вторник, 5 май 2015 г.

Общата история на българи и чуваши.

    Около 463 г. аварите нападат чувашо-езични племена, известни по-късно с името „савири“ и ги прогонват на запад от Волга. Действието се развива в източната част на Хунската империя и византийският съвременник летописец от V в. Приск Панийски пише, че българите са воювали с аварите, във връзка с тази агресия.




        Очевидно, както ще стане ясно след малко, българите са направили най-малко четири  неща:
1) усмирили са агресията на чувашо-езиковите племена към няколко хунски племена; 2) дали са им българското име „савири“; 3) направили са ги свои поданици; 4) спрели са агресията на аварите от изток.

Името на „българите“ (Βούλγαροι) обаче през Х в., когато части от осемтомната история на Приск са преписвани за нуждите на сборник, поръчан от Константин Багрянородни, е отпаднало.

Това обезличаване на името „българи“ от летописа от V в. на Приск, е направено очевидно по заръка на Константин Багрянородни, който в своята книга „За устройство на империята“ пише с омраза към българите, бичува предшественика си за женитбата на дъщеря му с българския цар Петър и не пише почти нищо за произхода на българите, на фона на обилните сведения за други народи.

Осемтомната история на Приск не е съхранена, а откъси от нея са поместени в два раздела (титули) на сборника от Х в., за които стана дума. Единият е бил титул 27, който е бил  посветен на категорията „посолства от страна на римляните към народите”. Други части от историята на Приск за нуждите на сборника на Константин Багрянородни през Х в., са вкарани в категорията „посолства на народите към римляните”, която по предположение на Нибур е била титул 26 или 28.

Фрагментът, за който стана дума е 30: „По това време (ок. 463 г.)  към източните римляни изпратили посолства сарагурите, урогите и оногурите, племена изселили се от родната земя заради враждебното нашествие на сабирите, изгонени от аварите понеже те сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни).  По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и воювайки с тях в много битки покорили това племе и дошли при римляните, желаейки да получат тяхната благосклонност. Императорът и неговите приближени ги поласкали и им дали подаръци преди да ги изпратят обратно.

За щастие в енциклопедичния сборник „Суда“ от Х в. в параграфа „Авари“  (Άβαpις) съставителя е използвал същият текст на Приск Панийски и от сравняването на двата ни става ясно, че блюдолизците на Константин Багрянородни са видоизменили Присковият текст, за да е угоден за т.нар. от учените категория на сборника на Багрянородни „посолства на народите към римляните”, а името на българите е пропуснато.

В `Свидас` под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν• περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя.

Според волжко-българските легенди, съхранени в компилацията „Барадж тарих“ (ХІІІ в.), при българите името Сувар/савир имало теофорно значение (Бог Сувар, Сурва, Кубар), а в ежедневната реч имало и значение „приятели“.



Името „Савир/Сувар“ е известно много преди 463 г., така напр. един от охранителите колхи на византийския префект Евтропий след 395 г. се казва Сувармахи. За него пише Евнапий във фр.77 : „Сувармахи (Σuβαρμάχιος), началника на телохранителите, повече от който и да е, бил верен на Евтропий“. В изворите се среща и  алан с име „Савар“.



     Древността на името „субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., когато акадци и шумери са наричали страната на хуритите именно „Субар“. Навярно причината за това име на хурито-митаните, е теофорна.



През ХІІ век от н.е. еврейският учен Маймонид, (1135-1204) в своята  книга „Пътеводителя на колебаещите се”, съобщава, че когато Авраам живеел в Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическото божество „Sabier” (т. е. Субар).



Под формата „Куар“ това божество е засвидетелствувано в урартския пантеон към VІІІ в. пр.н.е., заедно с бог Халди/Коледа, а арменският късно-античен летописец Мовсес Калакантуаци (VII или X вв.) дава интересното сведение в летописа си „Историята на Алуянк“ (това е областта Утик, откъдето е и родното село  Каланкатуйк на летописеца) , че хуните почитат „бог Куар“.



И така, чувашо-езиковите родове след 463 г., под екзоетнонима „савири“, са приети в хуно-българската държава на Ирник и през VІ в. византийските летописци ги упоменават  вече не само като „савири“, но и като „хуни-савири“ (Агатий).

Савирите са настанени от българите в старите земи на Берсилия, т.е. в азиатска Сарматия и те са на разположение на българският владетел. Така напр., когато през 514/515 г.г. българи подпомагат бунта на ромееца Виталиан във Византия, хуните-савири нападат Византия по източните граници в координация с българите (Теофан).

"Язык хазар, подобно языку болгар, был непонятен для остальных турок..." , пише в началото на ХХ  акад. В.В. Бартольд (Тюрки, Алматы, 1998, с. 50), който допуска, че този език е чувашкия. По същото време В. Минорски  от Англия пише: „Езикът на волжките българи, от който на нашето внимание има само няколко късни надгробни надписи, е бил по всяка вероятност родствен със съвременния чувашки, който е особен и наистина различен от другите представители на тюркското езиково семейство (...). Разбира се, съвременните чуваши – това са само малка част от древните българи, голяма част от последните е била отюречена. Тази отюречена част от старите българи вероятно може да се проследи сред т.нар. „волжки татари”” (Коментари към § 51., Hudud al-Alam. The Regions of the World. A Persian Geography 372 A. H. - 982 A. D./Tr. and expl. by V. Minorsky ).

И така, след 463 г. сред българите навлиза и чувашо-езичие, така както след средата на VІ в. навлиза и тюрко-езичие, предвид на общата държава, която правят през 568 г. в Панония българи-кутригури и авари-тюрки.

 На Кавказ са се говорили много езици едновременно. Българският език е кимерийски. След V в. българи говорят и чувашки, а след средата на VІ в. в региона навлиза за първи път тюркски език.

Арабоезичният географ, пътешественик и историк от Х в. ал-Мас`уди (творил между 943 и 947 г.г.) посочва, че старото име на хазарите (по персийски са наричани „kazaran“) било  „sabir“. Подобно сведение дава и еврейската книга от Х в. „Йосипон”.

Хазаролозите са склонни да приемает, че  именно савирите, приети след 463 г. от хуно-българите, са хазарите.

Към 565 г. тюркските орди на ябгу Истеми завладяват създадената през 465 г. „древна Велика България“ на Ирник и българи и савири (името `хазар` идва от българското име gar` "гора", но с характерната огузка ротация r-z, gaz`ar ) са под тюркско иго до 629 г., когато Орган и Кубрат освобождават Велика България.



     Четиридесет години по-късно, т.е. през 669 г., възползвайки се от враждата в управляващата българска династия след смъртта на Кубрат през 660 г.,  савирите/хазари, с помощта на каганатските тюрки, извършват преврат и смъкват престолонаследникът Бат-Боян, превръщайки го във васал (тудун) и „данъкоплатец“ (Теофан, Никифор).



  Савирите/хазари, които са били български поданици във Велика България на Кубрат, успяват през 669 г., за първи път от 463 г., да наложат собствен династ, който е носил първоначално титлата на българите „sar” (Шехтер), а след това титлата на каганатските тюрки „каган”. Ето защо днес чувашите искат държавата им да се нарича България, тъй като "древна Велика България" е част и от тяхната история...

Няма коментари:

Публикуване на коментар