понеделник, 20 май 2013 г.

Пророк Данаиил за българите...

      


      Хрониката на вавилонския цар Набонид от VІ в. пр.н.е. 

     В нея се потвърждава истината от Библейската книга за Данаиил, че Балтазар е назначен за съуправител на Вавилония. Такъв става и Данаиил. 

   Сред волжките българи и техните предци е съществувал титула "балтавар" (господар `бал` на крепостта `вар`), чиято прилика с "балтазар" (господар `бал` на асур, азар) ни кара по внимателно да се взрем в Древния Изток, където кимерийците са били наричани от асирийските писци с названието "уман манда". 

     Във волжко-българските средновековни летописи пише, че "началото на нашите начала е в племената синд и имен". 

      В случая синд са синдо-меотите, упоменати и от Херодот през V в. пр.н.е., а "имен" е месопотамски термин за "земя, владение, държава".

      Това научаваме от книгата на пророк Данаил...



Думата „имеон” (имен, мене) е с месопотамски произход, освен това  е и специално изтълкувана в библейската книга на пророк Данаил, където „мене” е синоним на „владение, земя, царство”.
     
          Вавилонският владетел Балтазар, който притежава свещените съдове на „Соломоновия храм”, един ден, според Библията, решава да ги оскверни и да ги използва за храна на масата си.
         В този момент, според версията, някакви невидими пръсти изписали нещо „върху мазилката на стената на царския дворец” (Дан, 5:5).
         „Царят промени лице: мислите му го смутиха, ставите на бедрата му отслабнаха и коленете му взеха да се удрят едно о друго” (5:6).

         Дошли много мъдреци, но никой не успял да разчете надписа. Викат Данаиил, който разчита и тълкува:
        И ето, що е начертано: мене, мене, текел, упарсин.
         Ето и значението на думите: мене - изброи Бог царството ти и му тури край;” (5:25, 26).

         Персите (упарсин) ще превземат владенията („мене”) на Вавилон.


Cyrus (Old Persian Kuruš; Hebrew Kores). Кир II Велики ( — Куруш) — персиийски цар в 559 — 530 г.г. пр.н.е., от династията на Ахеменидите. Син на Камбис I. Основал Персия на  Ахеменидите.







         Изглежда месопотамското понятие имен (мене) е старо, колкото човешката цивилизация.
         Засвидетелствувано е още в древното название на зикуратите, вавилонските кули „Ет-емен-анки” (дом между земята и небето).


          Мойсеевият военачалник Исус Навин в една от първите битки на израилтяните превзема град Бет - Баал - Меон (в Библията, благодарение гръцкия превод: Бет - Ваал - Меон).
        Племето, което основава гр. Спарта и е в някаква близост, може би етническа, с лидийците на Крез (държавата Лидия, която описва Херодот), се нарича  „лакед – емон”.

        Самите лидийци, според Херодот, преди се казвали „меонийци”.
              Асирия превзема своята северна съседка, една държава, която е известна като Мана. Тя се споменава за последно в „Хрониката на Геда” от VІІ в. пр. н. е.
           Имало е и планина Имеон (Агатий Миринейски, Михаил Сириец).
         



         Интерес представлява, че и основният герой във фолклорните остатъци на волжко-българския дастан на Микаил Башту „Шан кизи” от ІХ в., навсякъде е изписван не само Боян, но Боян - Имен. Което буквално ще рече: владенията (=имен) на Боян.

         Което означава, че действително в старата памет на българите, Боян не е било само лично име, а етноним на народ.

         (За сведение: самоназванието на Урарту е било Бийан.Формата  bēl paŋāti се среща още в урартските клинописи и означава „градоначалник”, което показва, че още към VІІІ в. пр.н.е. думата „бал” е имала международен характер в Задкавказието, Анатолия и Месопотамия. Арамейско-сирийското пък „byt” (дом, поселище) присъства в българския като „бат, батко”).






         Единственото обяснение за присъствието на тези архаични акадо-асирийски и арамейски термини в старата памет на българите в Предкавказието, е възкресяването на една хипотеза от средата на ХІХ в. на  Г. С. Раковски, която търси кимеро-български произход...


         Единствено Гамирците (кимерийците), които до VІ в. пр.н.е. имат мало-азийско и предно-азийско присъствие. Гамирайа (асирийски клинописи), особено в  областта известна по-късно като Кападокия, а така също и в доосвобожденска Мидия, и които след това мигрират в Задкавказието и Предкавказието, биха могли да са преносителите на Кавказ на стари хето-хуритски културни пластове (очебийни в нартският епичен цикъл) и на месопотамски лексически фонд (включ. теонимът равен на Халди/Коледа в Урарту/Боян, т.е. Куар, под формите Кубар, Сувар, Сурва).
         Което показва, че хипотезите на Раковски не са  „фантазии”, както самонадеяно ги квалифицирва в края на ХІХ в. Иречек, чието мнение по този въпрос, за срам на българската историческа наука, не е преразгледано.
         През първата половина на ХІХ век българският възрожденски книгопродавец Хаджи Найден, който според акад. Никола Начов е родом от Пазарджик, посещава Атон и в един манастир, както уточнява през 1865 година Г.С.Раковски, открива ръкопис, в който има уникално сведение: българският народ, който е дошъл на Балканският полуостров от Черно море и Волга „зваха се тамо Гимери и Кимери .


1 коментар:

  1. Валтасар. Большое пиршество Валтасара, вавилонского царя, живо изображается в пятой главе Книги пророка Даниила. В разгар языческого пира, когда рекой текло вино, появились пальцы человеческой руки которые написали слова дурного предзнаменования и осуждения на оштукатуренной стене царского дворца. Бог исчислил царство Валтасара и привел его к концу. Валтасар был взвешен на весах божественного мерила и был найден легким. Согласно Слову Божьему, истолкованному Даниилом, империя должна быть взята от царя и разделена между мидянами и персами. По причине своей роли в этом драматическом эпизоде Даниил был облачен в багряницу, на него возложили золотую цепь и провозгласили третьим в царстве. В ту же ночь Вавилон подвергся нападению, а Валтасар был убит.

    Это повествование, как и многие другие, несло на себе тяжесть критических колкостей. Профессор А.А. Беван из Кембриджа писал об этом событии: «... повествование в Книге пророка Даниила неисторично. Однако, неисторичное повествование необязательно является чистым вымыслом, и в данном случае представляется, что автор Книги пророка Даниила воспользовался традиционным рассказом». Богословский либерализм придирался к пятой главе Книги пророка Даниила в следующих деталях: (1) так как имя Валтасара на многие столетия исчезло из исторических летописей, некоторые утверждали, что на самом деле он даже не существовал; он был чистым вымыслом; (2) другие признавали его существование, но утверждали, что он не был «царем», как представлено в рассказе Даниила (5:1,2 и т.д.); (3) утверждается, что Навуходоносор ни в коем случае не был его «отцом» (5:2,11); так как глава 5 (как часть 2:4-7:28) была написана по-арамейски, а не на древнееврейском языке, утверждалось, что она не могла быть написана Даниилом, поэтому, ее написали многие столетия спустя. Что сказать в ответ на эти обвинения? Лопата археологов стала старательным помощником в защите целостности библейского текста. Давайте рассмотрим следующее.

    Во-первых, имя Валтасара было обнаружено в летописях Набонида (опубликована в 1882 г.); он не был вымышленным; он действительно существовал, хотя свидетельства о нем были сокрыты многие столетия. Во-вторых , хотя он не был единоличным монархом Вавилонского царства, он, тем не менее, действительно был «царем» в совместном правлении со своим отцом Набунайдом [Набонидом]. Текст одной из вавилонских клинописных личек говорит о Набониде: «Он доверил лагерь своему старшему сыну, первенцу [Валтасару]; войско земли он послал с ним. Он освободил свою руку; он вверил ему царство ...» [выделено мной. - У.Дж.]. Летопись Набонида рассказывает о том, что Валтасар стал царем (в 556 г. до Р.Х.), пока Набонид находился в Аравии около десяти лет. Джек Финеган пишет: «Следовательно, так как Валтасар действительно осуществлял совместное правление в Вавилоне и, несомненно, делал это до конца, Книга пророка Даниила (5:30) права в представлении его последним царем Вавилона».

    ОтговорИзтриване