вторник, 12 март 2013 г.

Епопея за българите! Кръвта вода не става!!!


   България я сравняваха с дърво, но обрулено дърво. Който бе минал през вековете, все брулеше, но дървото си стоеше. То даваше плод дванадесет месеца в годината и имаше там седем превисоки планини, по които растат рози и крин. Те изпълваха с радост синовете български, по време на цялата робска история на този народ.


    Подобно на евреите, и българите бяха повече от четиристотин години в робство, но не в чужда, а в собствената си земя. Затвориха се те през тези векове в себе си, оградиха дворовете си с каменни зидове, а челядта си държаха в една покъщнина. Нивите си обичаха, сякаш са божии ниви и се трудеха с песен, така че и данък на султана плащаха и в ръцете си имаха преизобилно. Родът се крепеше на мъжката челяд и жените раждаха много. Не оставаше род, без мъжко. Не забравяха да отделят и за църквите. Нямаше църква, която да не грее. Нямаше икона, която да е забравена. И понеже времената бяха робски, а поробителя изповядваше друга вяра, българите пренесоха част от иконите в домовете си, отделиха им иконостасно място и там, в скришното се кръстеха, за да не съблазняват иноверците. А съседите си по домове, независимо от коя вяра бяха, уважаваха като братя и сестри. Първите овощни плодове и първата кошница от гроздето, на тях даваха. Такива бяха българите: чисти, разумни, усмихнати и доверчиви. По врачки не ходеха, циганите отбягваха, а с турците се разбираха по отоманските закони и отдаваха последната дума да е на кадията.
    Вкъщи синовете отстъпваха пред бащината воля. Тя тежеше, като благослов. И върху нея родовете процъфтяваха, понеже бяха стъпили върху твърда скала. Жените се покоряваха на съпрузите си, отстъпваха пред свекър и свекърва и по свой начин, с благост, постигаха всичко, за добруването на семейството.
    Българската жена въртеше къщната работа, а за нея се знае, че край няма. Тя обаче не оставаше нищо за утре, а даже намираше и време, за да поприказва през комшулука със съседката, да научи всичко вехто и ново, и вечер, още от портата разговаряше със стопанина. Турците се чудеха на българките как хем ръцете си движат и работят, хем устата им не млъква. Ако не говореха, пееха. Едни такива извити, сякаш чак до върлото на планините, звуци се разнасяха. И от тях бликаше, като жива вода, някаква далечна памет и някакво космическо очакване. Мъниста сякаш се изсипваха по земята, когато песента клокочеше в сподавените припеви.

    В Розовата долина открай време имаше и други наредби. Турците назначаваха българите за войнигани и те се грижеха за балканските проходи на Стара планина. Земята не бе равнинна и затова хората се ориентираха към занаятите, а земеделието бе слабо. Но по едно време, сякаш стана чудо. Някой бе донесъл, чак от персийските предели, гюлови, т. е. розови маслодайни храсти. И се оказа, че те, в тази котловина между Стара планина и отсрещната планина, на която й викаха Средна гора, виреят досущ като в персийско. Още в началото на май въздухът, който носеше от билото на планината дъхът на крин, се омесваше с дъхът от долината, който отделяха розите. Людете сякаш бяха в рая. След като съберяха розите и бе в завършък гюловата манифактура, почти нямаха време за почивка, ами се стягаха за гроздобер на мискетовите лозя и съвсем, като личба от апостол, правеха от червеното грозде, бяло мискетово вино.
    Очевидно хората от Розовата долина бяха доста напредничави, защото по едно време, когато след наполеоновите войни, начна националното самоосъзнаване у народите, българите от този край, вече бяха създали културни и занаятчийски средища, както за гурбетчиите в Цариград, Букурещ и Одеса, така и читалищни домове и училища за поместните, където се учеха на четмо и писмо, първо момчетата, а после и момичетата.
    Жажда за просвещение бе обхванала българите. Нещо се възраждаше в душите на българите и от този розов райски край тръгнаха първите нови българи: те бяха революционери, поети и писатели, крупни търговци, екзарси за църковна независимост. И заляха с идеите си за нова култура и просвета, нова църква, нова държава всички родове български, пръснати от Черно море до Охридското езеро, от р. Дунав до Бяло море.

Няма коментари:

Публикуване на коментар