Пророк Данаиил за българите...

      


      Хрониката на вавилонския цар Набонид от VІ в. пр.н.е. 

     В нея се потвърждава истината от Библейската книга за Данаиил, че Балтазар е назначен за съуправител на Вавилония. Такъв става и Данаиил. 

   Сред волжките българи и техните предци е съществувал титула "балтавар" (господар `бал` на крепостта `вар`), чиято прилика с "балтазар" (господар `бал` на асур, азар) ни кара по внимателно да се взрем в Древния Изток, където кимерийците са били наричани от асирийските писци с названието "уман манда". 

     Във волжко-българските средновековни летописи пише, че "началото на нашите начала е в племената синд и имен". 

      В случая синд са синдо-меотите, упоменати и от Херодот през V в. пр.н.е., а "имен" е месопотамски термин за "земя, владение, държава".

      Това научаваме от книгата на пророк Данаил...

Думата „имеон” (имен, мене) е с месопотамски произход, освен това  е и специално изтълкувана в библейската книга на пророк Данаил, където „мене” е синоним на „владение, земя, царство”.

     

          Вавилонският владетел Балтазар, който притежава свещените съдове на „Соломоновия храм”, един ден, според Библията, решава да ги оскверни и да ги използва за храна на масата си.

         В този момент, според версията, някакви невидими пръсти изписали нещо „върху мазилката на стената на царския дворец” (Дан, 5:5).

         „Царят промени лице: мислите му го смутиха, ставите на бедрата му отслабнаха и коленете му взеха да се удрят едно о друго” (5:6).

         Дошли много мъдреци, но никой не успял да разчете надписа. Викат Данаиил, който разчита и тълкува:

         „И ето, що е начертано: мене, мене, текел, упарсин.

         Ето и значението на думите: мене - изброи Бог царството ти и му тури край;” (5:25, 26).

         Персите (упарсин) ще превземат владенията („мене”) на Вавилон.

Cyrus (Old Persian Kuruš; Hebrew Kores). Кир II Велики ( — Куруш) — персиийски цар в 559 — 530 г.г. пр.н.е., от династията на Ахеменидите. Син на Камбис I. Основал Персия на  Ахеменидите.

         Изглежда месопотамското понятие имен (мене) е старо, колкото човешката цивилизация.

         Засвидетелствувано е още в древното название на зикуратите, вавилонските кули „Ет-емен-анки” (дом между земята и небето).

          Мойсеевият военачалник Исус Навин в една от първите битки на израилтяните превзема град Бет - Баал - Меон (в Библията, благодарение гръцкия превод: Бет - Ваал - Меон).

        Племето, което основава гр. Спарта и е в някаква близост, може би етническа, с лидийците на Крез (държавата Лидия, която описва Херодот), се нарича  „лакед – емон”.

        Самите лидийци, според Херодот, преди се казвали „меонийци”.

              Асирия превзема своята северна съседка, една държава, която е известна като Мана. Тя се споменава за последно в „Хрониката на Геда” от VІІ в. пр. н. е.

           Имало е и планина Имеон (Агатий Миринейски, Михаил Сириец).

         

         Интерес представлява, че и основният герой във фолклорните остатъци на волжко-българския дастан на Микаил Башту „Шан кизи” от ІХ в., навсякъде е изписван не само Боян, но Боян - Имен. Което буквално ще рече: владенията (=имен) на Боян.

         Което означава, че действително в старата памет на българите, Боян не е било само лично име, а етноним на народ.

         (За сведение: самоназванието на Урарту е било Бийан.Формата  bēl paŋāti се среща още в урартските клинописи и означава „градоначалник”, което показва, че още към VІІІ в. пр.н.е. думата „бал” е имала международен характер в Задкавказието, Анатолия и Месопотамия. Арамейско-сирийското пък „byt” (дом, поселище) присъства в българския като „бат, батко”).

         Единственото обяснение за присъствието на тези архаични акадо-асирийски и арамейски термини в старата памет на българите в Предкавказието, е възкресяването на една хипотеза от средата на ХІХ в. на  Г. С. Раковски, която търси кимеро-български произход...

         Единствено Гамирците (кимерийците), които до VІ в. пр.н.е. имат мало-азийско и предно-азийско присъствие. Гамирайа (асирийски клинописи), особено в  областта известна по-късно като Кападокия, а така също и в доосвобожденска Мидия, и които след това мигрират в Задкавказието и Предкавказието, биха могли да са преносителите на Кавказ на стари хето-хуритски културни пластове (очебийни в нартският епичен цикъл) и на месопотамски лексически фонд (включ. теонимът равен на Халди/Коледа в Урарту/Боян, т.е. Куар, под формите Кубар, Сувар, Сурва).

         Което показва, че хипотезите на Раковски не са  „фантазии”, както самонадеяно ги квалифицирва в края на ХІХ в. Иречек, чието мнение по този въпрос, за срам на българската историческа наука, не е преразгледано.

         През първата половина на ХІХ век българският възрожденски книгопродавец Хаджи Найден, който според акад. Никола Начов е родом от Пазарджик, посещава Атон и в един манастир, както уточнява през 1865 година Г.С.Раковски, открива ръкопис, в който има уникално сведение: българският народ, който е дошъл на Балканският полуостров от Черно море и Волга „зваха се тамо Гимери и Кимери” .

Защо българите са кимерийци и хуни, според Прокопий Кесарийски от VІ в.?

Тук ще акцентираме върху изясняването на пост-атиловите хунски народи кутригури и българи, така както то е дадено от Прокопий Кесарийски през VІ в..

Той не само явно е черпил сведения от утигури (= българи), с които Юстиниан І е бил съюзник, но...и още нещо, на което ние първи обърнахме внимание: в „Тайната история”, писана в края на живота му, Прокопий вече не се старае да  споменава по имена утигурите и кутригурите, а употребява единствено общото им име „хуни”. 

За учените, които спореха безплодно дълго време дали българите са хуни, е било достатъчно да съпоставят "Тайната история" с предишните съчинения на Прокопий, за да видят как в нея той нарича само и единствено с общото, родово име "хуни", онези, които преди това изрично е разграничавал с видовите им имена "утигури" и "кутригури"...

Тоест, по времето, когато Прокопий е бил официозен историк в обкръжението на Юстиниан І (527-565), той очевидно е бил задължен от последния да даде генеалогия на съюзническия народ утигури (= българи). Така постъпва през втората половина на същият VІ в. Агатий Миринейски със съюзническите на Византия лази. 

С други думи, сведението на Прокопий за пост-кимерийският произход на хуните и българите, очевидно не е само книжно, а може би е ползвал български информатор, от който знае и легендата за братята Утигур и Кутригур...

Това донякъде се потвърждава от факта, че Прокопий не се е интересувал сериозно от хунската история по времето на Атила и преди това. Всеизвестно е, че той прави две „непростими грешки”, на които обръща внимание още през ХVІІІ в. Едуард Гибон. Вмества хунското нашествие над Херманарих едва по времето след като вандалите превземат Картаген, а атаката на Атила през 452 г. над северните италиански градове я определя  по време, след смъртта на Аеций (ум. 455 г.).

            Всичко това показва, че Прокопий е бил специално натоварен по политическа линия да се занимава с миналото и настоящето на пост-атиловите хуни и да формира тяхна генеалогия.

        Сиреч, той като историк на утигури и кутригури явно е имал информатори българи, от които е черпил сведения в Константинопол и такъв очевидно е не само Грод (528 г.), който с делегация посещава Юстиниан и му става кръщелник, но и други. Прокопий дори знае кой и кога е подхвърлил на Юстиниан идеята, че може да всее вражда вътре между хуните, понеже те са два народа, макар и едноплеменни. 

Това го правят готите-тетраксити от Крим, пише Прокопий...

               Отказът на Прокопий в анти-юстиниановия трактат „Тайната история” да употребява имената кутригури и утигури, наричайки ги само с общото „хуни”, е допълнителен знак, че той е бил натоварен по тази тема като официозен историк на Юстиниан І.

          Следователно, можем да се отнесем с недоверие към желанието по-късно на Агатий утигури и кутригури да са се избили взаимно и окончателно, както той пише, това явно не е вярно. Менандър от VІ в., който пише история след Агатий, отново ги споменава. Тоест, не са изчезнали...

            Очевидно Агатий, който пише, че Юстиниан І се е хвалил в сената за този свой план да всее вражда вътре между хуните, просто е преписал протоколните закани като исторически факт в своя труд (?).

          Много малко знаем за древната кимерийска история, независимо, че през VІ в. Прокопий Кесарийски дава сведение, че утигурите-българи произхождат от кимерийците.

 

         „Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел.ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел.ред.) и до река Танаис (Дон – бел.ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел.ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури.(кн.ІV.4, Войната с готите)”.

 

        „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури...(пак там, кн.ІV.5)”.

         В първата половина на ХІХ в. пазарджишкият възрожденец и книгопродавец Хаджи Найден Йоанович открива в Атон кратка хроника, от която става ясно, че българите произхождат от гамирите (кимерийците). Текста е на анонимен атонски монах. Йоанович дава този „ръкопис” през 1856 г. в Белград на Раковски, който го публикува през 1865 г. в книгата си „Българска старина”, издадена в Букурещ. В „Зографската история” на първият ред четем, че българите са били „гамири и камири”.

         

Името на народа на Кубрат е Οννοβουνδοβουλγάρων...

       Задачата, която предстои пред нас сега, е да разгледаме сведенията за една държава, която в хрониката от края на VІІІ в. на Теофан и в летописът от ІХ в. на Никифор, е наречена „древна Велика България” и „стара Велика България”.

         Материалът за нейното местоположение при Теофан, дава възможност да се проучи произходът на географските понятия (за това е необходимо отделно проучване), с които е описана територията на „древна Велика България” и така да се избегнат някои от противоречията и неяснотите, вмъкнати от по-късните преписвачи на хрониката на Теофан.

            Последната е била масово преписвана, преведена е на латински от Анастасий Библиотекар още през ІХ в., а до нас са достигнали 16 преписа на тази популярна вселенска хроника.

         Тяхното съпоставяне е изключително важно, понеже повърхностното и безкритично отношение е нанесло много вреди на сведенията за произходът на българите.

         Включително и на точното име на народа на Кубрат, който е транскрибиран „уногундури”, при положение, че в някои от преписите името е друго: (Οννοβουνδοβουλγάρων), уновундобългари.

            

              Или, ако сме по-прецизни: уни: вундо и българи.

         Гръцките преписи и латинският текст на хрониката на Теофан дават следните форми на името на народа на Кубрат: Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.

         Очевидно е, че още в латинският превод е преписано едно сгрешено „уногундури”, а то по-късно се споменава и от Константин Багрянородни през Х век.         

         Но има всички основания да се смята, че Теофан е заел от неизвестният източник от края на VІІ в., от който изобщо преразказва историята на древна Велика България, именно името „уновундобългари”.

    
           Причините за това наше предположение са две.

         Първо, цялата традиция, която споменава кутригури и утигури, като се започне още от Прокопий, Агатий и се стигне до Менандър, устойчиво е формирала бинарна връзка. Покрай кутригури (= бунд) и утигури (= българи) няма трети етнос. 

       Теофан пише: „Тук е необходимо да кажем за древността на унновундо, българите и котрагите”....

           Тоест, разделянето на съставното име Οννοβουνδοβουλγάρων, е причината да се получат и другите форми на това име като „уногундури”.

           Но още по-важно е, че това разделяне на общото име, е довело и до факта, че учените по-късно са приели буквално преписа на тази форма „уногундури”, както е при Анастасий и при Багрянородни, и не са обърнали внимание, че вече съществува сирийски източник, който свързва народа на Вунд с българите.

          В арменската история на Мовсес Хоренаци, за която аз споделям мнението на определени учени, че е от първата половина на VІ в., е прокарано едно сведение на сироезичния историк от ІІІ/ІV в.в. от н.е. Мар Абас Катина (писал на гръцки, така че ВУНД е БУНД), в което за първи път – преди неизвестният източник от края на VІІ в., ползван от Теофан –името българи е свързано с това на вунд (бунд, урарту, боян, ез. Ван).

           

      
     

       Нали разбирате какво е станало? Кимерийците са българите, а урартите стават боян, бунд, известни и като кутригури. Така, както българите са известни и като утигури...

       Хуни е общо име, няма народ Huns, това е съюзно име - уни, на бунд и българите...


               Безкритичното възприемане от учените на името „уногундури” по отношение на народа на Кубрат, се е оказало пагубно за точното проучване на българското минало, понеже, колкото и да търси човек, хуно-гундури няма.

урартски шлем и кимерийски шлем...       

         Ситуацията изглежда патова и прилича на безуспешното желание да щтракнеш едно име в интернет-мрежата и да ти излезе отговор, че такова нещо няма. Ако обаче вкараш в историческата памет името „бунд”, се оказва, че сведенията са толкова много и така са пръснати хронологично в различни периоди, че е необходимо много време и усилията на много учени, за да бъдат сумирани и проучени задълбочено.

Кой е бог Коледа?

Основният култ в държавата Урарту/Боян е бил този към бог Халди.




          







              Каква е връзката между бог Халди и Коледа и бихме ли могли да търсим такава?



           Ал-Бируни дава сведение, че християните в Хорезм също почитат Коледа...

               Връзката на римските календи,, с култа към Коледа, е съмнителна, независимо, че много изследователи насочват натам вниманието за произхода на култа към Коледа сред славяни, румънци, българи и гърци...

                Все пак обаче региона на разпространение на култа към Коледа, както казахме, включва и Хорезм, т.е. една територията от Каспийско море до Дунав. 

                  В една историческа християнска епоха след ІV в. от н.е. тази територия би могла да съхрани култа към Коледа, единствено ако обърнем внимание на толерантността към различните вероизповедания в Хунската империя...

             Арменският късно-античен историк Мовсес Каланкантуаци пише, че хуните почитат бог Куар.

                        Кой е бог Куар?

               Той, заедно с Халди, е засвидетелствуван в урартския пантеон!!!

   "Среди урартских эпиграфических памятников мы в большом количестве встречаем надписи на стелах, в которых речь идет лишь о посвящении надписи царем какому-нибудь божеству.25) Кроме этой формулы, в этих надписях иногда помещена также титулатура царя-посвятителя. Эти стелы, повидимому, ставились в определенных культовых местах или сами по себе образовали культовые места, места жертвоприношений тому божеству, которому посвящалась данная стела.

Большинство дошедших до нас таких стел посвящено верховному богу урартийцев — Халди, но имеются также стелы, посвященные богам Тейшеба (ЦУПМГ, 22), Шиуини (CICh, 85), Хутуини (CICh, 84). До сих пор были известны такие надписи, которые посвящены лишь одному какому-нибудь урартскому божеству. Но оказывается, что имеется такая же стела-надпись, посвященная двум урартским богам. Это надпись на стеле царя Менуа, опубликованная в транскрипции в «корпусе» урартских надписей (CICh, № 94). На стеле дважды повторяется одна и та же посвятительная надпись; начало этой надписи в транскрипции Леманн-Хаупта представлено в таком виде: [Dḫal-di-e e-ú-ri-e Ime-nu-ú-a-še I]iš-plu-u-i-ni-ḫi-ni-še] i-ni p[u-lu-si ku-gu-ni] (стк. 1-4); при повторении же у Леманн-Хаунта дается: Dḫal-di-[i-e e-ú-ri]-e-i Ime-nu-ú-a-še] Iiš-pu-u-i-ni-ḫ[i-ni-še] i-ni pu-lu-si ku[-gu-ni], т. е. «Богу Халди, владыке, Менуа сын Ипшуини эту надпись написал». Фотография с эстампажа этой надписи, опубликованная в том же «корпусе» (табл. 65), показывает, что чтение, данное Леманн-Хауптом, нуждается в серьезных поправках: [181] в частности на фотографий в 13-й строке ясно читается вместо eurie («владыке») имя хорошо известного урартского бога Куера; согласно этому, и во 2-й строке нужно восстановить не eurie (как у Леманн-Хаупта), a quera. Итак, на самом деле, мы должны читать в этой надписи, стк. 1-4: [Dḫal-di-e Dqu-e-ra Ime-nu-ú-a-še I]iš-p[u-u-i-ni-ḫi-ni-še] i-ni p[u-lu-si ku-gu-ni] и при повторении в стк. 12-15: Dḫal-di-[i-e] [D]qu-e-ra Ime-n[u-ú-a-še] Iiš-pu-u-i-ni-ḫ[i-ni-še] i-ni pu-lu-si k[u-gu-ni], т. е. «Богу Халди(и) богу Куера Менуа сын Ишпуини эту надпись написал». Таким образом, получается, что в этой надписи мы имеем случай (пока что единственный) установления урартским царем посвятительной стелы-надписи сразу двум богам — богам Халди и Куера..."

Меликишвили Г.А. Урартоведческие заметки: V. Об одной урартской посвятительной надписи; Вестник древней истории, 1951, № 3.

Урату, чието самоназвание е Биайни...

      Следователно, след като култа към Куар /Сувар, Сурва/ идва по тази линия, е напълно допустимо да се предположи, че и Коледа е бог Халди...

         И после се чудим защо, въпреки превратностите на времената, в някои извори откриваме чудатости за нас. Първо, "Именникът на българските владетели" беше открит като списък на асирийските царе. А отгоре на това, в Хрониката на Констанцкия събор 1414-1418 г. от Улрих Рихентал, е посочено, че българският владетел е “император на България и крал на Халдея”...

Българи и ефталити...

     И с просто око се вижда, че описанието по превземането през януари 503 г. на византийският (сирийски)град Амида на р. Тигър от  персийските войски на Кавад, е почти идентично при Захарий Митиленски и Прокопий Кесарийски.

   Напълно е възможно двамата да ползват общ извор, известната хроника на Евстатий Епифанийски, която според Малала стигала до "дванадесетата година на Анастасий" (т.е.503).

    Пигулевская предполага, че източник на Прокопий е именно Евстатий; но от текста на Прокопий става ясно, че явно хрониката на Евстатий е стигала до 504 г., не можем да обвиняваме Малала в неточност, просто годините не са започвали както сега от 1 януари; по-интересно е, че Захарий също пише за "тринадесетата година на Анастасий"(гл.ІІІ, кн. VІІ, при сироезичния текст на Псевдо-Захарий). 

     Очевидно сирийският преводач Псевдо-Захарий или някои от по-късните преписвачи са повредили синтактично текста; смисълът на първото изречение на гръкоезичният Захарий Митиленски е явно, че дава сведения от времето на Пероз (459-484) до "тринадесетата година на Анастасий", т.е. 504, когато фактически приключват военните действия в персо-византийската война (502-506), в която юридическият договор за мир е чак в 506. 

    И така, не е ясно, защо някои учени отричат, че автор на събитията след кн. VІ е гръкоезичният автор Захарий Митиленски. Пигулевская твърди, че след кн. VІ автор е сирийскоезичният Псевдо-Захарий, но ако той е автор, значи преписва и превежда или от Прокопий или от Евстатий, обаче, този сирийски преводач, така както съобщава, че превежда от Захарий Митиленски, би могъл да съобщи и другите свои извори, особено след като сведенията около Амида през 502-504 почти съвпадат с тези на Прокопий. Пигулевская твърди, че Прикопий и Псевдо-Захарий ползвали различни източници; първият Евстатий, а вторият някаква градска амидска хроника. Обаче съпоставката между Прокопий и запазеното в Псевдо-Захарий говори за общ източник, а Прокопий, за разлика от запазеното при Псевдо-Захарий, твърди, че хуните, които нападат Пероз и го убиват през 484 г., са от източен произход; при  текста в гл. ІІІ, кн. VІІ на Псевдо-Захарий (сироезичният превод от гръцкия текст на Захарий Митиленски, който днес не е съхранен на гръцки), те са от ... Предкавказието.



     Версията за пост-атилов произход на хуните, които превземат Персия през 484 г., е издигната първо от Йешу Стилит,а след Захарий Митиленски тя има традиция при Псевдо-Захарий (кн.12, гл.7), продължена е от Михаил Сириец през 12 в. и от Бар Ебрей през 13 в...
      Традицията на Прокопий, който твърди, че хуните-ефталит са като произход източно от Персия, е продължена от Менандър, Теофилакт, Теофан, Теофан Византиец.

    Следователно въпросът откъде според летописите произхождат победителите над Пероз и завоевателите на Персия, не е решен от историческата наука, независимо, че по-голямата част от учените, които пишат за хуните-ефталит, следват Прокопий.
      Но както обърна внимание с ужас през 1939/41 г. Пигулевская, нито един от сироезичните летописи, не е взет предвид от модерните изследователи на произхода на хуните-ефталит.


   
      Очевидно съвпадението на сведенията при Прокопий и Захарий, говори за общ източник, но именно Прокопий издига полемичната теза, че ефталит са хуни, но не са "познатите ни хуни", следователно родоначалник на версията за източно-персийски произход на хуните-ефталит е именно Прокопий Кесарийски, който е знаел през 527 г., откогато вече пише като очевидец, че ефталит имат държава в Согд, северна Индия и Тохаристан, и вследствие на това прокарва анахронизъм, че те и по произход са оттам; като отхвърля традицията на Евстатий-Захарий и както казахме, дори имплицитно полемизира, сревнявайки хуните-ефталит с добре известните му хуни утигури и кутригури. Това, че ги сравнява, говори за полемизъм, защото целта на Прокопий е да ги разграничи и той го прави за първи път в историята през VІ в.; дори твърди, че ефталит са градски хора, докато китайската хроника "Бей-ши" дава обратното сведение. Въпросът е много важен, защото ако Пероз е победен през 484 г. от пост-атиловите хуни на Ернак, се оказва, че всичките сведения при Йешу Стилит, Захарий Митилински, Прокопий Кесарийски и Агатий Миринейски за "хунския цар", превзел през 484 г. Персия, са част от непроученото минало на ранната българска история в периода 465-488 години.

 кн. VІІ, гл. ІІІ от сироезичния превод на Псевдо-Захарий, в превод на В. Тракийски

Когато Пероз, царят на Персия, владеел своята си страна, в тринадесетата( година) на Анастасий(491-518 г. к.м.), хуните излизат, оттатък вратите пазени от персийците, от планинския район. И навлизат в персийската територия. Пероз бил предупреден и събрал армията си и отишъл да ги посрещне. И когато ги попитал за причината на тяхната предварителна подготовка и нахлуване в страната му, те му казали: „Каквото ни дава персийското царство като данък не е достатъчно за нас варварите, то е като за диви зверове, и е отхвърлено от Господаря на северо-западния район; ние живеем от нашите оръжия, нашите стрели и нашите саби; ние се поддържаме с месна храна от всякакъв вид; царят на Римляните ни е обещал, чрез неговите пратеници, да ни дава два пъти повече като данък всеки път, когато ще развалим нашето приятелство с теб персиеца; и в съответствие с това ние се подготвихме и пристигнахме тук, така че или ще ни даваш така както Римляните, и ние с теб ще се съгласим за данъка, или ако ти не ни го дадеш, почваме война.”

 Захарий Митиленски разказва един ... 

Захарий Митиленски разказва един интересен епизод. Когато гр. Амида е оградена от перси и хуни, някакъв смел амидянин минавал през водопровода и излизал отвън на града. Той се промъквал до вражеския обоз и разгонвал добитика. От стената хората викали "Кутриго, Кутриго". Захарий ни е представил това име като лично на смелият гражданин на Амида, но явно е допуснал инверсия. По-вероятно е, от стената да са предупреждавали смелият си съгражданин, че трябва да се скрие, понеже от високо са виждали хуни, които явно наричат "Кутригури, кутригури...". Прокопий е пропуснал да преразкаже този епизод, той много добре е знаел, че името Кутриго означава това на хуните-кутригури. Очевидно Прокопий вече знае от някъде името "ефталит" и дори не може да допусне, че кутригури и ефталит (ср.с `авитохоли` в "Именника на българските канове") биха могли да бъдат едни и същи, но от Теофан през ІХ в. много добре знаем, че кутригурите през 557 г. нападат Балканите и Константинопол, а още на следващата година тия "тракийски хуни", както ги нарича Теофан, атакуват гр. Анастасиопол, който е съвсем близо до Амида.

http://history.rodenkrai.com/new/istoricheski_izvori/zaharii_ritor_-_glava_3_ot_kniga_7_i_glava_7_na_kniga_12.html

Хуни в Асирия, според Манасиевата хроника...

"А пък тогавашният цар Сесострий на Египет възвеличил се, силен бе, над всички други пръв, не бе доволен само над Египет да владее, и впрочем воини събра от всяка област, племе, копиеносци, мечници, стрелци и щитоносци, борци и храбреци мъже, помощници приел от *хунския народ* и дар на всеки род дарил обходи цялата земя, най-вече Азия.

Принуди всички данъци на него да изплащат. И всяка рат навсякъде и властници, сатрапи и чиноначалници сурови и силни командири под ярема подчини на свойта власт и сила.

Съратниците си напълни с користи и плячка. На *хуни* прочее дари земята асирийска, а парти назва *хуните*, това ще рече скити. И победител се завърна в деветата година.

Заграби всички в Азия държави и народи. При него царската на асирийци власт за кратко силата изгуби що държеше. Та щом Сесострие изтръгна смърт от житие на асирийци царството отново се въздигна.

Като дърво измръзнало от зимата сурова, увяхнало и помъртвяло, отново оживяло, когато лютият измина зимен час, пак впрочем асирийското скиптродържание, достигна първото величие и чест..." (Хрониката на Константин Манаси., С., 1992, с. 61, 62)

 

        

                Представеният стихотворен текст от Манасиевата хроника не може да бъде разбран буквално, но в светлината на древногръцките и елинистични сведения за Сесострис, ще се изясни, за какво точно става дума.

          Вероятно фараон Сенусерт е бил историческа личност, но в случая нас ни интересува египетската фолклорна и легендарна традиция за Сесострис, както е предадено името му за първи път от Херодот.

              Аристотел виждал в образа на Сесострис първият египетски законодател, който е въвел кастовото разделение.
       Дикеарх, ученик на Аристотел, даже смятал, че именно Сесострис е въвел коневъдството. При това Дикеарх се интересувал и от хронология, вменявайки, че  Сесострис е внук на Изида и Озирис, определяйки, че е живял 2500 г. преди Троянската война.
            Нимфодор Антиполски приписва на Сесострис въвеждането на египетските етнографски традиции, в основата на които било, че много египетски мъже вършели и женска работа, а жените – мъжка...

         Разказа за Сесострис при Херодот ни дава представа, че фолклора на Египет още към VІ в. пр.н.е. е разработил един модел, чрез който, посредством „образа на Сесострис” се търси египетски патриотизъм и величие.
       Дарий превзема всичко, освен Скития. За египетския разказвач, Сесострис превзел не само това, което е превзел Дарий, но и Скития.
            След походите на Ал. Македонски, отново имаме легенди за Сесострис, който е минал дори р. Ганг, която Александър не успял, и превзел цяла Индия до Океана. Александър е наречен „новия Сесонхосис” (още едно име на Сесострис) и както знаем от Псевдо-Калистеновия „Роман за Александър” единственото, което не противопоставя Сесострис и Александър в египетския фолклор, е че на самият Александър е приписан египетски произход... Той просто е „новият Сесострис”...

          Това показва колко дълбок е образа на Сесострис в Египет и как именно около него са създадени песни, легенди и романи, които подхранват патриотизма на египтяни от ок. VІ в. пр.н.е. до ІІ в. пр.н.е...

          Йосиф Флавий е знаел това много добре, когато в спора си с Апион, последния е изтъквал превъзходствата на египтяни над евреи. Флавий иронично обяснява на Апион, че е заслепен от „митичния цар на Египет Сесострис”. 

           Кой не знае за Сесострис, кой не е писал за него?

          Диодор, Помпей Трог, Ариан, Йоан Малала, Касиодор (Йордан), Манасиевата хроника...

  // Много подробно изследване за различните традиции, описващи Сесострис има в книгата на  Иванчик (Аскольд И. Иванчик. Накануне колонизации. Москва, Берлин., 2005, с. 190-221 http://historylib.org/historybooks/Askold-I--Ivanchik_Nakanune-kolonizatsii/), в която е пропуснато само упоменаването му в Манасиевата хроника и свързването на името на Сесострис с някакви хуни, на които той дарил Асирия. //

  Да си припомним „модела”, за който говорихме. 

  Ако някакви воини са превзели части от Асирия, несъмнено египетския разказвач, по описания модел, създава версия, че Сесострис я е превзел и вече той я дарил на други, в случая хуните от Манасиевата хроника.

Но хуни не са превземали Асирия или части от нея. Затова пък кимерийци са превземали.

Но какво общо имат кимерийците с хуните?

       Ето тук е въпроса. 

       Можем да допуснем, че в хрониката на Манасий има архаизиране на името „хуни”. Но все пак, ако има някаква връзка между хуни и кимерийци, тогава значи не сме свидетели само на „екзотично сведение”, а и на някаква историческа логика...

       Каква е тя?

„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури...(Прокопий Кесарийски от 6 в., Войната с готите., кн.ІV.5)”.

В едно писмо на асирийския астролог Аккуллану  до асирийския цар в 657 г. кимерийците са признати за Велика сила (kissutu), макар и временно. Такова признание означава, че кимерийците са завладяли територии, които Асирия считала за  собствени Във всеки случай, тъй като кимерийският цар притежава, според писмото на астролога, титлата “sar kissati” ("цар на вселената"), е неизбежно заключението, че му е принадлежала една определена част от асирийските владения.