Какво не познаха политолозите за Путин и Русия?

       Постмодернизмът се хвалеше доскоро, че „историческия дискурс“ в политиката,  е вече сам история и нещо забравено. Проблемите, които трябваше да терзаят „глобалния свят“ и „новия световен ред“, по рецепта на Самюъл Хънтингтън от ХХ в., се гадаеха от американските футуролози в сблъсъка на религии. Тази генерална линия личи и днес по отношението на Запада към параформированието Ислямска държава, където акцента е изцяло върху исляма, а на идеята, че те искат да реставрират историческия халифат, се гледа с недоумение от запад. 

       Все пак западния интелектуален опит разбира историята като еволюция и развитие. За него "Циклично време и исмаилитски гносис" (Анри Корбен ; 1903-1978 г.), при който историята на халифата иска циклично да се повтаря, е може би дервишко отклонение, но не и логика.

 

Не отговаря на логиката и отказа на Русия да се лиши от ОНД, за да създаде на негово място Евразийския съюз. Каква е точно разликата между двете? 

И защо Русия реши да въведе евразийството като държавна доктрина на Кремъл?

 Всъщност, отговорът стана ясен на 4 декември 2014 г., когато в годишното си обръщение от Георгиевската зала Путин обяви на всеослушание, че анексирането на Крим е по исторически причини, независимо от международното право.

Историческият дискурс се върна в световната политика... 

Евразийството в Русия излъчва исторически  послания, то е идеология, при това първата самородна руска идеология. 

Формално Путин създаде Евразийския съюз като икономически съюз, но неформалната роля на евразийската доктрина е създавана вече цяло столетие.

 Ето защо ОНД беше пенсионирано, Русия няма нужда от формални митнически договори, а от руска имперска идеология.

Евразийството като учение е създадено в София в началото на ХХ в. от избягалият от болшевиките княз Трубецкой. Той е блестящ учен и езиковед, който търси причините защо това зло болшевишката революция, се случи точно на Русия? През 1920 г. и 1921 г. княза издава две емблематични книги: „Европа и человечество“ (София.,1920) и „Исход к Востоку“ (София., 1921).

Руската душа, според евразийската доктрина, трябва да се върне към автентичността й, а тя е на изток, руският Изход е „к Востоку“. 

В същността си евразийството стига до поразяващата идея, че виновен основно за болшевишката революция през 1917 г. е преди всичко Запада. Изобщо „антизападнячеството“ е ядрото и същността на евразийството. 

Проблемите за Русия идвали още от "западнячеството" на цар Петър Велики (1682-1725), който пръв извършил реформи по западен образец и отметнал Русия от идентичната й карма. А тя е в източния пример и евразийството сочи Хазарския каганат, Волжка България и монголската империя на Чингиз хан, като фактори за благотворно влияние върху руската психология и имперска сила.

Факт е, че „историческия дискурс“ се връща в съвременната политика, която смяташе, че го е погребала.  На този фон обвиненията към Русия, че иска да е "православна ос", че иска да е "Трети Рим", че иска да възражда комунизма, са стрелба по грешна мишена от страна на политолозите.

Едно е ясно, докато не се дешифрира „историческия речник“, на който говорят Путин и евразийската му теория, дотогава европейската дипломация ще прилича на безсмислени жестикулации и реверанси. 

 
        Несъмнено комунизмът в Русия се трансформира и вече малцина си спомнят Зюганов, който на изборите за президент през 2012 г. също беше кандидат. Путин много умело трансформира пропастта, която остави в идеологически план комунизма с една нова, чисто руска идеология: евразийството.

Днес евразийството ни представя един нов свят, съставен от Русия и Изтокът.

Свят, в който руската роля вече не копира западните ценности, не ги „доусъвършенства“ (спомняте си „марксизъм-ленинизъм“), дори Москва няма за цел да се върне към панславянската православната идея за „Трети Рим“!

Евразийството е самородно руско изобретение и като такова се нуждае от нов вид пропаганда, пред която средно-интелигентния западняк може само да онемее.

Днес евразийството вече е превъоръжено с нова представа за историята на света, в която не участват старите конвенционални академични историци от РАН (Российская академия наук), а нови корифеи като Фоменко и Чудинов. Техният „изкривен образ“ за историята  не е историческа наука, но е една нова идеологическа матрица, която руската академична мисъл ще бъде принудена да приеме и да преоблече в научни стандарти.

           Класическият историк не може да повярва, че всичко в руската историческа наука от времето на Екатерина Велика е обявено за някакъв западен заговор (циониски, масонски, илюминатски и т.н.), за да се смаже „мать Русия“. Теории за конспирации имат само чудаци, които се опитват да са различни от обществото. Когато цялото общество вярва, че „всички от запад са срещу Русия“, нямаме вече „теории на конспирацията“, а нова идеология.