сряда, 6 март 2013 г.

Едно общо сведение за българите при Прокопий Кесарийски и Ат-Табари!


     
      Арабоезичните средновековни исторически летописи са изключително ценен извор за изясняване на българското минало в късно-античния период.
     Арабоезичните историци, голяма част от които са с персийски произход, дават много важни сведения, чийто произход е в персийски извори от сасанидската епоха, т.е. до VІІ в. от н.е. Именно тези сведения съдържат ценен материал за изясняване на българското минало до VІІ в., което все още не е пълноценно проучено, тъй като е експлицирано предимно на основата само на гръкоезичните и латинските късно-антични летописи.

     В арабоезичната историческа литература Абу Джафар Мухамад ибн Джарир ибн Йазид ибн Касид ибн Гилиб ат-Табари (839-923) дава първи сведения за „банджар” (или „бунджар”), които изписва и като „бурджан”. Тези сведения имат при ат-Табари сасанидско-персийски произход от времето на царуването на Кавад (488-496; 499-531) и синът му Хосрой Ануширван (531-579) .



     
Тук ще обърнем внимание на едно съобщение на ат-Табари, което има съответствие при Прокопий Кесарийски (писал след 527 г.).
     Ат-Табари пише: „...абхазите, банджар, баланджар и аланите се обединили за атака в страната на Хосрой Ануширван и нападнали Армения, за да подложат населението й на грабеж...” (История на пророците и царете, ХХІІ).
     Буквалното възприятие на този кратък текст, зает от ат-Табари от източник, чийто произход е в сасанидска Персия, оставя впечатление, че гореупоменатите народи са нападнали Хосрой. Явно така е схванал нещата и ат-Табари, който обаче все пак коректно отбелязва, че е нападната именно Армения. За един перс от ІХ в. Армения и Персоармения са трудно различими. За щастие това събитие има съответствие при Прокопий (VІ в.), от който става ясно, че не е нападнат Хосрой, а Хосрой е организирал атаката на тези кавказки народи срещу Армения.

     Преди да цитираме Прокопий обаче трябва да насочим нашето внимание към етнонимите „банджар” и „баланджар”, упоменати от ат-Табари.

     Под тези два етнонима, заети от ат-Табари (както вече казахме) от източник от сасанидска Персия отвеждащ към VІ в., се крият същите два народа, които Прокопий Кесарийски нарича „кутригури” и „утигури” (както ще се опитаме да покажем).


     Сироезичните извори, водещи до Мар Абас Катина от ок. 3/4 в. от н.е. и „неизвестния източник” на Теофан от края на 7 в. от н.е., вменяват някакъв етност „вунд” (бунд), успоредно до „българите”. Псевдо-Захарий Ритор обаче не пише за „бунд” и „уновундобългари”, а ги нарича – „кутригури”.

          Въпросът остава неясен.
          Кои са тези „бунд”?

     И именно тук идва на помощ арабоезичният автор от персийски произход ат-Табари, който дава сведение за народ „банджар” (Ахунов кодифицира етнонимът като „бунджар”). Ат-Табари (Глосарий, DХСI) употребява и формата „бурджан”, с което наименование арабските историци масово наричат и дунавска България.
     По-важното в случаят е друго: сведението на ат-Табари за „банджар” (бунджар), ако бъде съпоставено с неясните все още сирийски данни за „бунд” (Мар Абас Катина, чрез арменският историк Мовсес Хоренаци) и „унобундбългари” („неизвестният источник” на Теофан), хвърля допълнителна светлина, че етнонимът „кутригури” е очевидно външно наименование на етносът „бунд” (банджар, бунджар, бурджан).
      В бъдеще трябва да се върви към написването на цялостно изследване за кутригурите, което не е направено досега, а сведенията за тях в късно-античните летописи са многобройни...
     Тук ще се опитаме да дадем още един контур към изясняването на въпросът кои са кутригурите.
     За целта е необходимо да кажем някои неща за Прокопий Кесарийски (VІ в.).
     Този византийски историк дава генеалогия на племената утигури и кутригури, подчертавайки, че това са хуните, които през ІV в. нападат западна Европа откъм Приазовието. Същевременно Прокопий в късният си анти-юстинианов труд „Тайната история”, най-изненадващо се отказва от употребата на тези две имена и се връща към общото им название „хуни”.
     Това е многозначително, но и много показателно...То показва, че специфичният интерес на Прокопий към тези два пост-атилови народа, е бил политически обвързан с дипломацията на Юстиниан І (527-565), който целенасочено се стреми да превърне утигурите в свои съюзници и да всее раздор между тях и всемогъщите кутригури, които от края на V в. постоянно атакуват Византия на юг от Дунав.
     Очевидно е, че Прокопий фаворизира утигурите, дори проучва миналото им, което отвежда до древните кимерийци. Така Прокопий през VІ в. е родоначалник на хипотезата, че славните хуни от ІV в. и V в. имат кимерийски произход.
     В модерната наука през ХХ в. обаче са наложени съвсем различни догми за хуните, често в пълно противоречие със сведенията на късно-античните летописи...

     Прокопий фаворизира утигурите по същият начин, по който по-късно през VІ в. Агатий фаворизира лазите. Съюзническите народи на Византия, са били предмет на изучаване от историците на империята. Агатий също дава генеалогия на лазите, както Прокопий на хуните утигури и кутригури...  
     Чак в „Тайната история” Прокопий, след като отрича авторитета на Юстиниан І (527-565), не се чувства длъжен към неговите съюзници утигурите и никъде не ги упоменава поименно в тази книга (както и кутригурите), а пише за тях, под общото им име „хуни”.
     Точно Прокопий в „Тайната история” дава сведение, което има аналог при ат-Табари. Но, според него атаката не е срещу Хосрой Ануширван и Персия, а обратното: хуните атакуват Армения, по инициатива на Хосрой. Така става ясно, че абхазци и алани (ат-Табари) са били включени в хунската атака срещу Армения (Прокопий).

     Но още по-интересно е, че за първи път от ат-Табари (и от неговият персийски извор) научаваме, че двата пост-атилови хунски народа, които Прокопий в трудовете си преди „Тайната история” нарича „кутригури” и „утигури”, са познати на ат-Табари с етнонимите „бунджар” и „баланджар”.При което, под „бунджар” на ат-Табари, явно трябва да се разбират „кутригурите” на гръкоезичните автори, а под „баланджар” – „утигурите”. Артамонов също смята през 1962 г. в книгата си за хазарите, че баланджар на арабоезичните автори са българите.
     Ат-Табари проследява ролята на „банджар” и „баланджар” и по-късно, по времето, когато за първи път тюрки, начело с ябгу Истеми, стъпват в Предкавказието в средата на VІ в.
      Както знаем, една от модерните хипотези от ХХ в. за прабългарите е, че те произхождат от каганатските тюркски племена, но тази хипотеза определено не е верна, тъй като произходът на утигурите (= българите) в късно-античните гръкоезични летописи, които следват авторитета на Прокопий, е кимерийски и той е свързан не с Алтай или Памир, а с анатолийската и месопотамска мощ на древните кимерийци до VІ в. пр. н.е., които след това мигрират в Приазовието и Предкавказието. Следователно, в хипотезата на Прокопий от VІ в., че хуните от ІV в. имат кимерийско минало, има рационално зърно, което за съжаление не е проучено...
     През средата на ХІХ в. тази хипотеза получава ренесанс в проучванията на Г.С.Раковски в книгата му „Българска старина” (издадена през 1865 г. в Букурещ и оттогава не е преиздавана в автентичен вид), но Иречек към 1876 г., вместо да отдаде заслуженото на опитите на Раковски да възстанови кимеро-българската етногенеза, лековато го нарича „фантазьор”. Оттогава нещата не са преразглеждани, за срам на българската историческа наука, която решава, че Г.С.Раковски не заслужава уважение да бъде подкрепен като учен.


     Забравено е и друго, не Раковски от средата на ХІХ в., а Прокопий Кесарийски от VІ в., чиито останали сведения тотално са приети в науката, е автор на хипотезата за кимеро-хуно-български (=утигурски) синтез.

     Да се върнем на темата.
    Освободен от авторитетът на Юстиниан І, Прокопий в „Тайната история” честно разказва коя е причината хуните (разбирай: кутригури и утигури) да нападат Византия през Дунав. Прокопий разкрива, че хуни и перси били съюзници и че още по времето на Юстин І (518-527), неговият племенник Юстиниан се бил вживял в ролята да всее раздор между тях.


     Несъмнено Юстиниан І е бил роден за държавник. Неговият устрем да привлече хуните на страната на римската империя, ни разкрива ясно и категорично, че пост-атиловите хуни, макар и да ги няма вече в Панония, където са били до към 460 г., въобще не са изчезнали безследно (мнозина историци безотговорно и нелепо правят този извод), а са се превърнали във важен източен геополитически фактор (С. Рънсиман, 1930).
     Най-важните пост-атилови два народа от стария хунски съюз до 455 г., а именно „бунджар” (кутригурите) и „баланджар”, т.е българите (утигурите), командват след 465 г. огромни територии от Кавказ до Днепър и са подчинени след 468 г. на Ирник от династията Дуло („Именник на българските канове”).Точно тази градска държава (Псевдо-Захарий Ритор, към 555 г.) е „древна Велика България” (Теофан) и „стара Велика България” (Никифор), чийто център е в Прикубанието и в град Боспор (Прокопий). Това е Велика България, която рухва към средата на VІ в. под инвазията на тюрките на Истеми и тази държава възстановяват към 629 г. Орган и Кубрат.

     Прото-тюркските доктрини за прабългарите рухват в момента, в който бъдат възстановени 
летописните исторически сведения за утигури и кутригури, а не когато се създават анти-тюркски про-иранска или про-тракийска доктрини.
 Между другото, твърдението, че хуните са тюрки няма никакво покритие, то дори не може да бъде реконструирано чрез глотогенетично родство между чувашкият и тюркският езици, и изглежда в прозренията на Н.Я.Мар, че чувашкият има „яфетически” (разбирай: анатолийски) произход, има голяма доза истина. Арабоезичните историци масово пишат, че българският и хазарският езици са сходни, но се различават от тюркският.
     Отношението на Юстиниан към хуните, опитът му още от 522 г. да ги привлича на своя страна, го приравнява като държавник със Зенон (474-475; 476-491), който също удачно ги използва към 486 г., поканвайки ги в Мизия (тези съюзници на Зенон, историкът Йоан Антиохийски назовава като „така наречените българи”), с което ускорява миграцията на готите на Теодорих от Балканите в Италия.
     Миналото на пост-атиловите хунски народа бунд (банджар, кутригурите) и баланджар (българите, утигурите) в периода от 465 г. до 565 г., си остава непроучено задълбочено в науката и на бъдещите изследователи им предстои да преодолеят старото конвенционално отношение към тази тема.

     Да се върнем на сведението на Прокопий в „Тайната история” за инсценираната от персийският шахиншах Хосрой Ануширван атака на предкавказките хуни, съвместно с алани и абхазци, над Армения.
     Събитието се развива през 541 г. и е във връзка с византийско-персийският конфликт по това време. „Хосрой току-що беше изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите. Други съобщиха на Валериан и ромеите за тези варвари и те ги пресрещнаха и в завързалата се битка им нанесоха унищожително поражение, вследствие на което повечето от варварите бяха убити. Персите узнаха всичко това.” (Тайната история, С., 1983, с.22).
     Можем да се доверим на ат-Табари, че аланите също са участвали в това нападение, защото първа точка на сключеният през 562 г. петдесетгодишен договор между Византия и Персия, потвърждава ролята на аланите в атаките през Кавказ на юг.
      Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата (Дербенд – б.м.)”.(Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860)

     Византийските историци познават народа „абхаз” и са дали доста сведения за тях, но нищо не са казали за „бунджар” и „баланджар”, упоменати от ат-Табари, заедно с алани и абхазци при атаката. Тях те наричат, както става видно от мирният договор от 562 г., с името „хуни”, а Прокопий и след него Агатий, Менандър, Теофилакт,  ги именуват 
„кутригури” и „утигури”...

      И така, нека сега отидем при Теофан в края на VІІІ в., когато той пише своята всемирна хроника.
     Теофан заема от неизвестен автор от края на VІІ в., който е по всяка вероятност от сирийски произход, сведения за „древна Велика България”, за Кубрат и за народа, от който произхожда Кубрат.
     От хрониката на Теофан има съхранени 16 копия и при сравнителен анализ става ясно, 
че в някои от тях племето, от което произхожда Кубрат, е изписано не „уногундури”, а „уновундбългари”.

     Историците научават името „уногундури” от латинският превод на хрониката на Теофан, направен от Анастасий Библиотекар през 9 в. и от трактатът от 10 в. „За устройство на империята” на Константин Багрянородни. Там наистина е попаднала формата „уногундури”, но произходът на това сведение и при двамата е при хрониката на Теофан. Вследствие на което почти всички историци от началото на ХХ в. приемат на доверие това име и не се постарават да подложат на сравнителен анализ запазените преписи на Теофан, в които освен формата „уногундури” присъства и името „уновундбългари”, т.е. хуни: вунд и българи...

     Оттук става ясно и защо в арабоезичните източници масово държавата, основана от Аспарух на Балканите, бива именувана - "Бурджан". Последното е всъщност форма на "Бунджар" и ние вече посочихме, че и двете форми "бунджар" и "бурджан", се срещат като синоними още при Ат-Табари...

Няма коментари:

Публикуване на коментар