През 680 г. ли Аспарух създава Българска държава? Да, - два източника...

    Монотелитската ерес сред християните на изток, е идейно течение на монофизитството. Като цяло последното отрича двете природи на Христос и утвърждава единствеността на божествеността на Спасителя, игнорирайки човешката Му природа.

       Монотелитството пък отрича две воли, божествена и човешка, в ипостасата на Син в Троицата и утвърждава само божествената воля на Син Божий.

      Иисус като човек, Който изпитва жажда, глад, страда...  

       До 680 г. монофизитството почти 200 години е водеща богословска доктрина във Византия и има толкова почитатели сред сироезичните яковити и египетските копти, че след низвергването му те открито съдействат на арабската военна инвазия, която им е гарантирала с договори църковна независимост в рамките на халифата.

       Шестият вселенски събор срещу монотелитите е открит в Константинопол на 7 ноември 680 г., след като император  Константин IV Погонат (на гръцки (Κωνσταντίνος Δ' ο Πωγώνατος - "Брадати") сключва договор за мир с Аспарух, син на Кубрат.

Императорът изпраща срещу българите на Аспарух огромна войска, като прехвърля войски в Тракия и от азиатската част на империята.

     Аспарух създава на юг от Дунав в земите на римската провинция Мизия нова българска държава.

             Църковният събор се е ръководил от императора Константин Брадати (668-685), имал е 18 заседания и е закрит на 16 септември 681 г.

          На 16-тото заседание (9 август 681 г.) думата е дадена на един презвитер Константин от гр. Апамея, в сирийските земи на Византия, който се опитва с последни усилия да създаде компромис между монофизити и проповядващите двете природи на Син, т.е. диофизитите (православните).
             
          Константин упоменава българите и твърди, че това, което Византия претърпява от тях е божи гняв, заради отхвърлянето на монофизитството.
             За монотелитите това е бил един от последните им доводи срещу православните.

    "Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, провинция Сирия Секунда.

 Апамея

Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане разбирателство, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете спорещи страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли. И аз отидох при стратега патриций Теодор и го помолих да говори за мене на събора, та да настане любов и мир, защото Бог от всичко най-много обича мира и любовта. И сега, ако заповядате, нека напиша онова, което Бог ми е внушил за вярата, по сирийски, и нека да се преведе на гръцки" (Протоколи на VІ Вселенски събор).

                   През ХІV в. български преводач се заема с невероятната по онова време задача да преведе стихотворната хроника на Константин Манаси от ХІІ в., като спази размера и даде адекватни български думи на гръцките. Това, според специалистите, бележи "етап в развитието на книжовния език" (с. 31, Иван Буюклиев). 

                  Освен това, българския преводач е бил и историк, той въвежда допълнителни 19 сведения в хрониката, които липсват при Манасий, и които засягат българската история. Всичките 19 добавки, направени от българския преводач в Манасиевата хроника, за да се отличават от преводния текст, са изписани от него с ...червено мастило.

          Българският преводач и историк пише следното, с което потвърждава сведението на презвитер Константин от VІ Вселенски събор: „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно” (Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144).