сряда, 1 октомври 2014 г.

Българските богомили - първите реформатори в Европа.

При изследванията ми върху българската апокрифна литература от Средновековието, се натъкнах на eдна интересна хипотеза, изказана за първи път от изследователя на богомилското учение д-р М. Панчов на 17 декември 1906 г. на сказка, изнесена пред софийското дружество “Славянска беседа”.



Д-р Панчов изтъква, че ако в Европа има “реформаторски учения”, чиято най-значима и крайна експликация са “хусистите” (ХV в.) и “протестантите” (ХVІ в.), е необходимо да се отчете, че  “реформаторската европейска култура”  има своята изходна точка при “първите реформатори в Европа – българските богомили”.
“Личи връзката на богомилството с по-сетнешните реформаторски учения в Европа, чиито създатели, по този начин, се явяват ученици на първите реформатори в Европа – българските богомили” (За богомилите., В: Библиотека на Славянска Беседа, т. ІІ, кн. 3, с. 101, С. 1907).
Ще рече, според разбирането на д-р Панчов – така, както аз го дешифрирам – е възможна “обратна рецепция”. С други думи, възможно е историята на европейската реформация (в лицето на хусисти и протестанти), да спомогне отново да се препрочете “богомилския дискурс”.
Защо е необходимо това?
Все още представите ни за богомилството, които са изградени от контра-религиозната полемика на догматиката към ереста, са основни източници за разбиране на богомилството. Сиреч, изследователите на богомилството, все още са в плен на “контра-религиозната” полемика между догма и ерес. Фокусирането в “полемиката” на чисто теологични въпроси, се явява обаче потискане на изследването дали в богомилството има зародиш на естетически модел.
Съгласно идеята на д-р Панчов Европейската Реформацията (VІ-ХVІ в.в.) би могла да ни даде “речник”, чрез който да потърсим какво различава богомилската ерес, от останалите средновековни ереси, а именно, че това е не просто една от многото средновековни ереси (подобно арианство, несторианство, павликянство и т.н.), а е “първа реформация” в Европа, още от Х в.
Ала тук идва и проблема. Ако това е така, тогава – предвид факта, че протестантската реформация създава нов “културен речник” – питането е: кой е “културния речник” на богомилската реформация?



През 1937 г. младия немец Ото Ран публикува книгата си “Кръстоносният поход срещу Граала”. Ран е омаян от катарството и крепостта Монсегюр, не по-малко от авторите на “Светата кръв и свещеният Граал” С. 2005.



Йожен Ару и Пеладан прегръщат двете основни тези, осветени от Ото Ран:
- „всички трубадури са били катари, всички катари са били трубадури”
- „куртоазната реторика е била тайния език на ереста” (Дени дьо Ружмон. Любовта и Западът, с. 342. )


Ото Ран умира мистериозно в Алпите.


За съжаление, предположението на Ран за таен превод на еретичните понятия на катарите чрез естетическата реторика на трубадурската поезия и оттук - формирането на първоначалата на европейската средновековна поетика -, никога не е било изследвано задълбочено, независимо от опитите в книгата „Любовта и Западът“ на Дени дьо Ружмон, любимец на Андре Жид…

Няма коментари:

Публикуване на коментар