Княз Оболенски и книгите на цар Симеон Велики в Русия.

           Княз Михаил Оболенский  и  неговата книга за Григорий Български.

 Член-корреспондент

 

През 2008 г. историкът Асен Чилингиров издава на български втората част на книгата си „Цар Симеоновият сборник от Х в.“. За какъв сборник става дума?

Този сборник на името на цар Симеон, е един от най-ценните продукти на т.нар. „Златен век“ на българската култура.

 

 

През втората половина на Х в. сборникът, който съдържа цял свод от ръкописи преведени в Преслав, е отнесен от епископ Григорий в Киев, където той става доверено лице на княгиня Олга и я съпровожда при визитата й в Константинопол. Византийският император-писател от Х в. Константин Багрянородни, в своята книга „За церемониите“, посочва, че с руската княгиня Олга е присъствало духовно лице и преводач с име Григорий.

 

 Една изключително ерудирана личност в Русия, княз Михаил Андреевич Оболенски (1805-1873), който от 1832 г. оглавява Московския главен архив, а от декември 1846 г. е член-кореспондент на Императорската санкт-петербургска академия на науките, е имал достъп до старите архиви и летописи, в това число и до „Симеоновият сборник“, който по времето на княз Святослав Ярославевич (1073-1076), е наречен «Изборник князя Святослава 1073 года». Преименуването от „Симеонов сборник“ на „Светославов сборник“, е станало така: проучванията още на княз Оболенски на ръкописа  показали, че името на киевския княз е било написано върху заличеното име на българския цар Симеон, запазено върху друг по-късен препис на същия сборник.

Така книгата на княз Оболенски от 1875 г. "Исследований и заметок князя М. А. Оболенского по русским и славянским древностям", която две години след смъртта му през 1873 г. издава дъщеря му Анна Михайловна, се оказва изключително важна за българската историческа наука.
 

Никой не е бил така добре запознат с преписите и съдбата на занесеният от епископ Григорий „Симеонов сборник“, както директора на Московския главен архив, княз Оболенски.

 

Чилингиров създава един мит около своята книга от 2008 г., украсен от сътрудниците му, които пишат : „Изследването на княз Оболенски е било иззето и унищожено от руската цензура след неговата смърт през 1875 година. През последвалите десетилетия руските и съветските учени правят всичко възможно да отрекат съществуването на сборника от България. На тази дейност на руските учени, намерила силно противодействие у редица чужди изследователи, е посветена втората част от изследванията на българския историк и изкуствовед Асен Чилингиров. Към нея са приложени факсимилета от книгата на княз Оболенски, изготвени от единствения запазен екземпляр от оригинала, съхраняван в Държавната библиотека в Берлин.“

 

belokk.wordpress.com/%D0%A6%D0%B0%D1%80-%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%A1%D1%8A%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A/

 

Да, ама не.

Никаква руска цензура  не е изземвала и унищожавала книгата от 1875 г. на княз Оболенски. Наистина, книгата днес е повече от библиографска рядкост, но не чак дотам, че „единствения запазен екземпляр от оригинала, (да се)  съхранява в Държавната библиотека в Берлин“, както пишат хората на г-н Чилингиров.

Копие от тази книга има и в университетската библиотека на Стандфортския университет в САЩ и Вие, уважаеми читатели, вече може да се запознаете с работния превод на книгата на княз Оболенски, който подготви г-н Веселин Тракийски, за да откриете какъв голям българофил е бил княз Михаил Андреевич Оболенски, който с трепет пише за невероятният Григорий Български, създателят на образците на руската книжнина след Х в.

Работният превод на г-н В. Тракийски.
www.academia.edu/6492965/_._._i_i_._._1870_._._

В. Тракийски: "Който читател пожелае да се запознае с първия превод от руски на български език на част от книгата на Княз Михаил Андреевич Оболенский, отнасяща се до първоначалният руски летопис и до това, кой е неговият автор, вече има възможност да направи това. Приятно четене."


Кадри от филма "Симеон - от расото до короната".

        Когато пишем за сборник на цар Симеон, може би си мислите, че е занесена в Киев някаква малка книжка? Нищо подобно, занесени са преводи на над 17 книги и летописи, един свод на учеността на Преславската книжовна школа, една библиотека, чието съдържание потвърждава, че България е имала "Златен век" на книжовността при цар Симеон.
......................................................................................



Варна, където на 16 септември 1829 г. поручик Оболенски е ранен в левия крак по време на сражение в Руско-турската война (1828-1829). Получава орден за храброст, но е принуден да изостави военната служба и се отдава на книжовна и научна дейност.

Дедите ни, траките…

Що е траки? 

Според Херодот от V в. пр.н.е., това са многобройни племена, които не са били сродни с колонизаторите на Черноморието, гърците.

През ХІІ в. асирийските клинописи фиксират муши, т.е. мизийци при р. Ефрат. По-късно в централна Анатолия  (Мала Азия) се заражда държавата Фригия, а в западна Анатолия дори в късно-римско време има тракийски провинции Витиния и Мизия.

Учените предполагат, че към ХІV в. пр.н.е. от северните Балкани са дошли мизите, които по-късно елинските автори също наричат „траки“. Мизите мигрират на юг и заселват огромни територии от Босфора до р. Ефрат. Те стават причина Хетската държава да рухне, египтяните ги наричат „морските хора“, понеже идват по посока от Черно море.

Траките са една цивилизация, те са индоевропейци. Българските учени д-р Петър Берон и Г.С.Раковски предполагат, че траките идват от Хиндустан. Днес вече съществуват няколко теории за „европейска прародина“ и е напълно възможно тракийската цивилизация, включваща различни племена с близки езици, да се е породила на Балканите. За това свидетелства и Варненския халколитен некропол.

Дали вследствие на потоп или по-друга причина, но към ХІІ в. пр.н.е. много племена се разделят. Едно от тях е синтите, част от които са траки на Балканите, а друга част мигрира при Азовско море и от името му „Меотида“, са известни като синдо-меоти.

Вероятно, синдо-меоти и кимерийци имат общ корен, предположи още през ХХ в. руския учен Артамонов.

Кимерите (Гамир) са строго фиксирано племе още през VІІІ в. пр.н.е. от асирийските клинописи, докато траки е общо име за множество племена. 

Кимеро-българската същност се случва на юг и север от Кавказ, там е българската прародина. 

Завареното балканско население местни траки, от различни племенни общности, стават българи след 680 г. и нямат дотогава българско самосъзнание....

Да обобщим: Траки е названието на много племена на Балканите, в Мала Азия, по северното Черноморие. Траки не е един народ, така както няма индоевропейски народ, независимо, че има езиковедско понятие индоевропейски езици...Нещо подобно са и тракийските езици, имайки предвид, че дори арменския е мизийски език...

Аз никога не съм бил против това българите да имат тракийски произход. Аз съм против тракедонизма, който проповядва, че българи са ония траки, които винаги са си стояли на Балканите. 

Автохтонната теория има за цел да отрече изобщо късно-античната българска история, представена чрез хуно-българската същност. Нещо повече, произхода на българи и хуни от кимерийците, дава нов поглед на старите български възрожденски писания, че българите са кимерийци, понеже потвърждава, че наистина кимерийците се случват като българи на юг и север от Кавказ. 

Дали кимерийците са по произход траки? Възможно е? В този случай нашето тракийско битие е отпреди ХІІ в. пр.н.е., когато синтите са се разделили на траки-синти и синдо-меоти...

Анонимна книга от 1867 г. зове: да станем част от Русия!

      В интерес на истината не само руснаците са искали да заграбят България и да я превърнат в Задунайска губерния на империята си, българи също са се отказвали от българското и са били готови да го преотстъпят на Русия или СССР.

      Днес ще ви запознаем с един анонимен български автор на книга, издадена през 1867 г. в Букурещ. Той зове братята си българи да се присъединят към Руската империя и да не се боят, че ще говорят по руски, понеже руският език бил старият български. Думите на този възрожденски българин от 1867 г., готов да стане руснак, днес звучат доста актуално, във връзка с крайното русофилство в демократична България.

   Букурещ

„Турците и агентите им на Запад обичат да плашат българите с Росия, чи, ако не си стоят мирно под турците, ще станат плячка на Росия, която ще им наложи рускийт язик, както сега прави с поляците. Нека предположим това зло, понеже от него по-голямо туркофилите не могат да намерят. Толкоз голямо ли е то за българите, щото да ги накара да стоят под мъчителите си турци, под властта на които бедствуват да ся съсипят и вещественно, не само да изгубят и народност и язик.

         Кои са русите и кои са българете? И едните и другите славене православни. Първите са народ велик и съставляват велико царство с най-добра будущност; а вторите бедни и презрени раи в Турската империя, обречени, без помощта на другите си братя, да работят като волове и занапред, като са работили досега, за натлъстяването на турските дебели вратове. Зле ли щяше да е за тези измъчени и унижени раи да станат изведнаж граждане на великата славенска империя? Но ще си изгубят българский язик? Ще бъде ли то съединено със загуба откъм развитието на българете, каквото кога би им ся наложил турскийт, гръцкий или други някой славенский язик? Рускийт днешен язик е старийт българский с едно малко изменение. Днес един русин по-лесно разбира старийт българский язик, отколкото един българин. Сегашнийт българский язик ся образува с помощта на рускийт, и който българин разумява добре литературнийт си българский язик, той разумява литературнийт руский язик. Може ли да ся рече, чи българете си изгубват язикът, ако го доближат до старийт си писмен и богат язик?“ 

 (От книгата „Братско обяснение на българин към братята му българе“, Букурещ, 1867, с. 89-90).

Тайната на Преображение...

       „Тварно“ е сътвореното, т.е. всичко онова, чието битие е във времето и чрез времето. „Нетварна енергия“ в православното учение на Св. Григорий Палама от ХІV в., е онова божествено действие, което е „около“ същността на тварното, но е познаваемо отвъд силогистичните възможности на познание за човек.

 

    Паламизмът от опонентите му е наричан „масалианство“, а днес го класифицират като „мистика“. При все това, въпросите поставени през ХІV в. от Григорий Палама са актуални и днес. Как е възможно да има познание отвъд силогистичните възможности на познанието? В що е нетварната  природа на светлината и тя светлина ли е, щом е отвъд сътвореното?

         Опитът на учението на Св. Григорий Палама (ХІV в.) да дебатира различните светлини (тварна и нетварна) на Таворското Преображение на Христос, показва че византийското богословие започва да се интересува от физическата разлика между емпирична светлина и божия светлина.

       Това е първата заявка, че в космоса има светлина, която е в невидимия спектър, но антропологията на Христос може да я експлицира.

      Моисей и Илия на срещата с Христос на планината Тавор, са само отвъдни души, чрез “светлинно тяло”, докато Христос чрез собственото си Преображение показва на учениците си едновременното битие на два вида природи: тварна и нетварна.

     Палама е схванал тази среща на земния Иисус с „преобразено тяло“ като “светлинно явление”. Позицията на Палама е пример как православното богословие започва да търси и космични феномени в евангелията, тъй като през ХІV в. метафизиката и нейните силогистични възможности вече не са достатъчни за христологичното познание на византийското богословие.

     Паламизмът не се побоява да направи разлика между божия същност (природа) и божествена деятелност (енергия), като формулира, че Бог общува с човешката душа, чрез физичен феномен на светлина, която не е емпирична, но въпреки това е светлина.

     Качеството “нетварна”, не изключва възможността учениците да я възприемат. Друг е въпросът, че исихазмът на византийската мистика никога не е твърдял, че сетивата възприемат тази светлина божия, а винаги е търсел мистичният й вход към душата, която монаха дългогодишно подготвя за да стане тя подобен рецептор.

       Следователно душите, а не сетивата, са рецептор на исихаското мистично видение, което от опит установява, че монаха може да постигне контакт с това “отвъдно”, което търси.

        През ХІV в. Св. Григорий Палама подготвя теорията, че исихийното видение е непозната светлина, която не само не е емпирична, но и не може да се докаже по силогистичен път (антитомизъм). Това е явен призив богословието да преодолее метафизиката и нейните категории и да потърси по-далеч човешките възможности: отвъд старото понятие за тварна природа, почти до божествената природа, т.е. там където е нетварната енергия.

        Това е христологичен екзистенциализъм.

      Ако си дадем сметка, че в учението на Палама основната насоченост на разбирането за Христос, е преображенската нетварна антропология (= таворска христология), ще ни стане ясно, че Палама вече надгражда христологията в ново русло.

        В паламизмът христологията е учение за светлината, т.е. някаква форма на богословска оптика. Ала човешкият носител на възприемане на нетварната светлина, не е сетивно-оптичен, а  душата е оптичен рецептор на светлина, която сетивата нямат рецепторни възможности да възприемат. По този начин, именно Палама е първият богослов, който си позволява в християнската теология  да потърси светлинната семантика на душевната материя. Още в ІV в. Св. Григорий Нисийски е дефинирал, че душата е “сътворена същност”. Но тук нейната „тварност“ е по-различна от една „родена същност“, каквато е човешката природа след Адам…

     Палама вкодирва в бъдещето, че загадката на исихаския мистицизъм не трябва да бъде търсена на ниво ментално преживяване (психо-моторика, медитация и субективно упражнение), а да бъде отчетено, че душата има движение (енергия, скорост) и тя е едновременно тварна и нетварна светлина.

      Няма как тварната светлина и нетварната светлина да са в едновременност при Христос на Тавор, ако “Преображението” не показва как светлинната материя на отвъдната душа (Моисей и Илия) има гравитационни възможности, които плътското тяло няма.

bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B7%D1%8A%D0%BC

Препоръчана литература от Уикипедия – „Исихазъм“.

Марчевски, Ив. Исихазмът. Учението за несътворените божествени енергии и светлини. Велико Търново, 1996; 2 изд. 2001.
Петр (Пиголь), игумен. Преподобный Григорий Синаит и его духовные преемники. М., 1999; http://www.krotov.org/history/14/pigol/pigol_1/6.htm.
Хоружий, С. С. О старом и новом. СПб., 2000.
Милчев, К. Екзистенциалната тема и проблематиката на паламизма. С., 2001.
Климков, Олег, свящ. Опыт безмолвия. Человек в миросозерцании византийских исихастов. СПб., 2001; http://www.biblicalstudies.ru/Books/Klimkov1.html.
Милчев, К. Притча на исихастите. С., 2002.
Милчев, К. Същност и ипостас. С., 2002.
Уеър, Калистос, Диоклийски еп. Тайнството на човешката личност. Исихастки студии. С., 2002.
Мейендорф, И., протопр. История Церкви и восточно-христианская мистика. М., 2003.
Хоружий, С. Опыты из русской духовной традиции. М., 2005.
Хоружий, С. Очерки синергийной антропологии. М., 2005.
Петрунин, В. В. Политический исихазм и его традиции в социальной концепции Московского Патриархата. СПб., 2009 (Богословская и церковно-историческая библиотека).
Blum, G. G. Byzantinische Mystik. Ihre Praxis und Theologie vom 7. Jahrhundert bis zum Beginn der Turkokratie, ihre Fortdauer in der Neuzeit. Münster, 2009.
Бибихин, В.В. Энергия. М., 2010.

Дедите ми са свещенодействали около Гоце Делчев…

През пролетта на 1897 г. Гоце Делчев открива в родното село на баща ми в Осоговската планина фабрика за бомби. Майстори специалисти са били арменците Киркор и Леон, които от солидарност работят безплатно. Произвеждат се над 1500 бомби различен калибър.

 На плочата пише" Тук под ръководството на Гоце Делчев е действувала работилница за производство на оръжие и бомби."

Ето какво пише и Пейо Яворов по темата: "Още щом стъпва в България като представител на революционното съзаклятие, прямодушния Гоце махва отвратен ръка на всяка дипломация и оставя Гьорча Петров да хитрува с министри и с върховен комитет. А той намира за най-полезно да тича по всевъзможни доставки, да урежда най-далечни преноси и да търси хора, които биха могли да отидат на работа в Македония било като учители, било като друго. Все през това време Гоце влазя в споразумение с арменски революционери, от които иска да му препоръчат някой майстор леяр на ръчни бомби и на разни видове инструменти за разрушително-пакостна работа. Искания майстор се намира и денонощно бълнуваната "фабрика" се урежда. В края на пролетта на 97-а година в пазвата на Осоговските планини между вехтите саблерски колиби пониква и новата сграда на една твърде бърже импровизирана желязолеярница. Дрипави и бледни човешки фигури се мяркат в нея и около нея. Мрачни и съсредоточени, тия хора свещенодействуват."

• Пейо Яворов. Гоце Делчев

Имената на арменските майстори бомболеяри Киркор и Леон, ги знам от чичо ми Страхил от Благоевград, който е записал спомените на дядо Илия от Юручката махала в с. Длъхчево-Сабляр, който предоставя своята сушилня за сливи за сграда на фабриката. Бил дигнат допълнително още един етаж, в който спели от 7 до 20 четника, а долу се леели бомбите.

 Когато на 8 октомври 1946 г. българските комунисти-предатели предават на титовия генерал Круица костите на Гоце, за да бъдат дадени на Скопие, дядо Илия бил още жив и казал огорчено: "Тая мръсна работа е дело на пияницата Гошо Тарабата (Георги Димитров), който продава Македония за паница леща по искане на своите господари от Москва".

Дядо Кирил оре нивите на Длъхчево-Сабляр, дъщеря му е сгодена за рода на Илия Юручки, съратник на Гоце Делчев.

Чичо Страхил, учител в Длъхчево-Сабляр и краевед.

Заветът на Кубрат: СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА. Библиотека за ученика.

Кубрат се родил през 600 година и бил племенник на царя на българите Орган. По онова време царския двор бил в Панония, дн. Унгария, и българите имали обща държава там с тюрките-авари.

Но през 618 г. Орган влязъл в спор с аварския каган и понеже му бил заместник в държавното управление, не му мълчал, а поискал справедливост. Турчинът-авар решил да убие българина Орган, но той успял да избяга на изток към Херсон, дн. Севастопол, на Крим, които тогава били български земи.

Орган много мислил и решил да промени политиката на българите и те да станат съюзници на византийския император Ираклий. Така той се надявал,че аварите ще бъдат обезсилени и българите ще си върнат Панония.

През 619 г. Орган, заедно с Кубрат и цялото царско семейство на хуно-българите, посетил Константинопол и се срещнал с император Ираклий. Орган сключил съюз с Византия, цялото хунско семейство приели християнството и Кубрат бил оставен в столицата Константинопол, за да се учи в обкръжението на императора.

През 624 г. Ираклий, по време на войната си с Персия, посетил на север от Кавказ Орган и върнал Кубрат вкъщи. През 627 г. Ираклий победил Персия, а тюрките воювали основно на изток при Китай с уйгурите. Орган решил, че трябва да възстанови древна Велика България, която през 567 г. била заробена от тюрките.

Така и направил, а от 629 г. издигнал на трона на Велика България племенника си Кубрат. Териториите на тази голяма българска държава били от Кавказ до Днепър на запад.

Кубрат управлявал мъдро и в края на живота си събрал синовете си и им завещал „да не изоставят съвместното живеене, за да могат да запазят чрез съединението помежду си това, което е под тяхна власт“ (Бревиария на Никифор от ІХ в., ГИБИ, т. ІІІ, с. 295).

Този завет на Кубрат се съхранил като легенда и моравците го научили от българите. В края на живота си моравския княз Светопулк направил същото, което бил сторил някога Кубрат.

„Той имал трима сина. Преди смъртта си той разделил своята страна на три части и дал на всеки от синовете си дела му. Най-големият по рождение направил велик княз, а другите двама оставил под негова власт. Посъветвал ги обаче да не се делят един от друг със следния пример: като донесъл три пръчки, свързал ги и ги дал на първородния да ги пречупи; а след като той не успял да направи това, дал ги в ръцете на втория, а после на третия. След това ги разделил на три една по една и им наредил, като ги вземат, да ги пречупят, и те направили това, без каквото и да е усилие. След като направил това и по този начин им дал урок, съветвайки ги, така им казал: „Ако останете единни в съгласие и любов, никога вашите врагове не ще ви победят…“ (Constantini Porphyrogeniti. De Administrando Imperio, с, 41).

                      Минало много време и заветът на Кубрат станал любим девиз на много европейци, а след 1878 г. той се завърнал в България чрез герба на Белгия  L'Union fait la force ("Съединението прави силата").

Европейската комисия знае ли, че има старобългарска литература?

Защо в новата програма на Европейската комисия „Творческа Европа“ (2014-2020), Подпрограма „Култура“, раздел: EAC/S19/2013: Проекти за превод на литературни произведения http://www.ngobg.info/bg/financing/297-%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0-20142020-%D0%B3-%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D1%8F%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0.html, е дадена възможност за  „допустими са и преводи от латински и от старогръцки език на официално признати езици на някоя от държавите“, които да бъдат субсидирани и популяризирани, а са пропуснали да дадат възможност да бъдат правени преводи от старобългарски, за да се запознаят европейските държави и с българската стара литература, чието начало е по време, когато кремонският епископ Луитпранд (920-972) е наричал цар Симеон Велики „нов Птолемей“, предвид „Златният век“ на старобългарската литература.