Сведения за българите в арабските средновековни източници...

          Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 - 923 г.) в своята „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) посочва „Бунджар” и „Бурджан”. 

       В константинополският вариант на същата книга, т.е. текста на Бел`ами, „Бунджар” (банджар) даже е редактирано на „Булджар”.

         Непосредствено със сведенията на арабоезичния персийски историк ат-Табари, друг ирански арабоезичен историк ибн Рушдъ (903 - 913 г.) пише, че съществуват три вида българи. 

           „Те са три вида. Единият се нарича б. р. сула, другият - ас - к. л., а третият б. л. к. р.”

               „Худад ал-алам” (ок. 982) и Гардизи (1050 - 1059 г.) компилират от Ибн Рушдъ и повтарят същото.

            "Ас-к.л.", т.е. Аскал (Есегел, Ишикил) е българска провинция в Приднепровието с особен статут, подчинявала се е на владетеля на гр. Болгар на реките Волга и Кама.

        

         Това е единият вид българи (ас-к.л.).

         Вторият вид са - „б. р. сул”.

         Така са посочени у Ибн Рушдъ и неговите компилатори.

      Ат-Табари, който е по-добър извор, ги нарича „баланджер”.

            У ат-Табари „бунджар” са упоменати само веднъж, докато „баланджер” се срещат в годините по хиджра: 20, 32, 60, 104, 105, 112, 113 и т. н. 

              Това не е случайно, бунджар/банджар, на които Кавад плащал данък, според ат-Табари, избягват заедно с аварите-отцепници в Панония, т.е. „банджар” на ат-Табари, са „кутригурите” на византийските  автори. 

       А „баланджер”, които остават, според ат-Табари, са очевидно „утигурите” на гръкоезичните византийски късно-антични историци.

         Ибн Рушдъ познава баланджер като „б. р. сул”, а на мястото на „бунджар” (ат-Табари) поставя „б. л. к. р”.

            Третият вид българи са бунджар (=б.л.к.р.)

                                      Ас - к. л

                                      Б. р. сул

                                      Б. л. к. р.

         Какъв е извода?

         Фактически, във визията на ат-Табари бунджар изчезват, а баланджер (Артамонов дава данни, че под това име трябва да се разбират „българите”) остават.

          Ибн Рушдъ пък и неговите компилатори дават вече едно по-общо сведение, че българите са „три вида” и „б. л. к. р” не бива да се бърка с „б. р. сул” (баланджер).

         Следователно, „б.л.к.р” на Ибн Рушдъ са „бунджар” на ат-Табари, т.е. са същите онези, които други арабоезични извори от Х в., (а и писмото на хазарския цар Йосиф до андалузкия евреин Хасдай ибн Шафрут), наричат - V.n.n.d.r.

           Фактически, класическото за гръкоезичните късно-антични извори деление на българите на два вида: кутригури и утигури, е съхранено и тук, имайки предвид, че ас-к.л. е всъщност наименование на страна (Аскал, Ишигел),  а арабоезичните извори правят разлика между страна и народ, посочвайки v.n.n.d.r, като обитаващи именно в страната Аскал. 

особено ценен е анализа на Минорски по тази тема

  http://www.kroraina.com/hudud/hud_53_c.html

 §.53. Рассказ о стране V.n.nd.r   http://odnapl1yazyk.narod.ru/bulkar.htm

      Ибн Рушдъ (Х век): „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.”

               Гардизи и Бакри компилират свободно от Ибн Рушдъ.

                Ахмед ибн Фадлан (921 г.) пише: „Друга група била с царя на някакво племе, когото наричаха цар Аскал. Той (Аскал) бе поданик на него (царя на Болгар)”.

           И така, бунджар/бурджан и баланджер, са същите онези, които гръкоезичните автори наричат "кутригури" и "утигури".

              Ето защо през Х в. хазарският цар Йосиф, давайки генеалогия на народа си, съвсем спокойно включва патронима на българите "Булгар" сред предците си, а посочва в-н-н-т-р като народа, с който Аспарух мигрира на Дунав.

             А от своя страна, повечето арабоезични средновековни автори, слагат знак на равенство между бурджан (бунджар, в-н-н-т-р) и българите в Дунавска България...