неделя, 22 юни 2014 г.

Богомилство, трубадурска поезия и романите за Светия Граал.

Трубадурската поезия от ХІІ в. се заражда в Прованс (Франция). Образността й е алегорична. Дени дьо Ружмон в книгата си “Любовта и западът” твърди, че именно богомилската религия (катарството) е в основата на това ново и непознато дотогава в Европа естетическо самосъзнание.

Още през 1946 г. забележителният изследовател на сравнителното литературознание между изтока и запада Виктор Жирмунский(Сравнительное литературоведение. Восток и Запад, 1979) отбелязва, че арабската поезия не е повлияла на възникването на трубадурската. „Поезията на трубадурите се е зародила в Прованс, който няма непосредствени културни връзки с испанските араби и самият арабски език не е известен там...(с. 34)“.
Дени дьо Ружмон посочва, че “естетическия разцвет” в Прованс от ХІІ в. е причинен от онова, което идва от България (с.76). “За точния произход на ереста можем да се позовем на неоманихейските секти в Мала Азия и богомилските църкви в Далмация и България” (с.76).
Манихейство съществува в Европа до VІІ в., когато папа Григорий Велики упоменава, че въпреки законодателството срещу тях, все още има малко от тях  в Сицилия и Северна Африка.
 “Ти, череп кух, се хилиш срещу мен …”,  ще напише Гьоте вдъхновен във своя „Фауст“, където възкресява образа на Фауст Милески, с когото Августин Блажени е водил богословско-интелектуални дебати, преди манихейския епископ да бъде низвергнат през 386 г.

Бестселърът на Майкъл Бейджънт, Ричард Лий и Хенри Линкълн “Светата кръв и свещеният Граал” също се опитва да възкреси катарството, но без българските богомили (?). “Една от загадките засяга произхода на катарите и въпреки, че отначало това ни се стори чисто академичен въпрос, по-късно се оказа, че е от огромна важност. Повечето съвременни историци твърдят, че катарите произлизат от богомилите – секта, възникнала и действала в България през десети и единадесети век, чиито проповедници се заселват на Запад. Няма две мнения по въпроса, че сред еретиците в Лангедок има голям брой богомили. Наистина един от известните богомилски проповедници там е участвал активно в политическите и религиозните дела на онова време. Въпреки това нашето проучване откри сериозни доказателства, че катарите не произхождат от богомилите” (с.68).
„Сериозни доказателства“? Къде са?
Манихейството, което замира окончателно към краят на VІІ в. си остава едно „интелектуално движение“, ерес, която няма подкрепа сред народа. А богомилството, само за два века се превръща в “масово движение”, обхващайки като “народна религия” географската дъга от България до Франция. Тоест, почти цяла Европа.

Едно време фарисеите са били убедени, че нищо свястно не може да излезе от Назарет. Днешните „фарисеи“ не са по-различни, спрямо България.
В своето структуралистично есе “Търсенето на разказа: Светият Граал” (в книгата “Поетика на прозата”) Цветан Тодоров дефинира един модел на “жанрът за Граала”, който удивително приляга на “съвременните наративи” на “жанрът за Граала”, като “Светата кръв и свещеният Граал”: “организацията на разказа става на равнището на тълкуването, а не на равнището на събитията, които трябва да се тълкуват” (с.82).
elearn.uni-sofia.bg/pluginfile.php/77586/mod_resource/content/1/Tzvetan%20Todorov.pdf
„Сериозните доказателства“ са „тълковни“, подобно новите бестселъри от началото на ХХІ в. “Шифърът на Леонардо” (2003) на Дан Браун и “Конспирацията срещу Магдалина” (2005) на Лорънс Гарднър.



 

Събитията дразнят. Историята сочи, че произхода на френското катарство е в българските богомили, но историята е разкрачена между „събитие“ и „тълкуване“ и постепенно „тълкуването“ се дразни от „събитието“, отхвърля го. Подобно тракедониското тълкуване напоследък на старата българска история. И там имаме само „тълкувания“, но не и „исторически събития“.
Сигурно в не по-малка степен през ХІІ и ХІІІ в.в. “провансалската естетика” е дразнела догматичната книжовност и агиография.
Самата “история на Граала” в средновековното наративно търсене, е създадена като “разказ”, който да бъде заменян от други “разкази”. Така “търсенето” не спира, а всяко “откритие” провокира ново търсене… (с. 82, Цв. Тодоров).
В този смисъл “жанрът на Граала”, както в средновековен, така и в модерен смисъл “работи” чрез един и същ механизъм, който Тодоров нарича “отъждествяване чрез сказуемото”: “Шатрата е кръгла; вселената е кръгла; следователно шатрата може да означава вселената” (с. 77). В средновековния наратив, онзи който е способен да тълкува, е оглашен (посветен) катар.
През Х-ХІІ в.в. българските богомили и френските катари проповядват една и съща “страст към Духа”. Това става във време, в което официалната гръко-римска догматика, е отрекла “страстното поведение” като греховно, а адресирането към Духа, е само молитвено и статично.
Богомилите занасят в Европа идеята, че “любовният порив” е страст към Духа. Така любовта, която в догмата е Христос (мъж), се трансформира в провансалската естетика като жена (Дамата на сърцето), но женският образ на катарската любовна страст, не е плътски, а духовен.
Църквата раздава в “дар” хляба като символ на Тялото Христово. “Съвършени” богомили раздават “Дух”, т.е. обреда  Consolamentum.
За Църквата, след като Христос е любов, тогава едва при Второ пришествие, със завръщането на Спасителя, любовта ще дойде. По този начин, догматиката отъждествява спасението (сотирологичното очакване) с любовното случване. Тоест, подтекста е, любов ще има, но в друго време. Богомилите са радетели на любов “тук и сега”, понеже тя е духовен „пратеник“ отвъд. Те отричат плътската любов да е единственият представител на понятието за любов и проповядват, че духовната любов е във възможностите на човека от ХІІ в. и не е скрита от чувствата му.
Ето това експлициране на катарската образност, е естетиката на трубадурската поезия, където Дамата не е просто Дама, а таен код за Премъдростта София, Девата Мария и т.н.
Влюбването на рицаря в дамата, е символ на богомилското учение за пътя към „съвършенството“. Влюбване в София, мъдростта. Един свят от естетически образи, зад който функционира „таен език“ (Ото Ран). Забраненото, еретичното, намира начин да се овъншности и този начин създава естетиката на трубадурската поезия и на романите за Граала…

Архетипът  на сблъсъка между доброто и злото, е много стар, но като  естетически жанр в Европа тръгва от богомило-катарското учение (Х-ХІІ в.в.) и неговото влияние върху рицарския роман. Това е една нова поетика. При древните гърци тя е на ниво сблъсък между “родовото” и “съдбата”. В провансалската естетика обаче срещаме нов вид „перипетия“ (Аристотел). Това е сблъсък между “доброто” и “злото”. Произходът на този сблъсък не идва от догматиката, за която „злото“ не съществува, а ако го има е „недостатъчно добро“. Произходът идва от българското богомилство, което не е чисто манихейство и не поставя на върха на спиралата Мани, а Добрият Син Иисус и неговият лош брат, създателят на злото…


2 коментара:

  1. Милчев, трябва сериозно да се замислиш за начина си на изразяване! Бъди по-директен и точен, зарежи прекалено дългите и смотани бръшолевения целящи да те покажат като голям интелектуалец - повече от глупаво е! Дрънкаш, дрънкаш, дрънкаш и накрая - нищо и половина!

    ОтговорИзтриване
  2. Г-н Помаков, Вие открай време сте на "Вие" с интелекта. Знам го, но няма как да профанизирам, заради Вас. И без това тракедонизма, чийто фен сте, е профанен до безкрай...

    ОтговорИзтриване