XVIII национална конференция „България в световната история и цивилизации” - ВАРНА, 23-24.11. 2013 г. Доклад на Кирил Милчев.

Извори за древната българска история

Кирил Милчев

1.

http://www.youtube.com/watch?v=UiZEz2A9OSk&feature=youtu.be

Имат ли българите древна история и колко древна е тя?

За разлика от много други народи, за късно-античната българска държава, е съхранено чуждо, византийско сведение, че тази държава България е „древна“ [1]  (Хрониката от ІХ в. на Теофан), че е „стара“ [2] (Бревиария от ІХ в. на Никифор).

Още през 555 г. сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор (наречен е така, понеже това е анонимния преводач от гръцки на сирийски на хрониката на Захарий Митиленски) дава сведение, че българите имат градове в Предкавказието. „И след Вратата на хуните (т.е. Дербент – бел. м.) са българите с техния собствен език, езически и варварски народ, и те имат градове“ [3].

Забележете, сведението че „и те….имат градове“ е във връзка с контекста на превода, в който се съобщава, че градове имат и аланите. „И аланите, и те имат пет града “ [пак там].

Излиза, че българите имат „градска култура“ и то във време, когато тюрките още не са се появили в Предкавказието.

И така, имат ли българите древна история и колко древна е тя. Как да я търсим?

Една от особеностите на хипотезата на П. Добрев за това, че древната българска история е на териториите на средно-азиатска Бактрия [4], е отказа от възрожденските сведения за произхода на българите. Тази грешка на „балхарската теория“ е фатална за нейната състоятелност.

Напоследък се опитва да си пробие път „автохтонната теория“ за произхода на българите [5]. Тази теория демонстрира отказ от всички исторически сведения за произхода на българите и е странна.

Дали има трети път? Път, който да не открива „колелото“ и „топлата вода“, т.е. да отдаде заслуженото и на възрожденските титани на България и който да не демонстрира отказ от историята, след като е на полето на историята?

Нека да повторя защо хипотезата на Добрев не постигна целта си. Защото тя, честно казано, нямаше за цел да търси древността на българската история, иначе не би комплектовала своя изходен материал от индийски приказки и епоси. Освен това, сведение за държава Балхара няма. Тази страна се нарича Бактрия и то не само на гръцки. На древ-персийски Baxtris, на вавилонски Ba-ah-tar, на египетската стела Бентреш, открита в Карнак - Bekhten... Целта на теорията на Добрев бе да се атакува статуквото, че българите имат тюркски произход.

Целта бе правилна, но Добрев не намери необходимите средства, просто защото няма как само българите да не са като произход тюрки, такива са и хуните, които са неразривно свързани с късно-античната българска история [6].

И така, ако се откажем от сведенията на нашите възрожденски писатели за произхода на българите, не ни остава нищо друго, освен да подходим глотогенетично и на основата на езикови еквилибристики, да вещаем що са българите. Добрев също стъпи на този грешен път, и то при условие, че цялата крехка постройка на теорията, че прабългарите са тюрки, се крепи единствено на глотогенетични вавилоно-езикови кули. Тракедонизмът, т.е. автохтонната теория, също е изцяло (от „а“ до „я“) – глотогенетична конструкция [7].

И така, трябва да се върнем към онези възрожденски писатели, които дават сведения за произхода на българите и то особено към онези от тях, които винаги са били по незнайни причини пренебрегвани.

Става дума за Раковски [8].

Неговите исторически и езикови търсения още преди Освобождението са попарени от славистът Иречек, който го обвинява във „фантастика“ [9]. Но защо, БАН десетилетия след това не се опита да направи поне една научна конференция за Раковски като историк, на която да се посочат както неговите слабости, но…и да се посочи, че Раковски е единственият възрожденски български историк, който има хипотеза за произхода на българите от кимерийците.

При това Раковски не стига до тази идея по умозрителен път, а понеже през 1856 г. получава в Белград ръкопис от Атон, донесен от Хаджи Найден Йоанович и този ръкопис предполага да се потърси кои са все пак тия кимерийци, дето се съобщава, че са прабългари.

Паисий Хилендарски няма теория за древнобългарската история, в неговата „История славянобългарска” историческото време започва от епохата на Валент, т.е. от ІV в. от н.е. [10]

Раковски е единственият, който има хипотеза за древно-българската история и това не среща десетилетия наред добро отношение нито навън, нито у нас.

Сякаш има нещо „еретично“, ако не дай си Боже се окаже, че българите имат древен произход…

По времето на Златарски [11] в началото на ХХ в., процъфтява разбирането за мощните български племена утигури и кутригури. Но, независимо от това, че Прокопий Кесарийски през VІ в. пише, че техните предци са кимерийците [12], нито един български историк не проявява таланта на Раковски да търси кои са тия кимерийци. Колко древна е българската история?

От 1945 г. за европейските хуни вече не се говори, че идват от Средна Азия.

Причината за това са критичните статии на американския историк Ото Менхен-Хелфен [13].

През 1948 г. Томпсън в книгата си за хуните [14] отказва да ги отъждестви със средно-азиатските монглоиди хсионг-ну.

През 1960 г. Л.Н.Гумильов също отрича, че е имало „велико преселение“ от Ордос и Жълтата река на хсионг-ну и скромно се опитва да докаже как е мигрирал само „един конен отряд“, който във фантазиите на Гумильов оплодил всички маджарки и пасионарно се появил етноса „европейски хуни“ [15].

През 1973 г. посмъртно излиза в Калифорнийския университет монография „Светът на хуните“ на Ото Менхен-Хелфен [16]. В десета глава, авторът твърди, че произходът на европейските хуни е от българите [17]. Книгата не е преведена в нашата страна.

Още след 50-те години на ХХ в. една  група съветски учени, между които Сиротенко [18], Гумильов [19], Плетньова [20], Новоселцев [21] и т.н. работят по нова задача: да се докаже, че българите се появяват късно в Европа, чак по времето през средата на VІ в. от н.е., т.е. когато идват каганатските тюрки.

Така се ражда теорията за „алтайския произход“ на българите. В НРБ се появява и газирана напитка „Алтай“, освен че тази теория е наложена в учебниците.

По времето на Ю. Венелин  [22] за европейските историци всички на изток от Москва са били нещо като „татари“.

По времето на Златарски в първата четвърт на ХХ в. – има хипотеза за „тюрко-фини“.

Тези теории потъват постепенно в пясъка на познанието, поради несъстоятелност. Същото става и с предположенията на Златарски за връзка на българите с хунну (хсионг-ну) в Ордос, една теория заета от него от Иностранцев [23].

Както казахме, от 50-те години насетне в съветската историческа  наука българите вече не са хуни, но…ако преди това „тюркският синдром“ е бил свързан с предположението, че средно-азиатските хсионг-ну, са тюркоезични, то след 1950 г. тюркоезичието сред българите се търси не във връзка с хсионг-ну, а защото според съветските стратези българите са част от самите каганатски тюрки дошли в средата на VІ в. в Предкавказието и Приазовието.

Разбира се, в Орхонските тюркски надписи [24] българи няма, едва в ХІ в. в тюркски речник на ал-Кашгари [25] за първи път са включени и българите. Самият Ибн Фадлан, посетил през 921 г. българите на Волга и Кама, не пише, че са тюрки, при условие, че знае тюрките и е имал среща с огузи [26].

 Разбира се, липсата на исторически извори, не пречи на съветската хазароложка Плетньова да изобретява „доказателства“ [20]. Според нея, българският титул „чоргубоил“ и тюркския „чоргу“, са едни и същи. Българският династичен род Дуло, бил според Плетньова, едно и също с цялото тюргешко племе дулуси (???).

Невероятно, тези учени пропускат цял един период, когато българи-кутригури и авари-тюрки имат обща държава в Панония (от 568 до 619 г.г.). Период, през който няколко тюркски титула и тюркски имена очевидно са възприети от българите, и се внушава, че изобщо българи няма преди средата на VІ в. в Европа.

 За целта, в съветската наука след 1962 г., вече никой не пише, че утигури и кутригури са българи, понеже няма как те да са дошли на запад с каганатските тюрки в средата на VІ в., тъй като именно тях, т.е. утигури и кутригури, нападат същите тези каганатски тюркски войски на ябгу Истеми тогава…

Последният от руските учени, който си позволява да пише, че утигури и кутригури имат нещо общо с българите, е Артамонов във второто, поправено, издание на книгата си за хазарите от 1962 г. [27].

Започват да се раждат съветски легенди, че Кубрат и Орган са тюркски ханове, а Гумильов даже отрича, че те са приели християнството в Константинопол [19].

Същото е било, както и сега, когато имаме пак легенди и митове, чиято основната цел е – българите да нямат история, още по-малко древна история.

Ето днешните тракедониски легенди: „Много е важно да се работи по линия на това, че българи и т.нар. траки са един и същ народ, живял на Балканите. Една част тръгва от тук и цивилизова цяла Азия, създавайки много империи, а другата част от Българите остава на Балканите и гради тук Култура и създава всички основни държави и цивилизации - Египет и Месопотамия. Тези балкански българи са наричани траки незнайно защо. Към 3,4 век започва постепенно завръщане и сливане между тези две части на Българския етнос на териториите около Дунав. Това е Истината, всичко друго е човешки интерпретации с човешки намерения (Йордан Йорданов от Варна, ФБ)“.

Много бих се надявал историческата наука да си остане именно наука, а да не прекрачва с полето на езотеризма.

2.

И така, оказва се, че имаме необходимите извори, но те са интерпретирани неправилно.

На запад е общоприето, че хуните не произхождат от монглоидите хсионг-ну в Средна Азия, но все още произходът им не е решен.

През 1993 г. в Женева излезе книгата на Асколд Иванчик за кимерийците [28] и едва с нея в световната историческа наука бе поставен въпросът за „историческите кимерийци”, които по време на първите сведения за тях от асирийските клинописи през VІІІ-VІІ в.в. пр.н.е., се намират на юг от Кавказ и на север от държавата Урарту.

Вече се бяха появили и други изследвания [29, 30] за този период в Древния изток, които постепенно ни дават да разберем онова за кимерийската древна история, което Херодот не ни съобщава [31, 32].

При наличието вече, в последните 25 години на тази научна база за кимерийското минало, ние имаме право да преразгледаме критично хипотезите за произхода на хуни и българи от кимерийците, които срещаме при Прокопий и в някои арабоезични извори [33].

Ако преди, когато четяхме при Прокопий Кесарийски от VІ в. от н.е., че хуни и българи произхождат от кимерийците, не знаехме нищо за тия кимерийци, сега вече не е така. Между другото, данните които дава Прокопий в неговите исторически книги, са залегнали в историческите учебници отдавна. Но сведението му за кимерийското минало на хуни и българи, е незаслужено забравено.

През ХІХ в. Раковски неистово се опитва в „Българска старина” да разбере кои са тия кимерийци, но по негово време знание за тях, освен беглите сведения на Херодот, няма. През ХІХ в. кимерийците се бъркат с кимврите и Раковски също заема тази хипотеза. Днес ние знаем повече за „историческите кимерийци”, но Раковски като историк е очернен от Иречек, че е „фантазьор” и никой не иска да тръгне по дирята на Раковски. Да посочи кое е положителното, да покаже кое е данък на времето му и вече е остаряло.

През 517 г. сироезичния летописец Йешу Стилит дава сведения, че хионит и европейските хуни, са едно и също [34, 35, 36].

Още през 1901 г. любознателният историк Макуарт [37] дава сведение, че името на хионит се среща още в VІ в. пр.н. в Деветия Яшт на Авеста [38]. Това се дебатира дълго време в науката [39].

 Учените обаче и доднес отказват да отъждествят хионит и хуните, и не свързват сведението за хуни в Авеста, с възможността това да е външно име на кимерийците, които именно по онова време губят хегемонията си в Предна и Мала Азия и попадат в обкръщението на залязващите урарти. Именно урартите се самонаричат бийан, бунд, а сведение за българин Бунд в арменската история от VІ в. на Мовсес Хоренаци [40], е засега най-древното упоменаване на името „българи” към ІІ в. пр.н.е.

От съобщението в историята на Амиан Марцелин [41] (кн. ХVІІ, 5.1.), че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, че хионит са предкавказки народ [35], такъв какъвто са геланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.” [42].

И така, възприетото в науката сведение, че хуни, хони и хионит не са едно и също, не почива на историческите хроники, а е един научен силогизъм, който е в основата на грешната представа днес, че произходът на европейските хуни трябва да се търси в Средна Азия, а не на юг от Кавказ, при кимерийците, както пише Прокопий.

Тоест, за да имаме адекватна древнобългарска история, няма как да приемем старата теория за произхода на европейските хуни. Напротив, като стъпим на последните научни постижения при американския хунолог Ото Менхен-Хелфен [16], трябва да повдигнем отново въпросът за произходът на хуните и да търсим в посока на  кимерийското минало, още повече, че вече можем да използваме една добра кимерология [28, 29, 30, 31, 32], която ни дава вярната представа за „историческите кимерийци”.

Това се опитвам да правя и смятам, че е крайно време да се отнесем отговорно към теорията на Раковски за кимерийски произход на българите. Раковски като историк несъмнено има много грешки, свои търсения и слабости, но значимостта на един историк е не в грешките му, а в посоката, която дава за бъдещи търсения.

Теорията за кимерийски произход на българите е създадена през Българското Възраждане, тя е и на първата страница на „Зографската история” [43].

Отказът от българските възрожденски традиции в тази посока, е нещо недопустимо за българската историческа наука.

В завършек, понеже тази година историческата конференция е с акцент „Морската история по българските земи”, бих искал да обърна внимание на това, че едната половина на Черно море в древността се е наричала „Кимерийско море“.

Географът Страбон (І в. пр.н.е. – І в. от н.е.) дава сведение, че Евксинския Понт, т.е. Черно море, се е възприемало като „две морета“. То „се състои като от две морета, разделени по средата от два носа. Единият е на Европа, от северната страна, а другият е от противоположната страна в Азия. Европейският нос се нарича „Овнешко чело“ (между другото Теофан, описвайки територията на „древна Велика България“ в своята хроника, споменава морския нос „Овнешко чело“ на българските земи – бел. К.М.), а азиатският – Карамбис“ [44].

На картата на Исидор Севилски (560-636) ясно е показано, че източната част от Черно море, е била възприемана като „Кимерийско море“. 

МАRE CIMERICUM…

Оказва се, летописецът Павел Орозий (V век) също е знаел за „Кимерийско море“. В неговата „История против езичниците” (HISTORIAE ADVERSUM PAGANOS) той разбира под последното южната част на Черно море, което стига на север до земите на колхите (лазите). Той пише: „Между колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ” [45].

Литература и бележки:

1.   The Chronicle of Theophanes Confessor: Byzantine and Near Eastern History AD 284-813. Tr. Cyril Mango and Roger Scott. Oxford, 1997.

2. Византийские исторические сочинения: “Хронография” Феофана, “Бревиарий” Никифора”. М. Наука. 1980.

3.   Захарий Ритор - глава 3 от книга 7 и глава 7 на книга 12 http://history.rodenkrai.com/new/istoricheski_izvori/zaharii_ritor_-_glava_3_ot_kniga_7_i_glava_7_na_kniga_12.html

4. Петър Добрев. Сага за древните българи - прародина и странствания (С., 2005);  Златният фонд на българската древност - Държавност, стопанство, цивилизация (С., 2005).

5.   Ганчо Ценов. Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“ (1910, 2002).

6. Кирил Милчев. Първият български владетел. С., 2009 http://history.rodenkrai.com/files/kiril_milchev_purviat_bulgarski_vladetel.pdf

7.   Павел Серафимов. Истинската българска история – Раждането на една нова теория. С., 2013

8.  Г. С. Раковски. Българска старина. Букурещ, 1865., с. 200 http://books.google.bg/books?id=1pcR7frat70C&dq=inauthor:rakovski&pg=PR2&redir_esc=y#v=onepage&q&f=false

9.   К. Иречек. Книгопис на новобългарската книжнина. 1806-1870., 1872.

10.     Паисий Хилендарски „История славянобългарска”, С., 1998.

11.    В. Златарски. История на българската държава през Средните векове. Т.1 Първо българско царство. Ч.1 Епоха на хуно-българското надмощие (679-852), С. 1918, 3 изд. С. 1970.

12.  Procopii Caesariensis. Opera omnia/Rec. J. Haury. G. Wirth. Lipsiae, 1962 - 1963. Vol. 1 - 3.; Прокопий Кесарийски. Войната с готите, кн.ІV.5:

„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те  живеели на едно и също място , имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида  (Азовско море-бел.м.), защото те никога не били ходили отвъд  тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат;  имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити (…), значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако  легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци  гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от  волята на божеството, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало (Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.), но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите  се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. м.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук  население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“.

13.    O. Maenchen-Helfen. The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22. The legend of origine of the Huns. Vol 22; Byzantion, 1945.

14.     Е. А. Thompson. The Huns, 1948

http://books.google.bg/books?id=k3-yZXnhtZgC&printsec=frontcover&dq=Thompson+Huns&hl=bg&sa=X&ei=6wY2T7zPF4bJswbiqvmsDA&ved=0CC0Q6AEwAA#v=onepage&q=Thompson%20Huns&f=false

15.     Л. Н. Гумилев. Хунну, М., 1960; Хунны в Китае, М., 1974.; Л. Н. Гумилев. Хунны в Азии и Европе: В. Ритмы Евразии, С. - Петербург, 2000, с. 474 - 529; препечатка от „Вопросы истории”, 1989, № 6 - 7.; Л. Н. Гумилев. Некоторые вопросы истории хуннов; В: журнале Вестник древней истории, 1960, №4/74/; Лев Гумильов. Хуните (историята на народа хуну). С., 2007.

16.     Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press, 1973. http://books.google.bg/books?id=CrUdgzSICxcC&printsec=frontcover&hl=bg#v=onepage&q&f=false

17.    Ранните хуни в Източна Европа (любителски превод на Х-та глава от The world of the Huns: studies in their history and culture от Otto Maenchen-Helfen, Edited by Max Knaith, University of California Press/ Berkeley/ Los Angeles/ London/1973). http://history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/rannite_huni_v_iztochna_evropa.html

18.     Сиротенко В. Т. История международных отношений в Европе во второй половине IV — начале VI в. Пермь, 1975

19.     Л. Н. Гумильов в книгата му за тюрките; Вж. Древните тюрки. С.,2007, с.234, 235.

20.     Плетньова. Хазары, М., 1976.

21.     А. П. Новоселцев. „Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа” , М., 1990.

22.     Юрий Венелин. Древние и нынешние болгары в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам. Историко-критические изыскания. Т. I. Москва, 1829.

23.     К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564 ; Златарски: „Идентичността на китайските хун-ну с европейските хуни напоследък се приема от всички почти ориенталисти за несъмнена. Обаче по въпроса за етническия произход на хун-ну и хуните засега съществуват четири теории: монголска, турска (или тюркска), финска и славянска, от които, докато последната е съвсем изоставена като несъстоятелна, първите три по доказателствата и изводите на своите представители все още стоят на становището си. Но и при все това повечето изследователи-ориенталисти усвояват турската теория и градят своите изводи не толкова върху отделни факти, върху тълкуване на собствени имена, колкото върху общи съображения досежно историческия вървеж на събитията и групировката на племената. Затова тая теория е най-вече разпространена и може да се каже, че тя си е спечелила вече общо признание в историческата наука. За същността и значението, както и за доказателствата на всяка от споменатите теории вж. К. А. Иностранцев, Хун-ну и Гунны, Живая старина, Х (1900), стр. 353—386 и 525—564 и посочената там литература.” (Виж 11.) 

Ето за това изследване става въпрос - Иностранцев К.А. Хун-ну и Гунны (библиографический обзор теорий о происхождении народа Хун-ну китайских летописей, о происхождении европейских гуннов и о взаимных отношениях этих двух народов); (начало) С.353-386.

24.   Лившиц В. А. О происхождении древнетюркской рунической письменности // Советская тюркология. 1978. № 4.

25.     Махмуда ал-Кашгари «Диуани лугат ат-тюрк».

26.     Ибн Фадлан. Пътешествие до Волжка България, С., 1992.

27.     М. И. Артамонов. История хазар. Л., 1962.

28.     A.I. Ivantchik. Les Cimmriens au Proche-Orient // Orbis Biblicus et Orientalis. CXXVII. Fribourg, 1993.

29.     Lanfranchi G.B. Cimmeri // History of the Ancient Near Eastern. Studies. II. Padova, 1990.

30.     Kristensen A.K.G. Who were the Cimmerians and where did they come from? , 1988.

31.  И. Н. Медведская. О скифском вторжении в Палестину / Вестник древней истории , 2000 г., № 2.

32.   Паркер В. О чем умалчивает Геродот. Заметки о передаче сведений о киммерийцах у греческих авторов помимо Геродота. http://ancientrome.ru/publik/article.htm?a=1367584785

33.     К. Милчев. Арабският историк Мирхонд за Кимер и сина му Булгар. http://letopisec.blog.bg/history/2012/08/02/arabskiiat-istorik-mirhond-za-kimer-i-sina-mu-bulgar.985034.

34.  К. Милчев. Данни за хуни от VІ в. пр.н.е. в "Авеста". http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2013/06/v.html

„ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, те са хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи.” (ІХ).

35.     К. Милчев. ВЪПРОСИ НА ИСТИНСКАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ: името „хуни” и неговите форми „хони” и „хионит”. http://letopisec.blog.bg/history/2011/08/05/vyprosi-na-istinskata-bylgarska-istoriia-imeto-huni-i-negovi.796676

36.     К. Милчев. Кои са хионит на цар Грумбат? Краят на една историческа лъжа! http://letopisec.blog.bg/history/2012/05/04/koi-sa-hionit-na-car-grumbat-kraiat-na-edna-istoricheska-lyj.949312

37.     Marquart J. ,1901, с. 50-52. http://onlinebooks.library.upenn.edu/webbin/book/lookupname?key=Marquart%2C%20J.%20(Josef)%2C%201864-1930

38.     http://blagoverie.org/avesta/yashti/yasht9.phtml

39.     http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2013/06/v.html

40.     К. Милчев. Арменската област ВАНАНД и българската ранна история. http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/05/blog-post_07.html

41.     Амиан Марцелин. http://www.thelatinlibrary.com/ammianus.html

42.     Херодот. История, ч. ІІ, с. 39; С., 1990.

43.     Зографската история http://ziezi.net/zograf/3.htm

44.     Страбон. География., ІІ, 5, 22.

45.     П. Орозий.    HISTORIAE ADVERSUM PAGANOS http://www.thelatinlibrary.com/orosius.html