вторник, 10 март 2015 г.

КИМЕРИЙСКИЯТ ПРОИЗХОД НА БЪЛГАРИТЕ.

        Кимерийците са упоменати за първи път през 714 г. пр.н.е. в асирийските клинописи под името Gamir, на север от Урарту. Тогава те нападат Урарту и почти 100 години са хегемон в предна и мала Азия. Побеждават Асирия, Фригия, Лидия. Превземат редица градове на изток в Мидия и на запад в Йония.




      Значението на самоназванието на кимерийците, т.е. *gam-ir(а), което И.М.Дяконов тълкува чрез ирански като „преден, подвижен отряд“, Иванчик допълва, като обръща внимание, че такъв „преден отряд без обоз и жени“ трябва да включва корена „bal“, ако се вземе предвид скитския език. Превода на „конен отряд“ на скитски e засвидетелствуван в ономастиката (οὐαδτόβαλος) като „бал“ (А. Иванчик), освен това е съхранен и в осетинския, като „балц“.
 
Между другото, варварското име за военен кон, е съхранено и в летопис на Прокопий от VІ в., като „балан“.
И така, дали урартите наричат кимерийците с името "хуни" и защо, ако е така? За целта бе необходимо да се обърна към древно-източната история на Урарту (Бийан, Бунд) и да потърся в асирийските и урартските клинописи отговор.
Думата "хини(ли)" в урартския език има две значения: едното е "син", в смисъл урартския цар около 780 г. пр.н.е. Аргишти І е син  (хини-ли) на Менуа, предишния цар. Но самият Аргишти създава на левият бряг на река Аракс крепостта "Аргиштихинили". Тeзи "хини-ли", които живеят в тази огромна крепост-град, какви са му на Аргишти? Явно не са му всичките деца, независимо, че И.М.Дяконов на едно място допуска такава версия...
Към 643 г. или 639 г. пр.н.е. урартския цар Сардури ІІІ, предвид на военната си слабост, доброволно признава върховенството на Асирия и се именува "син" на асирийският цар. Тоест, видно е, че думата "син" (хини-ли) в урартурският език, освен семейно значение, е имала и значение близко до "зависим". Сардури ІІІ, след като се именува "син" на царя на Асирия, демонстрира външно-политическа зависимост.
Живеещите в града на Аргишти І, т.е. в Аргиштихинили, са в същата зависимост (хини-ли) към създателя на града.
С други думи, кимерийците, които към VІ в. пр.н.е. губят своята хегемония в Мала Азия и през Урарту се насочват към своите земи на север, са очевид приети в поселища на пост-урартците (бундур), между които и гр. Занави („Мокцевай Картлисай”) и са наречени "хини-ли" от самите бундурк (урарти), което буквално значи "осиновени", а преносно "зависими"(?).
Оттук ни става ясно, защо кимерийските племена утигури и кутригури (Прокопий, VІ в., виж. цитат 1) са създали към ІV в. от н.е. именно „хунски съюз“, т.е. съюз от зависими на тях племена…Хуните не са етнос, няма народ „хуни“, това е име за съюз от „зависими“ (= хини, хони, хуни) племена, които са подчинени на ядрото на съюза, а то е именно от българите утигури и кутригури. Ето защо е правомерно да се пише за „хуно-българи“, но също така трябва да се обяснява, че произхода им е кимерийски, според източниците…
Добре, но откъде знаем, че кимерийци и урарти (самоназвание "Биайн, с форми: Боян, Бунд, бундур) са живеели съвместно след VІ в. пр.н.е.?

В грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай” се дават древни сведение за „военното племе хони”, което се заселило в гр. Занави, като мястото му за заселване им била отстъпена от „бундурк”.
Това станало преди времето на Александър Македонски, според грузинското съчинение.
При по-късните преписи на грузинския извор, особено след идването по тези места на турките на Истеми към средата на VІ в., това име „бундур”, където „к” е очевидно арменски афикс, се изписва погрешно от преписвачите „бунтурки”.
Очевидно е, че „бундур” (тук „дур” е явно форма на персийската дума за врата „дер” и сочи за присъствие на Бун на Каспийската врата, наричана по-късно Чор и Дербенд) не могат да са „турки”, защото „Мокцевай Картлисай” и по-късното грузинско средновековно съчинение на Леонти Мровели „Животът на Картлийските царе”, дават сведения, че „бундур” са коренните жители на Картли, преди в края на ІV в. пр.н.е. там да се заселят иберите.
Бундур живеели по течението на р. Кура в четири града, те са по тези места, според „Мокцевай Картлисай”, още преди Александър Македонски (ІV в. пр.н.е.), както посочихме. „Когато цар Александър обърна в бягство потомците на Лот и ги отблъсна към полунощната страна, тогава (той) за първи път видял свирепите племена бундурк, живеещи по течението на Кура в четири града с тяхните предградия: град Саркин, Каспи, Урбнис и Одзрах, и крепостите им (чети: цитаделите – бел.ред.): голямата крепост Саркин, правителствените (чети: царските – бел.ред.) Каспи, Урбнис, Одзрах.” (гл.І, Мокцевай Картлисай).
Упоменаването на цитателите и на градовете отделно, дава много ясно указание, че тук става дума за пост-урартски градове, тъй като е невероятно населението на такава мощна антична държава като Урарту да изчезне безследно след VІ в. пр.н.е., когато е превзета от Мидия и Вавилон.
Несъмнено под името на свирепите „бундурк” в грузинското съчинение, е останал спомен от урарти, тъй като при разчитането на урартските клинописи в началото на ХХ в., се оказа, че самонаименованието им не е Урарту, както са ги наричали, а Биайн (Биайн-ли).
Крепостта, наричана „Саркин” в грузинското съчинение, напомня името на урартския владетел Сардур І (има и негови потомци Сардур), който е оставил следният надпис за себе си, като „цар на Биайнед, владетел на град Тушла”. Езерото Ван тогава е било наричано „морето Наири”, но благодарение на самоназванието на урарците, е запазило етнонимът им „Биайн” като „Ван”.
Цялата земя нагоре до Шара, както пише през VІ в. арменският историк Мовсес Хоренаци, се е наричала от древните „Баоенан” (= Урарту- бел.ред.): Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”
Тя се казвала така, според Хоренаци, понеже българинът Бунд, заедно със своите хора „бундур”, я били колонизирали.
На друго място, същият автор пише, че „страната на българите” се намирала в пояса на Кавказката планина - Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите...”
Земите на север от Урарту са били автохтонни за кимерийците през VІІІ в пр.н.е., но между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”. Летописецът Агатий Миринейски ни дава ценното сведение, че там някога е била "Оногурия"...
През VІ в. от н.е. Агатий Миринейски в своя труд  "За царстването на Юстиниан", кн. ІІІ, 5 пише: „Римляните по съвет на Мартин се подготвили веднага да нападнат с всички сили над персите, като обсадят Оногурис. Тази местност се казва така от древността, когато по всяка вероятност хуните, наричани оногури, на същото това място се сражавали с колхите и били победени, и това име в качеството си на трофей било присвоено от местните. Понастоящем от мнозинството тази област не се нарича така, но на името на издигнатия наблизо храм на Св. Стефан /…/, но на мен нищо не ми пречи да използвам старото название, както и подобава за историк. И така, римската войска се подготвила за поход срещу Оногурис…“
И така, кога кимерийците са започнали да ги наричат "бал///гар"???
Терминът „бал”, според данни на ономастиката, посочени от Иванчик, е бил известен още на скитите (οὐαδτόβαλος) и означава „любимец на дружината”. В осетинския език, родствен със скитския, понятието „балц” е означавало „военни походи” и е свързано с няколко степени на инициация, през която са преминавали младежите, за да станат мъже. Думата „бал”, в този смисъл, в скитския и осетинския, е означавал „отряд участващ в поход”…
Следователно термина „бал/гар” вероятно е съставен от „бал” (скитско-осетинската дума за участници във военни походи) и от „Гар” („Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту, откъдето са идвали кимерийците през VІІІ-VІІ в. пр.н.е. на юг и откъдето след VІ в. пр.н.е. са тръгвали на север срещу скитите.
През 354-357 г.г. именно един такъв военен конен отряд на Зиези, става известен на запад във втората редакция на „Анонимния латински хронограф“ от 354 г., като „българи“, „Vulgares“…

1 коментар:

  1. Накратко кимеролога Асколд Иванчик:


    Сотрудник кафедры истории древнего мира Исторического факультета МГУ Иванчик Аскольд Игоревич; Член-корреспондент РАН, доктор исторических наук, профессор. Научный руководитель Отдела изучения древних цивилизаций, главный научный сотрудник Института всеобщей истории РАН, Directeur de recherche в Национальном центре научных исследований (Институт изучения древности и средневековья Ausonius, Бордо, Франция), Senior Fellow Института исследования древнего мира при Нью-йоркском университете, член-корреспондент Германского археологического института (с 2002 г.) и Итальянского института Азии и Африки (с 2004 г.), главный редактор журналов "Вестник древней истории" и "Ancient Civilizations from Scythia to Siberia" (Leiden), член редколлегий журналов "Revue des études anciennes" (Бордо), "Il mar Nero" (Рим, Париж, Бухарест), "Nartamongæ. Revue des études alano-ossétiques" (Владикавказ, Париж), "Эпиграфический вестник" (Москва), главный редактор (совместно с Г.Парцингером, Берлин) серий монографий "Степные народы Евразии" и "Pontus septentrionalis", член Совета РГНФ (с 2010 г.), представитель РАН в Международном союзе академий (с 2002 г.), председатель организационного комитета Российской ассоциации антиковедов, член Международного совета индо-европеистики и фракологии (София, Болгария).
    Выпускник исторического факультета МГУ (1986 г.), кандидат (1989 г., Институт востоковедения РАН), доктор (1996 г., Фрибургский университет, habilitation) исторических наук.

    ОтговорИзтриване