Епопея за българите! Кръвта вода не става!!!

   България я сравняваха с дърво, но обрулено дърво. Който бе минал през вековете, все брулеше, но дървото си стоеше. То даваше плод дванадесет месеца в годината и имаше там седем превисоки планини, по които растат рози и крин. Те изпълваха с радост синовете български, по време на цялата робска история на този народ.

    Подобно на евреите, и българите бяха повече от четиристотин години в робство, но не в чужда, а в собствената си земя. Затвориха се те през тези векове в себе си, оградиха дворовете си с каменни зидове, а челядта си държаха в една покъщнина. Нивите си обичаха, сякаш са божии ниви и се трудеха с песен, така че и данък на султана плащаха и в ръцете си имаха преизобилно. Родът се крепеше на мъжката челяд и жените раждаха много. Не оставаше род, без мъжко. Не забравяха да отделят и за църквите. Нямаше църква, която да не грее. Нямаше икона, която да е забравена. И понеже времената бяха робски, а поробителя изповядваше друга вяра, българите пренесоха част от иконите в домовете си, отделиха им иконостасно място и там, в скришното се кръстеха, за да не съблазняват иноверците. А съседите си по домове, независимо от коя вяра бяха, уважаваха като братя и сестри. Първите овощни плодове и първата кошница от гроздето, на тях даваха. Такива бяха българите: чисти, разумни, усмихнати и доверчиви. По врачки не ходеха, циганите отбягваха, а с турците се разбираха по отоманските закони и отдаваха последната дума да е на кадията.

    Вкъщи синовете отстъпваха пред бащината воля. Тя тежеше, като благослов. И върху нея родовете процъфтяваха, понеже бяха стъпили върху твърда скала. Жените се покоряваха на съпрузите си, отстъпваха пред свекър и свекърва и по свой начин, с благост, постигаха всичко, за добруването на семейството.

    Българската жена въртеше къщната работа, а за нея се знае, че край няма. Тя обаче не оставаше нищо за утре, а даже намираше и време, за да поприказва през комшулука със съседката, да научи всичко вехто и ново, и вечер, още от портата разговаряше със стопанина. Турците се чудеха на българките как хем ръцете си движат и работят, хем устата им не млъква. Ако не говореха, пееха. Едни такива извити, сякаш чак до върлото на планините, звуци се разнасяха. И от тях бликаше, като жива вода, някаква далечна памет и някакво космическо очакване. Мъниста сякаш се изсипваха по земята, когато песента клокочеше в сподавените припеви.

    В Розовата долина открай време имаше и други наредби. Турците назначаваха българите за войнигани и те се грижеха за балканските проходи на Стара планина. Земята не бе равнинна и затова хората се ориентираха към занаятите, а земеделието бе слабо. Но по едно време, сякаш стана чудо. Някой бе донесъл, чак от персийските предели, гюлови, т. е. розови маслодайни храсти. И се оказа, че те, в тази котловина между Стара планина и отсрещната планина, на която й викаха Средна гора, виреят досущ като в персийско. Още в началото на май въздухът, който носеше от билото на планината дъхът на крин, се омесваше с дъхът от долината, който отделяха розите. Людете сякаш бяха в рая. След като съберяха розите и бе в завършък гюловата манифактура, почти нямаха време за почивка, ами се стягаха за гроздобер на мискетовите лозя и съвсем, като личба от апостол, правеха от червеното грозде, бяло мискетово вино.

    Очевидно хората от Розовата долина бяха доста напредничави, защото по едно време, когато след наполеоновите войни, начна националното самоосъзнаване у народите, българите от този край, вече бяха създали културни и занаятчийски средища, както за гурбетчиите в Цариград, Букурещ и Одеса, така и читалищни домове и училища за поместните, където се учеха на четмо и писмо, първо момчетата, а после и момичетата.

    Жажда за просвещение бе обхванала българите. Нещо се възраждаше в душите на българите и от този розов райски край тръгнаха първите нови българи: те бяха революционери, поети и писатели, крупни търговци, екзарси за църковна независимост. И заляха с идеите си за нова култура и просвета, нова църква, нова държава всички родове български, пръснати от Черно море до Охридското езеро, от р. Дунав до Бяло море.

откъс от роман на Кирил Милчев 

http://www.kirilmilchev.com/Materials/Online%20knigi/Tainstvoto%20na%20Rozovata%20dolina_Kkiril%20Mlchev.pdf

Кимер и сина му Булгар!

    Мухамед ибн Хавендшах (1433-1493), известен повече сред арабоезичните историци  като „Мирхонд”, е автор на съчинението от 7 тома  „Градина на чистотата” (Роузат-ас-сафа фи сират-ил-анбия вел-мулук вел-холаф), в което давайки сведения от по-стари източници, посочва патронима Гар, който някога воювал срещу Тюрк.

  За това кой е Гар, Мирхонд дава сведение, че  „заселил се със своите хора в окрайностите на Булгария”. Синът на Гар, Бейгур (явно Бунгур, както са изписани бунгар/бунджар при ат-Табари – бел.м.), според Мирхонд, бил убит в едно сражение с Тюрк.

       В своята книга от 1841 г. „Гюлистан-и Ирам” (вж. изд. Баку., 1991)  Аббас-Кули-ага Бакиханов, дава подробни сведения от изворите на Мирхонд от ХV в., упоменавайки и патронима на кимерийците като „Камари”.

 За това, че под „Камари” трябва да се разбира библейския Гомер, Кудси (така е литературното прозвище на Аббас-Кули)пише: „По Библията Яфет имал осем синове: Гомер, Магог, Мадий, Йаван, Елиса, Тувал, Масок и Тирас. Може да допуснем, че Магог, Гомер и Масак се явяват упоменаваните от арабите Маджудж, Камари и Масек (Баку, 1991, с. 71)”.

И така, какви сведения дава Мирхонд за Камари?




                           

Кудси пише: „Камари, когото наричат още Кемак, бил ловец на зверове, човек с весел нрав. Той се заселил на това място, което впоследствие нарекъл по името на своя по-голям син Булгар, а по-малкия му син, се казвал Партас. Те двамата станали родоначалници на много племена. Народа Кумук вероятно произхожда от Кемак, защото Птоломей нарича кумуките с имената „кам” и „камак” (пак там)”.

Какви невероятни и интересни неща може да открие човек, ако се зарови в арабоезичните средновековни източници!


P.S.

Подобна история е записана и в “Ориенталска библиотека” на Ербело де Моленвил (1697 г.):

“ Друг син на Гомари, разчиствайки пътя си, стигнал до същата река (Волга) и имал двама сина: Булгар и Бертис...”

И още:

В анонимното арабоезично съчинение „Моджмал ат-таварих" ("Сбор от истории", Техеран, 1939., с. 98-105), съставено около 1126 г., има една много интересна легенда, в която името на Булгар е заменено с това на Кимари. В легендата се разказва за патронимите Саклаб, Рус, Хазари и Кимари.

„...И Саклаб отишъл при Рус, за да се настани, но Рус му отговорил, че мястото е недостатъчно, такъв отговор му дали и Кимари, и Хазар. Между тях започнала кавга и сражение...”.

Това, което пряко ни интересува в тази съхранена легенда, алюзия от която срещаме през ХІІ в. и при Михаил Сириец, е че в арабоезичната версия присъства „Кимари” (кимерийците), а във версията на Михаил Сириец са изброени Булгар (българите) и Хазар...

Как Сталин "направи" българите "каганатски тюрки" след 1950 г.

     Още през 1772 г. (Allgem. Nord. Geschichte, 358) германският историк Август Шльозер отъждествява, на основание на сведенията на гръкоезичните късно-антични летописи (Прокопий, Агатий, Менандър, Теофилакт) утигурите и кутригурите с българите. Тази хипотеза е подета, както пише през 1890 г. Д.И.Иловайский от почти всички представители на науката и среща приемственост при Тунман, Енгел, Чертков и при самият Иловайски, който в съчинението си „Начало Руси” (М., 1890) има специална глава „Утигуры и Кутригуры Прокопия и Агафия”.

         В българската историческа наука проводник на тази хипотеза към 1918 г. става В.Златарски, но за съжаление той няма талантливи последователи на хипотезите, които издига. А ако имаше, те биха развили и дообогатили делото му.

             През 1937 г. М.И.Артамонов в „Очерки древнейшей истории хазар” свързва „в-н-н-т-р” (отделя им цяла глава от общо три) от писмото от Х в. на хазарския цар Йосиф до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, с „уногундурите” от трактата от Х в. на Константин Багрянородни „За устройство на империята”.

         С.А.Плетньова в книгата си „Хазары” (М.,1976) пък пише: „Мнозина учени напълно логично смятат, че това е неточно предаденото в древноеврейска транскрипция име на българското племе „оногури” (утигури)” (гл.1).

             Явно за тази изследователка няма никаква разлика между „в-н-н-т-р”, „уногундурите”, „оногурите” и „утигурите”, независимо, че те са ясно разграничени от западните и арабоезичните първоизточници.

         През 1962 г. в Ленинград М.И.Артамонов издава „История хазар”, в която четвърта глава е: „Утигуры и кутригуры”. В нея той, след като прави хаотичен разбор на първоизворите, предлага българите да бъдат признати за „отюречени угри” (с. 98), повлечени от Задволжието на запад от прииждащите в ІV в. от Монголия хунну (хсионг-ну, сюну). Българите през V в. станали много силни, според Артамонов, защото от Задволжието дошла още една вълна, ето защо „тъй като числото на хуните не е могло да бъде голямо, то българите, в края на краищата, напълно ги погълнали и смесвайки се с остатъците на местното източно-европейско население, съставили този народ, който, в крайна сметка, през VІІ в. започнал целият да се нарича „българи”, макар и да не изгубил своята разноплеменна организация с нейните особени племенни названия” (с. 98).

         Артамонов никъде не пише за старата теория, отъждествяваща утигури и кутригури с българите, и дори от извода му става ясно, че вече е възприел новата съветска доктрина след краха (1950 г.) на Н.Я.Марр, съгласно която българите са приравнени КЪМ каганатските тюрки.

В периода 1920-1950 г., под давление на яфетизмът на Н.Я.Мар, произходът на чуваши и българи се търси в Месопотамия (Н.Я.Марр. Чуваши-яфетиды на Волге, Чебоксары: Чувашское государственное издательство, 1926, с.с. 3-74).

 Колкото и да е бил особен и своенравен езиковедският яфетизъм на Мар, не може да бъде отречено, че точно Мар фаворизира българската тема и в СССР никой не твърди до 1950 г., че българите са тюрки от Алтай.

Аз стигнах до извода, че една от причините в СССР след 1950 г. да се издигне тезата, че българите са тюрки, е крахът над Мар и неговият яфетизъм, наложен лично от Сталин в статия под псевдоним във в. ”Правда” през 1950 г.

Погромът над наследството на Мар е изисквал и нов прочит на произходa на българите, езиковият проблем на чувашският и българският е лишен от яфетическото му съотнасяне към Месопотамия и в противоречие с арабските източници е приравнен до езикът на каганатските тюрки.

     Промяната във възгледите на Артамонов през 1962 г. става особено видна от главата му за Велика България на Кубрат, където той следва плътно доктрината на Л.Н.Гумильов за това, че Орган бил някакъв тюркски хан, а династията Дуло била тюргешкият патриархален род дулуси.

         Изводът на Артамонов за произхода на българите от угрите, е направен от него през 1962 г. изцяло под давлението на статията от 1960 г. за произхода на европейските хуни на Л.Н.Гумильов. Последният, за да отговори на критиката на американският професор Ото Менхен-Хелфен, който към 1945 г. издава няколко статии, в които отбелязва, че въпросът за произхода на Huns от Hsiong-nu (тезата на Иностранцев от 1900 г.) не е решен в историческата наука, разработва хипотезата, че само „един конен” отряд мъже  Hsiong-nu бил дошъл към Волга и те си взели жени-маджарки (угри, унгарци), така от ІІ в. до ІV в. се оплодил, размножил и появил, според Гумильов, нов народ „гуны” (Huns), т.е. европейските хуни.

         Като цяло ІV глава от трудът от 1962 г. на Артамонов, обхващаща от 79 с. до 103 с., е писана еклектично и в нея са приспособявани различни пластове от изводите му от 1937 г., които Артамонов  интерполира и интегрира към новите доктрини в съветската историческа наука след 1950 г. за идентичността на българите и каганатските тюрки.

         Това става видно от началото на ІV гл., където Артамонов отрича мнението на унгарския учен Д. Симони (с.83), че българите били особен народ („българо-угри”), проникнал в Европа едва през 60-те години на V в., заедно със савирите и оногурите, но в края на главата Артамонов приема, че голямата вълна „отюречени угри”, т.е. българите, според него, била дошла точно тогава.

         Очевидно, Артамонов си е наложил доста солидна самоцензура през 1962 г., предвид на тезите му от 1937 г., и това ясно свидетелства, че в социалистическият блок историческата наука се е ръководила от един център, точно този, който решава след 1950 г. протобългарите, дотогава фаворизирани от научния кръг около Н.Я.Марр, да бъдат преформулирани като произход от Месопотамието, в посока на идентичност с каганатските тюрки от Алтай.

         Тук нямаме за цел да следваме някаква носталгия към едностранчевият яфетизъм на Н.Я.Марр и кръжоците му, но все пак повдигнатата от тази среда идея за евентуален задкавказки и месопотамски произход на протобългарите, която би могла да бъде възприета и в посока на идентичност с античните кимерийци (Прокопий) и бундур („Мокцевай Картлисай”), е окончателно отхвърлена и е табу за социалистическата историческа наука след 1950 г., когато лично Сталин във в. „Правда” прави аутодафе над покойният Н.Я.Марр.

         Оттогава датира и краят в съветската и руската наука на преповтаряната след 1772 г. от историците теория, че утигурите и кутригурите са идентични с българите, понеже няма как, на основание на късно-античните летописи, да се отъждестват утигури и кутригури с каганатските тюрки от съветските историци...

Дионисий Периегет от ІІІ в. за хуните...

Дионисий Периегет (лат. Dionysius Periegetes; III век) — древногръцки географ от гр. Александрия; автор на географското съчинение «Periegeses», преведено на латински от Присциан.

«Фигурата на цялото Каспийско море, - пише Дионисий Периегет, - представлява закръгляваща се окръжност; него, може би, няма да преплаваш на кораб за три лунни кръга, толкова голям е този труден път. Устремявайки се отново на север, то се съединява с течението на океана... Аз ще разкажа всичко за това, какви племена живеят около него, започвайки от северо-западната му страна. Първите - скитите, които населяват крайбрежието около Кронийското море по устието на Каспийското; след това – унните, а след тях - каспиите, след тях - войнствените албани и кадусии, живеещи в планинска страна; близо до тях - марди, гирканите и тапирите...»

Амазонките са били българки...

    

     Митът за жените-бойци, чиито военни качества и умения надминават мъжките, е много древен и още бащата на историята Херодот през V в. пр.н.е. разказва първите легенди за амазонките.

         Със сигурност Омир не знае за тях, но през VІІ или VІ в.пр.н.е. е съществувал древногръцки епос „Аримаспея”, в който, според Херодот, се разказвало за кимерийците, за циклопите-аримаспи и за възхитителните амазонки.

    Легендите за тях били толкова пленителни, че не само войниците на Александър Македонски се хвалели през ІV в. пр.н.е., че срещали амазонки, но и благочестивият католик-историк през VІІІ в. от н.е. Павел Дякон развихря въобръжението си, съобщавайки, че старите лангобарди през ІV век от н.е. били воювали с амазонки на средни Дунав, в днешните унгарски земи.

    Амазонките, според Херодот, били майки на савроматите. Последните живеели на източният бряг на р. Дон (Танаис), при Азовско море (Меотида). „Преминеш ли река Танаис, вече не си в Скития. Първата област, на която попадаш, е на савроматите, които, като се започне от най-вътрешната част на езерото Меотида, обитават на север земите.(...)” (Херодот, ч.ІІ, С., 1990, с.15).

            Плиний Старши дори ни е завещал уточнението, че сарматите на гръцки били наричани савромати.

    Кимерийският ареал, описан от Херодот, се трансформира в сармато-савроматски и не случайно Херодот е убеден, че амазонките са майки на савроматите.

    Херодот премълчава (В. Паркер), че кимерийците имат няколковековно съществувание в областта Кападокия в Мала Азия, където тракийската държава Фригия е покорена от тях, но истината за величието на кимерийците, е запазено в асирийските клинописи (Асколд Иванчик, Нина Медведская).

    Вероятно още през ІХ в. синдо-меоти, които живеели около Азовско море, мигрират на южното Черноморие през Кавказ и основават гр. Синоп, който изглежда носи тяхното име „синди”, упоменато от Херодот.

    Епосът „Аримаспея” описва тези синдо-меоти, които онаследяват в Мала Азия хето-хуритската залязваща култура и дори приемат култа на хуритското божество Кумарби, а от урартите възприемат и култа към бог Куар, под името Кубар (Савар, Сурва). Сведения за мащабното разпространение на този култ, под името Sabar, дава още през 12 в. Маймонид.

   

    „Аримаспея” е на автор (или аеди) от Кизик (бл. до дн. Бурса). Епосът повествовува за анатолийските кимерийци от VІІ в., но през V в. пр.н.е., т.е. по времето на Херодот, кимерийците вече са загубили през VІ в. пр.н.е. своите земи в Мала Азия и през Кавказ са се върнали около Азовско море, ето защо Херодот знае само за приазовските кимерийци, а сведенията за тяхната анатолийска мощ, свежда до 30 годишен поход, по аналог с разказа му за скитите.

    Така анатолийските древни амазонки, по линия на преходът на кимерийците през VІ в. пр.н.е. от Мала Азия в Кавказ и Предкавказието, изведнъж са увидяни от Херодот като феномен около Приазовието.

    Така се ражда легендата за предкавказките амазонки...

    Тази легенда със сигурност произхожда от кимерийската цивилизация и нейните миграции на южното Черноморие и оттам обратно на северното Черноморие в региона на изток от Азовско море и Дон...

    Цялото това преселение на синдо-меоти от Приазовието в Мала Азия и случването на синдо-меотите като гамирци, които се връщат обратно от Мала Азия в Приазовието, става в един период между ІХ в. пр.н.е. и VІ в. пр.н.е., който период е всъщност истинската пра-история на българите.

"Хуни" е името на съюза между много народи...

   Хунската империя е включвала различни народи, както четем в множество късно-антични летописи. 

   Още Амиан Марцелин през ІV в. пише, че „Витимир, избран след неговата (на Херманарих – бел. К.М.) смърт за цар (на източните готи – бел. К.М.), оказа за известно време съпротивление на аланите (аланите са едни от първите в хунския съюз – бел.К.М.), опирайки се на друго племе от хуните, които той за пари привлече в съюз към себе си ” (ХХХІ.3.3.).

Агатий Миринейски, писал през втората половина на VІ в., отбелязва:

 „Хуните някога обитавали около тази част от Меотийското езеро (Азовско море – бел.К.М.), която била обърната на изток и живеели северно от р. Танаис (Дон- бел.К.М.), както и другите варварски народи, които обитавали в Азия зад Имейската планина (според античните и късно-античните географи Азия е започвала веднага на изток след р. Дон, това е била азиатската част на Сарматия; пак според тях, цялата планинска верига от кримския Тавър, през Кавказ, през месопотамския Тавър до Памир, е било една планина – бел.К.М.). Всички те се наричали хуни, или скити. По племена били различни и едни от тях се наричали котригури, други утигури, някои – ултинзури, и вуругунди” (кн.V,11).

Народите в хунския съюз са имали статут, не по-различен от този на федератите в Римската империя и готският историк от VІ в. Йордан се хвали, че остроготите, които до 455 г. били хунски народ, имали собствени владетели.

Византийският историк от V в. Приск Панийски, който през 448 г. посещава хунският град (вероятно Ветвар, старото келтско селище Корнунт, на отсрещният бряг на дн. Виена – бел.К.М.) на Атила в Панония, ни е оставил разказ как васалите на различните хунски народи са вечеряли заедно с Атила в обща трапезария.

В градът на Атила, според историкът, се говорело на различни езици и той разпознал гръцката, латинската и готската реч, а останалото разнолико множество нарича - „скитски и хунски езици". Това са събирателни понятия, скитски език вече е нямало, но народи, които обитават на територията на стара Скития, има. Такива, според Приск, са акатирите, които били многоброен народ, управляван от различни старейшини. Приск пише и за хунското племе сарагурите, които били на север от Кавказ.

Около Дунав, според историка Приск Панийски, живеели хунските народи „амилдзури, итимари, табосури, биски и други”.

Явно под „хунска” реч, чута от Приск в града на Атила, е имал предвид народите, които са на изток от р. Танаис. 

Те са били доста, ако имаме предвид изброяването им от арменският автор от V в. Тавстос Бузанд: „пох, таваспар, хечмах, ижмах, гати и глуар, гугар, шичб и чилб, и баласич и егерсван...” (кн.ІІІ, гл.VІІ). Допълнително са посочени масгути (масагети) и алани (кн.ІІІ, гл.VІІ ).

За хуни-масагети, пише и Прокопий, а още през ІV в. Амиан Марцелин съобщава, че аланите станали васали на хуните. Те са такива до 406 г., когато алани и вандали избягват на запад от р. Рейн и войските им мигрират в северна Африка.

„Гати и глуар”, изброени от Бузанд, са готите и герулите (елуар).         Гепидите и лангобардите в Панония са били също хунски народи, поне до 455 г., когато вожда на гепидите Ардарих убива първородният син на Атила Елак, край р. Недао.

След смъртта на Елак командването върху голяма част от хунските народи, които не се отцепват от империята, подобно гепиди и остроготи, поема Денгиз, а Йордан упоменава, че под властта му са „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”.

Денгиз се застъпил и за „садагиите” (явно славяни, от „сад”, градинари), народ, който готите притеснявали.  

По същото време третият син на Атила Ернак поема под властта си българите, наричани от Прокопий „утигури” (а от Приск „уроги”), които се връщат към 465/467 г. около Боспор и Азовско море, очевидно за да бъдат отблъснати изгонените от аварите на запад от Каспийско море савири. Последните през VІ в. са вече известни на византийските писатели като хунски народ, т.е. от врагове през V в., са превърнати във васали.        

Сироезичният автор, известен като Псевдо-Захарий Ритор, описва през 555 г. 13 народа по земите на север от Кавказ, между които и българите. По-голямата част от изброените (ауангур, аугар, сабир, бургар, кутаргар, хазар, дирмар, сирургур, баграсик, базгун, кулас, абдел и ефталит) са пост-атилови хуни. 

Интересното е, че този автор не познава племе с етноним „хуни”...

Касиодор, който до 530 г. пише готска хроника, повтаря казаното към 507 г. в панагерика на епископ Енодий, и отъждествява името „хуни” само с етнонимът „българи”.

Същото следва през VІІІ в. и лангобардският историк Павел Дякон, по отношение на първите лангобардски вождове към ІV в., победени от българи, според него.

Причината обаче за приписването на общото съюзно име „хуни” само към „българите” от готските историци Енодий и Касиодор, е опитът им да заличат, че остроготите са били хунски народ до 455 г. и през 451 г. участват във войната на Атила в прословутата Каталунска битка, когато убиват визиготския крал, съюзник на римският генерал Аеций.          
       След 488 г. Теодорих Амал от остроготите прави обща държава на визиготи и остроготи в Италия, но визиготите явно не са се отказали лесно от кралския си род на Балтите и от спомена за братоубийствената война, нанесена им от остроготи през 451 г.

Новата обединителна идеология на Теодорих Амал е изисквала да се вмени, че остроготите са били „роби” на Атила и Енодий през 507 г. пише, че Теодорих Амал победил българите, които някога притежавали каквото си пожелаят. „На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий.

Касиодор следва този стил и упорито пише, че остроготите са били роби през 451 г. и затова не можело да не слушат Атила, от него преписва Йордан. Всички те, с всякакви средства се стараят да изчистят образа на остроготите и на царският им род Амали, от хунското им битие в Панония до 455 г.

       За съжаление федератите на Хунската империя не са били предмет на специално научно изследване.

Едно общо сведение за българите при Прокопий Кесарийски и Ат-Табари!

     

      Арабоезичните средновековни исторически летописи са изключително ценен извор за изясняване на българското минало в късно-античния период.

     Арабоезичните историци, голяма част от които са с персийски произход, дават много важни сведения, чийто произход е в персийски извори от сасанидската епоха, т.е. до VІІ в. от н.е. Именно тези сведения съдържат ценен материал за изясняване на българското минало до VІІ в., което все още не е пълноценно проучено, тъй като е експлицирано предимно на основата само на гръкоезичните и латинските късно-антични летописи.

     В арабоезичната историческа литература Абу Джафар Мухамад ибн Джарир ибн Йазид ибн Касид ибн Гилиб ат-Табари (839-923) дава първи сведения за „банджар” (или „бунджар”), които изписва и като „бурджан”. Тези сведения имат при ат-Табари сасанидско-персийски произход от времето на царуването на Кавад (488-496; 499-531) и синът му Хосрой Ануширван (531-579) .

     Тук ще обърнем внимание на едно съобщение на ат-Табари, което има съответствие при Прокопий Кесарийски (писал след 527 г.).

     Ат-Табари пише: „...абхазите, банджар, баланджар и аланите се обединили за атака в страната на Хосрой Ануширван и нападнали Армения, за да подложат населението й на грабеж...” (История на пророците и царете, ХХІІ).

     Буквалното възприятие на този кратък текст, зает от ат-Табари от източник, чийто произход е в сасанидска Персия, оставя впечатление, че гореупоменатите народи са нападнали Хосрой. Явно така е схванал нещата и ат-Табари, който обаче все пак коректно отбелязва, че е нападната именно Армения. За един перс от ІХ в. Армения и Персоармения са трудно различими. За щастие това събитие има съответствие при Прокопий (VІ в.), от който става ясно, че не е нападнат Хосрой, а Хосрой е организирал атаката на тези кавказки народи срещу Армения.

     Преди да цитираме Прокопий обаче трябва да насочим нашето внимание към етнонимите „банджар” и „баланджар”, упоменати от ат-Табари.

     Под тези два етнонима, заети от ат-Табари (както вече казахме) от източник от сасанидска Персия отвеждащ към VІ в., се крият същите два народа, които Прокопий Кесарийски нарича „кутригури” и „утигури” (както ще се опитаме да покажем).

     Сироезичните извори, водещи до Мар Абас Катина от ок. 3/4 в. от н.е. и „неизвестния източник” на Теофан от края на 7 в. от н.е., вменяват някакъв етност „вунд” (бунд), успоредно до „българите”. Псевдо-Захарий Ритор обаче не пише за „бунд” и „уновундобългари”, а ги нарича – „кутригури”.

          Въпросът остава неясен.
          Кои са тези „бунд”?

     И именно тук идва на помощ арабоезичният автор от персийски произход ат-Табари, който дава сведение за народ „банджар” (Ахунов кодифицира етнонимът като „бунджар”). Ат-Табари (Глосарий, DХСI) употребява и формата „бурджан”, с което наименование арабските историци масово наричат и дунавска България.

     По-важното в случаят е друго: сведението на ат-Табари за „банджар” (бунджар), ако бъде съпоставено с неясните все още сирийски данни за „бунд” (Мар Абас Катина, чрез арменският историк Мовсес Хоренаци) и „унобундбългари” („неизвестният источник” на Теофан), хвърля допълнителна светлина, че етнонимът „кутригури” е очевидно външно наименование на етносът „бунд” (банджар, бунджар, бурджан).

      В бъдеще трябва да се върви към написването на цялостно изследване за кутригурите, което не е направено досега, а сведенията за тях в късно-античните летописи са многобройни...

     Тук ще се опитаме да дадем още един контур към изясняването на въпросът кои са кутригурите.

     За целта е необходимо да кажем някои неща за Прокопий Кесарийски (VІ в.).

     Този византийски историк дава генеалогия на племената утигури и кутригури, подчертавайки, че това са хуните, които през ІV в. нападат западна Европа откъм Приазовието. Същевременно Прокопий в късният си анти-юстинианов труд „Тайната история”, най-изненадващо се отказва от употребата на тези две имена и се връща към общото им название „хуни”.

     Това е многозначително, но и много показателно...То показва, че специфичният интерес на Прокопий към тези два пост-атилови народа, е бил политически обвързан с дипломацията на Юстиниан І (527-565), който целенасочено се стреми да превърне утигурите в свои съюзници и да всее раздор между тях и всемогъщите кутригури, които от края на V в. постоянно атакуват Византия на юг от Дунав.
     Очевидно е, че Прокопий фаворизира утигурите, дори проучва миналото им, което отвежда до древните кимерийци. Така Прокопий през VІ в. е родоначалник на хипотезата, че славните хуни от ІV в. и V в. имат кимерийски произход.
     В модерната наука през ХХ в. обаче са наложени съвсем различни догми за хуните, често в пълно противоречие със сведенията на късно-античните летописи...

     Прокопий фаворизира утигурите по същият начин, по който по-късно през VІ в. Агатий фаворизира лазите. Съюзническите народи на Византия, са били предмет на изучаване от историците на империята. Агатий също дава генеалогия на лазите, както Прокопий на хуните утигури и кутригури...  
     Чак в „Тайната история” Прокопий, след като отрича авторитета на Юстиниан І (527-565), не се чувства длъжен към неговите съюзници утигурите и никъде не ги упоменава поименно в тази книга (както и кутригурите), а пише за тях, под общото им име „хуни”.

     Точно Прокопий в „Тайната история” дава сведение, което има аналог при ат-Табари. Но, според него атаката не е срещу Хосрой Ануширван и Персия, а обратното: хуните атакуват Армения, по инициатива на Хосрой. Така става ясно, че абхазци и алани (ат-Табари) са били включени в хунската атака срещу Армения (Прокопий).

     Но още по-интересно е, че за първи път от ат-Табари (и от неговият персийски извор) научаваме, че двата пост-атилови хунски народа, които Прокопий в трудовете си преди „Тайната история” нарича „кутригури” и „утигури”, са познати на ат-Табари с етнонимите „бунджар” и „баланджар”.При което, под „бунджар” на ат-Табари, явно трябва да се разбират „кутригурите” на гръкоезичните автори, а под „баланджар” – „утигурите”. Артамонов също смята през 1962 г. в книгата си за хазарите, че баланджар на арабоезичните автори са българите.

     Ат-Табари проследява ролята на „банджар” и „баланджар” и по-късно, по времето, когато за първи път тюрки, начело с ябгу Истеми, стъпват в Предкавказието в средата на VІ в.

      Както знаем, една от модерните хипотези от ХХ в. за прабългарите е, че те произхождат от каганатските тюркски племена, но тази хипотеза определено не е верна, тъй като произходът на утигурите (= българите) в късно-античните гръкоезични летописи, които следват авторитета на Прокопий, е кимерийски и той е свързан не с Алтай или Памир, а с анатолийската и месопотамска мощ на древните кимерийци до VІ в. пр. н.е., които след това мигрират в Приазовието и Предкавказието. Следователно, в хипотезата на Прокопий от VІ в., че хуните от ІV в. имат кимерийско минало, има рационално зърно, което за съжаление не е проучено...

     През средата на ХІХ в. тази хипотеза получава ренесанс в проучванията на Г.С.Раковски в книгата му „Българска старина” (издадена през 1865 г. в Букурещ и оттогава не е преиздавана в автентичен вид), но Иречек към 1876 г., вместо да отдаде заслуженото на опитите на Раковски да възстанови кимеро-българската етногенеза, лековато го нарича „фантазьор”. Оттогава нещата не са преразглеждани, за срам на българската историческа наука, която решава, че Г.С.Раковски не заслужава уважение да бъде подкрепен като учен.

     Забравено е и друго, не Раковски от средата на ХІХ в., а Прокопий Кесарийски от VІ в., чиито останали сведения тотално са приети в науката, е автор на хипотезата за кимеро-хуно-български (=утигурски) синтез.

     Да се върнем на темата.

    Освободен от авторитетът на Юстиниан І, Прокопий в „Тайната история” честно разказва коя е причината хуните (разбирай: кутригури и утигури) да нападат Византия през Дунав. Прокопий разкрива, че хуни и перси били съюзници и че още по времето на Юстин І (518-527), неговият племенник Юстиниан се бил вживял в ролята да всее раздор между тях.

     Несъмнено Юстиниан І е бил роден за държавник. Неговият устрем да привлече хуните на страната на римската империя, ни разкрива ясно и категорично, че пост-атиловите хуни, макар и да ги няма вече в Панония, където са били до към 460 г., въобще не са изчезнали безследно (мнозина историци безотговорно и нелепо правят този извод), а са се превърнали във важен източен геополитически фактор (С. Рънсиман, 1930).

     Най-важните пост-атилови два народа от стария хунски съюз до 455 г., а именно „бунджар” (кутригурите) и „баланджар”, т.е българите (утигурите), командват след 465 г. огромни територии от Кавказ до Днепър и са подчинени след 468 г. на Ирник от династията Дуло („Именник на българските канове”).Точно тази градска държава (Псевдо-Захарий Ритор, към 555 г.) е „древна Велика България” (Теофан) и „стара Велика България” (Никифор), чийто център е в Прикубанието и в град Боспор (Прокопий). Това е Велика България, която рухва към средата на VІ в. под инвазията на тюрките на Истеми и тази държава възстановяват към 629 г. Орган и Кубрат.

     Прото-тюркските доктрини за прабългарите рухват в момента, в който бъдат възстановени летописните исторически сведения за утигури и кутригури, а не когато се създават анти-тюркски про-иранска или про-тракийска доктрини. Между другото, твърдението, че хуните са тюрки няма никакво покритие, то дори не може да бъде реконструирано чрез глотогенетично родство между чувашкият и тюркският езици, и изглежда в прозренията на Н.Я.Мар, че чувашкият има „яфетически” (разбирай: анатолийски) произход, има голяма доза истина. Арабоезичните историци масово пишат, че българският и хазарският езици са сходни, но се различават от тюркският.

     Отношението на Юстиниан към хуните, опитът му още от 522 г. да ги привлича на своя страна, го приравнява като държавник със Зенон (474-475; 476-491), който също удачно ги използва към 486 г., поканвайки ги в Мизия (тези съюзници на Зенон, историкът Йоан Антиохийски назовава като „така наречените българи”), с което ускорява миграцията на готите на Теодорих от Балканите в Италия.

     Миналото на пост-атиловите хунски народа бунд (банджар, кутригурите) и баланджар (българите, утигурите) в периода от 465 г. до 565 г., си остава непроучено задълбочено в науката и на бъдещите изследователи им предстои да преодолеят старото конвенционално отношение към тази тема.

     Да се върнем на сведението на Прокопий в „Тайната история” за инсценираната от персийският шахиншах Хосрой Ануширван атака на предкавказките хуни, съвместно с алани и абхазци, над Армения.

     Събитието се развива през 541 г. и е във връзка с византийско-персийският конфликт по това време. „Хосрой току-що беше изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите. Други съобщиха на Валериан и ромеите за тези варвари и те ги пресрещнаха и в завързалата се битка им нанесоха унищожително поражение, вследствие на което повечето от варварите бяха убити. Персите узнаха всичко това.” (Тайната история, С., 1983, с.22).

     Можем да се доверим на ат-Табари, че аланите също са участвали в това нападение, защото първа точка на сключеният през 562 г. петдесетгодишен договор между Византия и Персия, потвърждава ролята на аланите в атаките през Кавказ на юг.
      „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата (Дербенд – б.м.)”.(Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860)

     Византийските историци познават народа „абхаз” и са дали доста сведения за тях, но нищо не са казали за „бунджар” и „баланджар”, упоменати от ат-Табари, заедно с алани и абхазци при атаката. Тях те наричат, както става видно от мирният договор от 562 г., с името „хуни”, а Прокопий и след него Агатий, Менандър, Теофилакт,  ги именуват „кутригури” и „утигури”...

      И така, нека сега отидем при Теофан в края на VІІІ в., когато той пише своята всемирна хроника.
     Теофан заема от неизвестен автор от края на VІІ в., който е по всяка вероятност от сирийски произход, сведения за „древна Велика България”, за Кубрат и за народа, от който произхожда Кубрат.
     От хрониката на Теофан има съхранени 16 копия и при сравнителен анализ става ясно, че в някои от тях племето, от което произхожда Кубрат, е изписано не „уногундури”, а „уновундбългари”.

     Историците научават името „уногундури” от латинският превод на хрониката на Теофан, направен от Анастасий Библиотекар през 9 в. и от трактатът от 10 в. „За устройство на империята” на Константин Багрянородни. Там наистина е попаднала формата „уногундури”, но произходът на това сведение и при двамата е при хрониката на Теофан. Вследствие на което почти всички историци от началото на ХХ в. приемат на доверие това име и не се постарават да подложат на сравнителен анализ запазените преписи на Теофан, в които освен формата „уногундури” присъства и името „уновундбългари”, т.е. хуни: вунд и българи...

     Оттук става ясно и защо в арабоезичните източници масово държавата, основана от Аспарух на Балканите, бива именувана - "Бурджан". Последното е всъщност форма на "Бунджар" и ние вече посочихме, че и двете форми "бунджар" и "бурджан", се срещат като синоними още при Ат-Табари...