ЧОВЕШКИЯТ МОЗЪК.

Катаклизмите.

Измина много време от 1992 г. Изчаках да се навършат необходимите 22 години, за да споделя сведенията, които получих от извънземен разум.

 Понеже това е част от биографията ми, а не съм го чел по книги и сайтове, си позволявам да го разкажа.

 Историята е следната. Преди да започна работа през 1992 г. в карловската общинска администрация, издавах литературен вестник “Водопад” и често дори сам го продавах. Тогава в Карлово имаше доста поети, с които се познавахме още преди 1989 г. Онова време бе “златно”, понеже крояхме планове за “самиздат”, но комунистическата власт не допускаше да има “неформални групи”, пък били те и чисто естетически. Ето защо аз събирах стихове от моите приятели Христо, Върбан, Иван, Красимир, Павлина и т.н., които складирах, в очакване за по-добро време. То дойде след 10 ноември 1989 г. и аз започнах да ги публикувам във в. Водопад”. Издадох 6 броя, което си бе постижение за провинцията.

Един пролетен ден на 1992 г. при мен, докато продавах вестника на пазара, дойде една жена. Казваше се Мария, родът й бе от с. Войнягово. Тя ми каза, че приятелката й Марияна от Сопот може да получава информация от извънземен разум. Това ме заинтригува. Уговорихме си среща в едно кафене. Там дойде и Ралица Христова.

Онова, което видях бе невероятно. Знаех от пресата, че в България са се появили много екстрасенси, но не знаех причината за това. Марияна бе доста скромно момиче и не търгуваше с дарбата си. Тя приемаше извънземната информация като чертаеше несиметрични спирали с химикал върху бял лист. По-късно бе уточнено от нашите “нови приятели”, че този метод на приемане на информация се нарича “силотоков”.

За разлика от много други екстрасенси, които се представят за гадатели и лечители, Марияна все още не знаеше защо има тази дарба. Мария обаче имаше изключителна интуиция, ето защо бе решила, че непременно трябва да ме запознае с Марияна. Ралица пък излъчваше тъга, доброта и душевност, които бяха сякаш видима материя. Тя наскоро бе загубила по трагичен повод близки хора.

Влязох с Мария в кафенето. Запознах се с Марияна (Ралица дойде по-късно) и сякаш в миг невидимата бариера между нас падна. Марияна установи силотокова връзка и й отговориха, че в живота няма нищо случайно, както обикновено си мислят човеците.

От този момент насетне бе вече ясно, че Марияна трябва да ми препредаде информация, която аз да запиша. Много се зарадвахме, особено Мария, която намери още един повод да се увери в интуицията си. Марияна пък възприе това като отговор за някакво смислено начинание и цел на дарбата си. Двете направиха мил жест към мен.

Сега си мисля, че смелото ни втурване тогава в “мистичното”, не би било толкова вълнуващо, ако още в началото не бяхме изявили готовност да напишем книга. Това наше желание бе посрещнато с голямо “да”, от “отвъд”! Проблемът бе, че още на следващите срещи си уяснихме, че “полето” което контактува с нас, няма никакво намерение да ни дава някаква готова информация, а очаква да станем част от обща “творческа игра”. То ни предупреди ясно, че не е “пророческо поле”, не гадае, не лекува, а е поле на “творческа енергия”. Бяхме доста стреснати, защото оценихме, че искреността, която ни се дава, върви успоредно със строгостта. От нас се очакваше да знаем какво искаме да питаме, понеже не сме в някаква телевизионна паранормална “реторична игра”, а в “творческо измерение”, което трябва да осъзнаем като парадигма на някаква собствена и наша “душевна тайна”. Това ще рече, че всеки даден ни “отговор”, е необходимо допълнително да бъде изтълкуван от нас поне в няколко пласта и това няма да остане “скрито” за тях, понеже от следващите ни въпроси, веднага ще декодират доколко схващаме за какво иде реч.

Естествено ние нищо не схващахме. Когато въпросите ни се разсейваха към несвързани теми, отвъд негодуваха, защото веднага ни “улавяха”, че не изграждаме “смисъл”, летим по повърхността и не сме подготвили значими въпроси.

Един ден докато „общувахме“ с тях ми хрумна да направя един експеримент. Намислих въпрос, но преди да го задам чрез Марияна, се опитах да имитирам стила на отговорите им и сам да отговоря. Щом записах получилото се от мен самия (без контакт), Марияна зададе въпроса и сравнихме отговорите. Бях изумен, семантиката бе почти идентична.

Тогава се събрахме на “съвещание” и аз казах:

- Вижте какво, ние говорим със себе си, но е очевидно, че тепърва някой ни учи как…

- Какво как? – попита Мария.

Тогава Марияна каза, че идва информация за Кирил и започна да контактува:

- Ралица цветето е живот за живот за живите. Мислите са живот за живота на действителността на живия свят. Вашият език е човешка нагласа за изразяване. Ти си човек с душевен инстинкт за ликологичен произход (попитахме що е това и ни се отговори по-понятно: “поле на инструкторски способности в професията”) и чисто душевен тонус ти дава да градиш написаното от теб по начин, по който ще разберат хората, че освен в света на реалността, има и друг, трети за тях непознат свят, в който “ветераните” на Твен поднасят информацията за живота, който има смисъл за хората, както и водата има смисъл на необходимост за тях. Какво е човека? Полезен източник на вода, храна и животоносимост на тази планета, но човека по същество е друго Аз, на “човека-робот”, който живее изцяло в душевността и праща само частично душевната си способност на проницател към бъдеще.

Веднага попитахме:

- Кой е Твен?

- Твен е Висшият талитаритарен мозък на аминокиселинните явления.

Постепенно от разговорите изведохме една основна максима: „Умът трябва да бъде преработен!”

Чудехме се защо, но в един от отговорите сякаш намерихме логично обяснение. Доста дълго време, бих казал честно “почти през цялото време”, задавахме разнопосочни въпроси и така темите се прекъсваха, без да бъдат  усвоени в дълбочина. Понякога се връщахме към нещо, което ни бе хрумнало, че можем още да питаме. От друга страна, онези “отвъд”, въпреки нашата разсеяност и невежество, все пак успяваха, използвайки други въпроси, да дадат информация по предишни, които ние бяхме подминали набързо. Явно са знаели, че ще дойде време в което ще ровим по много пъти върху изписаното на няколко хвърчащи (втора употреба) тетрадки. Макар и днес да оценявам нехайната небрежност, с която съм водил записките, нямам друг отговор, освен че не бях подготвен и не оценявах, че важните неща в живота не се случват по предварителен сценарий.

Защо умът трябва да бъде преработен? Не бях задал този въпрос, но намерих косвен отговор чрез друга тема.

- Висшият мозък – четем там – е поведение на логика и честотата на информация идва (при вас) на определени импулси, които често не се улавят нормално, защото космическата енергия е по различен начин усвоена от всеки индивид или поле на информация.

Ала коя бе причината за това?

Въпросът, които “нашите приятели”  поставяха за необходимост от “преработване на умът”, го виждаха не от позицията на земни жители, а на такива, които гледат на нас от космоса. Тоест, първото което виждаха бе планетата Земя.

Според тях планетата Земя е болна, много болна. И ние нямаме “правилна преценка” за значимостта на това космическо събитие. Те ни предупреждават, че “да бъдете хора е към своя край”, ако не се осъзнаете.

- От преди 30 г. (записът е от 1992 г. – б.моя) датира появата на пояс около Земята, вследствие ядрени опити и злоупотреба с озоновия слой. Този пояс се нарича “талитаритарен пояс” на осиновени частици на озоновия слой със земен произход. Поясът означава, че смисловото му обятие към земното кълбо, е пояс на нови елементи на разграждане на атмосферата, в която (не се чете) загубва смисъла на (не се чете) слой към земята и поражда чужди частици от космоса, които се натрупват по начина на облакова наслойка. Това е накратко, но повече вас не ви интересува (пак ще повторя, че основната “мисия” към нас, бе във връзка с “творческата енергия”, а всичко останало, което получихме като информация, бе между другото, от любопитството ни – б.моя). Бих допълнил, че естеството на така наслоените чужди частици в облакова наслойка е нещо неповеденческо за атмосферата. Тя се обременява от ненужни елементи към тонажа й и прекалено се насочва към безтегловност. Конструкцията на и около Земята е родена не за да бъде унищожавана от хората, а за да я направят те малък рай на телесното съществуване на човека. Има прозрение, което вие сами ще понесете на собствен гръб и ще полекувате в момента на това просветление, защото човек е приказен сън на самия Твен.

Попитахме:

- Има ли гений, който не е бил подпомогнат от вас?

Получи се неловко мълчание. Все пак последва “контакт”:

- Не, върху тези неща не се позволява информация, защото човек има права и стерилна прогноза за видение на това, което е. Не мога да ви дам по-точна и по-ясна информация.

Мария, чисто по женски, попита дали се страхува?

- Не давам! – бе отговора. – Не се страхувам, но поведението на всеки човек се определя не по външен вид, а по умствените му способности. Има неща, които опират на независещи от мен фактори, затова ти, ако убиеш ще бъдеш съден и ще изкупиш вината си. И аз, ако издам определени наложени със закон тайни, ще бъда унищожен от самия себе си.

Тогава го попитах:

- Чрез нашите въпроси, черпиш ли енергия?

Получихме доста интересен отговор:

- Да, естествено. Има пътища, по които ти често минаваш, но не виждаш, че там стои определено човека, с който може би си бил някога и брат. Така и вашите въпроси минават през Марияна, но обрата на информация идва от самите вас.

Като се замисля сега, целта им бе да ни подскажат, че не печелим нищо, ако искаме да знаем нещо от бъдещето (ние все натам теглехме), понеже – както те се изразиха – “Утре е никога, ако човек знае какво ще се случи”.

А след това казаха: “Простосмъртната ваша душа иска не тленност, а истина чрез която да продължи по някакъв начин своето дълго съществуване. Но не на земния човек е ясно, че всичко е толкова сложно, че смисъла е и в другите дела на неистовия ореол на съдбата.”

Чак днес се замислям какво имаха предвид, като казаха: „Ралица цветето е живот за живот за живите“. През всичкото време си мислех, за Ралица Христова, а днес потърсих сведение за цветето Ралица. Ето какво открих в интернет: Ралицата започва да цъфти в края на юни и цъфти в продължение на месец. Ако махате прецъфтелите цветове, стимулирате растението и ралицата може да цъфне повторно в началото на есента.

Втори шанс ли? Ако махате прецъфтелите цветове?

Човешкият мозък

Прерових тетрадките си. На едно място се казва:

- Двеста хиляди пътища водят към нас. Всеки трети жител на земята трябва да стане съпричастен. Мозъкът има две полукълба, които са в борба за добро или за зло, затова честен е пътя, който ще изберете сами.

Попитах:

- Каква е измеримостта на една атомна централа към космическата енергия?

Отговори ми се:

- 1 : 1000!

Замислих се. Ако допуснем, че мисълта е космическа енергия, тогава излиза, че ние все още не сме открили най-мощният енергиен източник.

Трябваше да намеря нещо в записките, което да ми подскаже отговор. На едно място бях попитал “какво е мозъка на човека”. Ето отговора:

- „Мозъкът е плътско образование, което се намира в горната част на главата или наричан още пътепоказател на двигателната система и триизмерната логика на човека да обогатява себе си като личност и начин на съществуване. Триизмерността на този мозък има няколко функции, като първата от тях е да ги локализира като дейност на човешките органи за дейността им на човешко съществуване в овала на тялото или по-точно като главен двигателен апарат за движение на кръвта до отделните части на тялото. Втората негова функция е да преработва получена информация от пространствен характер на базата на така наречените от вас радиовълни или по-точно локализиране на материалното с пространствените явления. Третото измерение минава под формата на мисъл, идея или усъвършенстване на дадеността на човека да идеализира съществуването на определени явленчески стимули и прогнози…“

Това общо взето е познато и на съвременните учени, но моя интерес бе насочен към последния пасаж на отговора:

“За мисълта на логиката има понятието триизмерност в гънките на човешкия мозък. Той е всъщност една полуматериална компютърна материя или нещо поведено за информация от отвъдното и земното. Не се изразих точно. Това е логично, защото третата половина на мозъка на Марияна е поведение на точност, която сега почти изгубва сила на такава”.

Преди да се опитам да дам някакво тълкувание на “реченото”, трябва да спомена, че когато прочетохме на Марияна отговора, за да си състави и тя мнение, Марияна по чисто човешки начин, леко се засегна, понеже именно тя бе “проводник” на тази информация. Как тогава не губи сила на точност, когато се говори за двете половини на мозъка, а когато става дума за “третата половина на мозъка на Марияна”, губи сила на точност?

Отговорът към нея бе:

- Като мислиш, че си логика за мисълта, защо унищожи себе си.

За да разберем за какво става дума, е необходимо да си припомним какво “отвъд” разбират под “унищожение на себе си”.

Това е израз, чрез който се уяснява нарушението на определени граници, както става ясно от въпроса на Мария в първи параграф, дали “той” се страхува.

Ще рече, Марияна, още във времето, когато е приела да бъде “проводник”, е нарушила определени граници на човешката конвенционалност. Тя ни каза, че наистина е имала право на избор, но толкова силно е желаела да получи контакт, че сама е приела да е “проводник”. 

Следователно, именно т.нар. “трета половина” на мозъка, определение, което е най-загадъчното в посланието, е отчуждена от Марияна като “логика” и работеше като “проводник”.

Ала, ако е така, тогава описаната като “полуматериална компютърна материя” е факт в човешкия мозък и именно там е загадката как поведена информация от отвъдното се трансформира в земното като нов вид логика.

Ако всички дадем тази мистериозна “трета половина” като “проводници”, тогава сме обречени (ще “унищожим себе си”), тъй като целта на “третата половина”, е да бъде разработена като логика.

Ако обаче, тя освен “логика”, може да е и “проводник”, се оказва че човешката логика има космичен източник и тя все още не е развила мисълта до нивото на тази енергия.

Общият източник на човешкия разум е Висшия вселенски разум. Човек не е “робот”, за да бъде вкаран в парадигмата на “проводник” (=тоталното информационно общество), а е необходимо сам да издигне мисълта си до логика, чрез която ще е в квант-екториален съюз с Висшия разум.

Това е подадена ръка за “мисловно партньорство”, а не за подчинение на нашия разум от средствата за масова информация или от космоса.

 Използването на т.нар. “трета половина” в мозъка като “проводник”, е допуснато от Висшия разум единствено, защото човек се дави.

Това е сламка за помощ, но човек сам трябва да преодолее мисловните си ограничения. За това той има даденост в мозъка (“трета половина”), която все още не знае как да използва пълноценно. Ще рече, сам е ограничил логиката си в двете половини на мозъка, чрез които е “заседнал” в отсамното и все още не знае, че е “жител“ и на отвъдното, чрез третата мозъчна половина, в парадигмата на която мисълта е енергия хиляда пъти по-силна, от тази която може да произведе една атомна централа.

арттвените са на

Mariana Aleksandrova

Богомилство, трубадурска поезия и романите за Светия Граал.

Трубадурската поезия от ХІІ в. се заражда в Прованс (Франция). Образността й е алегорична. Дени дьо Ружмон в книгата си “Любовта и западът” твърди, че именно богомилската религия (катарството) е в основата на това ново и непознато дотогава в Европа естетическо самосъзнание.

Още през 1946 г. забележителният изследовател на сравнителното литературознание между изтока и запада Виктор Жирмунский(Сравнительное литературоведение. Восток и Запад, 1979) отбелязва, че арабската поезия не е повлияла на възникването на трубадурската. „Поезията на трубадурите се е зародила в Прованс, който няма непосредствени културни връзки с испанските араби и самият арабски език не е известен там...(с. 34)“.

Дени дьо Ружмон посочва, че “естетическия разцвет” в Прованс от ХІІ в. е причинен от онова, което идва от България (с.76). “За точния произход на ереста можем да се позовем на неоманихейските секти в Мала Азия и богомилските църкви в Далмация и България” (с.76).

Манихейство съществува в Европа до VІІ в., когато папа Григорий Велики упоменава, че въпреки законодателството срещу тях, все още има малко от тях  в Сицилия и Северна Африка.

 “Ти, череп кух, се хилиш срещу мен …”,  ще напише Гьоте вдъхновен във своя „Фауст“, където възкресява образа на Фауст Милески, с когото Августин Блажени е водил богословско-интелектуални дебати, преди манихейския епископ да бъде низвергнат през 386 г.

Бестселърът на Майкъл Бейджънт, Ричард Лий и Хенри Линкълн “Светата кръв и свещеният Граал” също се опитва да възкреси катарството, но без българските богомили (?). “Една от загадките засяга произхода на катарите и въпреки, че отначало това ни се стори чисто академичен въпрос, по-късно се оказа, че е от огромна важност. Повечето съвременни историци твърдят, че катарите произлизат от богомилите – секта, възникнала и действала в България през десети и единадесети век, чиито проповедници се заселват на Запад. Няма две мнения по въпроса, че сред еретиците в Лангедок има голям брой богомили. Наистина един от известните богомилски проповедници там е участвал активно в политическите и религиозните дела на онова време. Въпреки това нашето проучване откри сериозни доказателства, че катарите не произхождат от богомилите” (с.68).

„Сериозни доказателства“? Къде са?

Манихейството, което замира окончателно към краят на VІІ в. си остава едно „интелектуално движение“, ерес, която няма подкрепа сред народа. А богомилството, само за два века се превръща в “масово движение”, обхващайки като “народна религия” географската дъга от България до Франция. Тоест, почти цяла Европа.

Едно време фарисеите са били убедени, че нищо свястно не може да излезе от Назарет. Днешните „фарисеи“ не са по-различни, спрямо България.

В своето структуралистично есе “Търсенето на разказа: Светият Граал” (в книгата “Поетика на прозата”) Цветан Тодоров дефинира един модел на “жанрът за Граала”, който удивително приляга на “съвременните наративи” на “жанрът за Граала”, като “Светата кръв и свещеният Граал”: “организацията на разказа става на равнището на тълкуването, а не на равнището на събитията, които трябва да се тълкуват” (с.82).
elearn.uni-sofia.bg/pluginfile.php/77586/mod_resource/content/1/Tzvetan%20Todorov.pdf

„Сериозните доказателства“ са „тълковни“, подобно новите бестселъри от началото на ХХІ в. “Шифърът на Леонардо” (2003) на Дан Браун и “Конспирацията срещу Магдалина” (2005) на Лорънс Гарднър.

 

 

Събитията дразнят. Историята сочи, че произхода на френското катарство е в българските богомили, но историята е разкрачена между „събитие“ и „тълкуване“ и постепенно „тълкуването“ се дразни от „събитието“, отхвърля го. Подобно тракедониското тълкуване напоследък на старата българска история. И там имаме само „тълкувания“, но не и „исторически събития“.

Сигурно в не по-малка степен през ХІІ и ХІІІ в.в. “провансалската естетика” е дразнела догматичната книжовност и агиография.

Самата “история на Граала” в средновековното наративно търсене, е създадена като “разказ”, който да бъде заменян от други “разкази”. Така “търсенето” не спира, а всяко “откритие” провокира ново търсене… (с. 82, Цв. Тодоров).

В този смисъл “жанрът на Граала”, както в средновековен, така и в модерен смисъл “работи” чрез един и същ механизъм, който Тодоров нарича “отъждествяване чрез сказуемото”: “Шатрата е кръгла; вселената е кръгла; следователно шатрата може да означава вселената” (с. 77). В средновековния наратив, онзи който е способен да тълкува, е оглашен (посветен) катар.

През Х-ХІІ в.в. българските богомили и френските катари проповядват една и съща “страст към Духа”. Това става във време, в което официалната гръко-римска догматика, е отрекла “страстното поведение” като греховно, а адресирането към Духа, е само молитвено и статично.

Богомилите занасят в Европа идеята, че “любовният порив” е страст към Духа. Така любовта, която в догмата е Христос (мъж), се трансформира в провансалската естетика като жена (Дамата на сърцето), но женският образ на катарската любовна страст, не е плътски, а духовен.

Църквата раздава в “дар” хляба като символ на Тялото Христово. “Съвършени” богомили раздават “Дух”, т.е. обреда  Consolamentum.

За Църквата, след като Христос е любов, тогава едва при Второ пришествие, със завръщането на Спасителя, любовта ще дойде. По този начин, догматиката отъждествява спасението (сотирологичното очакване) с любовното случване. Тоест, подтекста е, любов ще има, но в друго време. Богомилите са радетели на любов “тук и сега”, понеже тя е духовен „пратеник“ отвъд. Те отричат плътската любов да е единственият представител на понятието за любов и проповядват, че духовната любов е във възможностите на човека от ХІІ в. и не е скрита от чувствата му.

Ето това експлициране на катарската образност, е естетиката на трубадурската поезия, където Дамата не е просто Дама, а таен код за Премъдростта София, Девата Мария и т.н.

Влюбването на рицаря в дамата, е символ на богомилското учение за пътя към „съвършенството“. Влюбване в София, мъдростта. Един свят от естетически образи, зад който функционира „таен език“ (Ото Ран). Забраненото, еретичното, намира начин да се овъншности и този начин създава естетиката на трубадурската поезия и на романите за Граала…

Архетипът  на сблъсъка между доброто и злото, е много стар, но като  естетически жанр в Европа тръгва от богомило-катарското учение (Х-ХІІ в.в.) и неговото влияние върху рицарския роман. Това е една нова поетика. При древните гърци тя е на ниво сблъсък между “родовото” и “съдбата”. В провансалската естетика обаче срещаме нов вид „перипетия“ (Аристотел). Това е сблъсък между “доброто” и “злото”. Произходът на този сблъсък не идва от догматиката, за която „злото“ не съществува, а ако го има е „недостатъчно добро“. Произходът идва от българското богомилство, което не е чисто манихейство и не поставя на върха на спиралата Мани, а Добрият Син Иисус и неговият лош брат, създателят на злото…

Пролетни исторически дискусии по тема „Българите на Балканите преди Аспарухова България“ - (Етнографски музей – София, 11 май 2014 г.).

ПРОГРАМА

Място:  зала № 19, Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей (ИЕФЕМ – БАН),  гр. София, ул. Московска 6А . Вход свободен

11 май (неделя)

10.00   Откриване – водещ Петко Атанасов

10.15   18 години Варненска конференция „България в световната история и цивилизации” – АНДАРИ – Анатолий Радев и Дария Василева (Варна)

10.30   Източници за българите на Балканите преди Аспарухова България – Кирил Милчев (София)

11.00   Българите на Балканите през IV-VI век – Светлозар Попов (Варна)

11.30   За произхода на българите и на тяхното име – Александър Мошев (София)

12.00   Константин Велики и неговият род  – Добрин Денев (София)

12.30   За няколко антични названия - Йордан Табов (София)

13.00 – 14.00   Почивка

14.00   Имена на български владетели преди VII век на Балканите – Антон Съботинов (София)

14.30   Българите и Първа Юстинияна – Весела Трайкова (София)

15.00   Сведението на Михаил Сирийски в контекста на темата за българите и българското име преди 681 г. на Балканите – Петко Атанасов (София)

15.30   „Халколитната Цивилизация Варна” – новата книга на Светлозар Попов – Представена от Петко Атанасов

16.00   Дискусия по докладите

18.00   Закриване

За контакт:

АНДАРИ – Анатолий Радев и Дария Василева

GSM: 0884 561 081; 0885 511 830

Източници за българите на Балканите преди Аспарухова България.

 Кирил Милчев (София)

1.

       Във втората редакция на Анонимния латински хронограф от 354 г. съществува сведение за българите (Ziezi ex quo Vulgares).

    Това сведение дълго време бе премълчавано в науката преди 1989 г., а след това претърпя небивали интерпретации.

       Всеизвестно е, че сведението отсъства в първата редакция на хронографа от 268 г., ето защо най-логичното би било да се предположи, че този Зиези и тия българи, са вмъкнати по някакъв повод в хронографа през 354 г. и това дава възможност на изследователите да потърсят дали и в други летописи от ІV в. няма още сведения за този Зиези.

49. Nomina filiorum Sem primogeniti Noe:

tribus XXV: hi habitaverunt contra orientem.

50. filii autem Sem.

51. Helam, ex quo Helamite

52. Asyr, ex quo Asyrii.

53. Arfaxat, ex quo Chaldei.

54. Luth, ex quo Lazici.

55. Haram, ex quo Iturei.

56. ze Bul ex quo Lidii.

57.Gathera, ex quo Gasfeni.

58. Arfaxat ex quo Sala.

59. Sala, ex quo Heber.

60. Heber.

61. ex quo Falecg.

62. et Iectan.

63. Iectan genuit Helmodat, ex quo Indii.

64. Sala, ex quo Betrii.

65. Aram, ex quo Arabes.

66. Hiduram, ex quo Gamer.

67. Oderba, ex quo Mardii.

68. Lezel, ex quo Partii.

69. Dehelam, ex quo Zedirusii.

70. Asal, ex quo Hiscite.

71. Asal autem genuit Melchi.

72. Melchi genuit duos filios,

id est Melchi et Melchisedech.

73. Abimelech, ex quo Hircani.

74. Sabebi ex quo Arabes.

75. Eiulat ex quo Grymnosophiste.

76. Mamsuir, ex quo Armenii.

77. (Ziezi ex quo Vulgares.)

      Историята около Зизаис, разказана в летописа на Амиан Марцелин от ІV в., ни разкрива как всъщност името Зиези е попаднало във втората редакция (354 г.) на Анонимният латински хронограф. Зизаис е от онези сармати, според Амиан, които са съюзници на римския император Констанций (337-361).

    За този българин-сармат има сведения не само в Анонимния латински хронограф от 354 г. и не само в летописа от ІV в. на Амиан Марцелин, но и косвено сведение в Глава XLI на Историята на Рим («De Caesaribus») от ІV в. на Аврелий Виктор, писал преди Амиан Марцелин:

   „А Юлий Констанций, приел властта на Август, в продължение на 23 години бе постоянно зает с външни и граждански войни. Почти не прибра оръжието, а с негова помощ победи много тирани, удържа натиска на персите, даде на сарматите цар (?) и прекара за тяхна възхвала известно време сред тях.”

       Същото пише и по-късно Амиан Марцелин за сарматите на Зизаис. Констанций „им заявил да не се подчиняват на никой друг, освен на самият него и на римските пълководци. 20. А за да има възстановената свобода повече престиж, той им поставил за цар Зизаис, който подхождал за този висок пост и бил верен, както се оказало по-късно...”.

       Ето кой е Зиези/Зизаис. Историческа личност от ІV в.

2.

    Павел Дякон е лангобардски историк от VІІІ в. В своята хроника той отбелязва, че първият лангобардски крал бил Агелмунд и него „неочаквано през нощта го нападнали българи” (кн.І,16), убили го, а дъщеря му взели в плен. За да си съставим понятие кога се е случило това, е необходимо да изясним, следвайки разказа на Павел Дякон, че вторият вожд на лангобардите се казвал Ламисио. „Трети на власт дошъл Лет. След като управлявал около 40 години, оставил за наследник своя син Алдихок, който бил четвърти наследник на трона. Когато този умрял, пети крал станал Годехок”(кн.І,18). Годехок е съвременник на Одоакър (кн.І,19)  от последната четвърт на V в.

      Това сведение включва 5 лангобардски вожда, от които за Лет знаем, че е управлявал 40 г... Колкото и да са управлявали останалите, обективността изисква събитието по нападението на българите над първия лангобардски вожд Агелмунд да бъде датирано поне през втората половина на ІV в. от н.е.

3.

   Мавро Орбини през ХVІ в. е съхранил един откъс от незапазената днес готска хроника на Касиодор (487-583), който отсъства и при компилациите на Йордан от VІ в.

„Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І ; след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).

4.

     Според летописеца Йоан Антиохийски към 486 г. Зенон кани в Мизия „така наречените българи”. За последно преди това пост-атиловите хуно-българи са били в региона на долни Дунав и Сава към 469 г., когато е убит Денгиз, вторият син на Атила. Ернак - третият син, още през 465/469 г. се отказва от западна военна политика (Приск).

    През 504 г. българите  воюват срещу готите, които са окупирали Сирмиум, тогава гепидски град.

      През 507 г. епископ Енодий пише панагерик за Теодорих от остроготския царски род на Амалите, възхвалявайки го, че е победил българите, като изрично пише, че този народ не е бил побеждаван дотогава. „На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий.

      Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519/530 г.) под 504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”. И още: „Пълководецът Толвин в младостта си участва в сирмийския поход, изпита триумфът над хуните в числото на тези народи и обрече на смърт българите, страшни по цялата земя.“

    Името „хуни” е било общо наименование на народите в хунския съюз, отделен народ хуни няма. Ето защо Касиодор няма как да изчисти образа на остроготите като хунски народ до 455 г., освен  да вменява, че старите хуни са били само българите. Касиодор е придворен историк на Теодорих, а последният прави обща държава в Италия за остроготи и визиготи. Енодий и Касиодор търсят начин как да изчистят образа на остроготите, които до 455 г. са били хунски народ  и през 451 г. воюват под знамената на Атила от българския род Дуло в Каталунската битка до Орлеан и са избивали събратята си визиготи.

5.

    През 513 г. византиеца Виталиан вдига бунт срещу централната власт в Константинопол на Анастасий (491-518) и се обръща за помощ към българите.

Чувашоезикови родове, подгонени на запад от Волга от тюрките-авари към 463 г. са получили името „савири“ от българите, които ги приемат под своя закрила и прогонват тюрките-авари пак на изток от Волга, както пише в главата за аварите в сборника от Х в. Судас.

В `Свидас` под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν• περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя.” (Този текст го има и в конспекта, който е подготвен за Константин Богрянородни през Х в., на части от историята на Приск Панийски от V в., но хората на Багрянородни са изтрили името на българите. Учените, изследвали текстовете на Багрянородни са категорични, че той е българофоб и това обяснява защо е изтрито името им, при преписите на Приск Панийски от V в.).

Според волжко-българските легенди, съхранени в компилацията „Барадж тарих“ (ХІІІ в.), при българите името Сувар/савир имало теофорно значение (Бог Сувар, Сурва, Кубар), а в ежедневната реч имало и значение „приятели“.

Името „Савир/Сувар“ е известно сред хуните много преди 463 г., така напр. един от охранителите хуни на византийския префект Евтропий след 395 г. се казва Сувармахи. За него пише Евнапий във фр.77 : „Сувармахи (Σuβαρμάχιος), началника на телохранителите, повече от който и да е, бил верен на Евтропий“.  Имаме и алан с име „Савар“. Древността на името „субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., когато акадци и шумери са наричали страната на хуритите именно „Субар“. Навярно причината за това име на хурито-митаните, е теофорна.

През ХІІ век от н.е. еврейският учен Маймонид, (1135-1204) в своята  книга „Пътеводителя на колебаещите се”, съобщава, че когато Авраам живеел в Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическото божество „Sabier” (т. е. Субар).

Под формата „Куар“ това божество е засвидетелствувано в урартския пантеон към VІІІ в. пр.н.е., а арменският късно-античен летописец Мовсес Калакантуаци (VII или X вв.) дава интересното сведение в летописа си „Историята на Алуянк“ (това е областта Утик, откъдето е и родното село  Каланкатуйк на летописеца) , че хуните почитат „бог Куар“.

И така, чувашо-езиковите родове, под екзоетнонима „савири“, са приети в хуно-българската държава на Ирник и през VІ в. византийските летописци вече ги упоменават даже не само като „савири“, но и като „хуни-савири“ (Агатий).

Савирите са настанени от българите в старите земи на Берсилия, т.е. в азиатска Сарматия и те са на разположение на българският владетел. Така напр., когато през 514/515 г.г. българи подпомагат бунта на ромееца Виталиан във Византия, хуните-савири нападат Византия по източните граници в координация с българите (Теофан).

6.

     "При този цар Анастасий българите започнаха да превземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да превземат долната Охридска земя и след това цялата тази земя. От тръгването на българите досега са изминали 870 г." е допълнил към главата за царуването на Анастасий (491-518) българския средновековен преводач на Манасиевата хроника...(Хрониката на Константин Манаси., С., 1992, с. 123).

7.

   Кутригурският военачалник Хиниалон, според византийският летописец от VІ в. Прокопий Кесарийски, бил повикан за помощ от гепидите към 551 г., но понеже дошъл по-рано от уговореното, е бил посъветван от тях да нападне Византия. За него Прокопий пише, че е разполагал с  12 000 конница и бил „човек много добре запознат с военното дело”. Макар, че го описва първоначално като враг, по-късно Прокопий разказва, че Юстиниан І му дал много подаръци и злато, а две хиляди от неговите хуни-кутригури заселил в Тракия.

8.

         През 568 г. е създадена в Панония новата държава на авари-тюрки и хуно-българи, съюзниците са наричани също „вархони”, в която ръководител става аварския вожд Боян, който заема титлата „каган”, а негов заместник е владетеля на хуните-кутригури, който заема за първи път тюркската титлата ябгу (заместник на кагана, ювиги).

          През 594 г. Петър, в ролята на главнокомандващ на византийците, повел армията в Odessus (дн. Варна), а оттам в Marcianopolis (дн. Девня). Оттам отишъл в Zaldapa  и през Iatrus (дн. Кривина), се отправил към Novae (дн. Свищов), където тържествено влязъл на 23 август 594 г. Останал два дена и продължил на запад, като изпратил пред себе си разузнавателен отряд от 1000 войника.

         Последните срещнали по пътя си десет стотника българи, които били спокойни, понеже знаели, че между българите, аварите и Маврикий има сключен мир. Ромеите обаче провокирали конфликт и българите се опитали да ги убедят да не нарушават мира, но се стигнало до ръкопашен бой.

      „Българите се приготвиха, както е при тях обичая за битка, застанаха в тесни редици и встъпиха в ръкопашен бой с голям героизъм, като заставиха ромеите да се обърнат в бягство”, пише за тези събития от краят на август 594 г. византийският летописец от края на VІ в. и нач. на VІІ в. Теофилакт Симоката  (кн.VІІ,ІV,4).

9.

"Древните мъдреци предават различно името им. Омир ги нарича кимерийци, а Херодот, описващ персийските войни - с общото име скити“ (кн.2, 4)., пише Никифор Григора от ХІV век в своята „Римска история“ за българите и допълва как те са създали Дунавска България: „А как това място е получило името си България, ще ви разкажа. На север зад Истър (р. Дунав, к.м.) има земя, по която тече немалка река; местните я наричат Булга; от нея са получилите името си самите българи, които по произхода си не са други, а скити. Когато зловредното иконоборство тревожило православните, българите се вдигнали оттам с децата и жените си, и в безчислено множество се прехвърлили през Истър. Преминавайки през двете Мизии разположени по Истър и ограбвайки ги напълно, което останало като някаква поговорка, като от скакалци, или като от мълния, те завзели Македония, с прилежащата зад нея Илирия, доволни от тези удобства, които  намерили там. Столица в бъдеще им станал този град, който Юстиниан удостоил с честта на архиепископия и й дал име, както казахме, Първа Юстиниана. После по името на народа, заселил се там, тази страна била преименувана в България, а първа Юстиниана призната за митрополия на България. По-късно цар Василий Българоубиец, след много битки, в края на краищата ги съкрушил и поробил; а тези, които обитавали по-нагоре, се изселили в долна Мизия към Истър; независимо от разпоредбите, името, като някакъв паметник от тях, останало за архиепископията“ (кн.2, 2).

Една от лъжите за прабългарите.

      В учебните помагала по късно-античната и средновековната история на Европа се е наложила идеята, че пост-атилови хуни са изчезнали от битието само около 18 г. (!?) след пика на европейската хунска история през 452 г., когато те превземат цяла северна Италия.

               Отъждествяването пък в летописите на хуни и българи, според някои изследователи не било въпрос на идентичност, а маниер и стил на писане на византийските автори, които използвали израза „хуни”, така както преди използвали израза „скити”, т.е. в едно обобщено значение за варвари, чужденци.

                  Менандър от VІ в. обаче посочва, че през 562 г. Петър Ибер от името на император Юстиниан І (527-565) сключва 50 годишен мирен договор с Персия, в който като първа клауза е поето задължение от страна на Персия да не пропуска от Предкавказието хуни в сирийските земи на Византия.

                      Дори да допуснем, че някои византийски хронисти употребяват името „хуни” в обобщено значение, едва ли можем да се съгласим, че в междудържавен договор за мир между Персия и Византия, който Менандър е преписал добросъвестно за поколенията, предкавказките врагове на Византия са наречени „хуни” само... като ефимизъм на варвари (???).



             Напротив, от текста става ясно, че се разграничават понятията за хуни и варвари:

            „Ще покажем какво е съдържал договорът за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата...(Дербенд – бел. ред.)”. (Менандр Византиец., фр. 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).


         Името на Дарялския проход на Кавказ като „Хоруцон” може да се срещне още в асирийските клинописи...

letopisec.blog.bg/history/2013/04/04/kategoriia-quot-istoriia-quot-dva-prinosa-v-kimerologiiata.1071414