Пролетни исторически дискусии по тема „Българите на Балканите преди Аспарухова България“ - (Етнографски музей – София, 11 май 2014 г.).

ПРОГРАМА

Място:  зала № 19, Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей (ИЕФЕМ – БАН),  гр. София, ул. Московска 6А . Вход свободен

11 май (неделя)

10.00   Откриване – водещ Петко Атанасов

10.15   18 години Варненска конференция „България в световната история и цивилизации” – АНДАРИ – Анатолий Радев и Дария Василева (Варна)

10.30   Източници за българите на Балканите преди Аспарухова България – Кирил Милчев (София)

11.00   Българите на Балканите през IV-VI век – Светлозар Попов (Варна)

11.30   За произхода на българите и на тяхното име – Александър Мошев (София)

12.00   Константин Велики и неговият род  – Добрин Денев (София)

12.30   За няколко антични названия - Йордан Табов (София)

13.00 – 14.00   Почивка

14.00   Имена на български владетели преди VII век на Балканите – Антон Съботинов (София)

14.30   Българите и Първа Юстинияна – Весела Трайкова (София)

15.00   Сведението на Михаил Сирийски в контекста на темата за българите и българското име преди 681 г. на Балканите – Петко Атанасов (София)

15.30   „Халколитната Цивилизация Варна” – новата книга на Светлозар Попов – Представена от Петко Атанасов

16.00   Дискусия по докладите

18.00   Закриване

За контакт:

АНДАРИ – Анатолий Радев и Дария Василева

GSM: 0884 561 081; 0885 511 830

Източници за българите на Балканите преди Аспарухова България.

 Кирил Милчев (София)

1.

       Във втората редакция на Анонимния латински хронограф от 354 г. съществува сведение за българите (Ziezi ex quo Vulgares).

    Това сведение дълго време бе премълчавано в науката преди 1989 г., а след това претърпя небивали интерпретации.

       Всеизвестно е, че сведението отсъства в първата редакция на хронографа от 268 г., ето защо най-логичното би било да се предположи, че този Зиези и тия българи, са вмъкнати по някакъв повод в хронографа през 354 г. и това дава възможност на изследователите да потърсят дали и в други летописи от ІV в. няма още сведения за този Зиези.

49. Nomina filiorum Sem primogeniti Noe:

tribus XXV: hi habitaverunt contra orientem.

50. filii autem Sem.

51. Helam, ex quo Helamite

52. Asyr, ex quo Asyrii.

53. Arfaxat, ex quo Chaldei.

54. Luth, ex quo Lazici.

55. Haram, ex quo Iturei.

56. ze Bul ex quo Lidii.

57.Gathera, ex quo Gasfeni.

58. Arfaxat ex quo Sala.

59. Sala, ex quo Heber.

60. Heber.

61. ex quo Falecg.

62. et Iectan.

63. Iectan genuit Helmodat, ex quo Indii.

64. Sala, ex quo Betrii.

65. Aram, ex quo Arabes.

66. Hiduram, ex quo Gamer.

67. Oderba, ex quo Mardii.

68. Lezel, ex quo Partii.

69. Dehelam, ex quo Zedirusii.

70. Asal, ex quo Hiscite.

71. Asal autem genuit Melchi.

72. Melchi genuit duos filios,

id est Melchi et Melchisedech.

73. Abimelech, ex quo Hircani.

74. Sabebi ex quo Arabes.

75. Eiulat ex quo Grymnosophiste.

76. Mamsuir, ex quo Armenii.

77. (Ziezi ex quo Vulgares.)

      Историята около Зизаис, разказана в летописа на Амиан Марцелин от ІV в., ни разкрива как всъщност името Зиези е попаднало във втората редакция (354 г.) на Анонимният латински хронограф. Зизаис е от онези сармати, според Амиан, които са съюзници на римския император Констанций (337-361).

    За този българин-сармат има сведения не само в Анонимния латински хронограф от 354 г. и не само в летописа от ІV в. на Амиан Марцелин, но и косвено сведение в Глава XLI на Историята на Рим («De Caesaribus») от ІV в. на Аврелий Виктор, писал преди Амиан Марцелин:

   „А Юлий Констанций, приел властта на Август, в продължение на 23 години бе постоянно зает с външни и граждански войни. Почти не прибра оръжието, а с негова помощ победи много тирани, удържа натиска на персите, даде на сарматите цар (?) и прекара за тяхна възхвала известно време сред тях.”

       Същото пише и по-късно Амиан Марцелин за сарматите на Зизаис. Констанций „им заявил да не се подчиняват на никой друг, освен на самият него и на римските пълководци. 20. А за да има възстановената свобода повече престиж, той им поставил за цар Зизаис, който подхождал за този висок пост и бил верен, както се оказало по-късно...”.

       Ето кой е Зиези/Зизаис. Историческа личност от ІV в.

2.

    Павел Дякон е лангобардски историк от VІІІ в. В своята хроника той отбелязва, че първият лангобардски крал бил Агелмунд и него „неочаквано през нощта го нападнали българи” (кн.І,16), убили го, а дъщеря му взели в плен. За да си съставим понятие кога се е случило това, е необходимо да изясним, следвайки разказа на Павел Дякон, че вторият вожд на лангобардите се казвал Ламисио. „Трети на власт дошъл Лет. След като управлявал около 40 години, оставил за наследник своя син Алдихок, който бил четвърти наследник на трона. Когато този умрял, пети крал станал Годехок”(кн.І,18). Годехок е съвременник на Одоакър (кн.І,19)  от последната четвърт на V в.

      Това сведение включва 5 лангобардски вожда, от които за Лет знаем, че е управлявал 40 г... Колкото и да са управлявали останалите, обективността изисква събитието по нападението на българите над първия лангобардски вожд Агелмунд да бъде датирано поне през втората половина на ІV в. от н.е.

3.

   Мавро Орбини през ХVІ в. е съхранил един откъс от незапазената днес готска хроника на Касиодор (487-583), който отсъства и при компилациите на Йордан от VІ в.

„Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І ; след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).

4.

     Според летописеца Йоан Антиохийски към 486 г. Зенон кани в Мизия „така наречените българи”. За последно преди това пост-атиловите хуно-българи са били в региона на долни Дунав и Сава към 469 г., когато е убит Денгиз, вторият син на Атила. Ернак - третият син, още през 465/469 г. се отказва от западна военна политика (Приск).

    През 504 г. българите  воюват срещу готите, които са окупирали Сирмиум, тогава гепидски град.

      През 507 г. епископ Енодий пише панагерик за Теодорих от остроготския царски род на Амалите, възхвалявайки го, че е победил българите, като изрично пише, че този народ не е бил побеждаван дотогава. „На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий.

      Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519/530 г.) под 504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”. И още: „Пълководецът Толвин в младостта си участва в сирмийския поход, изпита триумфът над хуните в числото на тези народи и обрече на смърт българите, страшни по цялата земя.“

    Името „хуни” е било общо наименование на народите в хунския съюз, отделен народ хуни няма. Ето защо Касиодор няма как да изчисти образа на остроготите като хунски народ до 455 г., освен  да вменява, че старите хуни са били само българите. Касиодор е придворен историк на Теодорих, а последният прави обща държава в Италия за остроготи и визиготи. Енодий и Касиодор търсят начин как да изчистят образа на остроготите, които до 455 г. са били хунски народ  и през 451 г. воюват под знамената на Атила от българския род Дуло в Каталунската битка до Орлеан и са избивали събратята си визиготи.

5.

    През 513 г. византиеца Виталиан вдига бунт срещу централната власт в Константинопол на Анастасий (491-518) и се обръща за помощ към българите.

Чувашоезикови родове, подгонени на запад от Волга от тюрките-авари към 463 г. са получили името „савири“ от българите, които ги приемат под своя закрила и прогонват тюрките-авари пак на изток от Волга, както пише в главата за аварите в сборника от Х в. Судас.

В `Свидас` под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν• περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя.” (Този текст го има и в конспекта, който е подготвен за Константин Богрянородни през Х в., на части от историята на Приск Панийски от V в., но хората на Багрянородни са изтрили името на българите. Учените, изследвали текстовете на Багрянородни са категорични, че той е българофоб и това обяснява защо е изтрито името им, при преписите на Приск Панийски от V в.).

Според волжко-българските легенди, съхранени в компилацията „Барадж тарих“ (ХІІІ в.), при българите името Сувар/савир имало теофорно значение (Бог Сувар, Сурва, Кубар), а в ежедневната реч имало и значение „приятели“.

Името „Савир/Сувар“ е известно сред хуните много преди 463 г., така напр. един от охранителите хуни на византийския префект Евтропий след 395 г. се казва Сувармахи. За него пише Евнапий във фр.77 : „Сувармахи (Σuβαρμάχιος), началника на телохранителите, повече от който и да е, бил верен на Евтропий“.  Имаме и алан с име „Савар“. Древността на името „субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., когато акадци и шумери са наричали страната на хуритите именно „Субар“. Навярно причината за това име на хурито-митаните, е теофорна.

През ХІІ век от н.е. еврейският учен Маймонид, (1135-1204) в своята  книга „Пътеводителя на колебаещите се”, съобщава, че когато Авраам живеел в Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическото божество „Sabier” (т. е. Субар).

Под формата „Куар“ това божество е засвидетелствувано в урартския пантеон към VІІІ в. пр.н.е., а арменският късно-античен летописец Мовсес Калакантуаци (VII или X вв.) дава интересното сведение в летописа си „Историята на Алуянк“ (това е областта Утик, откъдето е и родното село  Каланкатуйк на летописеца) , че хуните почитат „бог Куар“.

И така, чувашо-езиковите родове, под екзоетнонима „савири“, са приети в хуно-българската държава на Ирник и през VІ в. византийските летописци вече ги упоменават даже не само като „савири“, но и като „хуни-савири“ (Агатий).

Савирите са настанени от българите в старите земи на Берсилия, т.е. в азиатска Сарматия и те са на разположение на българският владетел. Така напр., когато през 514/515 г.г. българи подпомагат бунта на ромееца Виталиан във Византия, хуните-савири нападат Византия по източните граници в координация с българите (Теофан).

6.

     "При този цар Анастасий българите започнаха да превземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да превземат долната Охридска земя и след това цялата тази земя. От тръгването на българите досега са изминали 870 г." е допълнил към главата за царуването на Анастасий (491-518) българския средновековен преводач на Манасиевата хроника...(Хрониката на Константин Манаси., С., 1992, с. 123).

7.

   Кутригурският военачалник Хиниалон, според византийският летописец от VІ в. Прокопий Кесарийски, бил повикан за помощ от гепидите към 551 г., но понеже дошъл по-рано от уговореното, е бил посъветван от тях да нападне Византия. За него Прокопий пише, че е разполагал с  12 000 конница и бил „човек много добре запознат с военното дело”. Макар, че го описва първоначално като враг, по-късно Прокопий разказва, че Юстиниан І му дал много подаръци и злато, а две хиляди от неговите хуни-кутригури заселил в Тракия.

8.

         През 568 г. е създадена в Панония новата държава на авари-тюрки и хуно-българи, съюзниците са наричани също „вархони”, в която ръководител става аварския вожд Боян, който заема титлата „каган”, а негов заместник е владетеля на хуните-кутригури, който заема за първи път тюркската титлата ябгу (заместник на кагана, ювиги).

          През 594 г. Петър, в ролята на главнокомандващ на византийците, повел армията в Odessus (дн. Варна), а оттам в Marcianopolis (дн. Девня). Оттам отишъл в Zaldapa  и през Iatrus (дн. Кривина), се отправил към Novae (дн. Свищов), където тържествено влязъл на 23 август 594 г. Останал два дена и продължил на запад, като изпратил пред себе си разузнавателен отряд от 1000 войника.

         Последните срещнали по пътя си десет стотника българи, които били спокойни, понеже знаели, че между българите, аварите и Маврикий има сключен мир. Ромеите обаче провокирали конфликт и българите се опитали да ги убедят да не нарушават мира, но се стигнало до ръкопашен бой.

      „Българите се приготвиха, както е при тях обичая за битка, застанаха в тесни редици и встъпиха в ръкопашен бой с голям героизъм, като заставиха ромеите да се обърнат в бягство”, пише за тези събития от краят на август 594 г. византийският летописец от края на VІ в. и нач. на VІІ в. Теофилакт Симоката  (кн.VІІ,ІV,4).

9.

"Древните мъдреци предават различно името им. Омир ги нарича кимерийци, а Херодот, описващ персийските войни - с общото име скити“ (кн.2, 4)., пише Никифор Григора от ХІV век в своята „Римска история“ за българите и допълва как те са създали Дунавска България: „А как това място е получило името си България, ще ви разкажа. На север зад Истър (р. Дунав, к.м.) има земя, по която тече немалка река; местните я наричат Булга; от нея са получилите името си самите българи, които по произхода си не са други, а скити. Когато зловредното иконоборство тревожило православните, българите се вдигнали оттам с децата и жените си, и в безчислено множество се прехвърлили през Истър. Преминавайки през двете Мизии разположени по Истър и ограбвайки ги напълно, което останало като някаква поговорка, като от скакалци, или като от мълния, те завзели Македония, с прилежащата зад нея Илирия, доволни от тези удобства, които  намерили там. Столица в бъдеще им станал този град, който Юстиниан удостоил с честта на архиепископия и й дал име, както казахме, Първа Юстиниана. После по името на народа, заселил се там, тази страна била преименувана в България, а първа Юстиниана призната за митрополия на България. По-късно цар Василий Българоубиец, след много битки, в края на краищата ги съкрушил и поробил; а тези, които обитавали по-нагоре, се изселили в долна Мизия към Истър; независимо от разпоредбите, името, като някакъв паметник от тях, останало за архиепископията“ (кн.2, 2).

Една от лъжите за прабългарите.

      В учебните помагала по късно-античната и средновековната история на Европа се е наложила идеята, че пост-атилови хуни са изчезнали от битието само около 18 г. (!?) след пика на европейската хунска история през 452 г., когато те превземат цяла северна Италия.

               Отъждествяването пък в летописите на хуни и българи, според някои изследователи не било въпрос на идентичност, а маниер и стил на писане на византийските автори, които използвали израза „хуни”, така както преди използвали израза „скити”, т.е. в едно обобщено значение за варвари, чужденци.

                  Менандър от VІ в. обаче посочва, че през 562 г. Петър Ибер от името на император Юстиниан І (527-565) сключва 50 годишен мирен договор с Персия, в който като първа клауза е поето задължение от страна на Персия да не пропуска от Предкавказието хуни в сирийските земи на Византия.

                      Дори да допуснем, че някои византийски хронисти употребяват името „хуни” в обобщено значение, едва ли можем да се съгласим, че в междудържавен договор за мир между Персия и Византия, който Менандър е преписал добросъвестно за поколенията, предкавказките врагове на Византия са наречени „хуни” само... като ефимизъм на варвари (???).



             Напротив, от текста става ясно, че се разграничават понятията за хуни и варвари:

            „Ще покажем какво е съдържал договорът за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата...(Дербенд – бел. ред.)”. (Менандр Византиец., фр. 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).


         Името на Дарялския проход на Кавказ като „Хоруцон” може да се срещне още в асирийските клинописи...

letopisec.blog.bg/history/2013/04/04/kategoriia-quot-istoriia-quot-dva-prinosa-v-kimerologiiata.1071414

Български летопис от Х в. е в основата на «Повести временных лет». Статия на проф. Златарски от 1932 г.

Мнозина може би си мислят, че влиянието на българската култура в Русия започва след ХІV в., но всъщност не е така. Още първата руска историческа книга е била написана, благодарение на български летопис, откъдето са заети сведения.




      През 1908 г. забележителният руски учен акад. А.А.Шахматов  в книгата си ,,Разыскания о древнейших русских летописных сводах . С.-Петербург, 1908“ стига до извода, че в основата на „Повести временных лет“ има древен свод, който е повлиян от незвестна българска летописна книга от Х в.

1864-1920
        По-долу даваме откъс от биографична справка във Википедия за Шахматов, която малко допълваме, заемайки сведения от забележителният български историк В.Н.Златарски.

„После работ Шахматова любое исследование по истории древней Руси опирается на его выводы. Учёный заложил основы текстологии как науки.

Особенно большой вклад исследователь внёс в разработку текстологии древнерусского летописания, в частности — «Повести временных лет». Сличение различных редакций данного памятника позволило Шахматову прийти к выводу о том, что дошедший до нас текст по происхождению многослоен и имеет несколько стадий формирования. Логические нестыковки, текстовые вставки, разрывающие связный текст, отсутствующие в Новгородской Первой летописи, по мысли Шахматова, являются свидетельством существования гипотетического Начального свода, созданного приблизительно в 90-х гг. XI века. Например, в тексте Новгородской Первой летописи отсутствуют договоры Руси с греками X века, а также все прямые цитаты из греческой Хроники Георгия Амартола, которой пользовался составитель Повести временных лет. При дальнейшем изучении Начального свода А. А. Шахматов обнаружил другие логические несоответствия. Из этого делался вывод о том, что в основе Начального свода лежала какая-то летопись, составленная между 977 и 1044 гг. Её исследователь назвал Древнейшим сводом.“ [ Данилевский И. Н. Повесть временных лет. Герменевтические основы источниковедения летописных текстов, Москва, Аспект-Пресс, 2004 г.]

ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A8%D0%B0%D1%85%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%B2,_%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B5%D0%B9_%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

„Возстанавливая таким образом путем внутренняго анализа состав Древнейшаго свода, А.А.Шахматов указывает и на источники, которыми пользовался его составитель, причем он различает: а) письменные источники, б) народныя предания, в) воспоминания и г) сочинительство самого составителя свода. Между письменными источниками А.А.Шахматов на первом месте называеть какую-то  б о л г а р с к у ю   летопись. Указание на такой источник, во-первых, он извлекает из статей, относящихся к болгарским и византийским войнам русского княза Святослава Киевского; во-вторых, указание на влияние болгарской летописи он видить еще в статьях  о походе Олега на Цариград и, въ третьих, болгарская летопись послужила  источником разсказа объ обращений княза Владимира Святаго в християнство. Я не стану здесь излагать, как А.А.Шахматов доказывает  все эти свои тезисы, но позволю себе указать только на то, что он был до того убежден в несомнености своего вывода, или скорее выводов, что по его словам, предполагаемая „болгарская летопись“ послужила для Древнейшаго свода и образцом, и главным основанием, откуда русский летописец почерпнул как прием летописания, так и свою фразеологию (с. 468., Разыскания о древнейших русских летописных сводах . С.-Петербург, 1908))“ [Проф. В.Н.Златарский.  Болгарский историко-литературны элементь в русской летописи; В: Труды V-го съезда Русских Академическихъ организацiи за границей, ч. І, стр. 338, Софiй., 1932].

Мартениците били от Уткрайна земя, според Веда Словена.

 Произходът на мартеничките е от времето на Аспарух. Лястовицата свързва старата Велика България с новата земя на българите на Балканите...

„Я ви се молба моле,

Да пишете бела книга,

Бела книга, царну писму,

Да е пратите пу земе-та:

Кой си има малки деца,

Да увиет белу сукну,

Белу сукну и царвену,

Да му вързат на рока-та,

На рока-та на деснива-та,

Ега си е веке лету

Лету и пролету,

Да му вързат, да му думат:

Чи ни си е белу сукну,

Белу сукну и царвено,

Туку си е маринка,

Устала ут Край-земе" (с. 168, 169)

Веда Словенахъ., Обрядни песни от езическо время. Упазени со устно предание при Македонско-Родопските Българо-Помаци, С. - Петербург, 1881, том. ІІ.

Българи и чуваши.

 

"Язык хазар,подобно языку болгар, был непонятен для остальных турок..." , пише в началото на ХХ  акад. В.В. Бартольд (Тюрки, Алматы, 1998, с. 50), който допуска, че този език е чувашкия. По същото време В. Минорски  от Англия пише: „Езикът на волжките българи, от който на нашето внимание има само няколко късни надгробни надписи, е бил по всяка вероятност родствен със съвременния чувашки, който е особен и наистина различен от другите представители на тюркското езиково семейство (...). Разбира се, съвременните чуваши – това са само малка част от древните българи, голяма част от последните е била отюречена. Тази отюречена част от старите българи вероятно може да се проследи сред т.нар. „волжки татари”” (Коментари към § 51., Hudud al-Alam. The Regions of the World. A Persian Geography 372 A. H. - 982 A. D./Tr. and expl. by V. Minorsky ).

Кои са чувашите, кога те се появяват за първи път в обкръжението на българите?

Към 463 г. чувашо-езикови родове са подгонени от аварите на запад от Волга.

В летописът на Приск Панийски от V в. те са наречени „савири“. Очевидно Приск е дал сведение, че българите са посрещнали тези чувашо-езикови родове като приятели и дори са воювали срещу аварите, за да ги защитят (?).

Това наше предположение не е голословно, защото се основава на византийска  историческа енциклопедия от Х век „Суда“, където е съхранена малко повече информация за савирите от V в., отколкото при преписите и редакциите, които през Х в. правят на летописа на Приск преписвачите на Константин Багрянородни.

В `Свидас` под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν· περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя.”

Но има една подробност.

Вероятно чувашо-езиковите бежанци към 463 г. са получили името „савири“ от българите.

Според волжко-българските легенди, съхранени в компилацията „Барадж тарих“ (ХІІІ в.), при българите името Сувар/савир имало теофорно значение (Бог Сувар, Сурва, Кубар), а в ежедневната реч имало и значение „приятели“.

Името „Савир/Сувар“ е известно сред хуните много преди 463 г., така напр. един от охранителите хуни на византийския префект Евтропий след 395 г. се казва Сувармахи. За него пише Евнапий във фр.77 : „Сувармахи (Σuβαρμάχιος), началника на телохранителите, повече от който и да е, бил верен на Евтропий“.  Имаме и алан с име „Савар“.

Древността на името „субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., когато акадци и шумери са наричали страната на хуритите именно „Субар“. Навярно причината за това име на хурито-митаните, е теофорна.

През ХІІ век от н.е. еврейският учен Маймонид, (1135-1204) в своята  книга „Пътеводителя на колебаещите се”, съобщава, че когато Авраам живеел в Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическото божество „Sabier” (т. е. Субар).

Под формата „Куар“ това божество е засвидетелствувано в урартския пантеон към VІІІ в. пр.н.е., а арменският късно-античен летописец Мовсес Калакантуаци (VII или X вв.) дава интересното сведение в летописа си „Историята на Алуянк“ (това е областта Утик, откъдето е и родното село  Каланкатуйк на летописеца) , че хуните почитат „бог Куар“.

И така, чувашо-езиковите родове, под екзоетнонима „савири“, са приети в хуно-българската държава на Ирник и през VІ в. византийските летописци вече ги упоменават даже не само като „савири“, но и като „хуни-савири“ (Агатий).

Савирите са настанени от българите в старите земи на Берсилия, т.е. в азиатска Сарматия и те са на разположение на българският владетел. Така напр., когато през 514/515 г.г. българи подпомагат бунта на ромееца Виталиан във Византия, хуните-савири нападат Византия по източните граници в координация с българите.

Арабоезичният географ, пътешественик и историк от Х в. ал-Мас`уди (творил между 943 и 947 г.г.) посочва, че старото име на хазарите (по персийски са наричани „kazaran“) било  „sabir“. Подобно сведение дава и еврейската книга от Х в. „Йосипон”.

Хазаролозите са склонни да приемает, че  именно савирите, приети след 463 г. от хуно-българите, са хазарите.

Към 565 г. тюркските орди на ябгу Истеми завладяват „древна Велика България“ на Ирник и българи и савири (името `хазар` идва от името gar` гора, но с характерната чувашка ротация r-z, gaz`ar ) са под тюркско иго до 629 г., когато Орган и Кубрат освобождават Велика България.

Четиридесет години по-късно, т.е. през 669 г., възползвайки се от враждата в управляващата българска династия след смъртта на Кубрат през 660 г.,  савирите/хазари, с помощта на каганатските тюрки, извършват преврат и смъкват престолонаследникът Бат-Боян, превръщайки го във васал (тудун) и „данъкоплатец“ (Теофан, Никифор).

Савирите/хазари, които са български поданици, успяват за първи път от 463 г. да наложат собствен династ, който е носил първоначално титлата на българите „sar” (Шехтер), а след това титлата на каганатските тюрки „каган”.

Св. Писание на хунски език.

1.

Синайският манастир „Св. Екатерина“ притежава богата колекция от книги на езиците на всички православни народи, включително и значима колекция от старобългарски книги, които не са проучени както трябва.

Още през 1734 г. в древния манастир е създадена библиотека, чийто фонд принежава 3300 манускрипта, между които гръцки, сирийски, старобългарски, етиопски, грузински и др.

През 1975 г. по време на ремонт в манастира, е открита тайна килия под олтара на църквата Св. Георги, където монасите намират още над 1100 манускрипта, с които попълват старото книгохранилище.

Между новата находка имало и 142 грузински кодекса на пергамент, като 9 от тях били палимпсести, т.е. грузинския текст е писан върху по-стар. Два от тези палимпсести, след щателна обработка, се оказало че в ниския слой са били писани с албанско писмо.

Кавказко-албанската писменост се появява около 422 г., когато християнството става официална религия в държавата (албанския цар Урнайр приема християнството още в началото на ІV в.).

ТАЗИ ПИСМЕНОСТ Е СЪЗДАДЕНА ОТ СЪЩИЯТ ЧОВЕК, КОЙТО ПРЕДИ ТОВА Е СЪЗДАЛ АРМЕНСКАТА АЗБУКА.

Талантливият арменски учен Месроп Маштоц, след среща с албанския свещенник Вениамин, създал албанския алфавит (Арм. история на Корюн, 1962: 105–106).

Биват създадени много богослужебни текстове на тази писменост, преводи на Св. Писания и литургични служебници.

В началото на VІІІ в. региона на Армения и Кавказка Албания попада под властта на арабския халифат и представител за всички християни става само арменската църквата, така както след падането на Балканите от османците, тази роля поема гръцката патриаршия.

Албанската църква загубва независимостта си, богослужението се води на арменски, престанали да се преписват и пишат книги на албански (т.е. на удински, може да срещнете и следните термини за тази писменост: агвански, алуанк, арански ). Създадените в периода V-VІІ в.в. книги с албанската писменост били унищожени от арменската църква, като голяма част от тях били използвани за палипсести.

В някои стари арменски книги бяха намерени през ХХ в. листове с кавказко-албанската азбука, открити бяха и няколко надписа, но достатъчно голям текст, който да бъде проучен и да се докаже какъв е бил все пак езика на кавказките албанци, липсваше до 2009 г.

2.

          Има един момент в историята на хуните, който постоянно се заобикаля от учените.

          През 555 година сироезичният летописец Псевдо-Захарий Ритор дава сведение, почерпено от очевидци, че хуните на Боспор имат писмен език, с който са преведени части от Светото Писание.

    През 555 г. Псевдо-Захарий Ритор се среща с двама сирийци, върнали се от Боспор в региона на гр. Амид при р. Тигър. Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последният по времето на срещата, е епископ в манастира Бет-Айшахун край гр. Амид. Двамата разказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхната биография.

          „След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и откарани при хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата - бел.ред.) останали в тяхната земя 34 години.”

          За какво точно иде реч?

          През януари 503 година персийският цар Кавад напада Византия, с помощта на отпуснатата му от хунския цар през 499 година „голяма войска” (Прокопий Кесарийски, Йешу Стилит) хуни-ефталит. Тези предкавказки воини (Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Бар Ебрей) в периода 503-504 години превземат много византийски градове в региона на реките Тигър и Ефрат в полза на Персия, между които е и град Амид (= Диарбекир).

  Амид е град от прословутото някога първо християнско царство Осроен на династията на Авгар (ІІ в. от н.е.). По-късно през ІІІ в. от н.е. попада под властта на Римската империя. През ІV в. и през V в. градът е сироезичен християнски теологичен, книжовен и граматичен център на Византия, наред с Едеса и Антиохия.           

  От сирийската хроника на Йешу Стилит (писана към 517 г.) научаваме, че от региона на Едеса персийският шахиншах Кавад е  взел през 503 г. „18 500” пленници. Те са изпратени във вътрешността на Персия. Според летописецът Йешу Стилит, пленниците от региона на Амид са не по-малко.

  Тяхната съдба обаче е особено интересна, понеже Кавад решава да изпрати последните на хунския цар в Боспор (Псевдо-Захарий Ритор, Прокопий Кесарийски), от благодарност за отпуснатата войска, а и защото този цар му е тъст (Йешу Стилит).

 Сирийците пленници основават в Боспор колония, практикуват християнството, развиват търговията и занаятите. Те донасят в Приазовието много културни и строителни умения. Според Псевдо-Захарий Ритор, по това време била създадена писменост за хунския език и са направени преводи на  „Светото Писание на хунски език”.

 Има резон да бъде потърсена силна държава на българите след 465 г. в региона на Боспор, Приазовието и Предкавказието. През 555 г. Псевдо-Захарий Ритор изрично упоменава, че българите имат градове в Предкавказието. Очевидно столицата им е била гр. Боспор (дн. Керч), защото Прокопий пише, че след 465 г. той станал „хунски град”. Явно е бил град на хуните-утигури, т.е. на българите, понеже през 528 г. Юстиниан І се опитва да сложи своето протеже утигурът Грод за владетел на хуните именно там. Изглежда и преди този епизод, Боспор е столица на упоменатата в хрониката на Теофан и в летописът на Никифор (ІХ в.) – „стара Велика България”, защото през 524 г. Юстин І изпраща своя специален пратеник Проб да се срещне с хунския цар именно в Боспор и да го подкупи да нападне на юг от Кавказ, за да помогне на грузинците.

Проб разказал на връщане на императора за християните-сирийци, живеещи на Боспор и Юстин І наредил от близките византийски градове (явно от Херсон – бел.ред.), да им бъде изпратен керван с храни и свещенни пособия (Псевдо-Захарий Ритор).

През това време сирийците „си взимали там жени, имали деца”.

Йоан, епископа на манастира Бет-Айшахун, разказва на Псевдо-Захарий Ритор през 555 г., че през това време християнската колония имала и епископи, те идвали от аранската митрополия.

Седем години преди да си тръгнат Йоан и Тома към Амид, т. е. в срока на тези общо 34 години на тяхното пребиваване на Боспор, дошъл епископ Кардост.

 Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел, дошъл от Аран през Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време на неговото епископство в сирийската диаспора, се извършил превод на „Св. Писание на хунски език”.

Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 години назад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан).

Сирийските пленници са отведени след януари 503 година. Като прибавим 34 години пребиваване на Боспор на Тома и Йоан, в които влиза и седемгодишната мисия на Кардост, се оказва 537 година, т. е. действително около 20 години назад от 555 г.

 Ще рече, точният период на създаването (или на приспособяването-N.B.) на писменост за хунския език, т.е. за кимерийския език на утигурите,    и преводи чрез него на части от Светото Писание, е между 530 г. и 537 г.  

Коя е тази писменост от началото на VІ в.? Че тя е няколко века преди създаването в началото на VІІІ в. на орхонските тюркски руни, е ясно, но можем ли да осветлим събитията около тази писменост?

3.

От разказа става ясно, че създаването на хунска писменост се свързва едва с времето, когато в сирийската диаспора на Боспор (а тя е от 503 г.) идва аранския епископ Кардост (530 г.).

В този случай, понеже от началото на V в. араните, т.е. кавказките албанци, имат създадена писменост, е реално да се предположи, че всъщност лично Кардост или сирийци-християни от неговото обкръжение, са приспособили албанската писменост към хуно-българския език, под ръководството на епископа.

Вероятността да става дума за приспособяване на чужда писменост към хуно-българския език, се подкрепя и от факта, че ако става дума за създаване, а не за приспособяване, няма как да не се величае името на създателя, а двамата сирийци Тома и Йоан в разговор с Псевдо-Захарий Ритор не биха пропуснали името на този свят човек. Такова обаче няма, а се славослови името на аранския епископ, но като епископ и покръстител на определени хуни, а не като създател на писменост. И все пак, най-знаменателното, която разказват Тома и Йоан е, че са направени преводи на „Светото Писание на хунски език”.

4.

По време на своята хазарска мисия Св. Кирил е запознат, съгласно житията му, в гр. Херсон (дн. Севастопол) с непозната писменост, която очевидно е кръстена от житиеписеца на Дороската митрополия в Крим като „роски писмена“.

Дали тези свещенни текстове, които е държал Св. Кирил в ръцете си, са спомен от „Светото писание на хунски език“?

Учените са категорични, че глаголицата е оригинална писменост, създадена от Св. Кирил. Дали пък той не е заел идеята за формата на глаголическите букви от кавказко-албанската писменост, която хуно-българите също са използвали след 537 г.

удинското писмо, кавказко-албанската азбука

5.

Киевското писмо е документ от Х в., който се смята за най-старият автентичен извор от Древно-руската държава.

Писмото е открито през 1962 г. от професора от Чикагският университет, хебраиста Норман Глоб, сред колекцията от древно-еврейски манускрипти в Каирската генеза (книгохранилище).

 Документът е най-старият, в който се споменава името на Киев под формата Qiyyob и представлява писмо-рекомендация за един юдеин.

 Документът е част от юдаизма в Хазария и неговата история, и е интересен с това, че там освен еврейски имена, се споменават и българските имена „Кубар, Сувар, Мен (Имен), Гостун, Кубан“...

От последното се заинтригува проф. Прицак, който вижда в долния край на еврейското писмо 6 знака и решава, че това трябва да са тюркски руни, понеже изповядва теорията за тюркски произход на българите. Прицак  разчита текста чрез тюркски руни, но отдясно на ляво, все едно хората, които пишат с тюркски руни, пишат като евреи (?).

Прочетът на Прицак

Прицак разчита думата като „Аз чета“, което – честно казано - няма никакъв смисъл на фона на тези български имена.

..................................................................................................

Сега, след като вече е открита хунската писменост, т.е. албанското писмо, с което е писано и на хуно-български език, можем да предложим нов прочит, от който става ясно, че думата е на албанско писмо и значи „Хаззар“

удинското писмо, кавказко-албанската азбука