Аспарух

        

        За синът на Кубрат, основал през 680 г. държава на Балканите с име България, има сведения:

Аспарух, склуптор Крум Дерменджиев

1.     в Хрониката от ІХ в. на Теофан

2.     в Бревиария от ІХ в. на Никифор

3.     в Арменската география от VІІ в., приписвана на Анани Ширакаци

4.     в еврейско-хазарската кореспонденция от Х в. на хазарския цар Йосиф с андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут

5.     в Църковните протоколи на VІ Вселенски събор.

6. в Именникът на българските канове - като Исперих

7. в българските добавки към Манасиевата хроника

         Един от слабо проучените исторически въпроси е додунавската биография на кан Аспарух (VІІ в.).

       Обикновено за този владетел се пише, че довел българите до местността Онгъла, откъдето ги повел на юг към дн. Добруджа на Балканите, като преминали р. Дунав.

        

         Що се касае до додунавският период от живота на кан Аспарух, който е именуван „ювиги кан”, обикновено се цитират Теофан и Никифор, византийски летописци от ІХ  век, които не са единствените извори от  онова време.

             В разширеният вариант на „Арменската география от VІІ в.” (Ашхарацуйц), приписвана на Анани Ширакаци, се съобщава следното сведение: „От Хипийските планини избяга сина на Худбадр (чети: Хубраат, както по-горе в същият текст е изписано името на Кубрат).”

              В географията от VІІ в. на Анани Ширакаци р. Волга ("Ател", "Ра") тръгва „от Каспийско море на север с два ръкава, които се съединяват”, а след това се обръща на запад към т. нар. „Хипийски планини” и стигайки до дн. руски град Донецк се влива в р. Дон (Танаис).

         Античната река Танаис извира от планинските възвишения над дн. руски град Донецк, според „Географията” на Птолемей от ІІ в. от н.е.  и се влива в Азовско море.

         В еврейско-хазарската кореспонденция от Х в. на хазарския цар Йосиф до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, е споменат само един престолонаследник на народа, който хазарите превземат. Той избягал на р. Руна (Дунав), според Йосиф. Става дума очевидно за Аспарух.

         Йосиф не съобщава за първородния син на Кубрат, Бат-Боян, понеже той - както знаем - остава на територията на „Припонтийска  България” (Теофан) и приема васалство.

         В. Н. Златарски още навремето обърна внимание, че Теофан (по-пространно) и Никифор (по-сбито) ползват в своите летописи един трети, общ за тях и недостигнал до нас източник, в който се говори за Кубрат и синовете му, и в който името на Аспарух е упоменато.

И двамата по-късни преписвачи от ІХ в. пишат за Бат-Боян като за съвременник, какъвто той отдавна не е, но за техният източник от края на VІІ в., явно е съвременник. Тоест, Теофан и Никифор преписват буквално от неизвестен източник от края на VІІ в., който пише, че Боян още плаща данък на хазарите.

         В Църковните протоколи на VІ Вселенски събор(680/681), също четем за нападението на Аспарух и превземането на Мизия:

         "Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, провинция Сирия Секунда. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане разбирателство, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете спорещи страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли. И аз отидох при стратега патриций Теодор и го помолих да говори за мене на събора, та да настане любов и мир, защото Бог от всичко най-много обича мира и любовта. И сега, ако заповядате, нека напиша онова, което Бог ми е внушил за вярата, по сирийски, и нека да се преведе на гръцки".

                      През ХІV в. български преводач се заема с невероятната по онова време задача да преведе стихотворната хроника на Константин Манаси от ХІІ в., като спази размера и даде адекватни български думи на гръцките. Това, според специалистите, бележи "етап в развитието на книжовния език" (с. 31, Иван Буюклиев). Освен това, българския преводач е бил и историк, той въвежда допълнителни 19 сведения в хрониката, които липсват при Манасий, и които засягат българската история. Всичките 19 добавки, направени от българския преводач в Манасиевата хроника, за да се отличават от преводния текст, са изписани от него с ...червено мастило...

                     Ето един пример:

        „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно” (Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144).