Мартениците били от Уткрайна земя, според Веда Словена.

 Произходът на мартеничките е от времето на Аспарух. Лястовицата свързва старата Велика България с новата земя на българите на Балканите...

„Я ви се молба моле,

Да пишете бела книга,

Бела книга, царну писму,

Да е пратите пу земе-та:

Кой си има малки деца,

Да увиет белу сукну,

Белу сукну и царвену,

Да му вързат на рока-та,

На рока-та на деснива-та,

Ега си е веке лету

Лету и пролету,

Да му вързат, да му думат:

Чи ни си е белу сукну,

Белу сукну и царвено,

Туку си е маринка,

Устала ут Край-земе" (с. 168, 169)

Веда Словенахъ., Обрядни песни от езическо время. Упазени со устно предание при Македонско-Родопските Българо-Помаци, С. - Петербург, 1881, том. ІІ.

Българи и чуваши.

 

"Язык хазар,подобно языку болгар, был непонятен для остальных турок..." , пише в началото на ХХ  акад. В.В. Бартольд (Тюрки, Алматы, 1998, с. 50), който допуска, че този език е чувашкия. По същото време В. Минорски  от Англия пише: „Езикът на волжките българи, от който на нашето внимание има само няколко късни надгробни надписи, е бил по всяка вероятност родствен със съвременния чувашки, който е особен и наистина различен от другите представители на тюркското езиково семейство (...). Разбира се, съвременните чуваши – това са само малка част от древните българи, голяма част от последните е била отюречена. Тази отюречена част от старите българи вероятно може да се проследи сред т.нар. „волжки татари”” (Коментари към § 51., Hudud al-Alam. The Regions of the World. A Persian Geography 372 A. H. - 982 A. D./Tr. and expl. by V. Minorsky ).

Кои са чувашите, кога те се появяват за първи път в обкръжението на българите?

Към 463 г. чувашо-езикови родове са подгонени от аварите на запад от Волга.

В летописът на Приск Панийски от V в. те са наречени „савири“. Очевидно Приск е дал сведение, че българите са посрещнали тези чувашо-езикови родове като приятели и дори са воювали срещу аварите, за да ги защитят (?).

Това наше предположение не е голословно, защото се основава на византийска  историческа енциклопедия от Х век „Суда“, където е съхранена малко повече информация за савирите от V в., отколкото при преписите и редакциите, които през Х в. правят на летописа на Приск преписвачите на Константин Багрянородни.

В `Свидас` под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν· περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя.”

Но има една подробност.

Вероятно чувашо-езиковите бежанци към 463 г. са получили името „савири“ от българите.

Според волжко-българските легенди, съхранени в компилацията „Барадж тарих“ (ХІІІ в.), при българите името Сувар/савир имало теофорно значение (Бог Сувар, Сурва, Кубар), а в ежедневната реч имало и значение „приятели“.

Името „Савир/Сувар“ е известно сред хуните много преди 463 г., така напр. един от охранителите хуни на византийския префект Евтропий след 395 г. се казва Сувармахи. За него пише Евнапий във фр.77 : „Сувармахи (Σuβαρμάχιος), началника на телохранителите, повече от който и да е, бил верен на Евтропий“.  Имаме и алан с име „Савар“.

Древността на името „субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., когато акадци и шумери са наричали страната на хуритите именно „Субар“. Навярно причината за това име на хурито-митаните, е теофорна.

През ХІІ век от н.е. еврейският учен Маймонид, (1135-1204) в своята  книга „Пътеводителя на колебаещите се”, съобщава, че когато Авраам живеел в Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическото божество „Sabier” (т. е. Субар).

Под формата „Куар“ това божество е засвидетелствувано в урартския пантеон към VІІІ в. пр.н.е., а арменският късно-античен летописец Мовсес Калакантуаци (VII или X вв.) дава интересното сведение в летописа си „Историята на Алуянк“ (това е областта Утик, откъдето е и родното село  Каланкатуйк на летописеца) , че хуните почитат „бог Куар“.

И така, чувашо-езиковите родове, под екзоетнонима „савири“, са приети в хуно-българската държава на Ирник и през VІ в. византийските летописци вече ги упоменават даже не само като „савири“, но и като „хуни-савири“ (Агатий).

Савирите са настанени от българите в старите земи на Берсилия, т.е. в азиатска Сарматия и те са на разположение на българският владетел. Така напр., когато през 514/515 г.г. българи подпомагат бунта на ромееца Виталиан във Византия, хуните-савири нападат Византия по източните граници в координация с българите.

Арабоезичният географ, пътешественик и историк от Х в. ал-Мас`уди (творил между 943 и 947 г.г.) посочва, че старото име на хазарите (по персийски са наричани „kazaran“) било  „sabir“. Подобно сведение дава и еврейската книга от Х в. „Йосипон”.

Хазаролозите са склонни да приемает, че  именно савирите, приети след 463 г. от хуно-българите, са хазарите.

Към 565 г. тюркските орди на ябгу Истеми завладяват „древна Велика България“ на Ирник и българи и савири (името `хазар` идва от името gar` гора, но с характерната чувашка ротация r-z, gaz`ar ) са под тюркско иго до 629 г., когато Орган и Кубрат освобождават Велика България.

Четиридесет години по-късно, т.е. през 669 г., възползвайки се от враждата в управляващата българска династия след смъртта на Кубрат през 660 г.,  савирите/хазари, с помощта на каганатските тюрки, извършват преврат и смъкват престолонаследникът Бат-Боян, превръщайки го във васал (тудун) и „данъкоплатец“ (Теофан, Никифор).

Савирите/хазари, които са български поданици, успяват за първи път от 463 г. да наложат собствен династ, който е носил първоначално титлата на българите „sar” (Шехтер), а след това титлата на каганатските тюрки „каган”.

Св. Писание на хунски език.

1.

Синайският манастир „Св. Екатерина“ притежава богата колекция от книги на езиците на всички православни народи, включително и значима колекция от старобългарски книги, които не са проучени както трябва.

Още през 1734 г. в древния манастир е създадена библиотека, чийто фонд принежава 3300 манускрипта, между които гръцки, сирийски, старобългарски, етиопски, грузински и др.

През 1975 г. по време на ремонт в манастира, е открита тайна килия под олтара на църквата Св. Георги, където монасите намират още над 1100 манускрипта, с които попълват старото книгохранилище.

Между новата находка имало и 142 грузински кодекса на пергамент, като 9 от тях били палимпсести, т.е. грузинския текст е писан върху по-стар. Два от тези палимпсести, след щателна обработка, се оказало че в ниския слой са били писани с албанско писмо.

Кавказко-албанската писменост се появява около 422 г., когато християнството става официална религия в държавата (албанския цар Урнайр приема християнството още в началото на ІV в.).

ТАЗИ ПИСМЕНОСТ Е СЪЗДАДЕНА ОТ СЪЩИЯТ ЧОВЕК, КОЙТО ПРЕДИ ТОВА Е СЪЗДАЛ АРМЕНСКАТА АЗБУКА.

Талантливият арменски учен Месроп Маштоц, след среща с албанския свещенник Вениамин, създал албанския алфавит (Арм. история на Корюн, 1962: 105–106).

Биват създадени много богослужебни текстове на тази писменост, преводи на Св. Писания и литургични служебници.

В началото на VІІІ в. региона на Армения и Кавказка Албания попада под властта на арабския халифат и представител за всички християни става само арменската църквата, така както след падането на Балканите от османците, тази роля поема гръцката патриаршия.

Албанската църква загубва независимостта си, богослужението се води на арменски, престанали да се преписват и пишат книги на албански (т.е. на удински, може да срещнете и следните термини за тази писменост: агвански, алуанк, арански ). Създадените в периода V-VІІ в.в. книги с албанската писменост били унищожени от арменската църква, като голяма част от тях били използвани за палипсести.

В някои стари арменски книги бяха намерени през ХХ в. листове с кавказко-албанската азбука, открити бяха и няколко надписа, но достатъчно голям текст, който да бъде проучен и да се докаже какъв е бил все пак езика на кавказките албанци, липсваше до 2009 г.

2.

          Има един момент в историята на хуните, който постоянно се заобикаля от учените.

          През 555 година сироезичният летописец Псевдо-Захарий Ритор дава сведение, почерпено от очевидци, че хуните на Боспор имат писмен език, с който са преведени части от Светото Писание.

    През 555 г. Псевдо-Захарий Ритор се среща с двама сирийци, върнали се от Боспор в региона на гр. Амид при р. Тигър. Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последният по времето на срещата, е епископ в манастира Бет-Айшахун край гр. Амид. Двамата разказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхната биография.

          „След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и откарани при хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата - бел.ред.) останали в тяхната земя 34 години.”

          За какво точно иде реч?

          През януари 503 година персийският цар Кавад напада Византия, с помощта на отпуснатата му от хунския цар през 499 година „голяма войска” (Прокопий Кесарийски, Йешу Стилит) хуни-ефталит. Тези предкавказки воини (Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Бар Ебрей) в периода 503-504 години превземат много византийски градове в региона на реките Тигър и Ефрат в полза на Персия, между които е и град Амид (= Диарбекир).

  Амид е град от прословутото някога първо християнско царство Осроен на династията на Авгар (ІІ в. от н.е.). По-късно през ІІІ в. от н.е. попада под властта на Римската империя. През ІV в. и през V в. градът е сироезичен християнски теологичен, книжовен и граматичен център на Византия, наред с Едеса и Антиохия.           

  От сирийската хроника на Йешу Стилит (писана към 517 г.) научаваме, че от региона на Едеса персийският шахиншах Кавад е  взел през 503 г. „18 500” пленници. Те са изпратени във вътрешността на Персия. Според летописецът Йешу Стилит, пленниците от региона на Амид са не по-малко.

  Тяхната съдба обаче е особено интересна, понеже Кавад решава да изпрати последните на хунския цар в Боспор (Псевдо-Захарий Ритор, Прокопий Кесарийски), от благодарност за отпуснатата войска, а и защото този цар му е тъст (Йешу Стилит).

 Сирийците пленници основават в Боспор колония, практикуват християнството, развиват търговията и занаятите. Те донасят в Приазовието много културни и строителни умения. Според Псевдо-Захарий Ритор, по това време била създадена писменост за хунския език и са направени преводи на  „Светото Писание на хунски език”.

 Има резон да бъде потърсена силна държава на българите след 465 г. в региона на Боспор, Приазовието и Предкавказието. През 555 г. Псевдо-Захарий Ритор изрично упоменава, че българите имат градове в Предкавказието. Очевидно столицата им е била гр. Боспор (дн. Керч), защото Прокопий пише, че след 465 г. той станал „хунски град”. Явно е бил град на хуните-утигури, т.е. на българите, понеже през 528 г. Юстиниан І се опитва да сложи своето протеже утигурът Грод за владетел на хуните именно там. Изглежда и преди този епизод, Боспор е столица на упоменатата в хрониката на Теофан и в летописът на Никифор (ІХ в.) – „стара Велика България”, защото през 524 г. Юстин І изпраща своя специален пратеник Проб да се срещне с хунския цар именно в Боспор и да го подкупи да нападне на юг от Кавказ, за да помогне на грузинците.

Проб разказал на връщане на императора за християните-сирийци, живеещи на Боспор и Юстин І наредил от близките византийски градове (явно от Херсон – бел.ред.), да им бъде изпратен керван с храни и свещенни пособия (Псевдо-Захарий Ритор).

През това време сирийците „си взимали там жени, имали деца”.

Йоан, епископа на манастира Бет-Айшахун, разказва на Псевдо-Захарий Ритор през 555 г., че през това време християнската колония имала и епископи, те идвали от аранската митрополия.

Седем години преди да си тръгнат Йоан и Тома към Амид, т. е. в срока на тези общо 34 години на тяхното пребиваване на Боспор, дошъл епископ Кардост.

 Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел, дошъл от Аран през Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време на неговото епископство в сирийската диаспора, се извършил превод на „Св. Писание на хунски език”.

Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 години назад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан).

Сирийските пленници са отведени след януари 503 година. Като прибавим 34 години пребиваване на Боспор на Тома и Йоан, в които влиза и седемгодишната мисия на Кардост, се оказва 537 година, т. е. действително около 20 години назад от 555 г.

 Ще рече, точният период на създаването (или на приспособяването-N.B.) на писменост за хунския език, т.е. за кимерийския език на утигурите,    и преводи чрез него на части от Светото Писание, е между 530 г. и 537 г.  

Коя е тази писменост от началото на VІ в.? Че тя е няколко века преди създаването в началото на VІІІ в. на орхонските тюркски руни, е ясно, но можем ли да осветлим събитията около тази писменост?

3.

От разказа става ясно, че създаването на хунска писменост се свързва едва с времето, когато в сирийската диаспора на Боспор (а тя е от 503 г.) идва аранския епископ Кардост (530 г.).

В този случай, понеже от началото на V в. араните, т.е. кавказките албанци, имат създадена писменост, е реално да се предположи, че всъщност лично Кардост или сирийци-християни от неговото обкръжение, са приспособили албанската писменост към хуно-българския език, под ръководството на епископа.

Вероятността да става дума за приспособяване на чужда писменост към хуно-българския език, се подкрепя и от факта, че ако става дума за създаване, а не за приспособяване, няма как да не се величае името на създателя, а двамата сирийци Тома и Йоан в разговор с Псевдо-Захарий Ритор не биха пропуснали името на този свят човек. Такова обаче няма, а се славослови името на аранския епископ, но като епископ и покръстител на определени хуни, а не като създател на писменост. И все пак, най-знаменателното, която разказват Тома и Йоан е, че са направени преводи на „Светото Писание на хунски език”.

4.

По време на своята хазарска мисия Св. Кирил е запознат, съгласно житията му, в гр. Херсон (дн. Севастопол) с непозната писменост, която очевидно е кръстена от житиеписеца на Дороската митрополия в Крим като „роски писмена“.

Дали тези свещенни текстове, които е държал Св. Кирил в ръцете си, са спомен от „Светото писание на хунски език“?

Учените са категорични, че глаголицата е оригинална писменост, създадена от Св. Кирил. Дали пък той не е заел идеята за формата на глаголическите букви от кавказко-албанската писменост, която хуно-българите също са използвали след 537 г.

удинското писмо, кавказко-албанската азбука

5.

Киевското писмо е документ от Х в., който се смята за най-старият автентичен извор от Древно-руската държава.

Писмото е открито през 1962 г. от професора от Чикагският университет, хебраиста Норман Глоб, сред колекцията от древно-еврейски манускрипти в Каирската генеза (книгохранилище).

 Документът е най-старият, в който се споменава името на Киев под формата Qiyyob и представлява писмо-рекомендация за един юдеин.

 Документът е част от юдаизма в Хазария и неговата история, и е интересен с това, че там освен еврейски имена, се споменават и българските имена „Кубар, Сувар, Мен (Имен), Гостун, Кубан“...

От последното се заинтригува проф. Прицак, който вижда в долния край на еврейското писмо 6 знака и решава, че това трябва да са тюркски руни, понеже изповядва теорията за тюркски произход на българите. Прицак  разчита текста чрез тюркски руни, но отдясно на ляво, все едно хората, които пишат с тюркски руни, пишат като евреи (?).

Прочетът на Прицак

Прицак разчита думата като „Аз чета“, което – честно казано - няма никакъв смисъл на фона на тези български имена.

..................................................................................................

Сега, след като вече е открита хунската писменост, т.е. албанското писмо, с което е писано и на хуно-български език, можем да предложим нов прочит, от който става ясно, че думата е на албанско писмо и значи „Хаззар“

удинското писмо, кавказко-албанската азбука