Раждането на Васил Левски

        Слънцето бавно се движеше по хребета на планината и неговите последни гроздове топлина полепваха по зидовете и калдаръмите на Карлово. Майсторите заключваха дюкяните и песента на чакръците постепенно заглъхваше с настъпващата вечерна  хладина.

          Черковната камбана пак удари на умряло.

     Чумата, която беше сложила ръка над китното Карлово, продължаваше да взима своите жертви.Всеки ден, без милост. Всичко това спомагаше постоянно ровещият се сред прахчета и мехлеми авторитет на хекима Дафли да расте. Людете го търсеха с някаква отчайваща надежда, че хаповете му ще помогнат.

      Ето и тази вечер гръкът Дафли като същински магьосник наблюдаваше през открехнатите кепенци как лудият овчар Талко се опитва да яхне чернорунестия коч. Дафли се изкиска през зъби, напсува и бързо се върна на масата.Напластеният въздух тежеше от тамян, гюл и нафталин.Дафли се пресегна и взе колба с глазурно – кафява течност, а после свря нос над трупа на наскоро изкормено врабче и десетки миризми нахлуха в ноздрите му. Това сякаш го изпълни с енергия и той припкайки с тлъстото си тяло извади от чекмеджето на отсрещния скрин няколко изсъхнали кори от дървета. Бързо и сръчно ги стри на едри зърна и започна бавно и отмерено да овалва сплъстени топчета.Накрая цопваше илача в мед и го оставяше в полирана абаносова кутийка. След тази магия Дафли облизваше пръстите си и звучно млясваше. Този навик му бе от времето на служба при Орман бей.

         Не е чак толкоз лошо нещо чумата за един хеким, а Дафли нямаше равен на себе си в тоя занаят. А и карловци са богати! „Ах,златни топченца!”, възкликваше Дафли и целуваше иконата на Св.Герги Победоносец.

         На външната врата се похлопа и хекимът затаи дъх. Всяка вечер той ходеше  да преглежда лехусата на мюдюрина, но още бе рано за файтона. Бе заповядал на вдовицата, която му чистеше, да не пуска никого в това смерчило. Хаповете пращаше по едно сираче, българче, което кадеше всяка сутрин с борови тръстики около къщата. Отново се похлопа, този път по-силно:

         - Дафле, Дафле,отвори бре. Аз съм, билеринът Михалаки, от Калофер. Отвори, бре!

         Хекимът изпсува на гръцки и се запъти към вратата. Излезе на двора и стигна до портника. След като поговориха малко и Дафли се увери, че билеринът не е кандисан от чумата, той чевръсто отвори. Двамата влязоха в дюкяна на стопанина. След малко вдовицата им донесе кафе , мармелад от рози и преварена вода. Те се разбъбриха:

         - Значи – сучеше нергилето,подарък от Орман бей, Дафли – тебе, там, в Калофер, а...? Че нали им беше  и даскал у църквата.

         Михалаки триеше потта от лицето си:

         - Мръсен месец е тоя юли, жега, смрад, смърт.Това лето 1837-мо Бог сякаш го е отредил за свършек на българите, мрат като пилци. Пък ти, Дафле, кога ме видиш и току все за тоя даскалък ме задяваш. Даскал бях преди две лета, в метоха. Какво да се прави? - билеринът бавно и дълбоко изпъшка. - То докато даскалувах живот си живеех. Но дойде отец Неофит Бозвели и еснафлъка в Калофер нему даде платата. Аз си останах билерин. Твоя занаят е чист, ама моя ...да решеш хора , касапска работа.

         Дафли сърбаше звучно кафето. Рече лаконично:

         - Че оцет Неофит жив ли е още, даскалува ли?

         Михалаки се ухили:

         - Ама че византийски табиет имаш, Дафле! Много добре знаеш, че избяга тая година заради чумата.

         - Брей, че калоферци нямат ли си даскал? – попита ехидно хекима и добави - Бай Христаки Тъпчилеща как ги е оставил така,  да не е умрял...

         - Жив е – билеринът отпи едра глътка от кафето. – Преди някое време рязах пикочния мехур на племенника му. Остана живо момчето. Я ми кажи, Дафле, ти знаеш ли кого ще викат за даскал сега калоферци?

         Дафли замълча. Вече се бе догадил , че билерина е бил толкоз път дотук именно за да научи тая новина. Явно се надяваше горкия, че може него да условят...

         - Знам я... - хекимът посипа бавно емфие на кутрето си и дълбоко смръкна. - Оня голтак  Ботя Петков, дето заедно школувахте при даскал Райно. - Билерина свъси вежди. – Теб защо не те поканиха, ти си по-учен, зер и билерин си...

         Михалаки рече добродушно:

         - Ботя пее хубаво. Ще им пее в черковата Свети Атанас...- и се загледа в масата. - Аз, Дафле, съм отбито агне. Що народ изпомря в ръцете ми. Мръсен занаят, рекох ти, не е като да си хеким или подвий опашка цинцарин. Ти гледай себе си, че Георгя...

         - Какво Георгя? – наостри уши Дафли.

         - Нищо, нали уж бяхте ортаци?

         - Че ний и сега сме ортаци, Михалаки. Нищо, че си поделихме махалите.

         - Е, то си е ваша работа- смутолеви билерина. - То щото хората говорят...

         Дафли наду бузи върху нергилето:

         - Остави ги да си говорят. Те, еснафските булки, си нямат друга работа кога мъжете им са на чаршията.

         Наоколо бе станало съвсем тъмно. Михалаки се надигна и двамата запристъпяха към портата. Някъде далеч се чуха стонове на оплаквачки. Чумата, която свещеник Никола от черквата „ Св. Никола” нарече „бич Божий”, вземаше поредната си жертва. Михалаки се прекръсти. Двамата знахари бяха вече до вратника, когато някой потропа.

         - Кой е? – попита Дафли. Беше време да идва файтона на мюдюрина. Той открехна.Вън се бе спряло момче с рошава коса и фенер в ръката.- Що искаш , бре? – смъмри го хекимът.

         Детето явно се бе притеснило,но рече:

         - Мама ме изпрати да дадеш мазило да намажем младенеца,бебето...- коленете на момчето трепереха.

         - Кое бебе, бе? – ядоса се съвсем гръка. – Майка ти не беше трудна?

         Рошавото момче запелтечи:

         - Роди комшийката, булка Караивановица. Мама рече да дадеш мазило да го не хване чумата.

         Дафли се засуети, рече:

         - Колко гроша носиш?- Момчето отвори дланта си. Хекимът взе монетата. - Един грош? – лицето му се зачерви. – Че вий мене за какво ме имате, бре?

         Билеринът Михалаки бръкна в пояса и подаде още пет гроша. Дафли понечи да каже нещо, после се врътна и влезе в дюкяна. Говореше си сам:

         - Намерило кога да се пръкне! Утре ще умре, само мазилото ще хаби..

         Той се засуети, видя кафетата, бръкна и обра утайката. Взе малко пепел от изгорелите борови клонки и я прибави към леблебийната смес. Сети се, че е забравил да поиска посуда от момчето, взе едно ръждиво лехенче за бръснене и изсипа в него делото си. Ритна от яд мангала и излезе на двора. В ръката си стискаше грошовете.

- На – подаде хекимът на билерина петте гроша. После се обърна към малчугана и рече мазно:

-         Какво е детето?

-         Момче, Василчо...

-     Браво, браво.Ето илача, на ти и гроша. Кажи, че хаджи Дафли се радва кога се раждат българчета, христиени. Че то напоследък много народ пукна, нали Михалаки? Да намажат Васил  по челото, а после да го изкъпят в дъждовна вода. И да я варят до три кипвания, запомни ли? Хайде.

            Билеринът Михалаки избърса потта от челото си:

           - Дафле, ама то от два месеца не е валяло дъжд...

           Хекимът се замисли и реши, че тая вечер мюдюрина няма да прати файтона. Искаше му се да си легне. Веднага. Болеше го глава от дъха на умрели животни и лепкавия мирис на гюла. Погледна с уморени и изцъклени  очи към билерина:

             - Ще завали, Михалаки. Бог ще отмие тая чума, ще завали. Че как иначе. Айде, сполай ти път. Ще завали, зарад Василчо, айде ...

                  

      ...Посред нощ силен гръм стресна сънуващия умрели жаби и врабци хеким. Навън закапаха едри капки дъжд. По същото време майката на Васил Левски стоеше будна върху сина си и се молеше за неговата съдба...