България – едно начало от 165 г. сл. Хр.

 Откога датира българщината? 

„Именникът на българските владетели“ е самобитен български документ, който е по-стар с повече от век и половина от „Страсбургска клетва“ от 842 г.  (Serment de Strasbourg) на  Карл ІІ Плешиви и Людовик ІІ Немски, която е най-старият паметник на старофренски.

Именникът на българските владетели е съхранен в три преписа. Два от тях открива руският учен А.Н.Попов и те са поместени в т. І на неговия труд „Обзор хронографов русской редакций“ (Москва, 1866): това са Московска и Погодинска версии на паметника. 

Текста съдържа списъка на българските владетели от 165 г. до 766 г.

Откритите от Попов версии са всъщност преписи на занесените през Х в. в Русия български преводни хроники, които там са били оформени през ХV в. в общ свод, под името „Летописец елински и римски“. 

„Уваровият препис“ е най-стар, той е от ХV в., а Московския и Погодинския преписи са от ХVІ в. 

Съставители на книжнината през Х в. в България са били учени от обкръжението на цар Симеон, които участват през първата половина на Х в. в подготовката на обширен сборник с преведени от гръцки текстове, начело с вехтозаветните книги на царете, хрониките на Йоан Малала и  Георги Амартол, а така също „Александрията“ и др. Този сборник попада в Русия, заедно с други сборници от времето на Симеон.

Текстът на „Именникът на българските владетели“ е намерен от Попов като вставка, която се намира непосредствено след  превода на ІV книга на Царете, от Старозаветната библия, и превода на Георги Амартол.

Списъкът с българските владетели  е без надслов, не е бил наименован. Едва през 1870 г. е именуван от хърватския историк Франьо Рачки „Именник на първите български князе“ (Rad Jugoslovenske Akademie, 11/1870). В българската историческа наука пък е известен като „Именник на българските ханове“, заради погрешната туранска теория.

Началото на българският Именник на владетелите е поставено в края на VІІ в., то е правено по времето на Исперих (Аспарух), което става видно от изречението, че писача е съвременник на преминаването на Аспарух на юг от Дунав: „И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега.“

Списъкът започва така: „Авитохол (жнтъ) живя триста години, родът му е Дуло, а времето му дилом твирем.“

За него е използван при превода, както стана ясно, глагол „жнтъ“ (от „жнтн“), който ни съобщава, че Авитохол е „живял“ 300 години. Така е и при Ирник, който „живял“ 150 години. 

Тоест, при Авитохол и Ирник имаме глагола „жнтъ“, но при Коуртъ (Кубрат) не е така, там е глагола „държа“ (=управлява, оттук и бълг. дума „държава“) и това не е случайно.

Тоест, при Авитохол (300 години)  и Ирник (150 години)  имаме периоди от българската държавност.

Да видим защо при „периода Ирник“ имаме 150 години.

През 465 г. Ирник създава „древна Велика България“, която просъществува 100 години, до 565 г., когато е превзета (до 632 г.) от тюрките на Истеми. Но династията Дуло, от която е Ирник, през 568 г. създава заедно с аварите държава в Панония. Царският род Дуло напуска съюза си с аварите през 619 г. и Орган прави съюз в Константинопол с император Ираклий…

Излиза, че от 569 г. до 619 г. са 50 години и те са вписани в Именникът на българските владетели към „периода Ирник“, т.е. нашите предци са разглеждали създадената през 568 г. в Панония държава като продължение на Велика България на Ирник.

Къде е била българската държава Дулоба (622-657)?

   Сведенията за такава българска държава Дулоба са дадени във волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” (това е единственият древен летопис с компилативен характер в свода „Джагфар тарих” от ХVІІ в., който очевидно има автентичен произход)  и са свързани с името на брата на Кубрат, известен в свода като „Шамбат”, а в западните анали като „Само”…
 

В руските стари ръкописи на Нестор от ХІІ в., „дулеби” са име на славянско племе.

Нестор

         Както ще покажем, западните анали, даващи сведения за Само, също твърдят, че той е създал първата държава, в която мнозинството са славяни. Тези анали обаче не съобщават името на държавата на Само, но пишат за „държава на Само”, което навежда на мисълта, че името „Дулоба” е формирано от династичното име на Само, т.е. рода Дуло и славянската дума „начело” (лоб, на български „чело”). Тоест, може да предположим, че формата „дулоба, дулеби” означава „начело с рода Дуло”. 

  Интересно е да вметнем, че според „Барадж тарих” първичното име на държавата основана след 680 г. в „Мала Скития” (гръцкото име на Добруджа) от Аспарух е „Бурджан”. Не можем да не забележим, че топонима „Добруджа” е съставен сякаш по аналогичен начин с „Дулоба”, т.е. Бурджан на династичния род Дуло. 

До/Бруджа…Дуло и Бурджан…

Да се върнем на Само. Неговата държава е създадена в местността Каринтия (сравни с руската легенда за брата на Кий с име „Хорив” ?) и Щирия (сравни с руската легенда за брата на Кий с име „Щек” ?) в дн.  Австрия.

Площадь территории Каринтии — 9536 км² (5-е место среди земель Австрии). На севере Каринтия граничит с землями Зальцбург иШтирия, на востоке — со Штирией и Словенией, на юге — со Словенией и Италией, на западе — с Тиролем.

Според латинската хроника „Покръстването на баварците и каринтийците” от 871 г. Само победил аварите и създал своя държава, която според Асемани (ХVІІІ в.), който цитира хрониката в своите „Календари на Вселенската църква” просъществувала „пълни 35 години”    (с. 129, по бълг. изд. на Асемани). Той имал и няколко битки на запад с крал Дагобер, „който водил война срещу Само от три страни”, пише в летописа от 871 г. (с. 126, по Асемани).

       Асемани (ХVІІІ в.) отбелязва, че Ханзиций в т.1 на своя труд „Свещенна Германия” (с.103,104) дотолкова се възхитил на Само, че бил убеден, че не може да не е франк. Дори бил отсъдил: „той ще да е роден в село Сеногаг, намиращо се в Белгия, близо до Брюксел” (Асемани, с.129)

     Ханзиций  смело написал на с.102 от своята „Свещенна Германия”: „Славяните не били управлявани от един отделен човек, а в древни времена живеели в пълна свобода. После обаче, притиснати от хуните (чети : аварите – бел.к.м.), приели за крал Само, който бил франк, дошъл при тях за търговия. През 622 г. между славяните и аварите избухнала война, чиято причина било непоносимото за славяните иго, с което те били притиснати от хуните. Понеже в тази битка блеснала особено храбростта на Само, славяните го избрали за крал, който в продължение на 35 години (по-точно 36 години) управлявал тази държава дейно и щастливо с многобройни поражения за аварите и франките”.(с.129, по Асемани)

      Така  още от ХVІІІ в. Само „станал” франк, с помощта на Хенри Ханзиций.

   Държавникът  от династията Дуло, наречен от Константин Багрянородни в "За устройство на империята" с име "Самбатос" и определен за основател на Киев от него, същият, който от 622 г. управлява цели 35 години своя собствена държава в областите Каринтия, Щирия и Моравия, останал в европейската историческа наука като някакъв търговец.

   
         В летописа от 871 г. „Покръстването на баварците и каринтийците” пише, че „Само бил по род славянин” (с.126, Асемани).

 Какви сведения за Само (в текста „Шамбат”) дава „Барадж тарих”?

         През 620 г., според „Барадж тарих”, Орган изпратил брата на Кубрат  Шамбат да създаде пограничен аул на р. Днепър.

 За крепост, на основата на която израснал по-късния град Киев, и която носила името „Самбатос”, съобщава трактата от Х в. „За устройство на империята” на Константин Багрянородни.

  „Барадж тарих” упоменава, че Шамбат получил  „голям отряд от българи, анчийци и саклани” (с. 22, по бълг. изд. на „Джагфар тарих” от 2005 г., изд. „Кама”), т.е. имал е на разположение не само българи, но анти (прото-украинци) и славяни. 

  Той, според летописа, създал крепостта, но не изпълнил волята на чичо си Орган. Шамбат продължил на запад, нахлул в Панония, победил аварите и създал своя държава Дулоба…