четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Българският Царственик и ключа за старата българска история.

 § 1.

„Именникът на българските владетели“ е самобитен документ, който е по-стар с повече от век и половина от „Страсбургска клетва“ от 842 г.  (Serment de Strasbourg) на  Карл ІІ Плешиви и Людовик ІІ Немски, която е най-старият паметник на старофренски.
Именникът на българските владетели е съхранен в три преписа. Два от тях открива руският учен А.Н.Попов и те са поместени в т. І на неговия труд „Обзор хронографов русской редакций“ (Москва, 1866): това са Московска и Погодинска версии на паметника.
Текста съдържа списъка на българските владетели от 145 г. до 766 г.
Откритите от Попов версии са всъщност преписи на занесените през Х в. в Русия български преводни хроники, които там са били оформени през ХV в. в общ свод, под името „Летописец елински и римски“. „Уваровият препис“ е най-стар, той е от ХV в., а Московския и Погодинския преписи са от ХVІ в.
Съставители на книжнината през Х в. в България са били учени от обкръжението на цар Симеон, които участват през първата половина на Х в. в подготовката на обширен сборник с преведени от гръцки текстове, начело с вехтозаветните книги на царете, хрониките на Йоан Малала и  Георги Амартол, а така също „Александрията“ и др. Този сборник попада в Русия, заедно с други сборници от времето на Симеон.
Текстът на „Именникът на българските владетели“ е намерен от Попов като вставка, която се намира непосредствено след  превода на ІV книга на Царете, от Старозаветната библия, и превода на Георги Амартол.

 Истрин В.М. 1865-1937. Книги временные и образованые Георгия Мниха. Хроника Георгия Амартола в древнем славянорусском переводе. Том I: Текст. - Петроград., 1920. Всъщност, както пише Истрин, това е старобългарския превод, на хрониката на Амартола...

http://dlib.rsl.ru/viewer/01005417322#?page=1 

Списъкът с българските владетели  е без надслов, не е бил наименован. Едва през 1870 г. е именуван от хърватския историк Франьо Рачки „Именник на първите български князе“ (Rad Jugoslovenske Akademie, 11/1870). В българската историческа наука пък е известен като „Именник на българските ханове“, заради погрешната туранска теория.
Началото на българският Именник на владетелите е поставено в края на VІІ в., то е правено по времето на Исперих (Аспарух), което става видно от изречението, че писача е съвременник на преминаването на Аспарух на юг от Дунав: „И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега.



Списъкът започва така: „Авитохол (жнтъ) живя триста години, родът му е Дуло, а времето му дилом твирем.“

Първоначално текста е написан на древният български език с гръцки букви, след това е преведен на старобългарски. При този превод, който е направен към Х в., думите в Именникът са написани слято, което очевидно е подлъгало още от самото начало на разчитане учените, че „Авитохол“ в текста е една дума.






       В хрониката от ІХ в. на Теофан е съхранена българската дума за мястото, където живее кан Крум. Тя е „ол”
(αυλήν). Което ще рече, че ако тази дума „ол/хол“ съществува в началото на Именникът, то думата „Авитохол“ трябва да бъде разделена на две - „Авито“ и „хол“ (αυλήν). Превода на думата „Авито//хол“ е „жилищата“ (местоживелищата) на „Авито“, който е от „рода Дуло“. Тоест, глагола „жнтъ“ е превод на „хол“ (αυλήν), ето защо е трябвало да отпадне, а не да бъде прилепен към името на Авито.
Кой е този Авито?
Той историческа личност ли е или легендарна?
За него е използван при превода, както стана ясно, глагол „жнтъ“ (от „жнтн“), който ни съобщава, че Авитохол е „живял“ 300 години. Така е и при Ирник, който „живял“ 150 години.
Тоест, при Авитохол и Ирник имаме глагола „жнтъ“, но при Коуртъ (Кубрат) не е така, там е глагола „държа“ (=управлява, оттук и бълг. дума „държава“) и това не е случайно.
Времето на Авито от 300 лунни години съответства на 291//290 слънчеви години. Това е един цял период на българската история от 145 г. от н.е., т.е. от ІІ в. от н.е. до 435 слънчева година, т.е. началото на V в. от н.е.
Ако името на „Авито“ е писано на гръцки, което основателно се предполага от почти всички изледователи на Именникът, тогава неговото име на латински ще е „Ауито“.
В началото на ІІ в. от н. е. римският историк Ариан написва един трактат, известен като „Перипл на Ариан”, който той посвещава и подарява на император Адриан (117 - 138 г. от н. е.). През 1987 г. М. В. Агбунов анализира в книгата си „Античная лоция Черного море” познатото анонимно средновековно произведение, известно като „Перипл на Черно море” (Евксинския понт). Дотогава в историческата наука се смяташе, че това произведение е на анонимен византийски географ, т. е. писано е след ІV в. от н. е. Но Агбунов доказва, че т. нар. „Перипл на Черно море” не е на византийски автор, а е на Ариан от ІІ в. Последният подарява кратка редакция на своя труд на император Адриан, а „Анонимният Перипл на Черно море” е всъщност разширена редакция на същото произведение. „Този текст действително е бил по-късно (т. е. след ІV в. от н. е. - б. м.) в ръцете на византийски географ, но той само е променил стадиите в мили, понеже в негово време не са се ползвали вече стадии, и е превел някои съвременни нему названия. Следователно, ръкописите известни като Перипл на Ариан и Перипл на Анонимен автор, не са две различни произведения, а кратка и разширена редакция на едно и също произведение - Перипл на Ариан”. (Античная лоция Черного море, М., 1987,с.12, с.13).
Тоест, още преди 138 г. от н.е. Ариан, който е писал на гръцки, посочва на север от Кавказ и на изток от река Танаис (Дон) съществуването на страна „Евдоусия” (на лат. Еудоусия). Тук очевидно „оусия“ е гръцката дума за същност, използвана и за еднородност.
Географът от ІІ в. от н.е. Птолемей също дава сведение за някакви „Адон (Udon) /Алаидон (Olondae)“ по тези места.
Птоломей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети: Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, което отделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.
И така, -Авито, -Евдо и -Аудон са имена изключително близки до хунският народ „улдин“ (ултинзури) и до името на чичото на Атила, който е известният от хрониките в началото на V в. пълководец Улдин (виж § 2. Чичото на Атила и династичното име Дуло.).

Волжко-българските исторически легенди от ХІІІ в. „Барадж тарих” са ни оставили много оскъдни данни за Атила, но там срещаме все пак сведението, че  Атила от рода Дуло също имал „прозвище Аудан”.
В нашият именник, времето на „Авито“ свършва през 435 слънчева година. Но през същата 434-та или 435 г. умира чичото на Бледа и Атила?
Ще рече, авторът на Именникът под името „Авито//хол“ е включил периода от началото на българската държава до 435 г., когато умира Улдин (Авито, Ауито).



        При това началото на тази държава е даже преди 145 г., след като преди 138 г. Ариан знае за страна „Евдо//усия“, така както и Птолемей през ІІ в. знае за „Адон (Udon)//Алаидон (Olondae)“, които са на територията на запад от Волга
(Ра) и на север от Кавказка Албания.
Защо е посочена 145 г. като начало на първата българска държава?
Защото са изчислени 300 лунни години, т.е. 25 цикъла по 12 от смъртта на чичото на Атила Улдин през 435 г. (или 434, в зависимост кой месец е начало на следващата година)
За Епохата на Ирник, която следва след Авитохол, са дадени в Именникът 150 лунни години (146 слънчеви), т.е. от 435 г. до 581 г.
 Епохата на Ирник (435-581) включва: чичо му Бледа, баща му Атила, брат му Елак, брат му Денцик, самият Ирник и свършва с последното упоменаване на утигурски владетел към 581 г.
Защо 581 г. е определена като година на окончателното падане на държавата на хуно-българите под каганатските тюрки на Истеми, за които знаем, че нападат Предкавказието и Приазовието малко преди 568 г.?
В историческият труд на Менандър от VІ в. се говори за времето от 565 г. до 582  г. По времето на Тиберий (578-582) при тюрките в Предкавказието е изпратено византийско посолство, начело с Валентин. Посланикът тръгнал по море от Константинопол до гр. Синоп на южното Черно море, оттам преплувал на север до гр. Херсон, минал пеш през „планината Таврики” (Менандър), а след това „на коне през равнината, в която имало много блата” (около Азовско море) и влязъл в „страната Аккаги” (Абхазия). Оттук отишъл направо при военния лагер на тюркския наместник Турксанф.
По това време, пише Менандър, утигурите имали собствен управник на име Анагей.


Това е последното сведение в гръцки  източник на управник утигур (независимо, че вече е бил васал на тюрките), което ще рече, че списващият „Именникът“ от краят  на VІІ в. не само е получавал сведения от българи, за да ги напише на гръцки, но и сам е бил достатъчно добре образован в гръцките извори, особено в труда на Менандър от VІ в.


§ 2.


Когато летописецът Приск Панийски през 448 г. посещава Атила в Панония, в състава на византийското посолство на Максимин, той научава директно името на най-важната фигура сред хуните в началото на V в. и го съобщава като „цар на хуните Руа”. Това е чичото на Атила, който отглежда двете деца Бледа и Атила на брат си.
От Приск името е преписано от Касиодор към 519 г. и от Йордан през 551 г. в техните истории (Roas). Срещат се също формите „Руга, Ругил” (Ruga, Rugila). Има и форма „Роил” (Ρωίλας) в историята на Теодорит. Суфиксът „ila“ е очевидно важен, той присъства и в името на Атила. Форми на името на чичото на Атила като Rugila > Ruila, предполагат че точното му име е очевидно Руа/Руил.
Защо чичото на Бледа и Атила онаследява трона на Хунската империя, а не първородния син на династа? Очевидно бащата на Бледа и Атила е мъртъв и трона е в ръцете на брат му Руил. През Х в. преславския книжовник Йоан Екзарх ни разкрива какво е било династичното право при хуно-българите, което е заето и от хазарите по-късно: ”И при българите отначало князете били по наследство – синът на мястото на бащата, и братът на мястото на брата. Научаваме, че така било и при хазарите.” (Йоан Екзарх. Шестоднев. С.,2000, с.159).
Трона не се предава на първородния син, той го поема едва след „престолонаследника“, какъвто в случая е втория брат. Ето защо, след смъртта на чичо им Руил през 434 г., Бледа и Атила поемат заедно управлението на хунската държава до 445 г., когато Атила става „самодържец“, след убийството на брат си Бледа.
В периода 434-445 г.г. начело на държавата е бил Бледа, но управлението на държавата е в ръцете и на двамата. Дори първородните им синове са били в управлението (за Елак, първият син на Атила, знаем, че е пращан да „стажува“ като владетел над акатирите на изток от Панония).
Кой  е бил тогава братът на Руил, бащата на Бледа и Атила?
Атила умира през 453 г. През 448 г. най-малкият му, трети син Ирник, е малчуган на около 5 години, но първородния му син Елак е очевидно поне на 18 г., след като е изпратен да управлява и владее над акатирските племена (Приск). Атила умира в разцвета на силите си, очевидно от съвсем естествена смърт. Атила умира след женитба, при хуно-българите е било разрешено многожеството. Това показва, че Атила умира от удар, при това сравнително млад, т.е. не е бил на повече от 40 години. Което ще рече, че е роден около 413 г., дори малко по-късно.
Бащата на Атила, според Йордан, се е казвал „Мундзук“. Това сведение Касиодор и Йордан го заемат от Приск, но този пасаж не се е съхранил в откъсите на Приск, запазени в преписите на летописи за Константин Багрянородни през Х век.
Приск посещава хуните през 448 г., но още в началото на V в. при тях е ходил друг историк и то също като посланик, изпратен от западния римски император Хонорий (395-423). Този историк е Олимпиодор, той живее в западната Римска империя и в книгата си дава латинизирана форма на някои хунски имена. Олимпиодор ни съобщава за хунския династ Донат и брат му Харатон. И двете имена са латинизирани, те са често срещани в латинския език, което показва, че истинските хунски имена са видоизменени от Олимпиодор.
Прави впечатление, че вероятно третият син на Атила, т.е. Ернак (в Именникът на българските владетели - „Ирник“) носи името, което Олимпиодор ни е предал в латинската форма „Харатон“.
Историкът Олимпиодор пише своята история през втората четвърт на V в. и тя обхваща събития след 407 г. до смъртта на западния император Хонорий (423 г.). В периода 410-420 г.г., според Ото Менхен-Хелфен, Олимпиодор участва в посолство до хунския рикс Донат.
Откъси от историята на Олимпиодор са съхранени в „Библиотеката“ на Фотий от ІХ в. Ето преразказа на текста: „Той (Олимпиодор - б. м.) разказва за Донат, за хуните, за невероятното умение, с което кралете им (рикси) стреляли с лък, и за това как той, като историк, бил изпратен с посолство при тях и при Донат; пише за своето драматично пътуване по морето и за опасностите, и за това как Донат, коварно излъган от клетва, бил престъпно убит. Също за Харатон, първият от риксите (владетелите на хуните - б. м.), който бил обладан от гняв, заради убийството и как императорските дарове го успокоили. Това е съдържанието на първите десет книги от неговата история”.
В осемнадесет фрагмента, всеки от по няколко изречения, Фотий преразказва всички книги на Олимпиодор. Това несъмнено оказва ущърб на дошлите до нас сведения. Що се касае до цитирания „фр. 18”, е видно, че Фотий е редуцирал едно пространно изложение на Олимпиодор, в което се разказва за хуните и което предшества с няколко десетилетия летописа за тях на Приск Панийски, който ги посещава през 448 г.
Основната хунска фигура в текста на Олимпиодор е Донат. От „фрагмент 17“ на Олимпиодор научаваме, че съществува провинция „Мундияк”, която очевидно по време на посолството на Олимпиодор е завладяна от Донат. Изглажда „Мундияк“ (§ 17) при Олимпиодор и „Мундзук“ при Йордан е едно и също име (?). Тоест, това наименование на местност е станало прозвище на Донат, явно той вече владее тази провинция Мунтания, която Олимпиодор изписва „Мундияк”.
Но ако е така, излиза, че бащата на Атила е всъщност Донат, след като прозвището му е „Мундияк/Мундзук“? Тоест, името на бащата на Атила е „скрито“ под латинизираната форма Донат, и ние бихме искали да потърсим дали всъщност това не е самият Дуло, основателят на прочутата хуно-българска династия?
За целта, ще се върнем към най-ранните сведения за Руил при Приск. Чичото на Атила е известен с името Руил още преди 419 г., при това като династ, т.е. няма как бащата на Атила да е династът Донат, след като от Олимпиодор знаем, че Донат умира малко преди 423 г.(?).
Все пак, имаме напредък в изучаване на хунската династия, т.е. стана ни ясно, че трябва да правим разлика между прозвище и лично име.
Но има нещо, което ни се изплъзва. Основните хунски водачи, според Олимпиодор, са Донат и Харатон. При това дори след 423 г., когато е убит Донат, ние научаваме от историка, че Харатон поема водачеството. По същото време обаче Приск сочи чичото на Атила Руил за водач, визирайки дейността на Плинт, който през 419 г. става консул и е източният дипломат, който преговаря с хунския дипломат на Руил, т.е. с Есла. Същият Есла е първи хунски дипломат и при Атила през 448 г., както пише Приск. Същият Приск очевидно пише, че бащата на Атила носи име Мундзук (заето от Касиодор и Йордан). Същевременно, ако някой може да носи прозвището „Мундияк“, то това е само Донат. Той превзема тези територии и посолството на Олимпиодор тръгва от Западната Римска империя, през Адриатика и се насочва към Донат. „Предполагайки, че Олимпиодор е бил отправен при хуните от Византия, повечето историци разполагат центъра на хунската власт някъде около северните бреговете на Черно море. Това е изключително неправилно. Както Томпсън обърна внимание, „Историята” на Олимпиодор описва изключително Западната империя. Хедеке предполага, че Олимпиодор е бил на служба в имперския двор в Равена. Знаенето на латински, използването на латински думи, латинските форми на варварските имена от Олимпиодор, са все неща, които не ни оставят убедително съмнение в това, че Хедеке е  прав. Олимпиодор е изпратен от Хонорий (западният римски император в Равена при хуните и не е пресичал Черно море, а Адриатическо. Хуните, които той е посетил, са живяли в дн. Унгария.” (Ото Менхен-Хелфен, 1973, с.97, 98). „В 400 г. Улдин бил предводител на хуните в Мунтения, в източните части на Румъния, от р. Олт.” (пак там, с. 81), пише американският хунолог. Жалко, че в този момент не се е сетил, че бащата на Атила, според Йордан (от когото американският професор въобще не е възхитен като историк от VІ в. ), бил наричан „Мундзук” и че това  явно не е лично име, а  прозвище, което почти буквално повтаря олимпиодоровият топоним „Мундияк” (фр. 17).




Не случайно, когато Харатон става първи цар на хуните, от историческата сцена изчезва името на славният дотогава хунски пълководец Улдин, което прави впечатление на Томпсън (1948) и той изрично го отбелязва.

Обаче ситуацията е много по-объркана, ние предполагаме, че Харатон е именно Улдин, последното име е прозвище (?).
За първи път хунски пълководец с име Улдин е упоменат от историците през 400 г., когато опитът на Гайна да премине на север от Дунав край гр. Нове (дн. Свищов), е осуетен от войските на хунския предводител Улдин, който убива Гайна и изпраща главата му в Константинопол (Zosimus, V, 22, 1-3). Очевидно е, че този хунски генерал от 400 г. е същият от 405 г. и от 408 г. „Предводителят на живеещите над Истър (Дунав) варвари Улдис, нахлу с многобройна войска през реката и разполагайки се на лагер до границите на Тракия, превзе с помощта на измама мизийския град Кастра Мартис (дн. гр. Кула в България). Извърши нападения и над Тракия, като горделиво не искаше да сключи съюз с римляните. Когато префектът на тракийските войски провеждаше разговори с него за мир, той посочил към изгрялото слънце и казал, че ако пожелае, ще покори всичката земя, която то огрява по пътя си и това даже нямало да му коства големи усилия.” (Sozomen, кн.ІХ, 5.2). Тук се съобщава за събития от 408 г., но три години по-рано (през 405 г.) западните римляни на префекта Стилихон побеждават германските пълчища на Радагайс, благодарение именно на хунската помощ на Улдин: „Срещу Радагайс римляните наеха двама езичника – готският пълководец Сар и хунският Улдин” (Павел Дякон, Historia Romana, кн. ХІІ. 12). Между другото, след убийството през 408 г. на западния префект Стилихон, функциите му са поети именно от Сар.
Освен като име-прозвище, при Йордан и Агатий то се среща и като название на един от хунските народи през втората половина на V в.  Йордан твърди, че след смъртта на първородния Атилов син Елак (убит през 454 или в началото на 455 г.), вторият брат Денгиз застанал начело на няколко народа, между които „ултинзурите” са изписани от историка като първи в поредицата. Денгиз имал под своя власт „ултинзури, ангискири, битугури и бардори” (Йордан, Гетика, ч. ІІ). Агатий Миринейски пък отбелязва, че „ултинзурите”: „били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв (457-474) и на живеещите по това време римляни.” (Агатий Миринейски, История, кн.V, 11). Същият историк упоменава, че преди 554 г. „Улдах – хун” със своите хунски войски помогнал край гр. Пезаро на византийския пълководец Нарзес и нанесъл силно поражение на Левтарис, съюзник на готите (кн.ІІ.; 2,3).
Очевидно е, че хунския генерал Улдин от 400 г. е същият от 405 г. и от 408 г., но не може да е „Улдах”, чиито хунски войски помагат на римляните в Италия срещу готите малко преди 554 г., според Агатий. И все пак -  двамата носят едно и също име-прозвище, което явно съвпада с хунския народ, от който произхождат.
След 409 г. Олимпиодор отива при хуните и ни съобщава за латинизираните имена Донат и Харатон, но не знае за Улдин, при положение, че западният префект през 405 г. Стилихон разчита основно на неговата помощ за да се справи с Радагайските германски пълчища. През 400 г. Улдин спасява Византия от Гайна, а през 408 г. същият Улдин нахлува в Тракия с войските си. Очевидно е добре информиран за поемането на трона от Теодосий ІІ и регента му перс, ето защо не закъснява да нахлуе, за да иска данъци. За него пишат Созомен, Зосим, но Приск, описвайки събития няколко години по-късно, не знае нищо такова? За него основна фигура е Руил, при това още преди смъртта на Донат, а не е ясно как този Руил се е разбрал с Харатон, който след 423 г. поема кормилото на хуните, за което пък пише Олимпиодор?
Очевидно ние не знаем как хуно-българите са можели да увеличават имената си, във връзка с дадено събитие и как са носели повече от едно име, при това прозвищата са били свързани както с родово племе (ултинзури), така и със завоювани територии (Мундияк). И след като не знаем това, логично е да повтаряме старите грешки на историците, които изумени пред този феномен решават, че хуните са много племена без връзка помежду си, при това сякаш провидението ги води в обща посока от Дон до Дунав, а не династ. Наистина, хуните са много племена, но защото те подчиняват много племена и ги превръщат в част от хунския съюз. Няма как ядрото на хуните, да са различни племена. А дори и да са били различни, както Прокопий от VІ в. пише за утигури и кутригури, те са според историка с общ кимерийски корен и „едноплеменни“.
Ще можем ли да подредим един исторически пъзел?
Ако Руил на Приск е една и съща личност с Донат на Олимприодор преди 423 г., когато Донат е убит, как така същият Руил на Приск може да е една и съща личност с Харатон на Олимпиодор, който е жив след 423 г, а и Руил на Приск е жив до 434 г., когато предава властта на Бледа и Атила?
Ние вече допуснахме, че Донат и Мундзук (Олимпиодор) са една и съща личност. Възможно ли е Улдин (Зосомен, Созим, Йордан) и Харатон (Олимпиодор) да са една и съща личност?
Приск пише, че Руил започнал разговори с Византия, като е изпратил Есла, който се среща с Плинт, понеже няколко племена са дезертирали. Созомен дава сведение, че това дезертиране е станало през 408 г., когато регента Антиох ги подлъгва с примамливи обещания и Улдин се спасил сам на север със своите хора. Сиреч, малко преди 419 г. Есла, изпратен от Руил, търси от Плинт дезертьори на Улдин.
Но каква е връзката тогава между Руил и Улдин? Тоест, виждаме, че има някаква връзка, иначе не е ясно защо Руил търси дезертирали от армията на Улдин? Към 420 г. обаче ние не знаем какво е станало с Улдин, който – както пише Томпсън – изчезва, а на хунската сцена, чрез Олимпиодор, се появяват имена като Донат и Харатон.
Ако допуснем, че Улдин е прозвище на Харатон, тогава какво общо има Руил с Донат?
Ето това е загатката. Ако Руил е Донат, как така Руил е жив и след 423 г., след като Донат, според Олимпиодор, е убит непосредствено преди 423 г.?
 Но…има едно, но…
Ако Руил е известен като цар на хуните още преди смъртта на Донат от 423 г., защо посолството на Олимпиодор е изпратено при Донат (и Харатон), а не при този Руил?
А сега ще повдигнем част от завесата!
В началото на ХХ век езиковедите проучват езика на евреите-горци в Кавказ, които говорят татски говор, т.е. средноперсийски. Но за разлика от другите татски говори (ирански и таджикски), се оказва, че татският на евреите-горци има една особеност, която липсва в останалите татски говори. Ротацията d(t) към r.
Към 463 г. чувашки племена нахлуват на запад и много скоро хуно-българите ги правят част от Велика България на Ирник, след като отблъскват аварите (Суда). Към 669 г. именно тези чувашки племена, получили от българите името „сувари“ (Сувар, Сурва е български теоним; има и значение „приятели“, според волжките летописи) в съюз с каганатски тюрки, свалят законните наследници на Велика България на Кубрат.
Хазарският език е определено чувашки, но в него навлизат и много български елементи, като например ротацията, за която стана вече дума. Тази ротация не е била присъща на хазарския език, понеже те идват на Кавказ чак към 463 г., докато за съществуването на характерната езикова ротация d (t) към r в Кавказ се съобщава от изследователите още при палеокавказките езици. Един от тях е и кимеро-българския.
През Х в. хазарския цар Йосиф пише писмо до андалузкия евреин-министър Хасдай, в което патетично хвали своите предци, които нарича наследници на библейския Тогарма и наред с легендарния Хазар е упоменат и Болгар, чието име в кратката редакция е изписано като „Б.л.г.д”. На съветския хазаролог Новоселцев му прави впечатление, че вместо „р” е изписано „д”, но решава, че това е правописна грешка. Ала Йосиф е прокарал тази „грешка” като езикова норма в цялото писмо (кратката редакция), докато в пълната редакция, открита през 1782 г. от Фиркович в караимските архиви на Крим, текста е фонетично коригиран.
В случая нас ни интересува кратката редакция. Освен „б.л.г.д.”, там и р. Дунав е изписана като „Руна”, т.е. забелязваме същата езикова ротация d(t)-r. Но с това примерите за наличието на тази езикова ротация като норма в писмото на Йосиф не свършват. Първото име в псевдо-тогармовата генеалогия на хазарите, което Йосиф изписва в своето писмо, е: „Агийор”. Това име не означава нищо друго, освен „гур” (планинци). Второто име е „Тир-с” (кратка редакция) - „Тудис” (пространна редакция). Имайки предвид, че вокали не са се изписвали, не става ясно защо вместо „и” имаме вече „у”? Може би защото издателя П. К. Коковцев освен кратката и пространната редакция, дава и сведения от Иехуда бен Барзилай и там името е „Тудис”. По-важно в случая обаче е, че неслучайно „Тир-с” (кр. ред.) става „Тудис” (простр. ред.). Замяната на „r” с „d” е част от същата езикова ротация. В „кратката версия” има „страна Рудлан”, която в разширената версия е поправена на „Д-ралан”.
Както вече стана дума, когато византийският дипломат Приск Панийски през 448 г. посещава лагера на Атила в Панония, той научава директно името на най-важната фигура сред хуните в началото на V в. и го съобщава като „цар на хуните Руил”.
Имайки предвид обаче горната езикова ротация, името е „Дуил“, т.е. Дуло. Сега вече ни става ясно, че латинизираната форма на олимпиодоровото име „Донат“ е явно „Дуло“, а брат му Ернак (Харатон) е не само чичо на Атила, но и Атила кръщава третият си син на чичо си.
Прозвището на чичото на Атила е Улдин, това е прозвище на народа им, т.е. упоменатите от Йордан и Агатий „ултинзури“. Този народ е упоменат и в началото на „Именникът на българските владетели“ като „Авитохол“ (хол/ол, т.е. „поселищата“ на „Авито“). В компилативният летописът от ХІІІ в. на волжките българи „Барадж тарих” се твърди, че Атила имал „прозвище Аудан”: „Канът Атиле Айбат по прозвище Аудан (Аудон) Дуло нападнал алманците и фарангите...” (Джагфар тарих, С. 2005., с.19).
Сами направете връзка между формите "Аудан", "Улдин" и "Авито", като имате предвид, че последната е гръцка, т.е. на латински „в“ би било „у“.
С други думи, нашият „Именник“ е изключително точен хронограф, той упоменава 300 години не за някакъв княз, а за народ. При преписите е станала инверсия, т.е. лицето Дуло произхожда от народа Авито/Аудан/ултинзури, а не обратно.
Донат, който се е казвал „Руил/Дуло“ е основателят на династията Дуло и неслучайно след смъртта му през 423 г. не срещаме името на брат му Харатон, а Руил, чичото на Бледа и Атила. Това е всъщност Дуло ІІ. Братът е приел името на основателя на династията и това име, както знаем приема и Ирник, третият син на Атила. Тоест, Атила е също от династията Дуло, при това Дуло е баща му, основателят на династията на българите.



Виж. Също § 3: Утигури, ултинзури и прозвището на българите в Хунската империя.




§ 3.



Много често четем, че българите са ядрото на хунския съюз и това е наистина така, но не срещаме директно етнонима им в късно-античните сведения за хуните до Атила. Причината е, че не си даваме сметка, че в именната култура на българите, те са славели прозвището си не по-малко от собственото си име.




Прозвището носи спомена за прародината.



Сведението за българските племена кутригури и утигури, е дадено за първи път от Прокопий Кесарийски през VІ в. То е повторено от неговите ученици от втората половина на VІ в. Агатий, Менандър, Теофилакт и през ІХ в. от Теофан, който обаче не споменава утигурите, а пише че Кубрат е владетел на „Велика България и на котрагите”.
С други думи, учените отдавна допускат, че името „утигури” е външно наименование за българите, въведено за първи път през VІ в. от Прокопий, за да диференцира онези хуни, които са съюзници (за разлика от кутригурите) на византийския император Юстиниан І, които начело с утигура Грод посещават през 528 г. Константинопол, където императора става кръстник на Грод и припознава него, а не брат му Мугел, за владетел на Боспор, дн. Керч. В „За сградите” Прокопий директно пише, че Боспор бил „хунски град”. Ако вървиш от град Боспор(дн. Керч) към град Херсон(дн. Севастопол), който е разположен в приморската област и отдавна е подчинен на римляните, то цялата земя между двата града е заселена с варвари от народа на хуните” (Прокопий Кесарийски. Войната с готите., ІV.5).
Към 555 г., т.е. по времето, когато Прокопий твърди че от земята на сагините в северен Кавказ до Меотида (Азовско море) е пълно с утигури, сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор изброява над 10 северно-кавказки народа, но не познава никакви утигури, а пише за българи. 
Готският историк Йордан от VІ в., чиято история е писана към 551 г. също не познава името „утигури”, а пише, че северното Черноморие е заселено от българи.
letopisec.blog.bg/history/2014/04/29/iordan-551-g-bylgarite-jiveiat-po-severnoto-chernomorie.1260789
 В „Тайната история”, където Прокопий вече пише против Юстиниан І, той не споменава въобще утигурите и кутригурите по имена, а употребява за тях единствено името „хуни”.



През същият VІ в. Касиодор слага знак на равенство между хуни и българи, а Енодий пише в панагерика си, че до готския крал Теодорих през 504 г., българите не са знаели загуба и са владеели всичко, с което директно вместо името „хуни” употребява името „българи”. Павел Дякон от VІІІ в. в своята „История на лангобардите” пише за българи, убили първият лангобардски вожд още през втората половина на ІV в., следвайки учителя си Касиодор.
По времето, когато Прокопий е бил официозен историк в обкръжението на Юстиниан І, той очевидно е бил задължен от последния да даде генеалогия на съюзническия народ утигури (= българи). Така постъпва през втората половина на същият VІ в. Агатий Меринейски със съюзническите на Византия лази.
С други думи, сведението на Прокопий, очевидно не е само някаква учена приумица, а може би е ползвал български информатор, от който знае и легендата за братята Утигур и Кутригур...Това донякъде се потвърждава от факта, че Прокопий не се е интересувал сериозно от хунската история по времето на Атила и преди това. Всеизвестно е, че той прави две „непростими грешки”, на които обръща внимание още през ХVІІІ в. Едуард Гибон. Вмества хунското нашествие над Херманарих едва по времето след като вандалите превземат Картаген, а атаката на Атила през 452 г. над северните италиански градове я определя като време след смъртта на Аеций (ум. 455 г.).
         Всичко това показва, че Прокопий е бил специално натоварен по политическа линия да се занимава с миналото и настоящето на пост-атиловите хуни и да формира тяхна генеалогия. Сиреч, той като историк на утигури и кутригури явно е имал информатори българи, от които е черпел сведения в Константинопол и такъв очевидно е не само Грод (528 г.), но и други.
Прокопий дори знае кой и кога е подхвърлил на Юстиниан идеята, че може да всее вражда вътре между хуните, понеже те са два народа, това го правят готите-тетраксити от Крим.
Отказът на Прокопий в анти-юстиниановия трактат „Тайната история” да употребява имената кутригури и утигури, наричайки ги само с общото „хуни”, е допълнителен знак, че той е бил натоварен по тази тема като официозен историк на Юстиниан І.

          Тоест, не можем да допуснем, че теонима „утигури” си го е измислил лично, следователно това име е имало явно някаква стойност за българите и те са му го съобщили.

Каква може да бъде тази стойност?

На този въпрос можем да отговорим едва сега, тъй като в последните 30 години в науката за кимерийците се стигна до изясняването, на база на внимателен анализ на асирийските клинописи от VІІІ-VІІ в.в. пр.н.е., че родината им не е била при Азовско море, а на територията на „северна Армения и южна Грузия”, т.е. точно там, където е била територията на древните уди, чието име на арменски е Ути/Утик („к” е типичен арменски суфикс), а съседна с нея областта „Гуриана”.
letopisec.blog.bg/history/2013/10/24/kyde-e-vsyshtnost-onoguriia.1196349


С други думи, именно чрез въведения от Прокопий през VІ в. теоним „утигури” се изяснява, че сведението му, че утигури и кутригури – които нека повторим в „Тайната история” нарича с общото име „хуни” – произхождат от кимерийците, не е някаква негова учена измислица. Напротив, ако Прокопий не бе писал за „утигури”, тежестта на констатацията, че хуните произхождат от кимерийците, не би била по-значима от данните на Филострог, че хуните произхождат от неврите или на Йордан, че произходът им е свързан с вещици.
Точно името „утигури” превръща генеалогията на българите от кимерийците при Прокопий в нещо повече от измислица.

Защо?

Защото Прокопий споменава името, но с арменска му форма, докато ние познаваме и неарменската му форма „уди, аудан, улдин”. Ούλτίν.

А така също и името на най-големият хунски народ, според Агатий, т.е. ултинзурите.

През VІ в. Агатий Миринейски пише, че ултинзурите „били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв (457-474) и на живеещите по това време римляни.”  И изведнъж ние вече не чуваме и дума от другите историци за този голям народ, сякаш е изчезнал в небитието.



    А името Улдин/
Ούλτίν, което е прозвище има славна писмена история дотогава.



Това хунско име ни е познато от късно-античните летописи като Улдин (Созомен, Зосим) и Ултинзур (Йордан). „Предводителят на живеещите над Истър (Дунав) варвари Улдин, нахлу с многобройна войска през реката и разполагайки се на лагер до границите на Тракия, превзе с помощта на измама мизийския град Кастра Мартис (дн. гр. Кула в България). Извърши нападения и над Тракия, като горделиво не искаше да сключи съюз с римляните. Когато префектът на тракийските войски провеждаше разговори с него за мир, той посочил към изгрялото слънце и казал, че ако пожелае, ще покори всичката земя, която то огрява по пътя си и това даже нямало да му коства големи усилия.” (Sozomen, кн.ІХ, 5.2).
Тук се съобщава за събития от 408 г., но три години по-рано (през 405 г.) западните римляни на Стилихон побеждават германските пълчища на Радагайс, благодарение на хунската помощ на Улдин.
 „Срещу Радагайс римляните наеха двама езичника – готският пълководец Сар и хунският Улдин” (Павел Дякон, Historia Romana, кн.ХІІ.12). Между другото, след убийството през 408 г. на западния префект Стилихон функциите му са поети именно от Сар. Името „Улдин” се среща и във волжко-българските средновековни компилации, но като „Аудан”.
Летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих” твърди, че Атила имал „прозвище Аудан”: „Канът Атиле Айбат по прозвище Аудан (Аудон) Дуло нападнал алманците и фарангите...” (Джагфар тарих, С. 2005., с.19).
Освен като име-прозвище, при Йордан и Агатий то се среща и като название на един от хунските народи през втората половина на V в.  Йордан твърди, че след смъртта на първородния Атилов син Елак (убит през 454 или в началото на 455 г.), вторият брат Денгиз застанал начело на няколко народа, между които „ултинзурите” са изписани от историка като първи в поредицата. Денгиз имал под своя власт „ултинзури, ангискири, битугури и бардори” (Йордан, Гетика, ч. ІІ) Агатий Миринейски пък отбелязва, както казахме, че „ултинзурите”: „били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв (457-474) и на живеещите по това време римляни.” (Агатий Миринейски, История, кн.V, 11). Същият историк упоменава, че малко преди 554 г. „Улдах – хун” със своите хунски войски помогнал край гр. Пезаро на византийския пълководец Нарзес и нанесъл силно поражение на Левтарис, съюзник на готите (кн.ІІ.; 2,3).
За първи път хунски пълководец с име Улдин е упоменат от историците през 400 г., когато опитът на Гайна да премине на север от Дунав край гр. Нове (дн. Свищов) е осуетен от войските на хунския предводител Улдин, който убива Гайна и изпраща главата му в Константинопол (Zosimus, V, 22, 1-3).
Очевидно е, че този хунски генерал от 400 г. е същият от 405 г. и от 408 г., но не може да е „Улдах”, чиито хунски войски помагат на римляните в Италия срещу готите малко преди 554 г. И все пак -  двамата носят едно и също име-прозвище, което явно съвпада с хунския народ, от който произхождат.
Прокопий пише за хунски пълководец „Хиниалон”, т.е. може да допуснем, че името е леко сгрешено от Прокопий и то може да бъде възстановено като „Хун-Алон” (виж. „Улдах-хун”, при Агатий). Този кутригурски военачалник Хиниалон, според Прокопий, бил повикан от гепидите към 551 г., но понеже дошъл по-рано от уговореното, е бил посъветван от тях да нападне Византия. За него Прокопий пише, че е разполагал с 12 000 конница и бил „човек много добре запознат с военното дело”. Макар, че го описва първоначално като враг, по-късно Прокопий разказва, че Юстиниан му дал много подаръци и злато, а две хиляди от неговите хуни-кутригури заселил в Тракия.
Йордан в неговия исторически летопис (551 г.) отбелязва към 460 г. не само хунски народ „ултинзури”, но и „Ултинзур”, когото нарича син на Атила (Гетика, ч. ІІ).

Ако погледнем сериозно на генеалогията от кимерийците, дадена от Прокопий, и то през призмата на съвременните постижения на науката за кимерийците, става ясно, че „ултинзури” и „утигури” е едно и също.

Това е топос, име на местностите на старата родина на кимерийците.


 В асирийските клинописи кимерийският цар Дугдам от VІІ в. пр.н.е. е посочен и като владетел на кутиите. Последните не са кимерийци и кимерийците не са кутии. От асирийското сведение обаче става ясно, че те са под властта на кимерийците и очевидно оттогава тяхното име под формата „аудан” е присъствало като прозвище на кимерийци, хуни, българи. Видно и от формата „Авитохол”, където „хол, ол” е жилища, поселища, а Авито/Ауито е прозвище на същата стара родина.

Виж. също:  Рауф МЕЛИКОВ. КЪМ ПРОБЛЕМА ЗА ПРОИЗХОДА И ОБЛАСТТА НА ОБИТАВАНЕ НА ПЛЕМЕТО УТИИ

letopisec.blog.bg/history/2013/11/01/drevnite-kutii-i-utigurite-bylgari.1199748

2 коментара:

  1. Благодаря за статията и труда!

    ОтговорИзтриване
  2. Един въпрос - има ли данни за това твърдение, установено ли е със сигурност "Първоначално текста е написан на древният български език с гръцки букви, след това е преведен на старобългарски. При този превод, който е направен към Х в., думите в Именникът са написани слято,...."
    http://kirilmilchev.blogspot.bg/2014/10/blog-post_16.html

    ОтговорИзтриване