На 2 май честваме 1150 г. на Св. Цар Борис І Покръстител...

                                                                               Посвещавам на баща ми, който има рожден ден на 2 май...

 

През 865 г. българският княз Борис І приема за официална държавна религия в неговата държава  християнството.

Дали в основата на неговото решение стои верски или дипломатически мотив? Вероятно и двете.

 

Разрастването на българската държава, чиито граници на запад опират до Франкската християнска империя, а на изток до Византийската християнска империя, несъмнено са дали основание на Борис І да оцени каква трябва да е в религиозно отношение неговата държава, за да оцелее в Европа като трета сила.

       

До Борис І българите налагат военната си воля на огромни територии, но само военният гений не успява да създаде устойчивост на териториите им. Атила и неговата хуно-българска империя са пример как една огромна империя от Средни Дунав до Кавказ зависи само от военния гений на един човек.

 

 Неслучайно още Орган към 629 г. решава да наруши династичното право и предоставя своя трон на Велика България на племенника си Кубрат, а собствената си роля виждал, според волжко-български легенди, в духовната власт. Ние малко знаем, но е факт, че именно Орган и Кубрат, които са християни от 619 г. (Бревиария от ІХ в. на Никифор), започват процеса  на една промяна, която едва Борис І прилага окончателно.

 

Колко далновиден като държавник е бил цар Борис І, става ясно от факта, че само 230 г. след като българите приемат християнството, т.е. през 1095 г., е обявен първия кръстоносен поход. Целта на кръстоносните походи, както знаем, е била да освобождават „светите земи от неверници” и независимо, че основната „света земя” за тях е била Йерусалим, на територията на България е било също пълно със „свети земи”, които са част от църковната история.

 

Ако България в началото на ХІ в. не бе християнска, тя вероятно щеше да е обект на „атака срещу неверниците”, видно от факта, че четвъртия кръстоносен поход (1202-1204), възприема за „неверници” дори православните християни, след схизмата от 1054 г. и кръстоносците превземат Константинопол.

Българската архиепископия и Българското царство. Доклад на историческа конференция Варна 25-26 април 2015 г., по повод 1150 годишнината от покръстването на българите през 865 г.

Българите приемат християнството за официална държавна религия през 865 г., но едва през 870 г. на вселенски събор в Константинопол е учредена Българската архиепископия. Нейният диоцез като територия е бил 1/3 от територията на държавата България и е разположен най-общо казано от Охрид до пристанището на Адриатическо море Йерихо, което било близо до дн. албански град Драч.

Според ръкописен документ от XII в., известен като „Списък на архиепископите на България” (публикуван от Дюканж „Византийски императорски фамилии, гл. 28) княз Борис I има като „трети дял на българското царство” териториите на север от Солун до земите на юг от Драч.

Но кога Борис успява да придобие тези земи?

Крум превзема София през 809 г. През 816 г. е сключен 30-годишния мирен договор между България и Византия, но Омуртаг все пак воюва на север и достига до Горна Панония, а на Византия оказва помощ срещу бунта на Тома. През 837 г. Пресиан е около Солун, но временно. И изведнъж след 852 г. при княз Борис I цялата земя от Солун до Драч е вече българска, а в Българския летопис от XI в. дори се посочва, че Борис  „приел царството” на река Брегалница. Отгоре на това през XII в. „по време, когато начело на Охридската архиепископия стоял вече не български духовник, а синът на севастократор Исак Комнин, Йоан Комнин” (ГИБИ, т. VІІ, 1968, с. 103) и е създаден „ръкописен списък на архиепископите на България“ (Асемани от ХVІІІ в., с.205), черно на бяло в него пише, че от Охрид до Йерихо и Канина, е било българска земя, при това не цялата, а само 1/3 от българската държава.

Сиреч, излиза, че княз Борис I е разширил българската държава с огромна площ. И тя била „третият дял на българското царство“. Същата територия е тъждествена със създадената през 870 г. Българска архиепископия.

        Княз Борис І на олтара на църквата "Св. Неделя" в Битола.

През 1908 г. Златарски издига хипотезата, че тази византийска земя след 837 г. е присъединена по „мирен път” (с. 39) от Пресиан към България. Запленен от славянофилство, Златарски смята, че Пресиян просто се е възползвал от желанието на славяните да се отцепят от Византия, понеже те „винаги са тежнели към българските си съплеменници” (Известия за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета, С., 1908, Отделен отпечатък от Мсб, кн. VI; XXIV, с. 39).

Хипотезата на Златарски е несъстоятелна, предвид Чаталарския надпис на кан Омуртаг, където гърци и славяни са поставени наравно като врагове на българите. „Великият кан Омуртаг е княз от бога в земята, дето се е родил. Като пребъдва в града на Плиска, той построи дворец на Туча и увеличи силата си спрямо гърци и славяни...”

 И все пак тези териториите при Борис I вече са част от България. И отгоре на това именно те са диоцез на новосъздадената през 870 г. „Българската архиепископия”. Останалите две части от територията на държавата България не са в този диоцез.

 Как да си обясним това? Тоест, как да си обясним придобиването на тези нови земи и факта, че новоучредената архиепископия България не е припокривала като диоцез цялата държава България?

Всъщност, ние не казваме нещо ново. Още на събора през 870 г. се е правило ясна разлика между „правата на катедрите”, които не са едно и също с „разделенията на царствата” (LIBI, т. 2, 1960, с. 190). 

От папските делегати на събора през 870 г. става ясно върху чии стари територии е създадена новоучредената българска архиепископия. „Апостолическата катедра, както ще можете да узнаете това от декреталните писма на светейшите римски първосещеници от старо време, съгласно с каноните, е управлявала и владяла двата Епира, новия и стария, цяла Тесалия и Дардания, в която и днес се посочва гр. Дардания, чиято страна се нарича България по името на тези българи” (LIBI, т. 2, 1960, с. 191).

На този събор става дума за две Българии. 

За държавата България и за диоцеза на Архиепископия България. 

От изявлението на папските легати става ясно, че стара Дардания днес е в държавата, „чиято страна се нарича България по името на тези българи”, но също така става ясно, че Архиепископия България се разпростира и върху други територии, които са под властта на Апостолическата катедра, като „двата Епира, новия и стария, цяла Тесалия...”.

Това са претенциите на папските легати, които опонират на заместниците на източните патриарси на събора и разясняват разликата между „правата на катедрите”, които не са едно и също с „разделенията на царствата”. Този отговор на папските легати е провокиран от питането на „заместниците на източните патриарси” към българските пратеници на събора: „...”Когато завладяхте онази страна, на чия власт бе подчинена тя и кажете дали латински или гръцки свещенослужители е имала.” Българските пратеници отговорили: „Ние извоювахме от гръцка власт тази страна, в която не намерихме латински свещенослужители, но гръцки”. Заместниците на източните патриарси отговорили: „Щом там сте намерили гръцки свещенослужители, ясно е, че тази страна е била под управлението на Константинопол”. Пратениците на светата Римска църква отговорили: „Не трябва да взимате за доказателство гръцките свещенослужители, понеже разликата в езиците не нарушава църковния ред. Впрочем апостолическата катедра, макар сама да е латинска, все пак, поставяйки както всякога, така и досега, според нуждата на страната, в много места гръцки свещенослужители, не е могла и не може да търпи нарушение на своята привилегия.” Заместниците на източните патриарси казали: „Макар и да обяснявате, че ръкополагането на гръцки свещенослужители е било ваше право, все пак никога не ще може да откажете, че тази страна е принадлежала на гръцкото царство”. Пратениците на светата Римска църква отговорили: „Както не лъжем, когато казваме, че управлението на България ни принадлежи по различни основания, така, разбира се, никога не отричаме, че същата е принадлежала и на гръцкото царство. Но трябва да обърнете внимание, че едното се определя от правата на катедрите, а разделенията на царството допускат другото. Ние не се занимаваме с разделението на царствата, а говорим за правото на катедрите”...” (LIBI, т. 2, 1960, с. 190).

От времето на Лъв III Исавър (717-741) константинополската катедра се опитва да сложи ръка над източен Илирик, който е бил подчинен в църковно отношение на папата, както сочат пратениците на събора на светата Римска църква, основавайки се на декреталните писма на папите.

Според някои гръцки извори княз Борис I точно преди покръстването на българите поискал от Византия земя, за да разшири царството си и такава му била дадена. Изворите пишат, че получил областта между Верея и Дебелт, която българите след като я получили нарекли Загора.

Но тази област е българска още от времето на кан Тервел (700-721), при това официално преотстъпена му през 705 г. от Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания), когото Тервел поставя за император в Константинопол след като Юстиниан II бяга от заточението си в Херсон (Крим) и моли Тервел да превземе Константинопол.

Тервел получава с договор областта Загора, пари и много скъпоценни дарове, като всичко това е описано подробно във византийски сборник от Х век „Свидас”.

Българската граница на юг е била при вала Еркесия и дори Загора да е била временно завоювана от византийците, нов договор за уреждане на границата няма. 

При Крум тези земи са пак под българска власт, което се потвърждава и от неуспешната битка на север от Адрианопол, която води на 22 юни 813 г. срещу Крум император Михаил I Рангаве (811-813).

Тоест, няма начин Борис I да е получил нещо, което си е негово.

 Всъщност една част от хронистите мълчат Борис да е получил земя, а за Загора пише само анонимен летописец, известен като „Продължителя на Теофан”, автор, който мнозина предполагат, че е византийският император от X в. Константин Багрянородни. Хрониката от X в. на Симеон Метафраст (Логотет) не казва нищо, а редица автори като „Скилица-Кедрин, Зонара и Псевдо-Симеон” (Златарски, цит. съч., с. 65) заемат сведението за Загора от „Продължителя на Теофан”. Но внимателното вглеждане в думите на последния показва, че той все пак е написал, че княз Борис, освен Загора, получил и „друга някаква земя”...

„И така, като получили обещаната част от ромейската територия (т.е. Загора – б.м.), както и друга някаква земя (?-б.м.), те се подчинили като съюзници на ромеите с връзка на ненарушим съюз. По този начин нещата на Запад тръгнали прекрасно и славата, че са били уредени така, се носела навсякъде” (Theophanis Continus. Chronographia, IV, 13-16; ГИБИ, т. V, 1964, с.с.115-118).

Не е ясно кой е автора на идеята - Варда, Фотий или император Михаил, но е факт, че през 863 г. на българския княз Борис I му е обещано, че ако той и народа му приемат християнството, ще му бъде отстъпена  византийската земя в Илирик от Охрид до Драч, където да бъде учредена Българска архиепископия, независимо, че в църковно отношение диоцеза е папски. 

Но Борис е бил наясно с това, че тази византийска земя е църковно зависима от папата, ето защо веднага след като официално приема християнството за държавна религия през 865 г., той изпраща делегати до папата и по този начин дипломатично разиграва между Рим и Константинопол. 

През това време на църковни разпри между Рим и Константинопол, княз Борис I насочва вниманието си към новопридобития регион: Брегалница, Белоград (Берат), Лихнида (Охрид) и започва мощно българско асимилиране на територията. По времето на цар Самуил (997-1014), чиято престолнина е Охрид, ни става ясно какво всъщност е направил княз Борис, а по времето на Василий Българоубиец след 1018 г. ни става ясно защо областта е имала специален статут при и след Борис.

Българската архиепископия е създадена през 870 г. като диоцез под властта на Константинопол, тя е византийска верска единица и епитета  „Български” в църковно значение е прегърнат от всички гръцки архиепископи, като се почне от първият български архиепископ грък и се продължи при архиепископите там след 1018 г.

Превземането на България от Василий Българоубиец слага край на българската патриаршия с център Дръстър, уредена между цар Петър и Роман Лакапин, но не слага край на Българската архиепископия с център Охрид, напротив – Дръстър и Видин са додадени към тази архиепископия с указ на Василий Българоубиец.

Тоест, да се върнем пак на въпроса - кой е бил стратег на плана, изработен в Константинопол около 863 г., с който се е целяло да се трансформират папските в църковно отношение земи в Илирик, към патриарха на Константинопол? Варда или Фотий? Варда, който възстановява светските науки и университети във Византия или блестящият преподавател в тях Фотий, който за 7 дена става от ректор патриарх? 

Тези земи като светски и държавни са били на Византия, но  църковно не са били и всъщност нито един византийски император не може да ги даде на Константинополската катедра. Това може да го стори само вселенски събор.

Представете си как по онова време църковната зависимост е била по-силна от светската, понеже „правата на катедрите”, не са едно и също с „разделенията на царствата” (LIBI, т. 2, 1960, с. 190), както казват през 870 г. пратениците на папата на Вселенския събор, който довършва започнатото през 863 г. и източен Илирик, зависим църковно дотогава от папата, официално става част от катедрата на Константинопол, чрез плана „Българска архиепископия”. 

Тоест, архиепископия, която носи името на българите, но не е само светска земя на Българската държава, а и църковна земя на Константинополската патриаршия.

И в завършек можем да си зададем въпроса: ако Борис I не бе получил тази земя от Византия, където да бъде създаден диоцеза на архиепископия „Българска”, той щеше ли да приеме изобщо християнството?

Моят отговор е –Да! Не само защото е бил под влияние на сестра си, която е християнска, не само защото най-близкият му съветник Петър е бил отлично запознат с каноничното право и догмите на християнската църква, а и защото си е давал сметка, че с една християнска империя на франки от север и една византийска от юг, е нямал шанс да разширява светски земите си, ако не го прави и църковно...Очевидно, княз Борис I е бил блестящ дипломат, който залага в българската държавност синдрома занапред религията да е част от българската дипломация и неслучайно именно той посочва държавния инструментариум за тази нова политика: славянската писменост и литургия.

Великият Торомана, прославен владетел на земята.

       През 527 г. Юстиниан І става самодържец и поемайки трона на Византия изпраща посолство до хунския владетел Балах. Той е починал и посолството е прието от вдовицата царица Воа. Посолството донася искането на Юстиниан да бъдат възпрени 20 000 хуни, които подпомагат персийския цар Кавад срещу ромеите. „По това време се присъедини към ромеите и Воа, предводителката на хуните-савири, жена по мощ и разум, подобна на мъж. Вдовица, майка на двама малки синове, имаща под свое началство 100 000. Тя, след смъртта на мъжа си Влах, управлявала земята на хуните. Василевсът Юстиниан, като й подари много царски одежди, различна сребърна посуда и немалко пари, я подбуди да хване в плен двама други предводители на хуните, които Кавад, царя на персите, склонил на съюз с него против ромеите. Тази същата предводителка Воа ги застигнала, когато те се отправяли в Персия към цар Кавад с голяма 20 000 войска, която изцяло загинала в схватката. Заловявайки единият от техните предводители по име Тиранкс, тя го изпратила вързан в Константинопол при василевсът Юстиниан, който го обесил на онази страна на[Златния Рог], близо до Св. Конон. Другият вожд на тези същите хуни, Глом (Γλώμ) бил убит по време на битката от воините на предводителката [Воа]“. 

www.vostlit.info/Texts/rus15/Malalas/frametext.htm

Интересно защо всички изследователи смятат, че сблъсъкът е станал между хуните-савири и кавказките хуни?  

Всъщност, 20 000 хунска армия, ръководена от Тиранкс и Глон, е армия на хуните-ефталит, които са на изток от Персия към 527 г.

Защо твърдим това?

Този Тиранкс  (Τύραγξ) не е всъщност никой друг, а всеизвестният ефталитски цар от ок. 500 г. Торомана (Toramāna), който в един индийски надпис е наречен „великият Торомана, прославен владетел на земята“.

През първата четвърт на VІ в., един от ефталитските царе, „стремейки се да завоюва северна Индия, нападнал с многочислена конница и около двеста слона. Това бил поход на белите хуни (ефталитите), начело с Галас…“( Н. Пигулевская. Византия на путях в Индию. М., Л., 1951, гл. „Торговля шелком и караванные дороги”).

Колко интересно. 

        Хората, които изучават ефталитите, знаят прекрасно за Торомана и Галас, но и наум не им идва, че това са същите Τύραγξ и Γλώμ, упоменати от Йоан Малала (ок. 491-578) в неговата всемирна хроника.

Кой е Глом, Глон?

През 484 г. хунския цар, царя на хуните-ефталит, побеждава персийския цар Пероз и Персия е, както пише Прокопий,  „две години под властта на тия варвари“. По това време, т.е. от 484 до 488 г., на персийския трон е Балах. Името съвпада едно към едно с това на покойния хунски цар Блах от 527 г., когато посолство на Юстиниан  идва при вдовицата Воа. 

       Апропо, сироезичният хронист Йешу Стилит към 517 г. дава сведение, че през 484 г., когато е бил убит Пероз, хунския цар се жени за дъщеря му. 

 
       Тоест, жени се за сестрата на Кавад, сина на Пероз. Сестрата на Кавад, според Прокопий, се казва „Аспеведа“. 

 
     Малала, както си спомняме от цитата по-горе, постоянно нарича Воа, "предводителка". Ако тя е яздела на кон (аспа) до хунския цар, можем да допуснем, че "Воа" на Малала и "Аспеведа" на Прокопий, е просто една и съща жена ?

Когато се натрупат толкова повторения, човек има право да се запита какво става?

През 499 г. Кавад, който заема трона на Персия от 488 г. след четиригодишно управление на Балах, бяга при сестра си и при хунския цар. Жреците, армията и брат му Замашп му готвели преврат, заради ереста на маздакизма.

        Там, в изгнание при хунския цар и сестра си, се жени за племенницата си, т.е. за дъщерята на сестра му от брака с хуна, и става зет на хунския цар. Това е бъдещата майка на Хосрой Ануширван (531-578). Това пишат всички хронисти (Йешу Стилит, Прокопий, Агатий). Ставайки зет на хунския цар Балах, той получава „голяма армия“ (Йешу Стилит, Прокопий) и с нейна помощ си връща трона от брат си Замашп. След това през 502 г. напада с тази армия хуни-ефталит Византия и в началото на 503 г. окупирва и превзема стратегическия византийски град Амида, дн. Диарбекир.

Когато Кавад на 11 януари 503 г. превзема  Амида, той продължава войната, а в този град оставя въоръжен отряд, начело с Глон, героят който ни интересува в случая…

 Прокопий пише, че по-късно градът е обкръжен от римски войски, но те не могат да го превземат и той остава окупиран и под властта на персите до началото на военните преговори, когато „персите получили от римляните хиляда либри злато” ( ІХ, 4), за да им го върнат.

  Тук Прокопий разказва и за Глон. Той го нарича „персиец”, но това трябва да се тълкува като персийски градоначалник на Амида. Няколко сирийци в крепостта са на служба при Глон, за да се поддържа чрез тях порядъка сред населението на този голям град:

          „Скоро, оставяйки гарнизон от хиляда човека, начело с Глон, родом перс и няколко нещастни амидяни, които за прехрана били длъжни да служат на персите, Кавад с останалата войска и пленените се върнал обратно у дома” (кн.І, VІІ, 33).

          Преди да бъде върнат града на византийците, които платили откуп за него, Глон, според Прокопий, бил убит. Той дори разказва една легенда как е станало това, която знае и гръкоезичният Захарий Митиленски, което означава, че или двамата ползват общ извор, или пък Прокопий заема от Захарий. Някакъв селянин, безпрепятствено и тайно, въпреки римската обсада, бил влизал редовно в Амида и носел на Глон „птици, хляб и плодове”. Същият бил казал на римския военачалник Патрикий, че ако получи награда, ще им предаде Глон. Римлянинът му обещал, че ще получи всичко, което пожелае, само да бъде убит шефа на персийските окупатори... Селянинът излъгал Глон да излезе от крепостта да убие някакви скитащи се уж римляни и така бил убит.

          Йешу Стилит, който е изключително сериозен автор, не знае тази легенда и единственото, което съобщава е, че край Амида е убит един от персийските марзбани. Това не може да е Глон, чието име е всеизвестно като най-главната личност в окупираната Амида.

          Теофан в своята хроника явно не вярва на тази легенда на Прокопий. Той преразказва много неща от него, но специално за събитията около Глон не го следва и не пише, че Глон е убит край Амида. Само отбелязва, че Кавад „узнавайки, че и Глон, защитавайки Амида, неизбежно трябва да загине, с голяма потеря отстъпи по друг път...” (л.м. 5997).

          Теофан не преразказва и версията на Прокопий как е убит Глон. Причината е, че той, имайки на разположение хрониката на Йоан Малала, следва неговото сведение, че Глон намира смъртта си чак през 527 г. Тогава посолство на Юстиниан І иска от хунската царица Воа тя да се справи военно със Тиранкс и Глонис, които помагат на Кавад в коалиция срещу Персия към 526 г. (Теофан, л.м. 6020).

Излиза, че през 527 г. Юстиниан І моли Воа да се справи с хуни-ефталит? Как мислите, ако тези ефталит нямаха нищо общо с пост-атиловите хуни, щеше ли Юстиниан да търси царя на хуните Балах?

ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

Всички тези данни ни дават възможност да реконструираме следната картина: през 504 г., КОГАТО ФАКТИЧЕСКИ Е КРАЯ НА ЗАПОЧНАЛАТА ПРЕЗ 502 Г. ВОЙНА МЕЖДУ Персия и Византия, една част от голямата армия хуни, дадена  на Кавад през 499 г., явно не се връща при хунския цар и Глон е измежду тях.

Размерът на армията, която дезертира, е около 20 000 конници (толкова са хуните на Зилинг през 522 г., толкова са и тези на Тиранкс и Глон през 527 г.- бел.ред.).

Кризата между хунския цар и Кавад е провокирана явно от последния, който подлъгва тези елитни войници, които не се връщат през 504 г. при Балах, съпругът на Воа, и ги пренасочва отвъд източните предели на Персия, явно смятайки да наложи чрез тях собствената си власт в старите размирни кушано-кидарски територии.

          Във връзка явно с това, по същото време хунският цар подобрява отношенията си с Анастасий и както пише Прокопий, даже искал да му продаде правата върху Дербендския проход. Очевидно „Амбазук”, както изписва Прокопий името му (кн. І, Х), е бил доста обиден на Кавад.

        

            Както обърна внимание Ото Менхен-Хелфен в „Светът на хуните” (1973, гл.ІХ. Език. Ирански имена.) името Амбазук означава „притежаващият оръжието и властта” на персийски (от древ.иран. ama-bazuka). Това име на хунския цар е явно иранско нарицателно за Балах, заето вероятно от Прокопий оттам, откъдето произхожда и легендата за ролята на селянина при убийството на Глон или пък от персийския роман, откъдето знае легендата за бисера на Пероз. Това иранско прозвище на хунския цар се припокрива с образа на човека, притежаващ военната сила и властта, който дава армия от хуни-ефталит през 499 г. на Кавад.

          Какво точно е станало в отношенията между Кавад и хунския цар, е трудно да гадаем. Кавад успял, според Прокопий, да си върне правата над Дербендската врата (кн.І, Х). Конфликт явно е имало. Оттук насетне Кавад търси помощ през 522 г. и през 527 г. само от онези хуни, които „живеели във вътрешните предели” (Теофан, 6020).

Кои са те, става ясно от хрониката от началото на VІІІ в. на Йоан Никиуски, който изрично подчертава, че „Боарикс”  („Воа” при Йоан Малала), е от „външните хуни” (Jean de Nikiou, p. 390).

          През 527 г. Юстиниан І (според Малала) изпраща посолство до хунската царица Воа, чийто мъж Влах бил починал, с молба да се справи със Тиранкс и Глонис, чиято 20 000 конница Кавад мобилизирал срещу Византия. 
                      Така става ясно, че Глон от 504 г. е жив до 527 г., когато е убит от „външните хуни” (Йоан Никиуски) на Воа. Дотогава Глон е от ония хуни, които „живеят далеч във вътрешните предели” (Теофан), явно на Персия.

          Малала нарича Воа царица на хуните-савири и по този начин е дал териториалното й място в Предкавказието.

      Савирите стават първоначално известни чрез Приск Панийски, който пише, че към 460 г. те атакуват някои от пост-атиловите хунски народи, понеже савирите са прогонени от аварите. Инвазията на савирите е по северното Прикаспие на запад, но много скоро те се включват в хунския съюз и стават органична част от пост-атиловите хуни. През VІ в. „савирите” вече са известни като „хуни-савири” на гръцките автори...

          Воа и нейният мъж Балах управляват 100 000 хуни, както пишат Малала и Теофан. Това показва, че към 527 г. Воа е царица на целия хунски съюз след смъртта на мъжа си, а не само царица на савирите.