Легенди за хуни, българи и мирмидонци...

Изглежда още Евнапий от ІV в. в своя летопис „История на хуните” разказва една легенда, която по-късно е компилирана от почти всички късно-антични летописци, в това число Касиодор и Йордан. Според нея хуните минали Кимерийския босфор (дн. Керченски провлак) като вървяли след една сърна, която знаела път по плиткото.

         Образа на сърна край солено море е загадъчен, освен ако не се схване, че това горско животно е символ на кавказкия дух.

        В други версии сърната е заменена с полско животно, каквито са бик, крава.

         Единственото историческо зърно, което може да се пресее от тази легенда е, че непосредствено преди похода си на запад срещу готите на Херманарих, хуните са владеели керченския провлак, Боспор Кимерийски. Това е периода, в който те превръщат стария елински полис гр.Боспор(Пантикапея, дн.Керч) в хунска столица.

         Археологическите проучвания на старите елински полиси на Крим недвусмислено показаха, че е грешна априорната хипотеза, че хуните са средно-азиатски пълчища, които – както пише съветската хазароложка Плетньова1 – имали за първа цел да унищожат полисите на античната Боспорска държава. Археолозите доказаха, че следи от разрушения на градове там има едва от средата на VІ век, когато по тези места идват ордите на тюрките на Истеми.

         Още Прокопий Кесарийски съобщава, че гр.Боспор е хунски град2, но понеже това влиза в противоречие с модерната историческа догма, че хуните са номади, този въпрос не е проучван. „В далечните времена  (от VІ век – б.м.)този град (Боспор – б.м.) стана варварски и се намираше под властта на хуните.”      

         Следващата легенда, която недвусмислено развенчава мита за преселници от Ордос в Средна Азия, е разказана от Приск Панийски, който през 448 година я научава в лагера на Атила в Панония. Той я чува от представители на западно-римската държава, които също са на посланическа мисия при Атила.

         Приск е в лагера на хуните в Панония, понеже участва в източно-римска (византийска) посланическа мисия. Двете групи римляни обсъждат важни въпроси, между които иролята на провидението за да се роди воин като Атила, който е най-сериозната опасност за света от варварин, в очите на събеседниците.

          От съдържанието на  диалога, в който участва Приск, става ясно, че още след 395 година, римската политика гледа съвсем сериозно на хунската хегемония и отчита, че тя е заплаха, както за Персия, така и за християнската империя.

         Източната граница на хунската държава, научаваме от събеседниците на Приск, била само на 15 дни път от Персия. А в западните си граници тя вече е в Панония, т.е. завзела е тази римска провинция, а освен това Ниш и Сердика.

            Хунската политика на Атила до 447 година, през която анексира и горна Дакия, е всъщност сериозен проблем за нормалното функциониране на двете части на римската империя. Хуните владеят основния път между новия Рим(Константинопол) и западните престолнини Милано и Равена.

         Сред мотивите, които се обсъждат от посланниците, за военната сила на хуните, е и легендата, че провидението и бог са дали на Атила „меча на Арес”. „Това знамение му е дал сам бог, посочвайки му къде е меча на Арес. Този меч се считал за свещен и скитските царе смятали, че се давал само на онези, които са били посветени да са господари на войната. Меча бил изчезнал още в древни времена, но го открил с помощта на крава.”3.    

         В друга версия -  с помощта на едно краварче.

         Арес, когото римляните наричат Марс, е тракийски и древногръцки езически бог. За да се разбере в дълбочина семантиката на разказаната от Приск легенда за „меча на Арес”, е важно да се знае пост-омировата антична версия за съдбата на Ахил.

         Той не умира в Троя, както пише Омир. Според пост-омировата, широко разпространена в елинския свят версия, Зевс се смилил над Ахил и той не отишъл в Аид (отвъдното), а жив бил изпратен на северното Черноморие. Според елинската легенда, гр. Мирмикия в античната Боспорска държава се нарича така, защото е основан от мирмидонците на Ахил.

         Ето защо меча на бога на войната Арес, е на северното Черноморие. Последен негов притежател е именно Ахил и от „древни времена”  тоя меч не е намиран, преди да го открие Атила.

         Тази елино-боспорска легенда разкрива и кои всъщност са така наречените от Приск „скитски царе, които считали, че този меч се дава само на посветени да са господари на войната”. Тези царе всъщност имат елинска култура.

         Само век по-късно от времето на Приск (V век)византийския хронограф Йоан Малала  (VІ век)  ще възкликне в своя труд:”българите са мирмидонците на Ахил”.

        Думите му не звучат екзотично, ако се знае боспорската легенда за Ахил и това как неговите мирмидонци основават гр. Мирмикия, който по времето на Йоан Малала е български град...Затова Малала реторично пише, че българите са мирмидонците на Ахил 

           Във всеки случай и двете легенди за хуните, които разказахме дотук, делят историческото битие на хуните не на средно-азиатско и европейско, а на боспорско-кавказко и европейско.

         Приск внимателно обръща внимание кои пътища знаят хуните. Той нямаше да пропусне да отбележи, ако те знаеха път, който свързва Азия и Европа северно от Каспийско море. В очите на Приск това биха били хора, които идват отвъд Океан. Но Приск знае точно къде са техните източни граници. Те са на 15 дни от Персия на югоизток, а на североизток хуните владеят „островите на Океана”4, тоест островите, които са съществували в северната част на Каспийско море, преди повишаване на нивото му и тяхното окончателно изчезване5 през ХІІІ век (виж: археологическите изследвания на беровските могили при устието на Волга в Каспийско море).
   За античните и късно-антични географи Каспийско море е било възприемано като "залив на Океана"...

         Хуните никога не са владяли други острови, те не са мореплаватели и хунски крак не е стъпвал в Скандинавия. Това донякъде е и основната причина ранносредновековните германски династии след V век, да търсят своята генеалогия извън пределите на европейската хунска империя. В Скандинавия.

                            Литература и бележки:

  1.    На съветската хазарология дължим много от нещата, които сериозно са повредили правилната представа за ранната българска етногенеза. На първо място това е отъждествяването на династията на хуните Дуло с тюргешките родове „дулуси”, които участват в създаването на първият тюркски каганат. Все едно Ирник от „Именника на българските канове” е отишъл в Средна Азия и е станал тюргеш? Плетньова дори смята, че „рода Дуло (Дулу) в Тюрския каганат се борил за власт с управляващият род Ашина” (гл. 2, Хазары, М., 1976). През 1937 г. М. И. Артамонов издава „Очерки древнейшей истории хазар”. Там той отбелязва, че Кубратова България не е вече „раздробена от хуно-български племена”, а е „държава”. След 1950 г. обаче, заедно с Н. Я. Мар, е натирена и „българската предистория”. А. П. Новоселцев в „Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа” (М., 1990) е убеден, че Велика България (VІІ в.) не е била истинска държава, а някакво обединение на номадски племена. Те били „племенно-родови обединения”. Същото е мнението и наПлетньова, наричайки държавата на Кубрат с дефиницията „самостоятелно обединение” (гл. 2).

  2.  Прокопий, За сградите, кн.ІІІ, VІІ – 10; Вж. Прокопий Кесарийский. О постройках /кн.ІІІ, VІІ, 10, 12/ . М.,1996,с.138-297,299-301 /перевод С.П.Кондратьева/

  3.   Dindorf Historici Graeci minores, I, 275—352

  4.   Пак там, с.275-352

  5.   Лев Гумильов. Откриването на Хазария. С., 2008.