Анонимна книга от 1867 г. зове: да станем част от Русия!

      В интерес на истината не само руснаците са искали да заграбят България и да я превърнат в Задунайска губерния на империята си, българи също са се отказвали от българското и са били готови да го преотстъпят на Русия или СССР.

      Днес ще ви запознаем с един анонимен български автор на книга, издадена през 1867 г. в Букурещ. Той зове братята си българи да се присъединят към Руската империя и да не се боят, че ще говорят по руски, понеже руският език бил старият български. Думите на този възрожденски българин от 1867 г., готов да стане руснак, днес звучат доста актуално, във връзка с крайното русофилство в демократична България.

   Букурещ

„Турците и агентите им на Запад обичат да плашат българите с Росия, чи, ако не си стоят мирно под турците, ще станат плячка на Росия, която ще им наложи рускийт язик, както сега прави с поляците. Нека предположим това зло, понеже от него по-голямо туркофилите не могат да намерят. Толкоз голямо ли е то за българите, щото да ги накара да стоят под мъчителите си турци, под властта на които бедствуват да ся съсипят и вещественно, не само да изгубят и народност и язик.

         Кои са русите и кои са българете? И едните и другите славене православни. Първите са народ велик и съставляват велико царство с най-добра будущност; а вторите бедни и презрени раи в Турската империя, обречени, без помощта на другите си братя, да работят като волове и занапред, като са работили досега, за натлъстяването на турските дебели вратове. Зле ли щяше да е за тези измъчени и унижени раи да станат изведнаж граждане на великата славенска империя? Но ще си изгубят българский язик? Ще бъде ли то съединено със загуба откъм развитието на българете, каквото кога би им ся наложил турскийт, гръцкий или други някой славенский язик? Рускийт днешен язик е старийт българский с едно малко изменение. Днес един русин по-лесно разбира старийт българский язик, отколкото един българин. Сегашнийт българский язик ся образува с помощта на рускийт, и който българин разумява добре литературнийт си българский язик, той разумява литературнийт руский язик. Може ли да ся рече, чи българете си изгубват язикът, ако го доближат до старийт си писмен и богат язик?“ 

 (От книгата „Братско обяснение на българин към братята му българе“, Букурещ, 1867, с. 89-90).

Тайната на Преображение...

       „Тварно“ е сътвореното, т.е. всичко онова, чието битие е във времето и чрез времето. „Нетварна енергия“ в православното учение на Св. Григорий Палама от ХІV в., е онова божествено действие, което е „около“ същността на тварното, но е познаваемо отвъд силогистичните възможности на познание за човек.

 

    Паламизмът от опонентите му е наричан „масалианство“, а днес го класифицират като „мистика“. При все това, въпросите поставени през ХІV в. от Григорий Палама са актуални и днес. Как е възможно да има познание отвъд силогистичните възможности на познанието? В що е нетварната  природа на светлината и тя светлина ли е, щом е отвъд сътвореното?

         Опитът на учението на Св. Григорий Палама (ХІV в.) да дебатира различните светлини (тварна и нетварна) на Таворското Преображение на Христос, показва че византийското богословие започва да се интересува от физическата разлика между емпирична светлина и божия светлина.

       Това е първата заявка, че в космоса има светлина, която е в невидимия спектър, но антропологията на Христос може да я експлицира.

      Моисей и Илия на срещата с Христос на планината Тавор, са само отвъдни души, чрез “светлинно тяло”, докато Христос чрез собственото си Преображение показва на учениците си едновременното битие на два вида природи: тварна и нетварна.

     Палама е схванал тази среща на земния Иисус с „преобразено тяло“ като “светлинно явление”. Позицията на Палама е пример как православното богословие започва да търси и космични феномени в евангелията, тъй като през ХІV в. метафизиката и нейните силогистични възможности вече не са достатъчни за христологичното познание на византийското богословие.

     Паламизмът не се побоява да направи разлика между божия същност (природа) и божествена деятелност (енергия), като формулира, че Бог общува с човешката душа, чрез физичен феномен на светлина, която не е емпирична, но въпреки това е светлина.

     Качеството “нетварна”, не изключва възможността учениците да я възприемат. Друг е въпросът, че исихазмът на византийската мистика никога не е твърдял, че сетивата възприемат тази светлина божия, а винаги е търсел мистичният й вход към душата, която монаха дългогодишно подготвя за да стане тя подобен рецептор.

       Следователно душите, а не сетивата, са рецептор на исихаското мистично видение, което от опит установява, че монаха може да постигне контакт с това “отвъдно”, което търси.

        През ХІV в. Св. Григорий Палама подготвя теорията, че исихийното видение е непозната светлина, която не само не е емпирична, но и не може да се докаже по силогистичен път (антитомизъм). Това е явен призив богословието да преодолее метафизиката и нейните категории и да потърси по-далеч човешките възможности: отвъд старото понятие за тварна природа, почти до божествената природа, т.е. там където е нетварната енергия.

        Това е христологичен екзистенциализъм.

      Ако си дадем сметка, че в учението на Палама основната насоченост на разбирането за Христос, е преображенската нетварна антропология (= таворска христология), ще ни стане ясно, че Палама вече надгражда христологията в ново русло.

        В паламизмът христологията е учение за светлината, т.е. някаква форма на богословска оптика. Ала човешкият носител на възприемане на нетварната светлина, не е сетивно-оптичен, а  душата е оптичен рецептор на светлина, която сетивата нямат рецепторни възможности да възприемат. По този начин, именно Палама е първият богослов, който си позволява в християнската теология  да потърси светлинната семантика на душевната материя. Още в ІV в. Св. Григорий Нисийски е дефинирал, че душата е “сътворена същност”. Но тук нейната „тварност“ е по-различна от една „родена същност“, каквато е човешката природа след Адам…

     Палама вкодирва в бъдещето, че загадката на исихаския мистицизъм не трябва да бъде търсена на ниво ментално преживяване (психо-моторика, медитация и субективно упражнение), а да бъде отчетено, че душата има движение (енергия, скорост) и тя е едновременно тварна и нетварна светлина.

      Няма как тварната светлина и нетварната светлина да са в едновременност при Христос на Тавор, ако “Преображението” не показва как светлинната материя на отвъдната душа (Моисей и Илия) има гравитационни възможности, които плътското тяло няма.

bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B7%D1%8A%D0%BC

Препоръчана литература от Уикипедия – „Исихазъм“.

Марчевски, Ив. Исихазмът. Учението за несътворените божествени енергии и светлини. Велико Търново, 1996; 2 изд. 2001.
Петр (Пиголь), игумен. Преподобный Григорий Синаит и его духовные преемники. М., 1999; http://www.krotov.org/history/14/pigol/pigol_1/6.htm.
Хоружий, С. С. О старом и новом. СПб., 2000.
Милчев, К. Екзистенциалната тема и проблематиката на паламизма. С., 2001.
Климков, Олег, свящ. Опыт безмолвия. Человек в миросозерцании византийских исихастов. СПб., 2001; http://www.biblicalstudies.ru/Books/Klimkov1.html.
Милчев, К. Притча на исихастите. С., 2002.
Милчев, К. Същност и ипостас. С., 2002.
Уеър, Калистос, Диоклийски еп. Тайнството на човешката личност. Исихастки студии. С., 2002.
Мейендорф, И., протопр. История Церкви и восточно-христианская мистика. М., 2003.
Хоружий, С. Опыты из русской духовной традиции. М., 2005.
Хоружий, С. Очерки синергийной антропологии. М., 2005.
Петрунин, В. В. Политический исихазм и его традиции в социальной концепции Московского Патриархата. СПб., 2009 (Богословская и церковно-историческая библиотека).
Blum, G. G. Byzantinische Mystik. Ihre Praxis und Theologie vom 7. Jahrhundert bis zum Beginn der Turkokratie, ihre Fortdauer in der Neuzeit. Münster, 2009.
Бибихин, В.В. Энергия. М., 2010.