Нов прочит на хунската история...

                Целта на това кратко известие е да даде обобщен преглед колко изкривен образ е създаден за късно-античните хуно-българи в просвещенско-модерната историческа наука и как „белите полета” в хунологията (да не се бърка със сюнологията) деформират изобщо историческите представи за българите от онова време.

         Миналото на хуните е прикрепено през ХVІІІ в. към изучаването на Римската история през ІV и V векове. Същото може да се каже и за миналото на готите, но тяхната късно-антична история се обособява в отделен научен проблем и се фаворизира като национално древно минало на германската държава.

            Обща "заслуга" на германската и руската исторически школи, е въпросът за късно-античните хуни и българи да бъде вкаран в една абстрактна формула, наречена „велико преселение на народите”.

           Тя априори вменява, само на ниво мнение, че хуните имат своята прародина в Средна Азия и са тъждествени с Hsiong-nu (хсионг-ну), за които китайските историци дават сведение до І в. от н.е.

         През ХVІІІ в. Гибон определено мисли така и причислява предците на атиловите хуни към Hsiong-nu.


хсионг-ну на китайски вази

           Все пак модерната историческа наука в Западна Европа през ХХ в., във връзка с критичният метод, изостави тази хипотеза-мнение, предвид нейната несъстоятелност и липсата на археологически данни за велико преселение през ІV в. чак от Средна Азия в Европа.

         Днес също може да прочетете в монографиите, че хуни и българи са дошли от Азия, но почти никой не твърди, че това е Средна Азия, а че става дума за онази Азия, която започва веднага след Дон, както са смятали късно-античните географи.

               Понеже днес Азия е до Урал, е необходимо ясно да се потвърди, че произходът на хуни и българи е източно-европейски, предкавказки...Това обаче тихомълком се пропуска от учените, което ясно свидетелства, че европейската историческа наука няма готовност и желание да се занимава по същество с хунологията.

          Достатъчно беше да се появи през 1973 г. в Калифорния монографията на американският историк Ото Менхен-Хелфън „Светът на хуните”, за да стане пределно ясно, че в Европа хунологията няма научен потенциал.

http://books.google.bg/books?id=CrUdgzSICxcC&printsec=frontcover&hl=bg#v=onepage&q&f=false

         Изоставеното в западна Европа просвещенско мнение за идентичност между Huns и Hsiong-nu, процъфтява от 1900 г. в Русия, когато руският учен Иностранцев (1843-1919) се заема да превърне германското мнение в научна доктрина.

         Руската историческа наука през ХХ в. също не разработва самостойно въпросите на хунологията, а просто превръща последната в придатък на сюнологията.

          Така въпросите около късно-античното хуно-българско минало, което е спорадично експлицирано през ХVІІІ в. и ХІХ в., покрай изучаването на римско-византийската история, през началото на ХХ в. е прехвърлено от руската наука като придатък към изучаването на сюнологията в Средна Азия (?).

         Руската имперска наука в началото на ХХ в., в лицето на Иностранцев, тотално отхвърля предкавказкият произход на хуните, който е отбелязан от всички късно-антични летописци.

         Дали това е случайно или има нещо общо с руските имперски амбиции в Кавказ след средата на ХІХ в., не е наша тема. Все пак, имайки предвид, че потискането на паметта за предкавказкият произход на хуните, не е единично явление в руската историческа наука, където до края на ХХ в. не се разработваше волжко-българското минало на една държава, съществувала няколко века през Средновековието, може да бъде допуснато, че въпросите са повече субективни, отколкото обективни.

Средновековен Казан

         А всичко това деградира изясняването на по-късните процеси в региона, когато на границата на старата и новата ера в Кавказ се заражда хунската военна аристокрация.

         По всяка вероятност самото име „хуни” (хини, хони, кионай, хионит) е урартско название за кимерийците и води произхода си от VІ в. пр. н.е., когато в деветият Яшт на Авеста е засвидетелствувано за първи път. http://letopisec.blog.bg/history/2013/05/18/koi-sa-hunite-v-avesta-edin-star-debat-ot-1901-g.1111475

         В науката се приема едва ли не за еретично да се твърди, че има кимерийско-хунски синтез, независимо, че още Прокопий през VІ в. пише за такова явление.

         Всички тези въпроси могат да си останат и лични хрумвания, ако не беше очевидно, че европейската просвещенско-модерна историческа наука, е отказала да изучи хуно-българското минало на друго ниво, освен мнения.

         Тази област от историческото познание е свободна за бъдещо задълбочено и отговорно изследване, което не бива да плаща данък на стари руско-съветски идеологеми, навлезли отдавна като догми в българското историческо познание на ХХ в.

         Освен това обективното разработване на хунското минало е абсолютно необходимо за една пълноценна картина относно случването на Европа през ІV век, каквато отсъства, поради все още живите в обединена Европа националистически рецидиви.

         Хуно-българската роля в създаването на Европа през ІV в., е необходимо да бъде освободена от субективните епитети и експресивни оценки, давани досега за тези събития под общото название „варварски нашествия” и обективно да бъде проучено как Хунската империя става трети геополитически фактор през ІV в. и V в., наред с Римската империя и Персия.

           Благодарение основно на българите, римската цивилизация през ІV в. и през V в. се готизира и това е причинено от хегемонията на хуните в топонимите Скития, Панония и Дакия.

        Остроготите до 455 г. са хунски съюзнически народ и за разлика от визиготите прокарват хунските имперски амбиций дори в прословутата Каталунска битка от 451 г., когато под знамената на Атила избиват визиготи, включително и владетелят им.

            Всички тези въпроси изискват нов херменевтичен прочит от пост-модерната историческа наука...

Пророк Данаиил за българите...

      


      Хрониката на вавилонския цар Набонид от VІ в. пр.н.е. 

     В нея се потвърждава истината от Библейската книга за Данаиил, че Балтазар е назначен за съуправител на Вавилония. Такъв става и Данаиил. 

   Сред волжките българи и техните предци е съществувал титула "балтавар" (господар `бал` на крепостта `вар`), чиято прилика с "балтазар" (господар `бал` на асур, азар) ни кара по внимателно да се взрем в Древния Изток, където кимерийците са били наричани от асирийските писци с названието "уман манда". 

     Във волжко-българските средновековни летописи пише, че "началото на нашите начала е в племената синд и имен". 

      В случая синд са синдо-меотите, упоменати и от Херодот през V в. пр.н.е., а "имен" е месопотамски термин за "земя, владение, държава".

      Това научаваме от книгата на пророк Данаил...

Думата „имеон” (имен, мене) е с месопотамски произход, освен това  е и специално изтълкувана в библейската книга на пророк Данаил, където „мене” е синоним на „владение, земя, царство”.

     

          Вавилонският владетел Балтазар, който притежава свещените съдове на „Соломоновия храм”, един ден, според Библията, решава да ги оскверни и да ги използва за храна на масата си.

         В този момент, според версията, някакви невидими пръсти изписали нещо „върху мазилката на стената на царския дворец” (Дан, 5:5).

         „Царят промени лице: мислите му го смутиха, ставите на бедрата му отслабнаха и коленете му взеха да се удрят едно о друго” (5:6).

         Дошли много мъдреци, но никой не успял да разчете надписа. Викат Данаиил, който разчита и тълкува:

         „И ето, що е начертано: мене, мене, текел, упарсин.

         Ето и значението на думите: мене - изброи Бог царството ти и му тури край;” (5:25, 26).

         Персите (упарсин) ще превземат владенията („мене”) на Вавилон.

Cyrus (Old Persian Kuruš; Hebrew Kores). Кир II Велики ( — Куруш) — персиийски цар в 559 — 530 г.г. пр.н.е., от династията на Ахеменидите. Син на Камбис I. Основал Персия на  Ахеменидите.

         Изглежда месопотамското понятие имен (мене) е старо, колкото човешката цивилизация.

         Засвидетелствувано е още в древното название на зикуратите, вавилонските кули „Ет-емен-анки” (дом между земята и небето).

          Мойсеевият военачалник Исус Навин в една от първите битки на израилтяните превзема град Бет - Баал - Меон (в Библията, благодарение гръцкия превод: Бет - Ваал - Меон).

        Племето, което основава гр. Спарта и е в някаква близост, може би етническа, с лидийците на Крез (държавата Лидия, която описва Херодот), се нарича  „лакед – емон”.

        Самите лидийци, според Херодот, преди се казвали „меонийци”.

              Асирия превзема своята северна съседка, една държава, която е известна като Мана. Тя се споменава за последно в „Хрониката на Геда” от VІІ в. пр. н. е.

           Имало е и планина Имеон (Агатий Миринейски, Михаил Сириец).

         

         Интерес представлява, че и основният герой във фолклорните остатъци на волжко-българския дастан на Микаил Башту „Шан кизи” от ІХ в., навсякъде е изписван не само Боян, но Боян - Имен. Което буквално ще рече: владенията (=имен) на Боян.

         Което означава, че действително в старата памет на българите, Боян не е било само лично име, а етноним на народ.

         (За сведение: самоназванието на Урарту е било Бийан.Формата  bēl paŋāti се среща още в урартските клинописи и означава „градоначалник”, което показва, че още към VІІІ в. пр.н.е. думата „бал” е имала международен характер в Задкавказието, Анатолия и Месопотамия. Арамейско-сирийското пък „byt” (дом, поселище) присъства в българския като „бат, батко”).

         Единственото обяснение за присъствието на тези архаични акадо-асирийски и арамейски термини в старата памет на българите в Предкавказието, е възкресяването на една хипотеза от средата на ХІХ в. на  Г. С. Раковски, която търси кимеро-български произход...

         Единствено Гамирците (кимерийците), които до VІ в. пр.н.е. имат мало-азийско и предно-азийско присъствие. Гамирайа (асирийски клинописи), особено в  областта известна по-късно като Кападокия, а така също и в доосвобожденска Мидия, и които след това мигрират в Задкавказието и Предкавказието, биха могли да са преносителите на Кавказ на стари хето-хуритски културни пластове (очебийни в нартският епичен цикъл) и на месопотамски лексически фонд (включ. теонимът равен на Халди/Коледа в Урарту/Боян, т.е. Куар, под формите Кубар, Сувар, Сурва).

         Което показва, че хипотезите на Раковски не са  „фантазии”, както самонадеяно ги квалифицирва в края на ХІХ в. Иречек, чието мнение по този въпрос, за срам на българската историческа наука, не е преразгледано.

         През първата половина на ХІХ век българският възрожденски книгопродавец Хаджи Найден, който според акад. Никола Начов е родом от Пазарджик, посещава Атон и в един манастир, както уточнява през 1865 година Г.С.Раковски, открива ръкопис, в който има уникално сведение: българският народ, който е дошъл на Балканският полуостров от Черно море и Волга „зваха се тамо Гимери и Кимери” .

Защо българите са кимерийци и хуни, според Прокопий Кесарийски от VІ в.?

Тук ще акцентираме върху изясняването на пост-атиловите хунски народи кутригури и българи, така както то е дадено от Прокопий Кесарийски през VІ в..

Той не само явно е черпил сведения от утигури (= българи), с които Юстиниан І е бил съюзник, но...и още нещо, на което ние първи обърнахме внимание: в „Тайната история”, писана в края на живота му, Прокопий вече не се старае да  споменава по имена утигурите и кутригурите, а употребява единствено общото им име „хуни”. 

За учените, които спореха безплодно дълго време дали българите са хуни, е било достатъчно да съпоставят "Тайната история" с предишните съчинения на Прокопий, за да видят как в нея той нарича само и единствено с общото, родово име "хуни", онези, които преди това изрично е разграничавал с видовите им имена "утигури" и "кутригури"...

Тоест, по времето, когато Прокопий е бил официозен историк в обкръжението на Юстиниан І (527-565), той очевидно е бил задължен от последния да даде генеалогия на съюзническия народ утигури (= българи). Така постъпва през втората половина на същият VІ в. Агатий Миринейски със съюзническите на Византия лази. 

С други думи, сведението на Прокопий за пост-кимерийският произход на хуните и българите, очевидно не е само книжно, а може би е ползвал български информатор, от който знае и легендата за братята Утигур и Кутригур...

Това донякъде се потвърждава от факта, че Прокопий не се е интересувал сериозно от хунската история по времето на Атила и преди това. Всеизвестно е, че той прави две „непростими грешки”, на които обръща внимание още през ХVІІІ в. Едуард Гибон. Вмества хунското нашествие над Херманарих едва по времето след като вандалите превземат Картаген, а атаката на Атила през 452 г. над северните италиански градове я определя  по време, след смъртта на Аеций (ум. 455 г.).

            Всичко това показва, че Прокопий е бил специално натоварен по политическа линия да се занимава с миналото и настоящето на пост-атиловите хуни и да формира тяхна генеалогия.

        Сиреч, той като историк на утигури и кутригури явно е имал информатори българи, от които е черпил сведения в Константинопол и такъв очевидно е не само Грод (528 г.), който с делегация посещава Юстиниан и му става кръщелник, но и други. Прокопий дори знае кой и кога е подхвърлил на Юстиниан идеята, че може да всее вражда вътре между хуните, понеже те са два народа, макар и едноплеменни. 

Това го правят готите-тетраксити от Крим, пише Прокопий...

               Отказът на Прокопий в анти-юстиниановия трактат „Тайната история” да употребява имената кутригури и утигури, наричайки ги само с общото „хуни”, е допълнителен знак, че той е бил натоварен по тази тема като официозен историк на Юстиниан І.

          Следователно, можем да се отнесем с недоверие към желанието по-късно на Агатий утигури и кутригури да са се избили взаимно и окончателно, както той пише, това явно не е вярно. Менандър от VІ в., който пише история след Агатий, отново ги споменава. Тоест, не са изчезнали...

            Очевидно Агатий, който пише, че Юстиниан І се е хвалил в сената за този свой план да всее вражда вътре между хуните, просто е преписал протоколните закани като исторически факт в своя труд (?).

          Много малко знаем за древната кимерийска история, независимо, че през VІ в. Прокопий Кесарийски дава сведение, че утигурите-българи произхождат от кимерийците.

 

         „Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел.ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел.ред.) и до река Танаис (Дон – бел.ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел.ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури.(кн.ІV.4, Войната с готите)”.

 

        „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури...(пак там, кн.ІV.5)”.

         В първата половина на ХІХ в. пазарджишкият възрожденец и книгопродавец Хаджи Найден Йоанович открива в Атон кратка хроника, от която става ясно, че българите произхождат от гамирите (кимерийците). Текста е на анонимен атонски монах. Йоанович дава този „ръкопис” през 1856 г. в Белград на Раковски, който го публикува през 1865 г. в книгата си „Българска старина”, издадена в Букурещ. В „Зографската история” на първият ред четем, че българите са били „гамири и камири”.

         

Името на народа на Кубрат е Οννοβουνδοβουλγάρων...

       Задачата, която предстои пред нас сега, е да разгледаме сведенията за една държава, която в хрониката от края на VІІІ в. на Теофан и в летописът от ІХ в. на Никифор, е наречена „древна Велика България” и „стара Велика България”.

         Материалът за нейното местоположение при Теофан, дава възможност да се проучи произходът на географските понятия (за това е необходимо отделно проучване), с които е описана територията на „древна Велика България” и така да се избегнат някои от противоречията и неяснотите, вмъкнати от по-късните преписвачи на хрониката на Теофан.

            Последната е била масово преписвана, преведена е на латински от Анастасий Библиотекар още през ІХ в., а до нас са достигнали 16 преписа на тази популярна вселенска хроника.

         Тяхното съпоставяне е изключително важно, понеже повърхностното и безкритично отношение е нанесло много вреди на сведенията за произходът на българите.

         Включително и на точното име на народа на Кубрат, който е транскрибиран „уногундури”, при положение, че в някои от преписите името е друго: (Οννοβουνδοβουλγάρων), уновундобългари.

            

              Или, ако сме по-прецизни: уни: вундо и българи.

         Гръцките преписи и латинският текст на хрониката на Теофан дават следните форми на името на народа на Кубрат: Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.

         Очевидно е, че още в латинският превод е преписано едно сгрешено „уногундури”, а то по-късно се споменава и от Константин Багрянородни през Х век.         

         Но има всички основания да се смята, че Теофан е заел от неизвестният източник от края на VІІ в., от който изобщо преразказва историята на древна Велика България, именно името „уновундобългари”.

    
           Причините за това наше предположение са две.

         Първо, цялата традиция, която споменава кутригури и утигури, като се започне още от Прокопий, Агатий и се стигне до Менандър, устойчиво е формирала бинарна връзка. Покрай кутригури (= бунд) и утигури (= българи) няма трети етнос. 

       Теофан пише: „Тук е необходимо да кажем за древността на унновундо, българите и котрагите”....

           Тоест, разделянето на съставното име Οννοβουνδοβουλγάρων, е причината да се получат и другите форми на това име като „уногундури”.

           Но още по-важно е, че това разделяне на общото име, е довело и до факта, че учените по-късно са приели буквално преписа на тази форма „уногундури”, както е при Анастасий и при Багрянородни, и не са обърнали внимание, че вече съществува сирийски източник, който свързва народа на Вунд с българите.

          В арменската история на Мовсес Хоренаци, за която аз споделям мнението на определени учени, че е от първата половина на VІ в., е прокарано едно сведение на сироезичния историк от ІІІ/ІV в.в. от н.е. Мар Абас Катина (писал на гръцки, така че ВУНД е БУНД), в което за първи път – преди неизвестният източник от края на VІІ в., ползван от Теофан –името българи е свързано с това на вунд (бунд, урарту, боян, ез. Ван).

           

      
     

       Нали разбирате какво е станало? Кимерийците са българите, а урартите стават боян, бунд, известни и като кутригури. Така, както българите са известни и като утигури...

       Хуни е общо име, няма народ Huns, това е съюзно име - уни, на бунд и българите...


               Безкритичното възприемане от учените на името „уногундури” по отношение на народа на Кубрат, се е оказало пагубно за точното проучване на българското минало, понеже, колкото и да търси човек, хуно-гундури няма.

урартски шлем и кимерийски шлем...       

         Ситуацията изглежда патова и прилича на безуспешното желание да щтракнеш едно име в интернет-мрежата и да ти излезе отговор, че такова нещо няма. Ако обаче вкараш в историческата памет името „бунд”, се оказва, че сведенията са толкова много и така са пръснати хронологично в различни периоди, че е необходимо много време и усилията на много учени, за да бъдат сумирани и проучени задълбочено.