понеделник, 27 май 2013 г.

Касиодор от VІ в. за българите...


            В своята HISTORIA LANGOBARDORUM  Павел Дякон  (Паул Варнефрид), лангобардски историк от VІІІ в.,отбелязва, че първият лангобардски крал бил Агелмунд и него „неочаквано през ноща го нападнали българи” (кн.І,16), убили го, а дъщеря му взели в плен.


         За да си съставим понятие кога се е случило това, е необходимо да изясним, следвайки разказа на Павел Дякон, че вторият вожд на лонгобардите се казвал Ламисио. „Трети на власт дошъл Лет. След като управлявал около 40 години, оставил за наследник своя син Алдихок, който бил четвърти наследник на трона. Когато този умрял, пети крал станал Годехок” (кн.І,18). Годехок е съвременник на Одоакър (кн.І,19).
                Кой е Одоакър? 
          Това е синът на Едеко, дясната ръка на Атила. Одоакър побеждава близо до Павия през 476 г. (или 477Орест, другата дясна ръка на Атила и принуждава сина на Орест да се откаже от трона на Рим. Името на този син е Ромул Августул (управлява Рим от 30.Х.475 до 4.ІХ.476) и в учебниците е известен като последния император на Западната римска империя. Одоакър е признат като „римски наместник” на западната империя от източния император Зенон (476-491)  и е известен като първия варварин римски император. Бащите на Ромул и Одоакър, т.е. Орест и Едеко са хунски висши сановници и сътрапезници на Атила до 453 г., техните синове последователно стават римски императори...

         И така, защо Павел Дякон нарича хуните от тяхната ранна хегемония в Европа от края на ІV в., с името българи? Всъщност, Павел Дякон е боготворял историка от VІ в. Касиодор, както става ясно от собствените му признания.

         Да, Павел Дякон не е единственият историк, който нарича хуните от времената на бащата на Атила, с името „българи”. Тази тенденция е прокарана още в началото на VІ в. в панагерика на Енодий и в готската хроника на Касиодор.
         Към 519 г. / James J. O'Donnell. Cassiodorus., Copyright and published 1979 (University of California Press) / Касиодор пише Готска хроника, едно историческо съчинение, което през 551 г. е основен източник за Готската история на Йордан.




         Касиодор е най-важният историк за готската държава в Италия на Теодорих в края на V век.
         Теодорих е остроготски крал, произхожда от остроготския кралски род на Амалите и има за цел да обедини под своя скиптър и визиготите, чийто кралски род са Балтите.
         Историческата задача на първият готски историк Касиодор е била нелека.
         Фактически остроготския кралски род на Амалите до 455 г. е ръководел един от народите в Хунския съюз, т.е. остроготите. През 451 г. остроготите са на страната на Атила и в прословутата битка при Каталунските полета воюват не само срещу римския генерал Аеций, но и срещу събратята си визиготи, които са съюзници на римляните в тази епична битка за съдбата на Европа. Даже по време на боя визиготския крал Теодорих, чиято столица била Тулуза, е убит. Йордан оправдава остроготите, понеже се „подчинявали на Атила, хунския крал и не им било възможно да се откажат да воюват срещу своите еднородци визиготите, понеже заповедите на ръководството, дори да изисквали отцеубийство, трябвало да се изпълняват”. Тук стилът на Касиодор се вижда директно, както и намерението му да оправдае остроготите.
         На раменете на остроготския крал Теодорих в края на V в. и началото на VІ в. предстои да обедини остроготи и визиготи под един скиптър, този на Амалите, а визиготския кралски род на Балтите да бъде елиминиран.
         Очевидно е, че остроготите не са били под никакво „робство”, но целта на Касиодор е да представи техният хунски период в такива краски, сякаш друг е виновен за убийството на визиготи през 451 г.


         Защо Касиодор нарича хуните от времето на Теодосий Велики, т.е. от ІV век, с етнонима „българи”?

         Както знаем този почин на Касиодор е предшестван от епископ Енодий, който към 505 г. пише панагерик, в който хвали Теодорих Амал, че е победил народа българи, тези, които „преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде”.
         Видно е, че Енодий, както и Касиодор, не само споменават някакви появили се през 486 г. за първи път в Мизия, по времето на император Зенон (476 - 491) българи, а отъждествяват тези българи със старите хуни.


         През 1601 г. дубровнишкият историк Мавро Орбини пише историческа студия за българите, която ползва за източник и Паисий Хилендарски към 1762 г.
         Днес готската хроника на Касиодор е изгубена и по нея се съди, както казахме, основно от заемките на Йордан.
         Обаче по времето на Мавро Орбини изглежда не всичко от Касиодор е било изгубено и Орбини пише, че българи са воювали с римляни още през царуването на римския император Теодосий Велики (378 - 395). Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І (ум. през януари 395 г. - б.м.); след много битки българите били победени около 390 г....” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).


           За какво става дума?

         Защо именно по времето, когато остроготския крал Теодорих създава в Италия обща държава за визиготи и остроготи, изведнъж етнонима „българи” е натоварен с цялата историческа семантика на атиловите хуни?
         Причината явно е била много важна.
         Първо, както става ясно от сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор от почти същото време (555 г.)  европейската хунска империя е била съюз от народи и нито един от тях не се е казвал хуни. Тоест, хуни е общото държавно название на всички народи, участващи в хунския съюз.
          Остроготите са също хуни до 455 г. и когато Касиодор пише, че Теодосий Велики воювал с българи, това всъщност е част от замисъла за „очистване” на остроготите от тяхното хунско минало и същевременно посочване от Енодий и Касиодор кой народ е наследник на атиловите хуни. Не случайно етнонима българи се появява и при Йордан, но вече след 455 г., при това Йордан (който пише своята история през 551 г.) нарича българи онзи народ, който Прокопий нарича „утигури”. А хуни след 455 г. нарича изселилите се към 460 г. на Днепър от Панония хуни-ултинзури, които Прокопий нарича кутригури.
        Йордан също знае хуните като съюз от народи и когато изброява народите, които командва Денгиз, поставя на първо място „ултинзурите” (а Агатий в края на VІ в. дава пояснението, че те били най-многобройни по времето на Лъв І), но споменава също така като хунски народи и ангискирите,битугури, бардои, садагии...  
          Всичките тези хунски народи след 455 г., хвали се Йордан,  готите били изгонили от Панония и те (остроготите)остават единствения народ, самовластен господар (всъщност: федерати на Рим) на Панония.


         И така, една от причините хуните от ІV в. и V в. да бъдат представяни като отделен етнос, е тенденцията прокарана още през 519 г. от Касиодор атиловите хуни да бъдат представени само като българи, а хунския период на остроготите, да бъде маскиран като „робство”, сякаш остроготите нямат нищо общо със славното минало на Хунската империя.

         Това е било наложително за придворният историк на острогота Теодорих Амал и Касиодор е писал така летописа си, че визиготите под властта на Теодорих в Италия в края на V в., да забравят все още живият спомен, че хуните-остроготи са ги избивали през 451 г. на Каталунските полета, бидейки съюзници на Атила...Остроготите са такива, според Йордан, от 375 г. до 455 г....

         Още през 505 г. в панагерика си епископ Енодий прокарва тази тенденция. При това, колко смешно звучи оная част от панагерика, където Енодий обеснява кои са били в миналото българите, сякаш Теодорих е паднал от небето и не знае баща му чий васал е бил в съществуващата до 455 г. Хунска империя. Но затова пък колко патетично изглежда образа на Теодорих в панагерика, олицетворен от Енодий като владетеля, който е победил ония, които дотогава са били всесилни и непобедими. Българите преди можеха да завоюват каквото поискат, не им пречеха нито планините, нито реките, нито лишенията...”
         Този Енодиев образ за миналото на всесилните българи, е всъщност хунски, от времето на Атила и той най-ясно показва, че именно българите са били ядрото на Хунската империя.


         И днес ние имаме право да искаме обективна история на тази империя и на произхода на хуните. Европейските хуни, които от 375 г. до 455 г. имат империя от Каспийско море до Орлеан и Аквилея, нямат адекватно историческо изследване на тяхното славно минало. То е потиснато и на негово място е въведена една фраза „велико преселение на народите”, чиято цел е многозначна.



          Фактически въпроса за произхода на българите е неразривно свързан с въпроса за произхода на европейските хуни.

         За да се отговори на питането: кои са българите, е необходимо преди това да се отговори на въпроса: кои са европейските хуни? При това трябва да се отхвърли историческата догма, произхождаща от едно просвещенско мнение и преповторена от руския учен Иностранцев през 1900 г., че Huns (европейските хуниса един и същ народ с Hsiong-nu (хсионг-ну, сюну), известни като номади-монглоиди на Жълтата река и Ордос в северен Китай до началото на новата ера, от китайските хроники. Тази версия се поддържа и днес в руската историческа наука, но е отхвърлена на запад още след 1945 г., както от Томпсън (1948), така и от Ото Менхен-Хелфън (1973), а и от всички сериозни учени.


         Александър Мошев в доклад „Най-ранни сведения за хуните” пише следното: „Около произхода на хуните се спори поне от XVIII в., когато Жозеф Дьогин (1721–1800) идентифицира европейските хуни с познатата от китайските извори народност сюн-ну (hsiong-nu). По-късно тази хипотеза е възприета и популяризирана от Е. Гибън. Въпреки някои опити за възражения , изглежда тя се налага като общоприета версия. Интересно е, че когато Дьогин предлага хипотезата си, науката не разполага с никакви археологически и лингвистични данни, които да я подкрепят. Авторитетът на Дьогин е бил достатъчен, за да му се довери европейската историческа общност. Всъщност обаче, редица негови твърдения са меко казано спорни. Така например, той настоява, че китайската цивилизация е дело на колонисти от Древен Египет. Това произволно мнение отдавна е отхвърлено, но идеята на Дьогин, че европейските хуни произхождат от Северен Китай все още има множество привърженици. Време е, това аксиоматично утвърдено становище в историографията да бъде подложено на преоценка от гледна точка на изворовите данни и археологическите находки .”



         Бих допълнил само, че на запад това просвещенско мнение, поне след разработките на Ото-Менхен Хелфън след 1945 г., не се споделя от академичната общност, но неясно защо е статукво в българската историческа наука и днес...

Няма коментари:

Публикуване на коментар