Омир в „Одисеята“ пише следното за кимерийците:
„Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.
Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.
Там кимерийски мъже населяват града и земята.
Те са обвити от вечна тъма и мъгла.
Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...”
В тези стихове на Омир откриваме мита, свързан с хуритското божество Кумарби и неговото отроче Уликуми, което било скала и скрило слънцето...
Урартски печат
Улликуми буквално означава "улли" (унищожител, разрушител) на куми (града на божествата, които Кумарби иска да накаже)...
Респективно, думата е съхранена в кимерийско-българската лексика, като „хУЛИ“, „хАЛА“...
Има и обратно пропорционално значение, т.е. инверсия, при „еЛА“ ( елха, свещенното дърво)...Eлек (дреха).
Името на първородния син на Атила, също е свързано с Ули/Ела.....
Казва се Елак, където "к" е суфикс за мн.ч...Ако свържем етимологията на името с "ела" (свещенно дърво), то буквално името на Елак, първородния син на Атила, означава "свещенни дървета" (мн.ч.).
В много от българските думи е съхранен спомен за култови домашни предмети. Един от тях е „хурката“, чието име е запазило спомена за древните хури. Това предположение се потвърждава и от българската дума „метани“ (поклони), съхранила в значението си другото название на хурите, т.е. името митани.
Хурито-урартската култура оказва влияние не само на гръко-тракийските божества, но и на кимеро-българите, чиято древна държава Гамирая е била през ІХ в. пр.н.е. на север от Урарту.
Влиянието, което хуритския божествен пантеон оказва на хетската и древногръцката митологии, е посочено отдавна. От 1937 г. (Ф. Дорнзайф) до 1957 г. (А. Лески) постепенно се налага научният извод, че в основата на древно-гръцката митология има архаично хуритско влияние.
Кимерийското бойно куче на Мадарския Конник.
Какво означава името на вторият син на Атила? Българската етимология. Денцик. Деница.
Как се е казвал вторият син на Атила? Имаме няколко форми на името му Δεγγιζίχ.
Формата Dengizich ни е предадена от съхранените при Константин Багрянородни през Х в. записки на части от летописа от V в. на Приск Панийски (Priscus, EL 588[6, 24, 28]).
Но при компилациите на Йордан (и Касиодор) от VІ в. името на вторият син на Атила е Dintzic ( Getica 120[21]). Също и при Марцелин Комес от VІ в.: Denzic (Marcellinus Comes, CM II, 90[7]). В Пасхалната хроника от VІІ в. срещаме формите δινζίχ и δινζίχος .
Превода на името на вторият син на Атила с тюркската дума *Däηiziq, «малко озеро» е наложен еднозначно в науката от Макуарт(1929, 83) и от Ласло Расони (1932, 100). Те изваждат етимологията от `денги´з` — море.
През 1973 г. Ото Менхен-Хелфен в монографията си „Светът на хуните“ посочи, че в тюркският език формите `täηiz, däηiz` не са засвидетелствувани до ХІ в. (гл. ІХ, Език, Етимологии. Δεγγιζίχ).
Много учени са склонни да извеждат името на вторият син на Атила от унгарската дума `tenyesses` — плодородие.
В този смисъл е редно да обърнем внимание и на българската дума `Денница` (същ. соб. лич. ж.), чийто произход е от старобългарската дума `ДЬNЬ` с корен в индоевропейският език `*di`(светъл). Санскрит: `di-na-m`; лат.: `deus` (бог).
Аз мисля, че името на вторият син на Атила няма как да е „малко море“ или дори „море“, при положение, че хуно-българите са конен народ и за тях корабоплаването и свързаното с него „море“, не са имали никакво значение.
Името на вторият син на Атила очевидно етимологично е свързано със древната българска дума „Денница“, която както знаем в старите представи на българите не означава само `ден`, или `звезда`, но и носи смисъла за `божественост`, съхранен в лат. `deus` и в гръцката „`DiFi` дат.п. Зевсу..“ (Проф. д-р Стефан Младенов. Етимологичен и правописен речник на българския книжовен език, С., 1941, с.124).
Византийският летописец от V в. Приск Панийски посещава с ромейско посолство през 448 г. столицата на Атила, в която архитектурата е била от обработено дърво и в центъра имало мраморна баня по римски образец. Домовете на хунските аристократи, съобщава летописеца, били обиколени от декоративни дървени огради, а около жилището на Атила, освен ограда имало и дървени кули. Пред дома на Атила имало широко пространство, играещо ролята на площад, където посолства от варварски народи са опъвали шатри, чакайки да получат аудиенция. На площада идвали и обикновени хунски поданици, чийто граждански спор изисквал последната дума на Атила като съдия, за да бъде решен.
Приск Панийски в бяло
Столицата на Атила била многолюдна, в нея Приск срещнал хора, които освен хунски, говорели на готски, скитски, латински и гръцки езици.
По всяка вероятност, хунска столица по това време е била около старият град Карнунт (Carnuntum; на гръцки: Καρνοιις в Птолемей), главен град на римската провинция Горна Панония, превзета от хуните.
Разрушеният от земетресение в средата на ІV в. любим град на Валентиниан І, се е намирал на 40 км източно от Виена на южния бряг на Дунав в дн. Долна Австрия. Според Ханзиций, в книгата му от ХVІІІ в. „Свещенна Германия”, там имало и хунски град, който носил името Ветвар. Ханзиций обръща внимание, че „вар” е хунска дума и означава „крепост”.
Според протокола Приск посещава царицата на хуните, жената на Атила, и й поднася подаръци от Константинопол. Приск ни съобщава, че тя се казва „Крека“, т.е. името й означава „кряка, крещи“, очевидно в значение „господарска дума“, „тежка дума“, „заповед“.
Крека, както се вижда от описанието на Приск, имитира римския двор в церемонията по аудиенцията. Описанието на Приск е много важно и ценно за хуно-българската история, още повече, че името на Крека етимологично е обяснимо чрез кимеро-българския език.
„На другия ден отидох в двора на Атила с подаръци за съпругата му. Нейното име e Крека. Атила има от нея три деца, от които първородния е владетел над акатирите и над други народи на територията на Припонтийска Скития. В оградения двор имаше много къщи. Някои от тях са направени от дъски, красиво свързани с дърворезби. Други са от дялани трупи, които подравнени в решеткиобразуват кръгове и така са наредени нагоре от основите. Тук живееше жената на Атила, до която бях допуснат от варварите, които я охраняваха пред вратата й. Застанах пред Крека, която лежеше на мека постелка. Подът беше покрит с вълнени килими, покоито стъпваха. Около царицата имаше много роби. Робините бяха насядали по пода срещу нея и бяха с платнени покривала в различни цветове, каквито обикновено варварите носят върху облеклото си, за красота. Приближавайки към Крека, аз я приветствах, дадох й подаръците и излязох.“
ЗАЩО ХУНИТЕ НОСЯТ БЪЛГАРСКИ ИМЕНА?
След ХІІ в. в писменият език на българите се наблюдават промени, които поставят пред учените въпроса коя е причината писменият старобългарски от ІХ в. до ХІІ в. да е един, а след това различен? Това промени в езика ли са и ако е така, защо те имат аналог само в българският писмен език след ХІІ в., но не и в останалите славянски езици?
Българските езиковеди са в дълг на българския език, нито един от тях не си задава въпроса: ако съществува такава рязка и коренна промяна в граматичната система и в част от звуковата система на българския език след ХІІ в., тогава чий е бил писменият ни език от ІХ до ХІІ в.в.?
Как чий? Изворите са категорични, княз Борис-Михаил кани кирило-методиевите ученици, които са създали азбука на езика на славяните и тези ученици, а между тях най-вече Климент Охридски и Наум Плисковски, продължават делото на учителите си в България и превеждат книги на славянски език.
Добре, страх ги е било да зададат някога въпроса историци и лингвисти, след като българи и славяни не са едно и също, и след като очевидно славянския е бил близък лексикално до българския, тогава българите на какъв език са говорили? Защото, ако славянския не бе разбираем за княза и народа, тогава какъв е зора да има черковно-славянско богослужение, при условие, че същото би вършило гръкоезичното или латиноезичното?
И като се зададат тези въпроси, се вижда в каква тиня е вкарана нашата история и език. Как се внушава, че прабългарите били тюркоезични, при това за пример се сочат волжките българи, но и дума не се обелва, че е възможно те да са били отюречени чак след VІІ в. от н.е. Същевременно, за дунавските българи смело се твърди, че те са ославянчени след VІІ в., а прабългарската орда била малка и славяните я асимилирали…
Но българският език задава въпроси и езикознанието ни показва неща, на които само идеологията и репресията могат да затворят устата…
Кои са тези неща?
След ХІІ в. българския език е коренно различен, с изключение на лексиката, която е индоевропейска и славянска, а много от думите са явно коренно български.
След ХІІ в. старата падежна система рухва, но това не се случва в останалите славянски езици.
След ХІІ в. езика демонстрира здрава членна форма, т.е. определителният член е специфично българска особеност и различава българския от останалите славянски езици.
След ХІІ в. инфинитивната форма е различна, с „да“ конструкция: напр. (искам) да ида.
След ХІІ в. старите форми на степенуване изчезват и виждаме съчетания на „по“ и „най“ с прилагателна форма (по-добър, по-лош, най-добър, най-лош).
След ХІІ в. бъдещето време се изразява различно, с частица „ще“(ше, че, ке, жъ) и определена глаголна форма, напр. „ще ида“, а не както преди „ПОИДЪ“ или „ХОШТИ ИТИ“.
След ХІІ в. се оказва, че българския, за разлика от славянските езици, има сложна глаголна система от темпоралност на свършени, несвършени, минало време в бъдеще и т.н. глаголни времена, които днес са ужас за всеки чужденец, който учи български. Дори има и „преизказна форма“: „Казват, че написал в блога“, от което става ясно, че някой е казал за трето лице нещо, което може да бъде експлицирано без да се верифицира подлога. („Бил съм бил пил.“) Подобен изказ в славянските езици не може да съществува без подлога…
След ХІІ в. навлизат местоименни конструкции от вида „мене ме, мене ми, тебе те, тебе ти и др.“ Напр.: „Тебе те е страх, Тебе ти е кеф…Мене ми се пише, Мене ме е страх“…
След ХІІ в. няма двойствено число, а бройната форма за съществителните от м.р. мн.ч. се формира с един звук „а“: „един бор, два борА, един стол, два столА“…
След ХІІ в. имаме окончание „ове, ови“ при едносрични имена на м.р.: „кум, кумове, сват, сватове“.
След ХІІ в. имаме „а“-спрежение: „гледам, гледаш, давам, даваш…“
След ХІІ в. имаме притежателни местоимения: „негов“, техен, нихен, нихни“, които при славянските езици са си родителен падеж и няма такова нещо като в българския…
Всички тези особености на българският език след ХІІ в. ни стават ясни от писмените паметници, така както езика преди ХІІ в. ни е ясен пак от старобългарските паметници, т.е. каквото имаме на пергамент, по него съдим за езика и трябва човек да е сляп, за да не види, че това, което е станало след ХІІ в. не е „развитие“ на славянския език, характерно само за българите, а различен в граматично отношение език, който след ХІІ в. навлиза от устната реч в писмената…
Изводите?
Българите, както пишат източниците, са били „многочислени“(българския превод от ХІV в. на „Манасиевата хроника“), „като пясъка в морето“ (хазарско-еврейската кореспонденция от Х в.), „безчислено множество“ („Римска история“ (кн.2, 2). Никифор Григора). Славяните са били по-малко от българите на юг от Дунав, но през ІХ в. княз Борис приема учениците на Кирил и Методий, които бягат от Моравия и решава да въведе славянския език като черковен и литературен, за да се разграничи както от гръкоезичието във Византия, така и от латиноезичието в Рим.
Това е ход на мъдър политик и държавник.
До ХІІ в. писменият славянски е език на черквата и на политическата върхушка, но след това той започва да става общобългарски писмен език и тогава българската реч започва да навлиза със своята особена граматика, което води до „разрушение словесъ“, както пише през ХІV в. Константин Костенечки.
Всъщност, българската реч е била лексикално близка до славянската, което става ясно и от думи като „мед“ и „здрава“(„страва“), които са употребявали хуно-българите (Приск, Йордан). Хуно-българският език е кимерийски (Прокопий), което ни подсказва, че т.нар. „прабългари“, а и хуно-българите, не са никакви тюрки, а са говорили кимерийски език, който лексикално е близък до славянския и всъщност българите „ограмотяват“ след VІ в. славянския с много кимерийски думи (вкл. дн. руска дума „кумир“), така като арабския и персийския езици ограмотяват след VІ в. тюркския.
Езиковедите не се занимават с философия на езика, за съжаление.
А философията на историческата граматика на българския език сочи, че около ХІІ в. не „старобългарския преминава в среднобългарски“, както ординарно пишат езиковедите, а в граматиката на писмения църковно-славянски навлиза българската реч с нейната особена граматика и заявява претенциите си за писмено експлициране.
Можем ли вече спокойно да наречем тази различна от славянската граматика, „кимерийска“ граматика на българите? Едва ли трябва и могат всички да бъдат така категорични, но вече всички сме сигурни, че българския език е вкаран в славянското езиково семейство от учените след ХІХ в. формално…
Г.С.Раковски. Българска старина, Букурещ, 1865, с. 200
Прокопий Кесарийски от VІ в. за произхода на хуните. Цитати.
При обзора на късно-античната епоха модерните учени приемат Прокопий Кесарийски от VІ в. като стандарт на историческите сведения и почти всичко от него днес е в учебниците по история, но незнайно защо неговото известие, че хуните произхождат от кимерийците, е пренебрегнато от просвещенско-модерните учени и няма задълбочено проучване дали Прокопий е бил прав за произхода на европейските хуни?
През VІ в. Прокопий, който е черпил сведения от стари автори, но е ползвал и устни данни на утигури, съюзници на византийският император Юстиниан І (527-565), пише:
„Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел. ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел. ред.) и до река Танаис (Дон – бел. ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел. ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури. (кн.ІV.4, Войната с готите)”.
Според Прокопий, кимерийци са били ония хуни, които през втората половина на ІV в. нападат готите (пак там, ІV.5):
„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат; имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5).
Явно Прокопий Кесарийски от VІ в. е убеден, че хунското нашествие през втората половина на ІV в. (около 363-375) на запад от Азовско море, е извършено от тези кимерийци - кутригури и утигури, а когато след краха на Атиловата държава към 460 г. те се върнали от запад на изток, според Прокопий, кутригурите заселили земите около град Херсон (днешният Кримски град Севастопол) до Боспор(Пантикапея, днешния Кримски град Керч), а утигурите били на изток от Дон до сагините при северен Кавказ.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Приск Панийски в бяло(1).jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpeg)
