от тях не се казва „хуни”.     
      
Името „хуни” е било общо наименование на народите в хунския съюз, ето защо Касиодор няма как да изчисти образа на остроготите като хунски народ, освен да започне да пише за атиловите хуни, като ги нарича „българи” и да вменява, че старите хуни са били само българите (= утигурите), които воювали още през ІV в. с Теодосий Велики, а остроготите са „роби” в хунската държава.
          Йордан, който лично признава, че не е бил достатъчно грамотен, явно не може да се справи с тази учена витиеватост при Касиодор, ето защо споменава за „българи” едва при пост-атиловите хуни. Но в този откъс, съвсем в духа на Касиодор, вметва, че българите били онези, с които „бяхме наказанизаради нашите грехове”. Тоест, Йордан е объркан. От една страна говори за тях като за пост-атилови хуни и въобще не пише в „Готската история” (за разлика от съчинението му за римската), че българи са воювали с готи.
          Енодий и Касиодор обаче дават сведения за такива наемни отряди българи, които воюват срещу Теодорих.

          Йордан приписва старият клерикален образ за „бича Божий”, който е атилов, към българите, за които дава сведения в Римската си история...
          И така, готският историк Касиодор към 519/530 г. е очевидно стратега остроготите да бъдат представяни като роби на хуните, а атиловите хуни да се наричат само с етнонима „българи”.

          Разбира се, още Енодий в панагерика си към Теодорих от 507 г., за да възвеличае една неголяма негова битка с българи, смело му припомня, че това не са само някакъв отряд, а онези, които „преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде”.

          Българите, които се появяват към 486 г. в Мизия, могат да имат такава слава, само във връзка с Атила и неговите хуни, за тях всъщност света е бил отворен навсякъде.
          Същото пише през 551 г. и Йордан. Той казва, че преди раздора между хунският престолонаследник Елак и гепидът Ардарих от 455 г., общият хунски съюз е владеел целият свят.Така отстъпваха хуните,- пише Йордан- пред които преди това отстъпваше целия свят (ойкумен, вселена). Разделението и низвержението между съюзниците, които преди с обединени сили всяваха ужас, бе пагубно. Делото на Ардарих, владетеля на гепидите, донесе щастие на различни племена, които дотогава против своята воля се подчиняваха на властта на хуните. То насочи техните души – отдавна пребиваващи в дълбока печал – към радостта на желаното освобождение.”
          Стилът на Касиодор се усеща в този пасаж на Йордан. Остроготите „отдавна пребивават в дълбока печал”, че са „роби” на хуните, следователно визиготите не трябва да ги съдят, че през 451 г. воюват заедно с Атила срещу тях. Нямало е друг начин, пише Йордан. Нали са роби, трябвало да изпълняват заповедите на Атила.


          Така историка Касиодор към 519/530 г., от който компилира през 551 г. Йордан, съучаства в политиката на Теодорих за обединяването на остроготи и визиготи в единна държава.

Уточнение:

Как са били формирани основните летописи в епохата на Зенон (474-491) и Анастасий (491-518) по интересуващата ни тема, от които по-късно са черпени сведения за ИРИ.

След Приск Панийски, чиято история завършва към 474/7 г., летопис пише Кандид Исавър. Кратък конспект е запазен в „Библиотеката” на Фотий (ІХ в.). Кандид разказва за събитията от времето на възкачването на император Лъв (457-474) до 491 г., когато се възкачва Анастасий. Именно Кандид Исавър е източникът на по-късните преписи по летописите и хрониките за времето на Зенон и за исаврийските метежи веднага след смъртта му. Летописът му реално свършва с края на исаврийският бунт на брата на Зенон в началото на царстването на Анастасий, който става император, понеже вдовицата на Зенон, Ариадна, се омъжва за него през 491 г.

След Кандид Исавър хроника пише Евстатий Епифанийски от „Сирия втора”. Тя е била от две части и втората стига до 503/504 г. Това сведение за труда на Евстатий Епифанийски дава Йоан Малала, който черпи от него...

Анонимният латински хронограф от 354 г. за хуните.

         Историкът Евнапий (ок.347-ок.414), който се е възхищавал на император Юлиан, известен и като Юлиан Отстъпник (361-363), съобщава в хрониката си, че той бил много прозорлив и дори предвидил бедствията, които ще дойдат от Скитската земя (?).



     
Юлиан със силата на разума или по внушението на боговете вече бил предвидил скритото все още тогава придвиждане на скитите и затова в едно писмо написал : ”Скитите сега са спокойни, но изглежда не винаги ще са спокойни.” Толкоз далеко се простираше проницателността му. Той вече беше предвидил, че скитите само по време на неговото царстване ще останат на местата си” (фр.24).

          Този пасаж на Евнапий е показателен, понеже точно той е автора, който по-късно през ІV в., бидейки свидетел на хунската инвазия, описва как скитите (така нарича винаги „готите”) са изтласкани на запад от хуните.

             Ако Евнапий свидетелства, че процесът на формиране на военните сили на хуните, са били по някакъв начин известни още на Юлиан Отстъпник през 361-363 г., който си е давал сметка, че на север от Кавказ се формира някаква нова военна сила, тогава трябва да приемем, че много по-рано от 375 г. (условно общоприета от учените) имаме данни за началото на хунската хегемония на запад от Дон...
            Мнозина древни автори, пише Евнапий в края на ІV в., са съобщили старите имена на хуните, т.е. той директно пише, че хуните не са нов народ и отдавна са познати на древните писатели...

       През VІ в. Прокопий Кесарийски хвърля светлина на загадката за хунския произход, като директно пише, че в миналото те са били кимерийци...






            От "Анонимния латински хронограф" научаваме, че името хуни и Vieni, е взаимозаменимо...

               Ако латинското /Виени/ е гръцкото /Биени/, тогава единствената държава, която се е самонаричала Биаини, е тази, която от акадските клинописи и от Библията, я знаем като Урарту...



        Накъде ни води темата за произхода на хуните, ако се задълбочим в изворите и се откажем от лаизма???
          "Има един извор от 354 г. - Анонимен латински хронограф. Та в една от версиите на този хронограф в "Part 15:: The book of the generations. MGH, pp.89-140." има следните два текста, които представям непълно : първия - "82. Erant ergo de Iafet ad confusionem turris tribus XV et hae gentes Iafet a Media usque vesperum Oceani diffusae sunt adtendentes usque ad borram. 83.(1) Medi.(2) Albani...(16) Colchi.(17) Melancenie.(18) Sarmatae.(19)Saurobatae.(20) Meothes.(21)Scytes.(22) Tauri.(23) Thraces.(24) Bastarni.(25) Illuri.(26) Macedones.(27) Hellenes.(28) Greci.(29) Lybyes.(30) Histri.(31) Vieni (32) Dauni..." и втория от третата колона: "57. Haec sunt autem gentes Iafeth tertio filio Noe a Midia usque ad speriam a parte Oceani adtendens ad aquilonem sic: 58.(1) Midii.(2) Albani…(18) Sarmati.(19)Saurobati.(20) Meoti.(21) Scythi. (22) Taurinii.(23) Thraci.(24) Bastarni.(25) Illyrici.(26) Macedoni.(28) Graeci.(29) Ligyrii.(30) Istrii.(31) Hunni.(32) Dauni. ..." От тези текстове се разбира, че съставителят им е познавал народите на траките, илирите, македонците, гърците и ХУНИТЕ или както е представил последните с друго име Виени (тъй като са под един и същи номер в тези два текста, а на останалите народи номерацията е запазена), което е в противовес на много писания, че те станали известни след 370 г.н.е., защото до тогава “били в азиатските степи” далече на изток до Китай!? И в първия и във втория текст те са изписани след (30)Histri/(30)Istrii, което най-малко означава, че са били техни съседи. От това следа, че авторът е бил на ясно за европейския произход на хуните и от кое коляно на Ной (това на Яфет, каквото е било разбирането тогава за произхода на народите), са произлезли"(В. Тракийски).

Благодаря за сведението. За сетен път ме насочвате към изключително важна тема. Ако първообраза на Анонимния латински хронограф е гръкоезичен, тогава тези Vieni не са нищо друго освен Bieni......

Защо хуните във вторият пасаж са отъждествени с Бийан? Отговорът е ясен: кимерийците и бояните са били съседи на юг от Кавказ. Ето от тази карта се вижда как държавата на кимерийците Гамирая е на север от Урарту.


четвъртък, 6 юни 2013 г.

Легенди за Хуните, Бугари и мирмидонци, by Vera Grgoska


Легенди за Хуните, Бугари и мирмидонци ... - преземно од Кирил Милчев

         Изгледа уште Евнапий од IV, весникот во својот хроника "Историја на Хуните" раскажува една легенда, која подоцна е компајлиран од речиси сите подоцна-антички летописци, вклучувајќи Касиодор и Јордан. Според неа Хуните минатите Кимерийския Босфор ( дн. Керченски истмус ) како одеа по една срна, која знаела пат по плитки.



          Сликата на срна крај солено море е загадочна, освен ако не се сфати дека тоа шумарство животно е симбол на Кавказ дух.

       Во други верзии Срна е заменета со полско животно, какви се бик, крава.

         Единственото историско жито, што може да се кваси од оваа легенда е дека непосредно пред походот на запад против Готите на Херманарих, Хуните се владее керченския истмус, Боспор Кимерийски. Тоа е периодот во кој тие стануваат стариот хеленско полис гр. Боспор ( Пантикапея, дн.Керч ) во хински престолнина .

      Археолошките истражувања на старите хеленско полиси на Крим недвосмислено покажаа дека е погрешна приори претпоставка дека Хуните се средно-азиските војски , кои - како што пишува советската хазароложка Плетньова [1] - имале за прва цел да уништат полисите на античката Боспорска држава. Археолозите докажаа дека траги од уништување на градови таму има само од средината на VI на век, кога во овие места доаѓаат орди на Турците на Истеми (М.И.Ростовцев. Скифия и Боспор. Петроград.,1925; Ю.А.Виноградов.  К проблеме полисов в регионе Боспора Киммерийского / Античный мир и археология, Вып.9, Саратов., 1993; Николай Болгов. Между империей и варварами: финал античности на Боспоре Киммерийском / Украiна в Центрально- Схiднiй Европi, №4, 2004).

    Уште Прокопий Кесариски пријавени дека гр. Боспор е хински град [2] , но оти тоа е во спротивност со модерната историска догма дека Хуните се номади, ова прашање не е испитувано. " Во далечните времиња ( од VI на век - б.м . ) овој град ( Боспор - б.м . ) стана варварски и се наоѓаше под власта на Хуните . "

Пантикапей = гр. Боспор

          Следната легенда , која недвосмислено разоткрие митот за доселеници од Ордос во Средна Азија, е раскажана од Прискила Панийски, кој во 448 година го учи во кампот на Атила во Панонија. Тој ја слуша од претставници на западно-римската држава, кои исто така се на амбасадорската мисија при Атила.

      Прискила е во кампот на Хуните во Панонија, зашто учествува во источно-римска ( византиска ) амбасадорската мисија. Двете групи Римјани дискутираат важни прашања, меѓу кои и улогата на провидението за да се роди воин како Атила , кој е најсериозната опасност за светот од варварска во очите на соговорниците.

        Од содржината на дијалогот, во кој учествува Прискила, станува јасно дека уште по 395 година, римската политика гледа сосема сериозно на хински хегемонија и предвид дека таа е закана, како за Персија, така и за христијанската Империја .


        Источната граница на хински држава, дознаваме од соговорниците на Прискила, имала само 15 дена пат од Персија. А во западните граници таа веќе е во Панонија, односно нафативме е оваа римска провинција, а освен тоа Ниш и Сердика.

        Хински политика на Атила до 447 година, во која анектира и горна Дачија, е всушност сериозен проблем за нормално функционирање на двата дела на римската империја. Хуните владеат главниот пат помеѓу новиот Рим       ( Константинопол ) и западните престолнини Милано и Равена.



        Меѓу мотивите кои се дискутира од амбасадорите, за воената сила на Хуните, е и легендата дека провидението и бог дале на Атила "мечот на Арес". " Ова чудо му дал сам бог, посочувајќи му каде е мечот на Арес. Овој меч се сметал за свето и скитски цареви мислеле дека се даваше само на оние кои биле посветени да се господари на војната. Мечот бил исчезна уште во античките времиња, но го открил со помош на крава" [3] .
            Во друга верзија - со помош на едно краварче.

      Арес, кого Римјаните нарекуваат Марс, е тракиски и старогрчки пагански бог. За да се разбере во длабочина семантиката на раскази од Прискила легенда за "мечот на Арес", е важно да се знае пост-омировата античка верзија за судбината на Ахил .
       Тој не умира во Троја, како што пишува Хомер. Според пост-омировата, широко распространета во хеленско свет верзија, Зевс се смилуваат Ахил и тој не отишол во Аид              ( задгробниот живот ) , а жив бил испратен на северното крајбрежје на Црното Море. Според еленистичката легенда, градот Мирмикия во античката Боспорска држава се нарекува затоа што е основан од мирмидонците на Ахил.

     Затоа мечот на богот на војната Арес е на северното крајбрежје на Црното Море. Последен негов носител е токму Ахил и од " старите времиња "овој меч не е наоѓа пред да го открие Атила.

      Оваа Елин-боспорска легенда открива и кои всушност се т.н. од Прискила " скитски цареви, кои сметале дека овој меч се дава само на посветени да се господари на војната ". Овие цареви всушност имаат хеленско култура.

     Само еден век подоцна од времето на Прискила ( V век ) византискиот хронограф Јован Малаја ( VI на век ) ќе извика во својот труд: " Бугарите се мирмидонците на Ахил ".

      Според него не звучат егзотично, ако се знае боспорската легенда за Ахил и тоа како неговите мирмидонци базираат гр Мирмикия кој во времето на Јован Мала е бугарски град ... Затоа Мала реторички пишува дека Бугарите се мирмидонците на Ахил

      Во секој случај и двете легенди за Хуните, кои раскажавме тука, делат историското битие на Хуните не на средно-азиските и европските, а на боспорско-кавкаски и европско .



    Прискила внимателно обрнувајќи внимание кои патишта знаат Хуните. Тој немаше да пропушти да забележи ако тие знаеја пат кој ги поврзува Азија и Европа северно од Каспиското Море. Во очите на Прискила тоа би биле луѓе кои доаѓаат надвор Океан. Но Прискила точно знае каде се нивните источни граници. Тие се од 15 дена од Персија на југоисток, а на североисток Хуните владеат " островите на океанот " [4] , односно островите, кои постоеле во северниот дел на Каспиското Море, пред подигање на нивото и нивното конечно истребување [5] во ХІІІ век ( види : археолошките истражувања на Беровски могили кај устието на Волга во Каспиското Море ) .



         За античките и подоцна-антички географи Каспиското Море била перцепираат како "Залив на океанот" ...

      Хуните никогаш не владеел други острови, тие не се морепловци и хински нога не стапнал во Скандинавија. Тоа донекаде е и главната причина ранносредновековните германски династии по V век, да бараат својата генеологија надвор од границите на европската хински империја. Во Скандинавија.


Литература и означувања:

1. На советската хазарология должиме многу од работите кои сериозно се оштетило вистинската претстава за раната бугарска етногенеза. На прво место тоа е поистоветувањето на династијата на Хуните барел со тюргешките родови "дулуси" кои учествуваат во создавањето на првиот тюркски каганат. Сеедно Ирник од "Именника на бугарските канове" отишол во Средна Азија и стана тюргеш? Плетньова дури смета дека "родот барел (Дулут) во Тюрския каганат се бореше за власт со владејачкиот род Ашина" (гл. 2 Хазары, М, 1976). Во 1937 година М И Артамонов издава "Очерки древнейшей приказни коцкање". Таму тој забележува дека Кубратова Бугарија не е веќе "обработена од хуно-бугарски племиња", а е "држава". По 1950 година, сепак, заедно со Н З Мар , е положиш и "бугарската историјат". А П Новоселцев во "Хазарское государство и его роль во приказни Восточной Европы и Кавказ" (М, 1990) е убеден дека Голема Бугарија (VII од век) не била вистинска држава, а некакво обединување на номадски племиња. Тие биле "племенски-генерички групации". Исто е мислењето и на Плетньова , нарекувајќи државата на Кубрат со дефиницијата "самостојно обединување" (гл. 2).

2. Прокопий, За зградите кн.ІІІ, VII од - 10; Видете. Прокопий Кесарийский. О куќички / кн.ІІІ, VII, 10, 12 /. М, 1996, с.138-297 ,299-301 / перевод С.П.Кондратьева /

3. Dindorf Historici Graeci minores, I, 275-352

4. Иако таму, с.275-352

5. Лев Гумильов. Отворањето на коцкање. С, 2008.