Раждането на Васил Левски

        Слънцето бавно се движеше по хребета на планината и неговите последни гроздове топлина полепваха по зидовете и калдаръмите на Карлово. Майсторите заключваха дюкяните и песента на чакръците постепенно заглъхваше с настъпващата вечерна  хладина.

          Черковната камбана пак удари на умряло.

     Чумата, която беше сложила ръка над китното Карлово, продължаваше да взима своите жертви.Всеки ден, без милост. Всичко това спомагаше постоянно ровещият се сред прахчета и мехлеми авторитет на хекима Дафли да расте. Людете го търсеха с някаква отчайваща надежда, че хаповете му ще помогнат.

      Ето и тази вечер гръкът Дафли като същински магьосник наблюдаваше през открехнатите кепенци как лудият овчар Талко се опитва да яхне чернорунестия коч. Дафли се изкиска през зъби, напсува и бързо се върна на масата.Напластеният въздух тежеше от тамян, гюл и нафталин.Дафли се пресегна и взе колба с глазурно – кафява течност, а после свря нос над трупа на наскоро изкормено врабче и десетки миризми нахлуха в ноздрите му. Това сякаш го изпълни с енергия и той припкайки с тлъстото си тяло извади от чекмеджето на отсрещния скрин няколко изсъхнали кори от дървета. Бързо и сръчно ги стри на едри зърна и започна бавно и отмерено да овалва сплъстени топчета.Накрая цопваше илача в мед и го оставяше в полирана абаносова кутийка. След тази магия Дафли облизваше пръстите си и звучно млясваше. Този навик му бе от времето на служба при Орман бей.

         Не е чак толкоз лошо нещо чумата за един хеким, а Дафли нямаше равен на себе си в тоя занаят. А и карловци са богати! „Ах,златни топченца!”, възкликваше Дафли и целуваше иконата на Св.Герги Победоносец.

         На външната врата се похлопа и хекимът затаи дъх. Всяка вечер той ходеше  да преглежда лехусата на мюдюрина, но още бе рано за файтона. Бе заповядал на вдовицата, която му чистеше, да не пуска никого в това смерчило. Хаповете пращаше по едно сираче, българче, което кадеше всяка сутрин с борови тръстики около къщата. Отново се похлопа, този път по-силно:

         - Дафле, Дафле,отвори бре. Аз съм, билеринът Михалаки, от Калофер. Отвори, бре!

         Хекимът изпсува на гръцки и се запъти към вратата. Излезе на двора и стигна до портника. След като поговориха малко и Дафли се увери, че билеринът не е кандисан от чумата, той чевръсто отвори. Двамата влязоха в дюкяна на стопанина. След малко вдовицата им донесе кафе , мармелад от рози и преварена вода. Те се разбъбриха:

         - Значи – сучеше нергилето,подарък от Орман бей, Дафли – тебе, там, в Калофер, а...? Че нали им беше  и даскал у църквата.

         Михалаки триеше потта от лицето си:

         - Мръсен месец е тоя юли, жега, смрад, смърт.Това лето 1837-мо Бог сякаш го е отредил за свършек на българите, мрат като пилци. Пък ти, Дафле, кога ме видиш и току все за тоя даскалък ме задяваш. Даскал бях преди две лета, в метоха. Какво да се прави? - билеринът бавно и дълбоко изпъшка. - То докато даскалувах живот си живеех. Но дойде отец Неофит Бозвели и еснафлъка в Калофер нему даде платата. Аз си останах билерин. Твоя занаят е чист, ама моя ...да решеш хора , касапска работа.

         Дафли сърбаше звучно кафето. Рече лаконично:

         - Че оцет Неофит жив ли е още, даскалува ли?

         Михалаки се ухили:

         - Ама че византийски табиет имаш, Дафле! Много добре знаеш, че избяга тая година заради чумата.

         - Брей, че калоферци нямат ли си даскал? – попита ехидно хекима и добави - Бай Христаки Тъпчилеща как ги е оставил така,  да не е умрял...

         - Жив е – билеринът отпи едра глътка от кафето. – Преди някое време рязах пикочния мехур на племенника му. Остана живо момчето. Я ми кажи, Дафле, ти знаеш ли кого ще викат за даскал сега калоферци?

         Дафли замълча. Вече се бе догадил , че билерина е бил толкоз път дотук именно за да научи тая новина. Явно се надяваше горкия, че може него да условят...

         - Знам я... - хекимът посипа бавно емфие на кутрето си и дълбоко смръкна. - Оня голтак  Ботя Петков, дето заедно школувахте при даскал Райно. - Билерина свъси вежди. – Теб защо не те поканиха, ти си по-учен, зер и билерин си...

         Михалаки рече добродушно:

         - Ботя пее хубаво. Ще им пее в черковата Свети Атанас...- и се загледа в масата. - Аз, Дафле, съм отбито агне. Що народ изпомря в ръцете ми. Мръсен занаят, рекох ти, не е като да си хеким или подвий опашка цинцарин. Ти гледай себе си, че Георгя...

         - Какво Георгя? – наостри уши Дафли.

         - Нищо, нали уж бяхте ортаци?

         - Че ний и сега сме ортаци, Михалаки. Нищо, че си поделихме махалите.

         - Е, то си е ваша работа- смутолеви билерина. - То щото хората говорят...

         Дафли наду бузи върху нергилето:

         - Остави ги да си говорят. Те, еснафските булки, си нямат друга работа кога мъжете им са на чаршията.

         Наоколо бе станало съвсем тъмно. Михалаки се надигна и двамата запристъпяха към портата. Някъде далеч се чуха стонове на оплаквачки. Чумата, която свещеник Никола от черквата „ Св. Никола” нарече „бич Божий”, вземаше поредната си жертва. Михалаки се прекръсти. Двамата знахари бяха вече до вратника, когато някой потропа.

         - Кой е? – попита Дафли. Беше време да идва файтона на мюдюрина. Той открехна.Вън се бе спряло момче с рошава коса и фенер в ръката.- Що искаш , бре? – смъмри го хекимът.

         Детето явно се бе притеснило,но рече:

         - Мама ме изпрати да дадеш мазило да намажем младенеца,бебето...- коленете на момчето трепереха.

         - Кое бебе, бе? – ядоса се съвсем гръка. – Майка ти не беше трудна?

         Рошавото момче запелтечи:

         - Роди комшийката, булка Караивановица. Мама рече да дадеш мазило да го не хване чумата.

         Дафли се засуети, рече:

         - Колко гроша носиш?- Момчето отвори дланта си. Хекимът взе монетата. - Един грош? – лицето му се зачерви. – Че вий мене за какво ме имате, бре?

         Билеринът Михалаки бръкна в пояса и подаде още пет гроша. Дафли понечи да каже нещо, после се врътна и влезе в дюкяна. Говореше си сам:

         - Намерило кога да се пръкне! Утре ще умре, само мазилото ще хаби..

         Той се засуети, видя кафетата, бръкна и обра утайката. Взе малко пепел от изгорелите борови клонки и я прибави към леблебийната смес. Сети се, че е забравил да поиска посуда от момчето, взе едно ръждиво лехенче за бръснене и изсипа в него делото си. Ритна от яд мангала и излезе на двора. В ръката си стискаше грошовете.

- На – подаде хекимът на билерина петте гроша. После се обърна към малчугана и рече мазно:

-         Какво е детето?

-         Момче, Василчо...

-     Браво, браво.Ето илача, на ти и гроша. Кажи, че хаджи Дафли се радва кога се раждат българчета, христиени. Че то напоследък много народ пукна, нали Михалаки? Да намажат Васил  по челото, а после да го изкъпят в дъждовна вода. И да я варят до три кипвания, запомни ли? Хайде.

            Билеринът Михалаки избърса потта от челото си:

           - Дафле, ама то от два месеца не е валяло дъжд...

           Хекимът се замисли и реши, че тая вечер мюдюрина няма да прати файтона. Искаше му се да си легне. Веднага. Болеше го глава от дъха на умрели животни и лепкавия мирис на гюла. Погледна с уморени и изцъклени  очи към билерина:

             - Ще завали, Михалаки. Бог ще отмие тая чума, ще завали. Че как иначе. Айде, сполай ти път. Ще завали, зарад Василчо, айде ...

                  

      ...Посред нощ силен гръм стресна сънуващия умрели жаби и врабци хеким. Навън закапаха едри капки дъжд. По същото време майката на Васил Левски стоеше будна върху сина си и се молеше за неговата съдба...

Арменски и грузински извори за българите!

        Всеизвестно е, че сведения за българи дава арменския късно-античен историк  Мовсес  Хоренаци. Той черпи данни от един сироезичен писател, писал на гръцки, от ІІІ или ІV в. от н.е., чието име е Мар Абас Катина. 

           Заемайки от него, Хоренаци пише:

           Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Vh`ndur на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”

        Тук имената Баоенан, Vh`ndur , Бунд, Вананд визират един и същ топоним, а именно древно Урарту, чието самоназвание е Биайни/ли, където "ли" е афикс…

      За да разберем каква е връзката на древно Урарту с българите, към която ни насочват Мар Абас Катина и Хоренаци, трябва да обърнем внимание и на грузинското късно-антично съчинение „Обръщането на Грузия в християнството“ (Мокцевай Картлисай), където също се упоменават бундур и даже хони, като се визира времето ІV в. пр.н.е.

         Бундур живеели по течението на р. Кура в четири града, те са по тези места, според „Мокцевай Картлисай”, още преди Александър Македонски (ІV в. пр.н.е.):

     р. Кура

      „ Когато цар Александър обърна в бягство потомците на Лот и ги отблъсна към полунощната страна, тогава (той) за първи път видял свирепите племена бундурк, живеещи по течението на Кура в четири града с тяхните предградия: град Саркин, Каспи, Урбнис и Одзрах, и крепостите им (чети: цитаделите – бел.ред.): голямата крепост Саркин, правителствените (чети: царските – бел.ред.) Каспи, Урбнис, Одзрах.” (гл.І, Мокцевай Картлисай).

      Упоменаването на цитателите и на градовете отделно дава много ясно указание, че тук става дума за пост-урартски градове, тъй като е невероятно населението на такава мощна антична държава като Урарту да изчезне безследно след VІ в. пр.н.е., когато е превзета.

     Несъмнено под името на свирепите „бундурк” в грузинското съчинение, е останал спомен от урарти, тъй като при разчитането на урартските клинописи в началото на ХХ в., се оказа, че самонаименованието им не е Урарту, както са ги наричали, а Биайнед (Биайн).

           Крепостта, наричана „Саркин” в грузинското съчинение, напомня името на урартския владетел Сардур І (има и негови потомци Сардур), който е оставил следният надпис за себе си, като „цар на Биайнед, владетел на град Тушла”.

                     Езерото Ван дори през Х в. пр.н.е. е било наричано „морето Наири” в асирийските клинописи, но благодарение на самоназванието на урарите, е запазило етнонимът им „Биайн” като „Ван”.

               Очевидно е, че грузинският църковен документ не знае, че „Бундурк” са Урарту (арм. историк Хоренаци също не знае, че „Баоеан” е Урарту – бел.ред.) и съвсем в духа на библейската генеалогия им преписва, че са потомци на библейските йевусейци, коренните жители на Йерусалим преди юдеите.

            „ Удивил се Александър и проучил, че те били потомци на йевусейците. Понеже не беше във възможностите му да воюва с тях, царят се отдалечи. Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетелят на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки” (гл. І).

           Тук под името „хони” не може да се разбира нищо друго, освен кимерийците, които през VІ в. пр.н.е. напускат именно земите вблизост до Халдея, т.е. напускат Кападокия. Пътят на кимерийците  на север от Кавказ минава през Урарту и очевидно в „Мокцевай Картлисай” се е запазил спомен от древни времена.

            В арменската генеалогия Хайк (Херки) е потомък на Гомер. Библейското име на Гомер е идентично с името на асирийските Gimir, и тази версия днес се поддържа от редица учени.

        Към началото на VІ в. пр.н.е. кимерийците и бояните живеят съвместно в Задкавказието, в територията на дн. северна Армения и южна Грузия, както показаха новите изследвания по историята на кимерийците на Асколд Иванчик...

http://books.google.fr/books?id=tY8pG3h71NQC&printsec=frontcover&hl=fr&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

           Грузинското съчинение „Мокцевай Картлисай“ е от V в., но очевидно при преписите му след VІ в. името на бундурк се е изписвало погрешно като „бунтюрки“. В тази връзка  е интересно да видим какви предположения са правени за наличието на „бунтюрки“ в „Обръщението на Грузия“ и как никой от изследователите не се е сетил, че това са очевидно бундурки, т.е. име близко до упоменатия и от Мовсес Хоренаци българин Бунд ???

            Да не говорим, че и доднес се твърди, че няма спомени за Урарту в късно-античните арменски и грузински летописи, при положение, че Хоренаци директно пише, че „Баоенан“ (това не са басиани, както смятат погрешно някои учени) е бил така наричан от „древните“ (?). А в „Мокцевай Картлисай“ спомена за „бундурки“ се свързва с Ал. Македонски. 

           При това съжителствуването на урарти/бундурки и хони е възможно единствено, ако под „хони“ документа има предвид не някакви извънземни от ІV в. пр.н.е., а …кимерийците след VІ в. пр.н.е.

      Ето и гаданията относно наличието на термина „бунтюрки“ в „Обръщението на Грузия“ (Мокцевай Картлисай): „Полагают, что этноним «бунтюрки» — композит, что слово «бун» — определение, при помощи которого автор «Обращения Грузии» хотел подчеркнуть неидентичность тюрок, живших во времена Александра Македонского в Грузии, с современными анониму тюрками.

Слово «бун» толкуется по-разному. Е. С. Такайшвили считал, например, что бунтюрки (он писал бунтурки) — это тюрки-копьеносцы, т. к., по мнению ученого, «бун» армянское слово, означавшее рукоятку копья (см. с. 1, 2, прим. 2). В современной специальной литературе предпочтение отдается интерпретации, предложенной М. Броссе, по которой указанный этноним следует понимать как «коренные, истинные тюрки» (Вrоssеt М. Histoire de la Georgie, I partie, 1849, p. 30—33; см. также Меликишвили Г. А. К истории древней Грузии. — Тб., 1959, с. 125; он же, Бунтюрки. — Грузинская советская энциклопедия, т. 2, с. 572; Джанашиа Н. С. К источникам ..Жизни грузинских царей".—В кн.: Историко-источниковедческие очерки, — Тб., 1986, с. 96, прим. 10, на груз. яз.).

Слово «бун» помимо указанного значения имеет и значение «оседлость»— мквидри (см. Абуладзе И. В. Словарь древнегрузинского языка. — Тб., 1973., с. 37). Для данного случая именно это значение кажется наиболее подходящим. Во-первых, по контексту, бунтюрки, действительно, являются оседлыми — они живут в городах. Кроме того, во второй половине V века, когда было составлено «Обращение Грузии», тюркские племена в основном могли быть известны как кочевники (см. Еремеев Д. Е. Этногенез турок. — М., 1971). Следовательно, определение «бун» в качестве разъяснения к этнониму «тюрки» для современников автора «Обращения Грузии» и в самом деле являлось необходимым.

Для полноты сообщения о бунтюрках можно указать и на работу М. Сейидова «Опыт этимологического анализа слова Бунтурки/Бунтюрки» (Доклады АН Азер. ССР. 1969, т. XXV, № 8, с. 91—93), в котором слово «бун» связывается с тюркскими языками и этноним в целом толкуется как «тюркское племя».“

Предшествениците на Велика България: кимерийци и хуни.

      При обзора на късно-античната епоха модерните учени приемат Прокопий като стандарт на историческите сведения от това време, но незнайно защо това негово мнение е пренебрегнато от учените и няма задълбочено проучване дали Прокопий е бил прав за произхода на европейските хуни. 

         „Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел.ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел.ред.) и до река Танаис (Дон – бел.ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел.ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури.(кн.ІV.4, Войната с готите)”.

       „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури...(пак там, кн.ІV.5)”. 

        След това Прокопий уточнява още, че по негово време кутригурите живеели на запад от Дон. „ Ако вървиш от град Боспор към град Херсон, който е разположен в приморската област и отдавна е подчинен на римляните, то цялата земя между двата града е заселена с варвари от народа на хуните” (пак там, ІV.5).

         И така, според Прокопий, кимерийците нападнали готите (пак там, ІV.5). Явно той е убеден, че хунското нашествие през втората половина на ІV в. (около 363-375) на запад от Азовско море, е извършено от тези кимерийци - кутригури и утигури,

а когато след краха на Атиловата държава към 460 г. те се върнали от запад на изток, според Прокопий, кутригурите заселили земите от Херсон до Боспор, а утигурите били на изток от Дон до сагините.

       Къде са сагините, за да ни стане ясно коя територия след 465 г. е заета от утигурите на изток от Дон до Кавказ? 

    „Зад пределите на абасгите до Кавказкият хребет живеят брухи, намират се между абасгите и аланите. По брега на Понт Евксински са се установили зехи” (пак там, ІV.4). След тях, според Прокопий, са сагините. 

     Границата на абасгите, според Прокопий, се простира до южният хребет на Кавказ (ІV.3). Целият кавказки хребет в посока юго-изток до Каспийската врата (Дербенд), е заета, според Прокопий, от аланите (ІV.3). 

      Самият проход Дарял и Каспийската врата, според него, са заети от хунски племена, които минават през двата прохода в „земята на персите и римляните” (ІV.3). Хуни са и „ така наречените савири и някои други племена” (ІV.3). 

    Очевидно сагините, които живеят в Евлисия, са лакзите. Страната „Евлисия”, е вероятно „Лакзия”. Прокопий не споменава масагетите, но от арабоезичните източници знаем, че към ІХ в. масагети и лакзи са се асимилирали взаимно. „Согласно Та’рих ал-Баб (§31), амиры Дарбанда и пограничных крепостей (ас-сугур) присоединили Маскат к своим владениям в 218/833 г. Глава ра’исов ал-Муфарридж, ставший правителем ал-Баба в конце XI в., называл жителей Маската лакзами (Та’рих ал-Баб, §40).” (А.К.Аликберов. Сасанидская титулатура правителей Кавказа по арабо-мусульманским источникам). 

     Пишейки за р. Фазис в пределите на лазите (да не се бъркат с лакзите – бел.ред.) Прикопий отбелязва: ”Казват (очевидно цитира Ариан от ІІ в. – бел.ред.), че по времето на римския император Траян тук (около реката – бел.ред.) са стояли на лагер римски легиони чак до страната на лази и сагин. Живеещите днес там хора не се явяват поданници нито на римския император, нито на царя на лазите. Само във връзка с това, че те са християни, епископът на лазите им назначава свещенници (ІV.2)”.

     От този пасаж става видно, че абхазите, които са християни, също са отъждествени със сагините. Изобщо, Прокопий пише за сагини, които живеят в Евласия, само защото това го е прочел при Ариан, но последният нарича тази страна „Евдоусия”. Всъщност, поселищата на хуните по времето на Прокопий, съвпадат с поселищата на Евдоусия („Анонимният перипъл на Евксинския Понт”) и не е ясно дали сагините от ІІ в. не са просто самите ласги-ни ?

      Във всеки случай, Прокопий явно е прав, когато пише: „Зад сагините са селищата на много племена хуни. Простиращата се оттук страна, се нарича Евлисия”. 

    Но е сгрешил името на страната, която при Ариан, е „Евдоусия”. Евлисия или Лазгиния, е страната на сагините, т.е. на лакзгините.

       С други думи, на нас ни става ясно, че поселищата на кутригурите и утигурите, не са се наричали по този начин през ІІ в. от н.е. („Анонимният перипъл на Евксинският Понт”, според Агбунов, е произведение на Ариан), а страната е била известна като „Евдоусия” или по-точно „Еудоусия”.

      Прави впечатление, че „усия” в „Еудо-усия”, е всъщност гръцката дума за „същност”, която е имала родово значение и по всяка вероятност името на страната, в която са живеели родствени хунски племена, е „Еудо” или нещо подобно. 

    Ще потърсим паралелни сведения при друг автор от ІІ в., т.е. при александрийският географ Птоломей.

   Разширеният вариант на „Арменската география от VІІ в.”, приписвана на Анани Ширакаци, по мнение на специалистите е най-добрият източник на сведенията на Птоломей за региона на Кавказ и предна Азия. 

  Преди това нека уточним само, че според Птоломей, топонимът Сарматия се разпрострира от извора на р. Висла в Карпатите до Каспийско море и Кавказ. Река Танаис (Дон), която се влива в Меотида (Азовско море) дели Сарматия на европейска част, т.е. от устието на Дон в Азовско море до Карпатите, и на азиатска част – от устието на Дон на изток до Каспийско море и островите, които са били в това море, преди да потънат окончателно до ХІІ в.; а на юг Азиатска Сарматия е стигала до Кавказ и Дербендския проход. 

         Река Атил или Итил, т.е. дн. Волга, се влива в Каспийско море и на изток от устието на Волга, а така също на изток от източният бряг на това море, според арменският компилатор от VІІ в. на Птоломей, е Скития. 
          Трябва обаче да се знае, че за много от византийските късно-антични писатели, които следват древногръцката традиция, Скития е топоним от Дунав до Дон, така както го е определил още Херодот през V в. пр.н.е. 
         Мнозина късно-антични историци, като Амиан Марцелин от ІV в., стават неволна жертва на това географско объркване и заемайки етноними от Херодот и други древни автори, на племена, обитавали Скития от Дунав до Дон и Каспийско море, пришиват тези етноними към другата Скития, която е около реките Амударя и Сърдаря, където от VІІ в. пр.н.е. се заселват скити от Причерноморието, които персийските източници именуват „саки”. Както пише Гай Юлий Солин, който в първата половина на ІІІ в. от н.е. съставя „Сборник със сведения”, на изток персите граничели със скитите: „тези скити персите на своя език наричат саки, а скитите в отговор наричан персите – хорсаки, а Кавказ – Кроуказ, т.е. белеещ от сняг”(ХLІХ, 6). 
          Очевидно, дори и в това сведение да има доза неяснота, тук под „Хорсаки” явно географът има предвид най-известният топоним в Персия - „Хорасан”, който е обхващал предна Азия, т.е. от гр. Мевр (близо до Балх) и на запад до южното Прикаспие и Месопотамия. 

               Да се върнем на север от Кавказ.

            Арменският географ от VІІ в. (Анани Ширакаци) в разширената редакция пише: „На запад от реката (устието на Волга – бел.К.М.), твърди Птоломей, живеят народите Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondas) и Геруа (Gerrus), едноименни на реките (Udon, Alonta, Gerrus), изтичащи от Кавказ до пределите на Албания.” 

          В случая под „Албания” арменския географ разбира аланите, които са почти веднага на юг от Дербендският проход. „Сондас” са известните още от Херодот „синди” (наричани и „меотиди”), които са на изток от Керченския провлак и чийто топоним е също така разчитаем в селището и областта Синдика.

                Очевидно едноименната река на Геруа е р. Терек. 
               Що се отнася обаче до оставалите две реки – Udon, Alonta, сме изправени пред затруднение, освен ако това не е всъщност една река. 
                Според арменският географ, Кубан е по-късното наименование на реката, която по времето на Птоломей се нарича „Валданис” (явно „Балданис”).

                И така, Udon ни става ясно кои са, ако ги съпоставим с „Еудо – усия” на Ариан (ІІ в. от н.е.), но очевидно племето „Алаидон”, което трябва да е на неоткриваемата р. Алонта, не е нищо друго, освен същите Udon. Фактически, старото име на р. Кубан, т.е. Балданис (на гр. Валданис), при загубата на първият звук, е почти идентично име с Olondae. 

           Тоест, племето „Еудо” или „Udon”, е имало определение представка, което е „господар, господарско” (бал) и произходът на това определение, който е семитски, не бива да ни обърква. Теонимът „Бал” във формата „господар”, е била изключително разпространена дума, не само в Асирия, но и в Задкавказието, понеже урартурските градоначалници, които са изпълнявали и военни функци, са били наричани „belpanatj”.

              Тези Udon са очевидно хунски народ, защото тяхното име във формите „улдин и ултинзури” срещаме не само при Зосим, Созомен, Йордан, Агатий, но и до Х в., в съчинението „За устройство на империята” на Константин Багрянородни.

             И все пак, кои са кутригурите и утигурите на Прокопий Кесарийски (VІ в.), които той разполага на същите места, на които както видяхме чрез Птоломей/Арменския географ са Udon, чийто етноним срещаме и във волжко-българския средновековен летопис „Барадж тарих”, като „Аудан” или „Аудон”? ”. 

       „Канът Атиле Айбат по прозвище Аудан (Аудон) Дуло нападнал алманците и фарангите...” (Джагфар тарих, С. 2005., с.19).

             Близка до имената „Улдин, Аудан” е и формата „Авито-хол” в „Именникът на българските канове”, където „хол”, според „Барадж тарих”, е сербийска дума, т.е. от речника на савирите. 
          Очевидно именно от езикът на савирите, който е проточувашки, можем да направим разликата между „хол” или „ол”, от една страна и тюрко-каганатската сума „аул”, от друга. И двете имат значение на „поселища, домове”... 

           И така, очевидно етнонимите кутригури и утигури на Прокопий имат по-късен произход, но се съотнасят към същият народ, който през ІІ в. Ариан и Птоломей именуват Евдо и Udon...

          ”Аудан” (или „Аудон”) пък във волжкобългарските средновековни летописи, е просто форма на името Боян. 

             Така стигаме до въпросът за името Боян, каквото е било самоназванието на Урарту! Биайни(ли), където "ли" е афикс. Сега обаче ще се съсредоточим върху урартската думи "хини" в значение "синове" и в преносно значение "поданици"!!!

      Кимерийската история е една от най-интересните теми в изучаването на Древния Изток в периода VІІІ-VІІ в.в. пр.н.е.

          Данни за кимерийците в античните източници има от VІІІ в. пр.н.е. в „Одисеята” на Омир до късно-античните сведения за тях при Павел Орозий от V в. от н.е. и особено при Прокопий Кесарийски от VІ в. от н.е., който дава интересни данни кои са пост-кимерийците...

                  В античната литература за кимерийците пишат Калин от VІІ в. пр.н.е., Херодот от V в. пр.н.е., Аристотел от ІV в. пр.н.е., Страбон от  І в. ...

         В късно-античната литература откриваме интересни сведения: според Орозий от V в. от н.е., морето от гр. Синоп до колхите-лази (т.е. юго-източната част на Черно море), се наричало „Кимерийско море”. Арменската история от V в. от н.е., приписвана на Тавстос Бузанд, пък упорито и последователно употребява топонима „Гамирка”, вм. „Кападокия”.

       Прокопий Кесарийски от VІ в. от н.е. дава данни, според които произходът на европейските хунски племена утигури и кутригури, е свързан с кимерийското минало. Прокопий съобщава за легендарни синове Утигур и Кутригур на кимерийския цар, които разделили бащиното наследство и образували две племена утигури и кутригури. В тази легенда прави впечатление, че кимерийското минало се възприема за общо от няколко предкавказки племена. В адигейските легенди, събрани през ХІХ в. от Шора Нугмов, също се забелязва подобна тенденция.

Павел Орозий (V век) в неговата „История против езичниците” (HISTORIAE ADVERSUM PAGANOS) на няколко места споменава за кимерийско море, разбирайки под последното южната част на Черно море, което стига на север до земите на колхите (лазите). Той пише: „Между колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ.”

През първата половина на ХІХ век българският възрожденски книгопродавец Хаджи Найден, който според акад.Никола Начов е родом до Пазарджик, посещава Атон и в един манастир, както уточнява през 1865 година Г.С.Раковски, открива ръкопис, в който има уникално сведение: българският народ, който е дошъл в древността на Балканският полуостров от Черно море и Волга „зваха се тамо Гимери и Кимери”.

           Раковски издава този ръкопис през 1865 година в книгата си "Българска старина" и съобщава, че му е даден през 1856 година в Белград от вече починалия към 1865 година „Хаджи Найдана книгопродавца”. 

  

Кимерийци



Хуни

Да се върнем на държавата Боян!!!!!

Държавата Боян и кимеро-българите.

Една от най-интересните легенди за произходът на българите е съхранена в епосът „Искандер-наме” на персийският поет Низами, който той пише в самото начало на ХІІІ в.

         Според легендата, Александър Македонски имал двама воини Бун и Гар, които участвали в походът му в непознатите земи на север, но двамата се разболяли от неизлечима болест и за да не заразят останалата армията били изоставени в една пещера. В нея те по чудо оцеляли, благодарение на някаква черна течност или кал. Пещерата се наричала „Балгар” и двамата решили отсега нататък да се казват „българи”, по името на пещерата.

         Най-интересното в тази легенда е, че „Бун” и „Гар” са всъщност етноними.

         Както знаем от Птоломей, цитиран от „Арменската география от VІІ в.”, земите на север от Дербент стават известни като земи на  народа „геруа” (Гур, Гар). 

                Благодарение на Иванчик (Les Cimmériens au Proche-Orient. Fribourg Suisse, Göttingen, 1993.) стана ясно, че земите на север от Урарту в Задкавказието, не само са били автохтонни за кимерийците, но и са именувани в урартските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”. Ако това е така, преносът на това име от Задкавказието непосредствено над Дербент в северен Кавказ („геруа” на Птоломей и арм. Географ от VІІ в.), е маркер за преход от Задкавказието в Предкавказието на т.нар. в легендата на Низами (ХІІІ в.) „Бун и Гар”, които станали „българи” (а Низами, както знаем от „Барадж тарих”, е преписал тази легенда от епоса от ІХ в. на Микаил Башту; не случайно в „Барадж тарих” се твърди, че хоните произхождат от Боян, последното е самоназванието на Урарту, както става ясно от урартските клинописи...).

        Какво знаем за държавата Боян, както е било самоназванието на Урарту?

        Тя се споменава още от Моисей в кн. Битие, като „Ур Халдейски”, откъдето били бащата на Авраам, братята му и сестрите му Иска и Милка.

        Много сведения за държавата Боян има съхранени в късно-античният летопис на арменският историк Мовсес Хоренаци, който свързва „Баоенан” с българите.  Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Vh`ndur на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”

        Това събитие е отнесено от Хоренаци към ІІ в. пр.н.е., но очевидно неговият произход е доста по-рано, защотоБун (бун-дур-к) са упоменати и  в грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай”?

  

        Бундур живеели по течението на р. Кура в четири града, те са по тези места, според „Мокцевай Картлисай”, още преди Александър Македонски (ІV в. пр.н.е.): „ Когато цар Александър обърна в бягство потомците на Лот и ги отблъсна към полунощната страна, тогава (той) за първи път видял свирепите племена бундурк, живеещи по течението на Кура в четири града с тяхните предградия: град Саркин, Каспи, Урбнис и Одзрах, и крепостите им (чети: цитаделите – бел.ред.): голямата крепост Саркин, правителствените (чети: царските – бел.ред.) Каспи, Урбнис, Одзрах.” (гл.І, Мокцевай Картлисай).

        Гръцките преписи и латинският текст на хрониката от ІХ в. на Теофан (в която се съобщава името на народа на Кубрат), както обърна внимание американският учен Юлай Шамильоглу, дават следните форми на името на народа на Кубрат: Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυ ет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.

         Очевидно е, че още в латинският превод от ІХ в. на Анастасий Библиотекар е преписано грешното име „уногундури”, то по-късно се споменава и от Константин Багрянородни през Х век.

         Но има всички основания да се смята, че Теофан е заел от неизвестният източник от краят на VІІ в., от който изобщо преписва историческото сведение за древна Велика България, именно името „уновундобългари”.

         И така, ако сумираме сведенията за бояните („уно-вунд-българите”, при Теофан), се оказва, че те са познати в Кавказ с имената „бундурки” (грузинското съчинение „Мокцевай Картлисай”), „вндур” e народа на българина Бунд (арменската история на Мовсес Хоренаци), „Бун” (поета Низами, в епоса му от ХІІІ век „Искандер-наме”), бунджар  (арабоезичния историк от началото на Х век ат-Табари, който ги нарича и „бурджан”), „V.n.n.d.r” (няколко арабоезични съчинения), „в-н-н-т-р” (във втората редакция на писмото от Х век на хазарския цар Йосиф; така се казвал, според Йосиф, народа на Аспарух).

         Още през ІХ в. арабоезичният основател на географията ал-Хорезми отъждествява топонима „Бурджан” със старият птоломеевски топоним „Сарматия”...А според Птоломей топонима Сарматия е от Карпатите до Кавказ.

         Арабоезичната класическа средновековна историческа школа масово нарича и средновековната дунавска държава България,  с названието „Бурджан”.

        И така, каква е връзката на древната държава Урарту (Боян) с българите?

        Очевидно е, че грузинският църковен документ не знае, че „Бундурк” са Урарту (арм. историк Хоренаци също не знае, че „Баоеан” е Урарту – бел.ред.) и съвсем в духа на библейската генеалогия им преписва, че са потомци на библейските йевусейци, коренните жители на Йерусалим преди юдеите.

         „Удивил се Александър и проучил, че те били потомци на йевусейците. Понеже не беше във възможностите му да воюва с тях, царят се отдалечи. Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетелят на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки”(гл. І).

         Тук под името „хони” не може да се разбира нищо друго, освен кимерийците, които през VІ в. пр.н.е. напускат именно земите вблизост до Халдея, т.е. напускат Кападокия, където е била античната им държава „Гамирайа” (асирийски клинописи). Пътят на кимерийците  на север от Кавказ минава през Урарту и очевидно в „Мокцевай Картлисай” се е запазил спомен от древни времена. В арменската генеалогия Хайк (Херки) е потомък на Гомер. Библейското име на Гомер е идентично с името на асирийските Gimir, и тази версия днес се поддържа от редица учени.

        Към началото на VІ в. пр.н.е. кимерийците и бояните живеят съвместно в Задкавказието, в територията на дн. северна Армения и южна Грузия.

        Въпросът, който ме интересува е: защо, след като грузинското късно-антично съчинение "Мокцевай Картлисай" помни бундурк (= самонаименованието на урартците) и след като под "хони", които идват от Халдея, очевидно има предвид кимерийци, все пак...защо ги е нарекъл "хони"?

                                                               Дали е възможно самите пост-урартци (=бундурк) да са наричали кимерийците, по време на залеза на последните, на които дават подслон в свои градове, с името „хони”?        За целта бе необходимо да се обърна към античната история на Урарту (=Бийан,Бунд) и да потърся в асирийските и урартските клинописи отговор.

    Думата "хини(ли)" в урартския език има две значения: едното е "син", в смисъл урартския цар около 780 г. пр.н.е. Аргишти І е син (= хини-ли) на Менуа,предишния цар. Но самият Аргишти създава на левият бряг на река Аракс крепостта "Аргиштихинили". Тeзи "хини-ли", които живеят в тази огромна крепост-град, какви са му на Аргишти?
    Явно не са му всичките деца, независимо, че И.М.Дяконов на едно място допуска такава версия...    Към 643 г. или 639 г. пр.н.е. урартския цар Сардури ІІІ, предвид на военната си слабост, доброволно признава върховенството на Асирия и се именува "син" на асирийският цар. Тоест, видно е, че думата "син" (хини-ли) в урартурският език, освен семейно значение, е имала и значение близко до "поданик", макар това да се е разбирало повече в преносен, отколкото в реален смисъл на зависимост. Все пак, Сардури ІІІ, след като се именува "син" на царя на Асирия, демонстрира външно-политическа зависимост. Живеещите в града на Аргишти І, т.е. в Аргиштихинили, са в същата зависимост (хини-ли) към създателя на града.

                     С други думи, кимерийците, които към VІ в. пр.н.е. са приети в поселища на пост-урартците (бундур), между които и гр. Занави („Мокцевай Картлисай”), са наречени "хини-ли" от самите бундурк, което буквално значи "осиновени", а преносно "поданици" (?). 
    Очевидно, именно кимерийците, които са говорили индоевропейски език (Леман Хаупт), дават на „Биайн, бундур, бунд” външният предкавказки етноним Udon, Olondae (Птоломей от 2 в.; Арм.географ от 7 в.). Тук може да се повикат на помощ и езиковедите, дали „Бунд” и „Udon”, не са всъщност една и съща дума?

     А ние само ще припомним, че от легендата за „Кутригур и Утигур” на Прокопий (VІ в.), и от легендата за „Бун и Гар” (ХІІІ в.) на Низами в епоса му "Искандер наме", става ясно за някаква интеграция в самото начало на БЪЛГАРСКАТА ПРАИСТОРИЯ, която трябва да се запитаме дали няма архаични корени и дали не е между пост-урарти и пост-кимерийци след VІ в. пр.н.е.?В 609 г. пр.н.е. вавилонците нападат за първи път Урарту, а през 606 г. атакуват някаква "област" на Урарту, която е наречена "Дом на Ханунии", която е до езерото Ван...

    Ще рече, напълно е възможно думата "хион, хионит, хони, хуни" да се е появила на Кавказ от Задкавказието, без да има връзка с етнонимът на монглоидните воини „хсионг-ну” от Ордос и Жълтата река, и тази дума може би като произход е от лексиката на Урарту (самоназвание "Биайн, Боян") ?

Урартски йероглифи

Бог Халди/Коледа...

И после се чудим защо въпреки превратностите на времената, в някои извори откриваме чудатости за нас. Първо, "Именникът на българските владетели" беше открит като списък на асирийските царе. А отгоре на това, в Хрониката на Констанцкия събор 1414-1418 г. от Улрих Рихентал е посочено, че българският владетел е “император на България и крал на Халдея”.

за финал:

   Територията на север от Асирия, където са били поселенията на бояни/урарти и кимерийци, е известна в асирийските клинописи, като Наири. Тази същата земя, даже още по-северно, Херодот определя за неврите, чието лат. име е Неури... Досега не е обръщано внимание, че асирийското "Наири" и гръко-латинското "Неури", е очевидно едно и също...
     През V в. от н.е. един от най-образованите историци Филострог, пише на гръцки, че хуните произхождат от неврите. 
      Земята на неурите, на други карти е идентична с тази на кимерийците. 
      През VІ в. от н.е. Прокопий Кесарийски пише, че хуните произхождат от кимерийците...

             Загадката е пред разплитане, май!!! 


             Кимерийци-хуни-българи...