понеделник, 25 февруари 2013 г.

Защо Паисий премълчава кимерийският произход на българите?


      През 1762 г. атонският монах Паисий Хилендарски успешно написва, ползвайки основно чужди извори, кратка история на българите. Тя е изключително емоционално четиво и с основание се датира от учените като културно начало на българското Възраждане.





            Но относно произходът на българите, Паисий премълчава някои сведения, които няма как да не е знаел. И които излизат на бял свят също от Атон, но в по-късен период.
         Самият Паисий намеква, че е чел различни материали за произхода на българите, но очевидно някои от тях са влизали в противоречие с основните му извори, особено с книгата от 1601 г. на Мавро Орбини, където българската история е представена като част от славянската. Самият Паисий именува своя труд „История славяно-българская”.
           Не е вероятно Паисий, който започва своя исторически разказ от времето на византийският император Валент, убит през 378 г., да не е изпитвал влечение да даде генеалогия на българите.
         Както знаем Паисий прави библейска генеалогия и съвсем в нейният дух сезира Яфет. Той също така обръща внимание, че през ІV в. гръцките писатели наричали българите „хуни и готи”.
        Библейските генеалогии в средновековната историческа литература не изключват, а даже напротив, се явяват предпоставка за древни исторически реминисценции относно това как се е възприемал един етнос и кои са предците му.

          В първата половина на ХІХ в. пазарджишкият възрожденец и книгопродавец Хаджи Найден Йоанович открива в Атон кратък текст, от който става ясно, че българите произхождат от гамирите (кимерийците).        Текста е на анонимен атонски монах.
                Йоанович дава този „ръкопис” през 1856 г. в Белград на Раковски, който го публикува през 1865 г. в книгата си „Българска старина”, издадена в Букурещ.
           Иречек (пише книга по българската история през 1876 г.) нарича историческите проучвания на Раковски „фантазии” и след 1878 г. (и до днес) в новоосвободена България историческите книги на Раковски не са преиздавани в автентичен вид.

                Шишманов и Арнаудов налагат „мнението” на Иречек за „историка Раковски” в българската историческа наука и във фолклористиката, като дори съдействат за оформянето и на негативна оценка за двата тома фолклор „Веда словенах” (изд. от сръбския българофил Веркович) като фалшификат.
              Арнаудов клейми даже Кузман Шапкарев и Димитър Маринов, че издават фолклорни материали, в които се пее и разказва за българското минало преди ХІV в.
                Според позивистичната теория на Шишманов и Арнаудов, българите нямат легендарни и фолклорни спомени преди Турското робство, но все пак тези корифеи не посягат върху сборника на братя Миладинови, където се пее за Крали Марко.

             Да се върнем на Паисий!  
         Той не може да не е знаел атонската версия за произхода на българите от кимерийците, но очевидно – както посочихме – тя не се е връзвала с концепсията на Мавро Орбини, че българите са славяни.

    

    Все пак Паисий явно е знаел, че кимерийците не са славяни.

            Както пише сам Паисий основният му подтик да напише своята история е бил обидният тон на някои негови атонски колеги, че нямаме старина. И Паисий пламенно ги опровергава, започвайки библейски от Яфет и исторически от времето на Валент през ІV в.
         Легендата за произхода на българите от кимерийците е била съхранена в агиологическата литература, с която Паисий очевидно е бил запознат, но той няма за цел да доказва, че българите имат древна история дори преди Александър Македонски. Именно последното четем в „текста”, намерен в Атон от Хаджи Найден и издаден от Раковски.   Забележително е, че последният оттук насетне не се отказва от историческата си доктрина, че българите имат древно минало преди гърците и дори започва да търси глотогенетично техният „самскрит” език, сравнявайки го с модерните във втората половина на ХІХ в. западни проучвания по санскрит.
         Ръкописът, издаден през 1865 г. от Раковски, обхваща 40 реда и има надслов „История вкратце о Болгаро – Словенском народе”.

                Още тук прави впечатление, че анонимният атонски монах има за цел да полемизира с Паисий, поставяйки българите преди славяните.
             За разлика от „История славянобългарска” (1762 г.) на хилендарският монах Паисий, авторът на „вкратце” се опитва да даде исторически, а не библейски произход на българите.
             Паисий, който сам съобщава, че е „чел различни ръкописи и печатни истории” за „откъде са произлезли” българите, все пак решава да използва библейска генеалогия и в духът на средновековната историческа стилистика започва от Ной.
         Историческото време при Паисий, както посочихме, е въведено от царстването на „Уалент (византийският император Валент, който е убит край Адрианопол през 378 г.).
         Към 493 година, според хрониката на Марцелин Комес, Византия е нападната и пълководецът Юлиан загинал промушен в Тракия. Паисий разказва за това нападение, посочвайки случването му през 495 година, като е убеден, че то е под ръководството на „българският княз Драгич(името на този княз е може би славянска версия на името на Денгиз, вторият син на Атила, убит през 469 г.; споменаването му от Паисий през 495 г. е анахронизъм, но и маркер, че е знаел за Денгиз/Драгич).
              През същата 495 година, авторът пък на ръкописът „вкратце”, разказва за битка при „река Зуртою”. Тази битка обаче, според Марцелин е друга, тя е от 499 година и действително се случва около „р.Зурта”.
                И така, ръкописът „вкратце” не повтаря Паисий.
           Марцелин съобщава за две битки: към 493 година и от 499 година, а Паисий само за първата битка, като я отнася през 495 година.
              Авторът на ръкописът „вкратце” пък съобщава само втората битка(от 499 година при р. Зурта/Цурта), но я отнася, подобно Паисий,  също в 495 година.
               Имайки предвид това, можем основателно да заключим, че анонимният автор на „вкратце” със сигурност е живял заедно или след Паисий, познавал е неговата история и всъщност...се опитва да я редактира.
             В този смисъл, на мястото на библейският произход на българите  в текста на Паисий, той противопоставя някакъв опит за исторически произход и редактира версията на Паисий с тезата, че те имат „кимерийски” произход.
         Най-старите данни, които дава анонимният възрожденски хронист за „гимери и кимери”, е че те са „изидоша первое от овиа страны, и еште пред Алезандром Македонскимъ”.
          Въпросът за това, че българите имат старина и историческо минало е основен за Паисий, но той спори с онези атонски монаси, които имат славянски произход и именно на тях доказва, че сме най-древен народ от славянските.
             Паисий премълчава за кимерийският произход, за който очевидно е знаел.



        Той няма за цел да доказва на гърците, че нашата история е по-древна от тяхната, което през втората половина на ХІХ в. е основният исторически патос на Раковски.
         Източниците на Паисий не са му давали възможност да надрасне славянският произход на българите и това е причината той да премълчи за кимерийският произход на българите, една теза, с която явно е бил запознат. Тя обаче не остава скрита и анонимен атонски монах я възкресява, като изводите му намират приемственост не само при Раковски.

Няма коментари:

Публикуване на коментар