петък, 24 август 2012 г.

Кои са карабългарите?

        1.

       За „кабари” пише в гл. 39 от „За устройство на империята”  Константин Багрянородни (Х в.). Те били причина, според него, да „избухне междуособна война” в Хазария, а по-късно напуснали каганата и отишли да живеят с маджарите в Панония.
    За междуособици в Хазария и „кабарско въстание” има сведение не само в „За устройство на империята” на Багрянородни, но и във волжко-българския летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”.
      Двата извора се допълват и изясняват събитията в Хазария по време на юдейската религиозна реформа там, проведена след втората половина на VІІІ в., която е имала силна опозиция от старото езичество, почитащо бог Кубар (Сувар, Сурва).
          В началото на ІХ в. хазарският каган Булан ревностно решава да разпространи юдейството масово в държавата си и особено сред езичниците, но без да посяга към мюсюлманите и християните.
        Голяма част от сведенията в „Барадж тарих” (ХІІІ в.) за Хазария са компилирани от един още по-стар летопис, който е от Х в. и се е казвал „Хазар тарих” (История на Хазария). Негов автор, според „Барадж тарих”, е Абдула ибн Башту. Това е същата личност, чието пълно име „Абдула бну Башту ал-Хазари” е изписано от Ибн Фадлан в началото на неговите „Записки от гр. Болгар”, които той пише през 922 г.
         Според „Барадж тарих” през 669 г. Бат-Боян, първородния син на Кубрат, приема васалството на хазарите.
         Той и наследниците му са васали в Хазария, носят титлата „балтавар” (упомената изрично от Ибн Фадлан, също в „Тарих-и Бейхах” от ХІІ в., а така също от арменския историк Каганкатваци, който пише, че това е „сан алиптувар”; не е верно твърдението на някои учени, че това било тюркското звание „ел-тебир”) и владеят номинално върху пост-кубратовите българи, които стават поданици на Хазарската империя.
         Балтаварския васален административен център на българската династия Дуло е бил в гр. Боспор (Башту; дн. Керч) на Кримския полуостров (Джалда).
         През 765 г. български васал-балтавар, по родословната линия на Бат-Боян, бил Тат-Утяк, според летописа.
         Той имал по-малък брат, чието име е Тат-Угек.
         През 787 г. Тат-Утяк починал, а брат му Тат-Угек става известен на западните анали, благодарение на едно писмо до него на папа Евгений от 825 г., а така също за него пишат Бертинския и Мецкия аналисти.
         Папата го нарича „Тутунд”, а в „Бертинските анали” към 795 г. е именуван  „Тудун”.

         P.S. - С други думи, ние не знаем кои са били личните имена на тези двама васални български владетели, а трябва да приемем, че както Тат-Утяк, така и Тат-Угек, са всъщност по-късни модификации в „Барадж тарих” на хазарския служебен титул „тудун”, за който има доста сведения в арабоезичните източници.
                    Едно е сигурно, двамата васали от рода Дуло, са изпълнявали в Боспор обязаности, дадени им от хазарската служебна титла „тудун”. Интересното в случая е, че на запад, извън пределите на Хазария (които са били някъде между Днепър и Дон), тези владетели от Дуло не са били хазарски тудуни, а са упражнявали династична роля сред карабългарите...

         Към 796 г. Тутунд (Тат-Угек) успял, според проучванията на ватиканският учен Асемани, да „отстои от Карл Велики за обитаване областта между Сабария и Корнунт(с. 118)

         Корнунт е древен келтски град в Горна Панония на Дунав, източно от Виена (около дн. Братислава ). След келтите е бил римска муниципия и един от основните градове на провинция Каринтия. По-късно този град става известен като Ветвар, бил е хунско селище – според Ханзиций. В буквален превод „стара крепост” (Ханзиций).
         На юг от Ветвар, където е дн. унгарският град Szombathely, е отбелязана в Notitia Dignitatum в началото на V в. „ lanciarii Sabarienses (occ.VІІ, 82).
         И така, западна граница на Тутунд бил Корнунт (Ветвар), т.е. на отсрещния бряг на Дунав срещу Виена и Сабария.
         Това е западната граница на карабългарите, под командването на Тутунд.
         Топонимът „Сабария” следователно в този регион е донесен още от хуните в края на ІV и началото на V в. и не бива да се бърка с топоним, даден от унгарските „кабари”, дошли по тези земи чак през ІХ в.
          Термин „Сабария” към 769 г. съществува и при Азовско море, където по същото време езичници-хазари (кара-хазари) и българи се вдигат на бунт срещу юдейската религиозна реформа и подкрепят старото езическо божество Кубар, вследствие на което стават известни и като сабари, „кабари” (Багрянородни).

         Тоест, Сабар (Кубар, Сувар, Сурва) е хуно-български теоним и това се потвърждава от хрониката на арменският автор Мовсес Каганкатваци, който директно пише, че „хуните почитат бог Куар”.

         През 805 г. Тудун изискал, според Бертинския и Мецкия аналисти (Асемани), Карл Велики да го признае за каган.
         Асемани пише: „ Императорът се съгласил с неговите молби и заповядал на хаганът да поеме цялата власт, според техния древен обичай, както описах по-горе към 805 г. след Христа, според Айнхард и Бертинския и Мецкия аналисти(с. 118).

          За Карл Велики тази титла „каган” едва ли е значела нещо, но чрез нея през 805 г. Тат-Угек (Тутунд, Тудун) издига рода Дуло до нивото на каганската институция и фактически Карл го обявява за равен на хазарския каган.
         Условието, което приел Тат-Угек, за да бъде признат от Карл Велики за каган, било да се покръсти в християнството.
         „През 805 г. Кабуан (чети: хаганът) отишъл при господаря Карл и хаган Абрахам бил покръстен над Фискаха(с.118, аналите по Асемани).
         Новото християнско име на Тат-Угек било Абрахам (Авраам).

         Асеманий пише: „Ханзиций стига до заключението, че споменатият владетел на хуните Абрахам не е бил по-различен от Тутунд(с. 118).
         Каган Тутунд (Абрахам) следва на изток от границата на Карл Велики някои от неговите административни модели и към 811 г. издига трима подуправители. Единият отговарял за остатъците от аварите и името му е кан Зауц. Другите двама отговаряли за славяните – Моймир и Привина (с. 118).
         Славяните на Моймир (негов син е Ростислав, който кани Кирил и Методий в Панония) започнали по името на р. Морава да наричат себе си моравци, а земята си Моравия.
         Асемани цитира Ханзиций: „ Но изглежда сигурно, че Ветвар е бил град на хуните, а не на моравците. Защото „Вар” у хуните означава същото, каквото у германците е „бург”, т.е. „крепост”; същото значение на тази дума е запазено и до днес у унгарците. Вероятно селището Ветвар се е намирало близо до Дунав, откъм Моравия. Защото моравците живеели до Дунав. По протежението на реката, близо до развалините на стария Карнунт Тутунд (или Тудун), владетел на хуните, се разположил заедно със своите; и на него между другите после е писал писмо папа Евгений” (с. 119).
         Това „после” е всъщност през 825 г.
         „Без съмнение – пише Асемани – един и същ е този, който е наречен от папа Евгений Тутунд , и този, който се назовава от Франкските анали Тудун, а също и от Бертинския аналист към 795 г.” (с.119).
         Според Асемани, аварската държава е съществувала от 568 г. до 796 г., а държавата на Тутунд е наречена в писмото на папа Евгений до него от 825 г. официално с името Хуния.
         Така, Тат-Угек се явява последния владетел от династичния род Дуло, който се опитва в периода 796 – 825 г. да възкреси името на старата атилова хунска империя в земите на Панония.
         Всичко това е част от непроучената история на карабългарите, тези двама владетели в Хазария (изписани в „Барадж тарих” погрешно като Тат-Утяк и Тат-Угек), са имали всъщност хазарския сан „тудун”, но на запад от хазарската граница, са изпълнявали династичните функции на рода Дуло.
         През 825 г., след Тутунд, български владетел от рода Дуло става Айдар, внук на Тат-Утяк  (ум. 787).
         Именно политиката на Айдар демонстрира, че в пределите на Хазария членовете на българския династичен род още след 669 г. (превземането на Велика България от хазарите) са васали и носят титлата „балтавар”, а някои от тях, като горепосочените двама, са били и хазарски „тудуни” в Приазовието, докато на запад от границата на Хазария, в земите на Кара-Българ, същият владетел действа като независим управител.
         Чичото на Айдар, т.е. Тат-Угек (Тутунд) става през 805 г. каган Абрахам, след като приема християнството, признат официално за каган от Карл Велики.
         Летописецът на „Барадж тарих” изключително прецизно и точно именува българските васали с титлата „балтавар”, но има и изключения. Освен Абрахам, „каган” е наречен и Айдар.
         „Абдула ибн Башту в своята „Хазарска история” пише, че майките на хаканите Айдар и Урус били родни сестри...”(с. 41, „Джагхар тарих-и”, С., 2005).
         Урус, Урсила (Менандър), Ашина е поредният член от хазарският кагански род Ашина, докато Айдар е потомък на династията Дуло, по линия на Бат-Боян.
         Но причината Айдар да е наречен каган през Х в., когато Абдула ибн Башту пише своята „Хазарска история”, несъмнено се корени в политиката на чичо му каган Абрахам (Тат-Угек, Тутунд) и Айдар (825-855) има титлата по негова линия.

         2.

         Да проследим събитията хронологично.
         Летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих”, на основата на летописа от Х в. „Хазар тарих”, разказва, че през 765 г. българския васал Тат-Утяк омъжил едната от дъщерите си за Саксин Асанкул, роднина на тогавашния каган на Хазария Булан. „ Тя родила на мъжа си син Урус”. (с. 31). Кръстен на името на самия кагански династичен род – Ашина.
         Към 805 г. обаче Асанкул „категорично отказал да приеме юдейството дори привидно и бил зверски убит заедно с баща си и жена си от обезумелия хаган”(с.31), т.е. от каган Булан.
         Урус бил отведен скришом в Крим, където по това време управлявал Тамян, син на Тат-Угек, според „Барадж тарих”.
         P.S. - Между другото, неговото християнско име (=Дамян) потвърждава, че през 805 г. и той, заедно с баща си Абрахам, е приел християнството от Карл Велики.
         След смъртта на хазарския каган Булан, на хазарския трон за кратко е неговия син Вениамин, а след това трона поема по-малкият брат, чието юдейско име не е запазено в „Барадж тарих”. Летописът го именува с прозвището „Карак(опак човек, карък).
         Урус от Приазовието също предявява братовчедски претенции към каганския хазарски трон, около него се групирват кабарите, т.е. онези поданици на Хазария (в това число и българи), които са готови да воюват, за да запазят старата си езическа вяра в бог Кубар (Сувар, Сурва).
         Те вдигат бунт и Урус го оглавява. Той се обръща около 825 г. към българския васал, балтавар Айдар (майката на Айдар е била сестра на майката на Урус, според Абдула бну Башту; баща на двете сестри е Тат-Утяк; Булан убива майката на Урус и баща му, който бил от хазарския династичен род, защото последният отказал да приеме юдейството, даже привидно), който наследява балтаварския трон на Дуло, по линия на дядо си, първородния Тат-Утяк (т.е. с основание можем да предположим, че писмото на папа Евгений до Тутунд от 825 г. е в завършека на живота на Тат-Угек, каган Абрахам, по-малкия брат на Тат-Утяк; и Айдар поема трона не по-рано от 825 г. ).
         Българският балтавар в Хазария има само ограничена гвардия, но Айдар се възползва от наследството на чичо си и довежда от Кара-Българ карабългарска и антска конница. С нейна помощ Урус побеждава Карак, битката около 825 г. е описана не само в „Барадж тарих”, но и от ал-Гарнати. Победеният хазарски шад разказвал след сражението в столицата Итил на кагана: ”видях големи мъже на сиви коне, които убиваха моите войници и ме обърнаха в бягство...” (НУХБАТ АЛ-АЗХАН ФИ АДЖАИБ АЛ-БУЛДАН).
         Урус, с помощта на карабългарската и антската конница, става каган на Хазария.
         Към 839 г. каган с името Урус (Рос), е упоменат в „Бертинските анали”,  и това не е руски каган, както твърди Елена Сергеевна Галкина в „Тайны Русского каганата” (2002 г.).
         Явно това е хазарския каган, който с помощта на византийски майстори построява гр. Саркел на Дон.
         И така, пред нас се изяснява следната картина:  Държавата България на Кубрат е стигала на запад до северния ръкав на Дунав.
         През 669 г. хазарите превземат по-голямата част от земите на Кубратова България, но Хазария никога не е стигала на запад от Днепър, т.е. още оттогава българите в Хазария наричат останалите свободни на запад от Днепър земи, с термина Кара-Българ, а събратята си – карабългари (= западни българи).
         Читателят може да установи, че в „Барадж тарих” има неяснота около териториите на Кара-Българ.
         Причината е, че след 865 г. волжките българи, които преместват административния си център от Приазовието в гр. Болгар на Волга и Кама, вече наричат „Кара-Българ” (= Западна България)  и Приазовието, т.е. земята, където до 865 г. е бил административния център на българския балтавар.
         Под влияние на историческия труд от 922 г. на Ибн Фадлан, българските земи около Днепър стават известни на арабоезичната историография от Х в. като Аскал (Есгел, Исгел, Ишкел).
         Къде е била тази държава?
         Какво казват за нея арабските източници?
         Ибн Русте (Х век): „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.”
         Гардизи и Бакри компилират свободно от Ибн Русте.
         Точното географско разположение през Х в. се уточнява от „За устройство на империята” на К. Багрянородни (територията от четири дни път между Пачаникия и Унгария”; гл. 37).
         Самият Фадлан през 922 г. пише: „Друга група била с царя на някакво племе, когото наричаха цар Аскал. Той (Аскал) бе поданик на него (царя на Болгар)”.
         P.S.
         Тоест, през Х в. от старите територии на Кара-Българ, които по времето на каган Абрахам (виж. писмото на папа Евгений, 825 г.) са били от Виена до Днепър, остава едва една четиридневна като маршут Приднепровска Кара-Българ, наречена от Ибн Русте „българския Есгел”, която е разположена като площ между печенегите (от изток) и унгарците (от запад)...Тази държава, според Багрянородни (Х в.), била на половин ден път от границата на дунавска България, основана през 680 г. от Аспарух.
         Според Ибн Фадлан (922 г.), владетелят на тази държава бил под зависимостта на волжко-българския балтавар Алмъс, който основно се помещавал в гр. Болгар на Волга и Кама, но понеже бил цар и на тези земи между Пачиникия и Унгария, Ибн Фадлан пише, че Алмъс е „цар” („малик”) на „ас-сакалиба” (оттук „а.с.к.л.”, Аскал, Есгел), т.е. в Кара-Българ, явно мнозинството от поданиците на българския владетел, били славяни (ас-сакалиба)...
         Западните панонски територии на Кара-Българ пък попадат под властта на сина на Алмъс, Арпад („Арбат”, според „Барадж тарих”) от рода Дуло, но мнозинството от поданиците му били унгарци, макар че много българи и хазари (езичници „кабари”), последвали Арпад, който с помощта на хазарския двор станал първият унгарски крал на мигриралите още преди това от Атилкезе в Панония маджари...

         Приложение:

         В завършек остана да предадем съдържанието на писмото на папа Евгений ІІ от 825 г. до Тат-Угек (наречен от папата „Тутунд”). То е изпратено до църковни деятели и до „князете Тутунд и Моймир, и до знатните, войската и народа на Хуния, която се нарича и Авария, и Моравия(с. 116, по Асемани)
         „Поради желанието за спасение на душите ви, най-скъпи во Христе синове, когато чухме за покръстването ви в християнската религия и за преуспяването на светата вяра и на делата ви, ние бяхме обхванати от върховна радост и ликуване. Вестоносец на тази желана вест беше достопочтенният Уролф, архиепископ на светата Лавреакска църква и пресвят наш брат, а ваш духовен баща, който чрез своята света проповед ви е създал като деца, осиновени от Бога. И така той, идвайки на доклад в храма на Апостолите, ни препоръча да подкрепим създаването на новата църква с нашата апостолическа благословия, която е учредил да бъде управлявана по католически.(По това време още няма разделение между Константинопол и Рим в църковно отношение, така че тук се говори за общоцърковен съборен обред – бел.ред.) У тях отдавна, още по времето на римляните и гепидите, както става ясно от неговото изложение, в седем епископски области техните предшественици са получили епархии със свое митрополитско право. Според това право и тоя закон споменатият предостоен в Бога архиепископ е поел задължението като евангелски сеяч сам той да засее дълго отхвърляните семена на небесния живот и да отгледа за вас кълнове, покълнали отново в душите ви, за да бъдат спечелени за Господа Христа, в онази земя, отрано християнизирана и поверена на грижата на неговите стари предшественици, която вие с тайното застъпничество на всемогъщия Бог сега имате в наследство. Този тъй учен служител на Божието слово, познавайки го като необходим във всяко отношение за вашето спасение, изпитан във вяра и пример, ние ви изпратихме от страна на светата майка – Римската църква, за управител и с каноническо решение поверяваме нему и на неговите приемници да упражняват нашата апостолическа функция и епархиалното и църковно право, и практиката и властта на неговите предходници, именно на архиепископите на светата Лавреакска църква, в гореказаните области Хуния, която се нарича и Авария, и Моравия, а също и в провинциите Панония и Мизия (горна Мизия – бел. ред.), като потвърждаваме решението на този наш декрет с подпис.”
         Малко по-нататък папата съветва църковни дейци и светските ръководители на Хуния, т.е. Тутунд и Моймир, да слушат наставленията на архиепископ Уролф: „Поради това и вие, събратя и съепископи съумейте да проявявате на свой ред към него по-голяма почит и като благоразумни синове да се подчинявате на здравата доктрина на небесното учение за вашата йерархия, а вие също, мирски първенци и народе (подчертано от ред.), подчинявайте му се поради неговите най-спасителни наставления не само като на човек, а като на Бог, и останете твърди в католическата вяра, която сте приели в името на Господа Исуса”. (с.116, 117, по Асемани).

      Наблюдателният Асемани забелязва следното, което написва веднага след като цитира писмото на папа Евгений.

         „ От това писмо се стига до заключението, че не само хуните (чети: аварите - бел. ред.), покорени през 796 г. от Карл Велики, са били привлечени към вярата в Христа през 798 г от Ювавенския, т.е. Залцбургския архиепископ Арнон, както е посочено по-горе (не в този цитат, Асемани е изследвал този въпрос другаде – бел.ред.), но че също и моравците, и другите хуни (чети: карабългарите-бел.ред.) установили се в Хуния, Моравия и Панония, са приели християнските тайнства благодарение на Лавреакския архиепископ Уролф, и то, както изглежда, през 805 г...” (с. 117).

         Още през ХVІІІ в. блестящият ерудит Асемани е знаел за „други хуни”, които са в Панония и не са авари, понеже аварските владения са превзети през 796 г. от Карл Велики, както сам посочва.


         Кои са тези „други хуни” в Панония през 805 - 825 години и защо не знаем нищо за българския каган Абрахам (Авраам) и карабългарите, са въпроси, на които тепърва трябва да се търсят отговори.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар