понеделник, 18 февруари 2013 г.

КОИ СА ВСЪЩНОСТ КУТРИГУРИТЕ?

      Атила умира през 453 година.



      Две години по-късно най-доверените му съюзници, гепидите на             Ардарих се обръщат срещу неговия син и воюват с       престолонаследника на Хунската държава Елак при река  Недао в Панония. 
     Елак губи битката и е убит в 455 година.



      Йордан  пише:”Останалите братя, след като той бе убит, ги изтласкаха до бреговете на Понтийското море (Черно море – бел.м.), където, както ние вече описахме, са били преди готите.”

      Ото Менхен-Хелфън в монографията си "Светът на хуните" (1973) предполага, че се е случило  почти същото, което към 375 година сполетяло готите, когато те, прогонени от хуните, дошли до северните брегове на река Дунав и търсели място от византийския василевс за заселване на юг от реката.

      „Така отстъпваха хуните,- пише Йордан- пред които преди това отстъпваше целия свят (ойкумен, вселена). Разделението и низвержението между съюзниците, които преди с обединени сили всяваха ужас, бе пагубно. Делото на Ардарих, владетеля на гепидите, донесе щастие на различни племена, които дотогава против своята воля се подчиняваха на властта на хуните. То насочи техните души – отдавна пребиваващи в дълбока печал – към радостта на желаното освобождение.

      Готите  все още са съюзници на хуните при  гепидската битка на река Недао, когато Елак умира. Победата на гепидския васал на хуните Ардарих над престолонаследника Елак, е онова „дело”, което според Йордан, зарадвало душите на готите.

      Те  се възползват от променената ситуация и ”изпратили посолство до римската земя, където били приети с величайша милост от тогавашния император Маркиан”.

      Това  готско посолство до император Маркиан е втория тежък удар върху Хунската империя, след военните действия малко преди това на гепидите на Ардарих. 

     Готите измислят хитър, почти одисеев дипломатически ход. Те буквално предлагат на Маркиан областта Панония, която дотогава е част от Хунската държава, да бъде върната на Рим и отново да стане римска провинция. За себе си те поискали в Панония „да получат отредените им (от императора-бел.м.) места, в които да се заселят” (Йордан). Гепидите пък, според Йордан, взели „хунските поселения” в „пределите на цяла Дакия” като победители. Те били „делови хора” и „не искали от Римската империя нищо, освен мир и ежегодните дарове по приятелски (разбирай: за федерати-бел.м.) договор.

      Така  се оказва, че без военни действия и  почти мигновенно Рим си възвръща огромни територии, завзети от хуните до смъртта на Атила, в своите бивши земи в Дакия и Панония.

      Очевидно  още до края на 455 година гепиди и готи са засвидетелствали федеративно вероподаничество на Рим, понеже Ото Менхен-Хелфън цитира в своята монография от 1973 година един панагерик на  поета Сидониус Аполинарис (Panegyric on Emperor Abutus), в който поета на 11 януари 456 година в Рим възхвалява новият западно-римски император Авитус, че е „възвърнал изгубената Панония след много поколения”..

      Една част от хуните, явно тези, които са изтласкани от горна Дакия от гепидите, с разрешението на византийския василевс Лъв (457-474), са допуснати на юг от р. Дунав и се заселват в областта между гр. Лом (Алмом) и р. Вит (Утом). Друга част от тях намира подслон в Мала Скития (дн. Добруджа) на север от р. Дунав, до Черно море, според готския историк от VІ век Йордан.

      Основната маса от хуни обаче все още е в Панония.

      Когато  Денгиз, втория син на Атила, разбира  за готското съглашение с Рим относно  Панония, той напада готите. Йордан пише: ”синовете на Атила тръгнаха против готите”.

      Което ще рече, че това събитие е преди 465 година, когато Ирник (третият син на Атила) се отделя с част от хората, т.е. утигурите на изток (Прокопий).

      Братята воюват с готския владетел Валамир, според Йордан. 

      Конкретен повод е притеснението, което готите оказват на садагиите (явно славянско население в Панония, от „сад”, градинари; това племе е известно и като сагадии, в „Чудесата на Св.Димитър Солунски” през VІ в., по време на аваро-кутригуру-славянското нападение над гр.Солун).

      В тази битка с готите, Денгиз и  Ирник губят, но Денгиз не е убит. Неговото убийство е чак през 469 година, когато според историка Марцелиан Комес, главата му е занесена в Константинопол.

      За  нас е важно да уточним това време точно, понеже в периода между битката на Денгиз и брат му с готите преди 465 година (когато той не е убит) и битката от 469 година, когато е убит от гот-федерат с римски военен чин Анагаст, е важният над петгодишен (може би около 10 годишен) период, през който хуните  действително масово се изселват от Панония на изток.

      Знае  се, че през 465 година Ирник и утигурите вече са към Приазовието. Те, според Прокопий, се върнали на „старите си места”, за да „владеят сами” тези земи. 

     Отметката на Прокопий, че те се върнали сами, има смисъл единствено, ако с тях не са се върнали още някои от хуните, с които те преди са владеели заедно там. Незавърналите се, са наречени от Прокопий (от позицията на около век след тези хунски разслоения), с името „кутригури”.

      Според  Йордан, по негово време (т.е. около 551 година, когато пише своя исторически труд) имало хуни, заселени във Византия, които той нарича „сакромонтизи и фосатизи”.

        В това свое съобщение Йордан  отъждествява две, хронологично раздалечени заселвания на хуни във Византия. Около 457/8 г. (с възцаряването на Лъв), както вече казахме, хуни са поселени в региона на гр.Лом до р.Вит на изток. Тези хуни, Йордан нарича „фосатизи”, от римското понятие за „военен лагер”. Те са заселени от Лъв с традиционната римска уговорка да защитават военно земята и да не пропускат на юг външни врагове. Така те играят ролята на „фосатизи” (преден военен лагер на Византия).

      Що  се отнася обаче до ония хуни, които Йордан нарича „сакромонтизи”, това име е неточно предаване от него на византийския топоним „Стримон” (областта на заселване е около дн.Струмяни в България, по поречието на р.Струма, около превала между планините Рила и Пирин-б.м.), където хуни са заселени не по времето на Лъв, а по времето на Юстиниан І, т.е. след 527 година. Но Йордан по принцип е прав за наличието там на хуни-сакромонтизи (чети:стримони), тъй като „по негово време”, т.е. към 551 година, те вече са там.

      Да  се върнем на първото нападение на Денгиз срещу готите, предизвикано от тяхната измяна и от опита им да прогонят „садагиите от владенията им във вътрешна Панония” (Йордан). 

      Вследствие загубата на Денгиз, започва голямото изгнание и преселение на хуни от Панония. Тук става дума не за военни подразделения, а за изселване на покъщина. Хуни и готи са живеели съвместно по тези места повече от „50 години” (Йордан).

      Къде  отиват изгнанниците ?

      Йордан  пише: „ те се отправиха към онези области на Скития, по които протичат водите на р. Днепър, която на своя хунски език те наричат Вар”. Явно и р. Вардар в Македония носи името си от хуните-стримони; р. Кубан, според „Арменската география” от VІІ век на Анани Шираканци, също е била наричана „Вардар” (?)...

      И така, землище на пост-атиловите хуни, след тяхното прогонване от новите  римски федерати (остроготите) от Панония, към 465 година става територията от Мала Скития (дн. северна Добруджа), където е северния ръкав на р.Дунав (р. Серег), до р. Днепър (на хунски език - р.Вар).

      Именно  тази територия през Х век Константин Багрянородни в своя трактат „За устройство на империята” именува като топоним „Атилкезе”.

      Хуните в Атилкезе стават известни, чрез Прокопий, с името „кутригури” (котраги, хотраги).

        Още по-наизток, край река Дон и Азовско море, се заселват утигурите с Ирник.

      Фактически  двамата братя Денгиз и Ирник  се прибират в остатъчната атилова хунска империя, без загубените земи в централна и западна Европа.



      И така кои са кутригурите?

      Откъде  произхожда това наименование?

      Това  е един от най-заплетените въпроси  в българската етногенеза. 

      Нека  проследим метода, чрез който са  идентифицирани утигурите като българи.

     Анализира се съобщението в сирийската хроника (555 г.) на Псевдо-Захарий Ритор, където има изброени „13 хунски народа”. Между тях липсва „утиг” (утигурите), но затова пък е посочен народ „бургар” (българи). 

      Йордан  през VІ век пише, че когато „хуните се уплашили от готското оръжие  ” Денгиз имал под своя власт „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”.

      Битугурите, според Ото Менхенн-Хелфен (1973), по-късно изоставят хуните. Той предполага, че и други племена са сторили същото.


      Най-важния народ, който командва Денгиз е първи в списъка на Йордан, това са „ултинзури” (ултин, аудан). 

    Агатий изрично упоменава, че ултинзуритебили най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв и на живеещите по това време римляни.” (с. 83).

     Бихме могли да кажем, че „ултинзури” на Йордан съответства на „кутригури” на Прокопий...Имаме ли основание да направим такава идентификация?

      Необходимо  е да повторим, че името „Улдин”  ни е известно още от времето на римския генерал Стилихон (ок.365-408), когато войската на Улдин (явно прозвище на Харатон, упоменат през V в. от историка Олимпиодор) му оказва помощ. Улдин е споменат и от Зосим, Созомен, Агатий, Йордан.

      Ние допускаме, че „ултин” е етноним, така както пише и Йордан за „ултинзури”.

      Кога  се появява името „кутригури”?

      Можем ли да допуснем, че „хотраг” (котраги, кутригури) е външен етноним на „ултин”?

      Мисля, че да. 

      Той им е даден от антите (анчийците) и неслучайно се появява по време на преселението на хуните от Панония в междуречието на реките Прут, Днестър, Буга и Днепър. Преди това етнонима „кутригури” е непознат...

      Единственото  място, откъдето можем да научим нещо за произхода на названието „хотраги”  е летописа от ХІІІ век „Барадж тарих”. Там е казано: „А в древността това племе се наричало сохот или по сербийски хол, но след това думата се променила и станала хот или хотраг”.

      Анчийската (украинска) дума за къща е „хат”. 
   „Со хот” е всъщност „със къщите (покъщината)” и отразява именно времето на преселението на денгизовите хуни в Атилкезе.

   
      През  Х век византийския император Константин Багрянородни в своя трактат „За устройство на империята” надлежно описва териториите на симпатичните му печенеги, в които вижда евентуални мощни съюзници. Той пише (гл.37), че на запад страната  Пачаникия е на един ден път разстояние от Киевска Рус, на четири дни от Унгария и на половин ден от балканската държава България. Императорът-писател уточнява, че на територията от четирите дни път между Пачаникия и Унгария живеят „ултин,древляни и лензити”...

      Последните  два народа са славянски, а може би и антски... ”Древляни” (горци) и „поляни” (от lend, лензити).

      „Ултин”, които Багрянородни поставя на първо място, вече знаем кои са, това са кутригурите...

      Сега, след като дешифрирахме, че именно дингизовият  народ „ултинзури” (Йордан) е онзи, който получава външен етноним „хотраги” от антите (прото-украинците), сме изправени пред не по-малко сложният въпрос: а кои всъщност са „ултин” (аудан, авито)?

      Отговора  получаваме от арабската средновековна  историческа школа, която на същото географско място, където през Х век Багрянородни поставя (гл.37) „ултин”, сочи по същото време народ „V.n.nd.r”.

      За  щастие арабоезичните източници  по този въпрос са внимателно и детайлно представени от Минорски http://odnapl1yazyk.narod.ru/hududalal.htm.

      Единственото, на което той не е обърнал внимание е, че арабоезичните историци не слагат знак на равенство между наименованието на даден народ и наименованието на страната, в която обитава.

      В случая, те поставят на едно и също място  народ „V.n.nd.r” и независимата държава с име „Аскал” (Исигел). 

     Наименованието на тази държава влиза в употреба в арабоезичната историография след 922 година, когато е посолството на Ибн Фадлан в гр.Болгар на реките Волга и Кама. В своите „Записки” (Рисала) Ибн Фадлан пише, че владетеля на гр.Болгар е „малик” (цар) на „ас-сакалиба” (ас-к.л.). След това Фадлан обяснява, че княза на Аскал е подчинен на Алмъс, владетеля на гр.Болгар.

        Фактът, че Ибн Фадлан посочва  двама владетели, би трябвало отдавна да насочи изследователите на този щекотлив въпрос в историческата наука, към предположението, че техните правомощия не са на една и съща територия.

      В противен случай не биха били двама. Фадлан не бива да бъде подценяван, той е  грамотен мъж и много добре  е знаел, че владетеля на гр.Болгар е „балтавар” (васал), спрямо Хазария, в чиито земи е този град. Спрямо земята на Аскал обаче, която на запад граничи с Маджария (Унгария е в Панония), а на изток с печенегите, за Алмъс може да бъде казано, че е „малик” (цар). Ето защо, според Ибн Фадлан, владетеля на гр.Болгар е „малик на ас-сакалиба”.

      Това  княжество, чиято територия е  „4 дни” (Багрянородни), е волжко-българско и през Х в., независимо, че по-голямата част от поданиците са славяни (ас-сакалиба).

      Аскал (Есегел) е българска провинция  с особен статут, която обаче се е подчинявала на владетеля на гр. Болгар.

      Къде  е била тази държава?

      Какво казват за нея арабските източници?

      Ибн Рушдъ (Х век): „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.”

      Гардизи и Бакри компилират свободно от Ибн  Рушдъ.

      Точното географско разположение се уточнява от „За устройство на империята” от К. Багрянородни.

      Самият  Фадлан пише: „Друга група била с царя на някакво племе, когото наричаха цар Аскал. Той (Аскал) бе поданик на него (царя на Болгар)”.

      Така  става ясно, че народа „ултин” на Багрянородни съвпада с „V.n.nd.r” на арабоезичната средновековна историческа школа.

      През  същия Х век хазарския кагат Йосиф пише в писмо до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, че народа на Аспарух (VІІ в.) се казвал „в-н-н-т-р”.



ПРОДЪЛЖАВА:
    http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/05/blog-post_18.html?spref=tw 

Няма коментари:

Публикуване на коментар