вторник, 30 юли 2013 г.

Критично за "Джагфар тарихы"!

Предвид на факта, че значителен брой любители на българското ранно минало проявяват интерес към средновековния волжко-българския свод от летописи „Джагфар тарих-и”, реших да споделя някои свои мисли, които надявам се да бъдат от полза на бъдещите интерпретатори на тези текстове.


Каква е спецификата на средновековната волжко-българска историческа литература?

    През 922 г. волжките българи, начело с техният балтавар (васал на Хазария) Алмъс, приемат официално исляма, след нарочно посолство на Арабския халифат до гр. Болгар на реките Волга и Кама, в което участва и Ахмед ибн Фадлан. Последният е автор на т. нар. „Записки от Болгар”, които стават много популярни сред средновековните арабоезични историци и географи.


    
Волжко-българската средновековна историческа литература следва като стил и жанр арабоезичната. На арабски език пишат не само араби, но иранци, хорезмийци и т.н.


      И така, първото условие за да разберем съдържанието на такъв летопис от ХІІІ в. като „Барадж тарих”, най-старата част от свода „Джагфар тарих-и”, е да знаем в какво точно се състои „стилът и жанра” на арабоезичната средновековна историческа литература.
    За целта ще посочим някои характеристики на последната, дадени от такъв забележителен ориенталист като В.В.Бартолд (1869-1930):
  •  сведенията са заемани по книжен път  Това означава, че всеки следващ автор компилира от предишните, при това често без да се посочва откъде и от кой заема. В резултат, при някои от компилаторите можем да открием по-добре съхранен зает текст, отколкото при запазените преписи от оригинала.
  •  хронологична неяснота и неопределеност                  Арабоезичните историци и географи определено пишат „по теми”, т.е. да си представим, че един автор от ХІІ в., наред с останалите теми, пише и за българите. В тази тема той преписва и компилира по книжен път почти всичко, което е открил за българите в предишните автори. Но в така съставеният „пасаж за българите”,отсъства хронология. Авторът просто събира механично всичко, което може да открие за българите, но няма западният хронологичен усет. Ако съберем всичко писано за българите от арабоезичните автори, ще получим нещо като свод за българите, т.е. много сведения, но само за някои от тях можем да уточним за коя епоха са, т.е. тепърва предстои дълъг и сложен съпоставителен анализ. Голяма грешка е, ако един автор е от Х в., да се смята, че казаното от него (включ. и за българите) се отнася за Х в. Тук нямаме за цел всички особености на средновековната арабоезична литература, затова ще посочим само още една:
  •  компилативно редактиране

    
Западните автори (Приск, Прокопий...) много често, когато пишат за персите до VІІ в., ги наричат „мидяни” и „парти”. Причината за този странен метод е просто „териториална”: персите са обитавали същите земи, където по-рано са били мидяни и парти. По същият начин историци като Дексипт, Евнапий, Филострогий и т.н. наричат готите „скити”, просто защото са обитавали на територията на топонима Скития.

    Арабоезичният автор от Х в. ат-Табари дава две успоредни версии за ефталит, покорители на Согд и Тохаристан в началото на VІ в., като в едната ги нарича „тюрки”. Учените отдавна са верифицирали, че тук употребата на „тюрки”, които в средата на VІ в. превземат ефталитските земи в Согд, е неправомерна. И независимо, че автори като Бел`ами, Динавери и т.н., писали след ат-Табари, продължават да употребяват „тюрки”, съпоставителният анализ отдавна е показал, че ефталит не са част от тюркската история. Просто тюрките през средата на VІ в. се настаняват на същите територии, където са били ефталит преди това.

    Тези, упоменати от нас три особености на арабоезичната средновековна история, трябва да се имат предвид, когато разглеждаме средновековната волжко-българска историческа литература, която следва същите жанрови особености, за да отсеем кое е автентично и кое е модерен фалшификат. И за да не бъдем лесно манипулирани.
    Това показва колко е опасно примитивното буквално интерпретиране на волжко-българския свод и как всяко едно сведение там, трябва да се подлага на сериозен съпоставителен анализ.

    За съжаление все още „Джагфар тарих-и” не се възприема като извор на сведения, но за да бъде такъв, е необходимо задълбочено изследване на всяко едно изречение в свода.

    Моят интерес е към компилативният летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”, преписван за последно явно през ХVІІ в. Не трябва да забравяме, че всеки един от многото преписи до ХVІІ в., в духа на вече упоменатите жанрови особености, е бил своеобразна редакция.

    Това усложнява интерпретацията. Трябва от много уранова руда, с умението на мадам Кюри, да се получи минимален, но истински радий. Не е никак лесно, още повече, че сериозните и подготвени историци странят от тази дейност, имайки предвид, че волжко-българският свод е рускоезичен препис от началото на ХХ в., на когото липсват оригиналите.

    Какви са общите впечатления от летописа „Барадж тарих”?

      Произходът на българите се свързва с прародител Боян, като земите откъдето идва на Кавказ, са около южното Прикаспие, където е Амул.
        Летописът извежда началото на хоните от син на Боян!
    Упоменаването на европейските хуни като „хони” е важно, понеже грузинските и арменските късно-антични извори също ги наричат „хони”.
      Древен етноним „Бийан” по местата, откъдето в летописа произхожда патронима на българите Боян, е самонаименованието на Урарту до VІ в. пр.н.е.
       В грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай” („Покръстването на Грузия”) се съобщава, че хони и бундурк ( = пост-урартци) живеели заедно на юг от Кавказ през ІV в. пр.н.е., когато Ал. Македонски посещава тези места. Очевидно е, че под името „хони”, което в урартурския речник значи и „поданици” (хини), трябва към VІ – ІV в. пр.н.е. да разбираме кимерийците, както става ясно и от грузинския летопис.

 Какво казва „Барадж тарих” за кимерийците?
     Текстът твърди, че кимерийците са клон на синдите. Това сведение е уникално и се потвърждава от археологията (вж. Артамонов), според която синдо-меотите около Азовско море са родствени на кимерийците.

      За щастие през V в. пр.н.е. Херодот също упомена „синди” около Азовско море.

        Името им е засвидетелствувано пр.н.е. и от ономостиката, в Синдика до Боспорското царство.

 „Барадж тарих” твърди, че българите произхождат от племената „синд и имен”.
      „Синд” са синдо-меотите, наричани по-късно от гръцките автори „савромати”, а от латинските – „сармати”.  Древният топоним „Скития” (от Дунав до Дон) постепенно приема името „Сарматия” (от Карпатите, където е извора на Висла до Кавказ).

      „Имен” (меон, мене) е месопотамски термин и означава „земя, владение”, произходът му на север от Кавказ се дължи на кимерийците, които в периода ІХ-VІ в. пр.н.е. имат малоазийска държава „Гамирая” (асирийски клинописи), която е била на територията на по-късния топоним Кападокия, а на север до Черно море е включвала гр. Синоп, според Херодот.

 „Барадж тарих” познава два вида тюрки.

    Едните нарича „китайски тюрки” (така ги нарича и Фирдоуси в „Шах наме”) и под тях разбира каганатските тюрки. Другите нарича „хазарски тюрки”, визирайки тюрките в полиетничната държава Хазария.

Никъде „Барадж тарих” не извежда произхода на българите от тюрките.
    Забележка: Всички опити „хоните на Боян” да бъдат интегрирани с хсионг-ну от Китай, са плод на модерни дописвания в „Барадж тарих”, правени при това доста нескопосано.

    Такива са: заетото от Приск и Йордан име на хунския владетел от ІV в. от н.е., който под формата „Булюмар” в „Барадж тарих” е изкаран, че идва от Седморечието (Средна Азия), при условие, че е всеизвестно, че хсионг-ну изчезват още през І в. от н.е. и няма как Булюмар, т.е. Баламер от ІV в. от н.е., да е довел оттам хсионг-ну.

    Летописът е станал жертва на груба фалшификация от човек, който явно е вярвал на руската теория от 1900 г., че европейските хуни са същите като средно-азиатските хсионг-ну и не е повярвал на автентичният текст, че хоните произхождат от син на Боян...
   
        Метафората с многото уранова руда и малкото радий, не е случайна...
    Най-лесното за един конвенционален историк е да погледне тук-таме текста на „Барадж тарих”, да се усмихне на някои очевидни и груби вмешателства и да не се впуска в дискусии.

    Еднакво грешно е обаче, както с лека ръка да се квалифицира целият текст на „Барадж тарих” като фалшификат, така също с лека ръка да се прегърне буквално целият текст и да се гледа на него почти фанатично, както определени лаици поглъщат съдържанието му и се бият в гърдите, че трябва да вярваме само на „нашето булгарско”...

Няма коментари:

Публикуване на коментар